Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 09 Danilo Kis

 

Интервю с Данило Киш

Ако може да се вярва на авторитетните оценки, в нашата, иначе обемна издателска продукция, преобладават произведения с посредствена стойност. Особена рядкост са добрите романи. Какво си мислехте, когато захвърлихте „Пясъчен часовник“ в това море от посредственост?

По правило посредствеността в изкуството преобладава, а изключенията са редки и случайни. Както казва Шопенхауер, и посредствените произведения служат за нещо – благодарение на тях, можем да измерим стойността на онези произведения, които все пак са избегнали съдбата на посредствеността… Що се отнася до „Пясъчен часовник“, и тази книга е плод на труд и на чудо. Предадох я на издателя с дълбокото усещане за тревожност и със скромното желание да се намерят поне десетина читатели, които доброволно ще се хвърлят с главата надолу в нейните пропасти, по собствена воля ще попаднат в нейните капани и които доверчиво ще потеглят из лабиринтите ѝ без да държат нишката на Ариадна. Аз обещах на читателя, че ще го изведа от библейския мрак (в които дълбоко съм потънал в началото на книгата) до светлината на деня, но за тази цел потърсих неговото (на читателя) доверие.

Един от тези капани е и структурата на „Пясъчен часовник“. Той само привидно може да бъде четен по начина, по който Душан Матич[1] казва, че може да се чете модерната поезия – от началото към края, но и от края към началото, от средата към едната, но и към другата страна.

Това наистина е един от капаните на „Пясъчен часовник“. Всеки опит към тази книга да се подходи по какъвто и да е начин, да се влезе през която и да е друга врата, освен през вратата, която сам съм отворил (фасадна, но все пак тясна и тъмна врата), води до безпътица. Защото нещата, мислите и явленията, съдбите на хората и съдбите на предметите, се появяват в такава последователност, в такава перспектива, че взаимно се поясняват и взаимно се допълват.

Начинът, по който вие въз основа само на едно писмо от военните години, реконструирате цял един свят, „вчерашният свят“, напомня на методите, с които палеонтолозите чрез една единствена кост, пресъздават далечни геологични периоди. Каква е съдбата на това ключово и, съдейки по всичко, автентично писмо?

По времето, когато писах „Градина, пепел“, някъде между 1962 и 1965 г., с ужас установих, че от скромния ни семеен архив е изчезнало едно писмо, някога оцеляло от смутните военни години като единственото наследство от детството ми, писмо, което в рамките на своя семеен мит нарекох Голямото Завещание, с ясна алюзия към нещастния и прокълнат Вийон. И аз исках да използвам писмото като една от възможните глави в „Градина, пепел“, защото беше още свежо в паметта ми, но то беше изчезнало по време на многобройните ми премествания, беше се изгубило някъде и аз си мислех, че е завинаги. И когато, като по някакво чудо, то се появи на бял свят отново, аз започнах да го чета като единственото автентично свидетелство за света, за който пишех, свят, започнал да придобива патината на нереалното и ехото на митичното. И докато четях това писмо, датирано от 5 април 1942 г., автентичен документ, написан от ръката на онзи, който вече се бе превърнал в герой на моите книги, аз изведнъж се усетих пред него като пред отворена пирамида или като пред ръкопис, изваден от Мъртво море – трябваше всичко да дешифрирам и да го подкрепя не с лирически, а с интелектуални доказателства, да изследвам значението на всяка дума, на всяко явление, и да пресъздам за себе си флората и фауната на времето, за което се говори в него.

Излиза, че от многото сюжети е трябвало да изберете правилния. Трудно ли беше цял един цикъл романи или цял един роман-река да бъде сведен до размерите само на един, монолитно композиран роман?

Това беше процедура, подобна на онази, (ако ми разрешете такова сравнение), използвана от Ерих фон Деникен[2], а именно – тъй като не можех да открия научни (архивни) доказателства, аз си служех с изследователски подход, който прилича повече на екзактност, отколкото на лирически доказателства за една интелектуална операция. Това изследвание, този опит чрез лирически доказателства да се даде обем и усещане за прецизност, траеше дълго и се случваше мъчително – почти пет години. И изведнъж разбрах – ако дешифрирам всяка дума и всеки предмет, всяко същество и всяко нещо, появили се в това писмо, то моето изследване и доказване би надхвърлило всички предвидими граници. Затова бях принуден да сведа нещата до тяхната реална мяра – от две-три хиляди страници запазих по-малко от триста и то онези, които са поддадоха на милостта на оформянето.

В сравнение с предишните ви романи „Пясъчен часовник“ е много повече на границата между психологическото, философското и поетичното четиво. Вероятно поради тази причина и не е имунизиран срещу проникването в романа на изразни средства, терминология и истини от тези области?

