Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2017 09 O Pamuk
Орхан Памук в Колумбийския университет, 12 октомври 2006
Снимка: Spencer Platt / Getty Images

 

Преподавам сравнително литературознание в Колумбийския университет. В началото на всеки семестър, ако планирам да разглеждам в групата някой от собствените си романи, винаги разказвам на новите си студенти една стара история за писането и преподаването.

Става дума за един много популярен (но може би апокрифен) анекдот за Владимир Набоков. През 1957 той е предложен на Харвардския университет като професор по руска литература. Не всички приветстват идеята. „Ако руската литература трябва да се преподава от руски величия“, казал харвардският лингвист Роман Якобсон на колегите си, „то трябва да сложим слонове да преподават във факултета по зоология“.

Студентите се смеят, а след това аз се обръщам към реалния въпрос. „Този семестър ще застана пред вас като слон, но освен това ще направя всичко възможно, за да бъда и професор“.

Слоновете не знаят какво ги прави слонове. Те просто са. По същия начин и романистите не се занимават съзнателно с онова, което вършат докато пишат романите си. Нещата, които те възнамеряват да опишат и изразят; територията, която биха искали да обхванат, може да се окажат много различни от елементите, върху които се фокусират читателите и изследователите. Авторът на един роман не винаги е най-подходящият му интерпретатор и нерядко други хора могат да бъдат по-добре запознати с текста, отколкото е той.

Повечето от будните ми студенти в Колумбия [популярното название на университета, Бел. пр.] са съвсем наясно с тези парадокси, така че не е нужно да се занимавам прекалено дълго с темата, макар и понякога да ги предупреждавам: „Сега ще говоря не в качеството си на професор, а на слон в класната стая“.

Понякога може да обяснявам, например, че една от причините да напиша Името ми е червен е, че до 22-годишна възраст исках да бъда художник, но не успях.

„С този роман“, казвам, „се опитах да конструирам наратив, вдъхновяван от контраста между онова, което един художник си представя, и начина, по който ръката му понякога може да се движи по своя воля“.

А след това професорът встъпва в ролята си: „Този контраст е подобен на разликата между това да бъдеш романист и да бъдеш професор, преподаващ изкуството на романа“. Което води до въпроса, който Джон Бъргър, самият той романист, нарича „начини на виждане“, а след това до източно-западната дихотомия, персийските миниатюри, ренесансовото изкуство и историята.

Или за един друг от романите ми, Сняг, мога [понякога] да кажа: „Като слонът в класната стая, аз мога да ви кажа, че всичко, което се случва с героя Ка в хода на първите 200 страници, е почти същото, което самият аз преживях когато отидох в турския град Карс, през 1999, където се развива действието на книгата. Исках да напиша политически роман, който би съдържал цяла една нация, също както романите на Греъм Грийн се развиват в бедни и объркани страни от третия свят“.

Макар че се опитвам да се противопоставям на изкушението, понякога в университетската зала съм склонен – дори повече от студентите си – да виждам собствените си „романи за една нация“ като въведения към културните норми и специфични скърби на Турция, Близкия Изток  и целия мюсюлмански свят. Тъй като се интересувам от „теория“ и областта, наречена културология, понякога започвам да „теоретизирам“ върху собственото си творчество.

„В този абзац нашият автор се стреми да изследва историята на улиците и магазините в Истанбул“.

Или: „В ислямските общества, където мъжете и жените рядко могат да общуват едни с други, освен ако вече са женени, момчетата и момичетата си създават алтернативен език със своя собствена граматика и мълчаливи погледи, смръщвания, моменти на преднамерена неподвижност и заострени въпроси: ‚Би ли желал още едно кюфте?‘“

Но колко силен акцент би трябвало да поставям върху турската история, трансформацията на Истанбул, или исляма и секуларизма, за да стане логиката на моите романи по-достъпна за студентите ми? След цял един живот, прекаран в борба срещу политическия натиск върху литературата, отдаването на учебно време за неща като социален контекст или политически иронии, вместо на литературните нюанси, ме кара да се чувствам като предател. Независимо дали преподавам собствените си романи или Ана Каренина, Госпожа Далауей и Червено и черно, понякога изпитвам усещането, че, каквото и да правя, в действителност аз предавам литературата – чувство, което си остава у мен като някаква сърдечна болка.

Десетте години на преподавателски опит са ми показали, че най-добрият начин за избягване на тези страхове е човек да се оттегли от теорията и социалния контекст, и вместо това да преоткрие заедно със студентите лабиринтите на самия текст – било в собственото ми или в нечие друго творчество. И така, в началото на всяка лекция аз отделям известно време за прелистване на страниците, които съм набелязал за този ден.

„Нека да анализираме какво се случва тук“, ще кажа. „Как мислите, защо Ка урежда срещата в хотел ‚Азия‘?“ „Кои ключови събития от тази част би трябвало да обсъждаме?“ „Кое според вас е доминиращото настроение в тези страници?“

Като повечето образовани турски мъже от горната класа, в мен има известна авторитарна жилка и, макар и да ми доставя удоволствие да преподавам в диалог, не винаги мога да се противопоставя на изкушението просто да кажа на студентите „фактите“ за моите романи. И въпреки това се радвам много, когато някой студент ми припомни странностите на роман, който съм написал преди години, и започна да се питам дали изобщо съм имал предвид някоя от тях.

Всеки път, когато оставя теорията и социалния контекст настрана, в полза на „задълбоченото четене“ на романите, издирвайки тънкостите и вътрешните им симетрии, аз откривам колко много неща съм забравил за собствените си книги. Веднъж, малко преди да започне часът, един студент ме завари да разлиствам трескаво Сняг пред класната стая. „Това се случва, когато не си дадете труд да прочетете материала вкъщи!“, пошегува се той.

На лицето му беше изписано онова закачливо, палаво изражение, което понякога виждам у студентите, когато открият в романите ми дреболии, които дори не съм осъзнавал, или когато не се съгласяват с онова, което според мен е логиката на даден роман, и посочват противоречията и неяснотите му. Но след години на изнасяне на лекции върху собственото си творчество, студентите са ме научили да се обръщам към тази успокоителна мисъл, всеки път когато уловя онова изражение по лицата им: „Може би те биха предпочели слон вместо професор в класната стая“.

Източник

Орхан Памук
Орхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.
Други статии от този автор
Посетители: 164

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Всеки обича пазарът... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                      Тъкмо... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Прав е г-н... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Най-важното е никой да... преди 3 дни
  • Сухи писа Още
    Никола Георгиев има... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Отговорът на издателя... преди 3 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    С риск да разсърдя моя... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                       В... преди 4 дни
  • Антония Бонева писа Още
    На мен ми беше... преди 4 дни
  • Светла Петкова писа Още
    Съгласна съм с... преди 4 дни
  • Боян писа Още
    Приемам рецензията на... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Голямото изключение,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Попаднах на този... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А Турция, като всяка... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, стига толкова... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Впрочем, нека обобщя... преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Драги Златко, "петата... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И един дребен въпрос:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Професоре, вашият... преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Цитат: "всички... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Да, разбира се,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сложна тема. Колкото е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Веднъж един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А до каква степен в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ееее, професоре, що с... преди 1 седмица