От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Част от поетичното поколение на 30-те години

2016 12 Vessela VasilevaЕдно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, продължава да свети, подобно на необикновено цвете под похлупак. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред талантливите и харизматични представители на своето поетично поколение – поколението, започнало разгръщането на поетичния си талант преди Втората световна война. Весела израства в семейство, което е част от елита на демократичните среди на тогавашна България. Баща ѝ Григор Василев е бележит общественик – адвокат, журналист и политик, министър в кабинета на Андрей Ляпчев. Майката, Мара (Станишева) Василева, също е ярка фигура в тогавашния културен живот на София. Весела, едно от четирите им деца, отрано се откроява с личността и литературния си талант.

Весела Василева е част от поколението, започнало литературното си развитие през 30-те години на миналия век, чийто път е пресечен от дълбоката бразда на войната. Сестра ѝ Ангелина Василева-Огнянова ще припомни в спомените си[1] думите на проф. Михаил Арнаудов, че талантите идват на света „в съзвездия“. Нейни приятели и съмишленици са Александър Вутимски, Александър Геров, Емил Манов, Невена Стефанова, Блага Димитрова, Искра Панова и много други. Тази общност, един от гравитационните центрове на която е Весела, започва да се развива около ученическите издания „Звън“ и „Ученически подем“. Там единомислие срещат хора с множество заложби и развита чувствителност.

„Много неща сродяват младата поетеса с това поколение: градското светоусещане, опита за интелектуално-философско осмисляне на нещата и особено – тревогата от съдбовните събития, предчувствието за наближаваща катастрофа, откритата хуманистична позиция в дните на войната. Но тя е и твърде различна от тях. Дълго търси своя индивидуален поетически почерк, съзнава отговорността на словото, не бърза да сътрудничи на утвърдени литературни издания“, пише Людмила Малинова[2].

Младостта на това поколение, преизпълнено с надежда за бъдещето, бива жигосана от последвалите исторически събития или житейски обстоятелства. Антон Куманов лежи в затвора след 09.09.44., Искра Панова попада в лагер при идването на режима; загиват Цветан Спасов, Анушка Драгиева, Тодор Стайков. Александър Вутимски умира от туберкулоза месеци преди смъртта на Василева. Отделни хора от поколението ще успеят да реализират потенциала си. Те ще пазят и спомена за, по думите на много от тях, една от най-ярките личности сред тях.

Интелектуалният аристократизъм

Повторяеми са отгласите на възхищение спрямо ерудицията на Весела Василева и разностранните ѝ интереси. Спрямо цялостната „кройка“ на личността ѝ. Тя знае английски, немски, френски и латински, притежава разностранни дарби освен литературния си талант – рисува, пее и танцува. Проявява се и като организатор или оратор на множество културни събития, обществени инициативи.


Small Ad GF 1

„Тя се налагаше преди всичко с голямата си култура, разностранни интереси, с умението си да общува с колегите си непосредно и естествено, с духовната атмосфера, която излъчваше“, пише Петър Динеков. Той ще добави и следното: „…тази лъчезарна девойка – е от поетите, които са родени със смъртен знак на челото“[3].

Ималите досег с Василева подчертават неманифестираната ѝ скромност. Младото момиче, дъщеря на министъра и мецената Григор Василев, ако е пожелаела, е можела да публикува във водещите издания на съвремието си. Пред Владимир Василев тя се е явявала обаче не да моли за себе си, а за публикуване на стихове на Александър Вутимски[4], тогава все още наричан с истинското му име – Александър Вутов.

„Да оставиш следа“

Видимо е, че родът на Весела има своето важно място в културата и обществено-политическия живот на България. Важно е да се подчертае, че както изтъква Искра Панова – „Домът на Весела не беше дом нито на натрупаните пари – наследствени чорбаджии у рентиери, нито на трупащите се пари – на крупни индустриалци и търговци, вносители и износители. Издържал се е от приходите – немалки, но неравномерни – на бащата“. Това не е семейство, белязано от материалното богатство, а от благородството на духа. Тук извоюваното със собствени сили състояние е само средство – за образование на децата, поддържане на домакинство и принос към културния и обществен живот. Григор Василев, ценител на изкуството, събира в дома си една от първите частни колекции на картини у нас. „Оставянето на следа“, както ще отбележи Искра Панова в спомените си[5], е ценност за семейството. Майката на Весела е дъщеря на инженер Христо Станишев, който буквално е един от строителите на България, част от сложно разклонения македонски род на Станишеви. Той, македонски революционер на младини, както и виден инженер, ще умре напълно разорен, но запазил идеалите си. Дъщеря му, учила пиано в консерваторията в Берлин, ще възпита децата си в особен дух.