Мисля, че в „Пясъчен часовник“ наистина могат да бъдат открити елементи от всички тези подходи, но често под формата на пародия. Тази пародийност, (която е само последица от безсилието научно да бъдат обособени някои проблеми, появяващи се в писмото като стимул) е именно онзи пласт от романа, който има поетична патина. Това пародийно или лирическо (което тук понякога е едно и също по своята природа), може да бъде открито в описанията на предметите, ястията, питиетата, дрехите, археологическите находки, философемите а ла Спиноза, религиозните размисли, лингвистичните изследвания и т.н. Всичко това в конкретния случай, бе продуктувано от необходимостта, а може би и от познанието.

Все пак, няма ли твърде много философия в „Пясъчен часовник“? И чрез този роман не показвате ли, че бъдещето на прозата (а не само на поезията, както обикновено се мисли) е във все по-голямо приближаване към философията? Или може би вие прекалено много знаете, за да сте единствено писател?

Според мен прозата винаги се приближава до философията, когато няма друг изход – романът сам по себе си е един вид простонародна и пародийна философия. Погледнете например „Дон Кихот“, погледнете „Гаргантюа“, вижте Достоевски, Толстой, Ман. Всъщност, мисля, че се е променило единствено отношението към пародийния елемент – тъй като писателят все по-малко вярва във философемите, той предлага като реални и единствени свои собствени философеми, в които също не вярва или поне ги подлага на съмнение. По този начин това става все повече и повече елемент на прозата, и в двете ѝ значения – като житейска проза и прозата като жанр.

Вие сте един от най-младите лауреати на НИН-овата награда[3], а освен това я получавате веднага след Църнянски[4]. Какво говори това за литературата на този език?

Разрешете ми вместо да дам директен отговор на този въпрос, да изкажа думи на съмнение, и моля да ми повярвате, че това съмнение е не само от метафизичен характер, но и е част от моя поглед към света на литературата, към света на писмената реч изобщо. И да поставя един въпрос, който измъчва всеки писател, въпрос, формулиран от Кърлежа[5] по следния начин: „Какво представлява една самотна книга в наше време, пък макар и тя наистина да заслужава да бъде публикувана?“ И ще отговоря заедно с него: „По-малко от една самотна капчица в джунглата на Амазония.“ Разбира се, една литературна награда, авторитетна като присъдената ми, може да предизвика около книгата и нейния автор известна шумотевица, която скоро утихва като всички шумотевици на света. И книгата заживява свой собствен живот, самотен и случаен, какъвто живеят всички книги, усамотението около нея (и създателя й) става още по-голямо, а тишината още по-ужасна. Защото, уверен съм, че галактиката на Гутенберг полека угасва, вече едва се вижда на звездното небе, а нейното значение още дори не е достигнало до нас. На днешния панаир от европейски литературни пазари, книгите все още най-лесно могат да бъдат забелязани тъкмо чрез наградите, така те биват отделени от безименната маса на огромната литературна продукция като често се забравя за съдбата на другите книги, хилядите други книги, също толкова добри (или също толкова лоши, все едно), колкото и наградените. И именно затова днес, особено у нас, поради това равнодушие и индиферентност, присъщо на механизмите на пазара, да се пишат книги е нещо достойно за уважение и учудване.

(1973)

„Писането като терапия“, интервю на Миливое Повлович, сп. „НИН“, 4.ІІІ 1973

Превод от сръбски език: Соня Андонова
(Публикация на електронното списание „Нота бене“)


Източник

 

[1] Душан Матич, (1898-1989), сръбски литературен критик и преводач – Бел. пр.

[2] Ерих фон Деникен, (р. 1935), е швейцарски писател, автор на недоказани и оспорвани теории за пареоконтакт, праастронавтика и на идеята за посещението на Земята в миналото от неидентифицирани форми на разум и тяхното въздействие върху появата на човека и човешката история. – Бел. пр.

[3] НИН-овата награда е литературна награда за най-добър роман на годината в бивша Югославия (днес в Сърбия), учредена от редакцията на издаваното в Белград седмично списание за политика и култура „НИН“. Данило Киш получава тази награда през 1972 г. за романа си „Пясъчен часовник“, но я връща през 1978 г. вследствие на жестоката полемика около своята книга „Гробница за Борис Давидович“ и обвиненията в плагиатство. – Бел. пр.

[4] Милош Църнянски, (1893-1977), сръбски писател и поет-експресионист, получил НИН-ова награда през 1973 г. за книгата си „Роман за Лондон“. – Бел. пр.

[5] Мирослав Кърлежа, (1893 – 1981), хърватски драматург, поет и писател на произведения в жанра съвременен и исторически роман. Считан е за един от най-големите хърватски писатели на 20. век. – Бел. пр.

Данило Киш
Данило Киш (1935-1989) е сръбски писател от еврейски произход. Известен преводач и познавач на френската и руската литература. През 1989 г. е номиниран за Нобелова награда за литература.
Други статии от този автор
Посетители: 115

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 3 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 4 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 4 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 4 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 5 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 5 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 1 седмица
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 3 седмици