Поетесата израства в среда, в която се цени личностното усъвършенстване, ерудиция, способността да бъдеш полезен на другите. Множество от приятелите ѝ подчертават, че независимо от своеобразния си аристократичен за времето произход, тя е скромна и общителна. Същевременно високото ниво на култура, образованост и обществен престиж на нея и семейството ѝ, даващи достатъчно иначе основание за известна дистанция от другите, са видими за всеки.

На младото момиче рано му се налага да се изправи пред житейски изпитания. През 1942 г. Весела Василева изгубва баща си. По време на следването си във Виена, където заминава със стипендия, за да защити докторат по езикознание, тя се тревожи за все по-влошаващото се материално състояние на семейството си. „Някак си станах много бързо по-голяма и имам вече познанието на тежки неща“, ще напише от Виена до Петър Динеков.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И тебе ще раздруса някой миг избран
и ще стоиш на прага
от вятъра и бурята люляна.
„Молитва“[6]

Спомените

Сестра ѝ Ангелина Василева-Огнянова е неуморен крепител на паметта за Весела. Тя помага на литературната изследователка Людмила Малинова в нейното издирване на съвременници на Весела, двете разговарят, връщайки контурите на миналото. В дома на Ангелина стават и срещите с някои от хората, разказали и написали спомени за Весела. Според споделени спомени на Малинова, по-голямата сестра сравнява Весела със слънце, изгряло в живота на семейството. Слънце, което ще залезе рано.

„Спомням си я като аристократична и духовно красива жена“, разказва Малинова за Ангелина Василева-Огнянова, в разговор за „Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си“.

Това впрочем е характеристика, която неизменно бива давана на жените от семейството.

В периода 1988-1996 г. Малинова се обръща с „молба към родственици, близки и познати на поетесата“. „Идеята ми беше“, пише тя, „чрез хора с различни съдби, мироглед, жизнени позиции – да се открои един творец и се потърси мястото му в българската култура, да се открехне още един прозорец към лириката на поетесата и нейното литературно поколение“[7]. Изследователката отбелязва и следния тъжен факт – по времето на официалното представяне на книгата почти никой от хората, с които е разговаряно, вече не е между живите. Спомените са уловени в тънката блестяща мрежа на словото, преди безвъзвратно да си отидат. Преди да си отиде цяло едно поколение.

„Всички, които я познавахме, я помним, трябва да я възкресим, докато не сме си отишли“, ще каже Невена Стефанова[8].

Поезията на Весела Василева

Потънало е слънцето отдавна
във водите,
издига се над мене спокойното небе
и тихо във притихналата шир
звънят щурците
съгряващата песен на своето сърце.
„Вечер“[9]

Поезията на Весела Василева е силно съзерцателна. Тя говори за необикновено вътрешно зрение. Способността ѝ да синтезира смисъл, да раздипля изненадващи и изпълнени със смисъл образи, се наблюдава неотклонно. Философска и дълбочинна, устремена към задаването на въпроси, тази поезия е белязана от размисъл за преходното и непреходното. Стремежът към духовното, силно развитите сетива, които правят света глъбинен, са характерни за това поетическо светоусещане. Поезията ѝ е белязана от меките нюанси на една може би твърде чувствителна душевност.

В стихове, дори и ранни, се наблюдава зрялост и безспорна устойчивост на мирогледа. Парадоксално чувствителността съжителства с една сила на характера, вярна преценка за случващото се. Тази чувствителност е проводник за много болка в последните години от живота ѝ, не само заради случилото се в личния ѝ живот, но и заради историческите събития, за които тя има силен ценностен компас. Ще израсте една „дълбока тревога пред онова, което ставаше в света“, отбелязва Петър Динеков в предговора към книгата със стихотворения на Василева[10].

Запознатите с поезията на Василева отбелязват, че както при нея, така и при Вутимски има нещо общо – дълбокия хуманизъм, стоицизъм на духа, предчувствието на една катастрофа, неумолимо принизяваща човешкия живот. Стихотворението „Молитва“ е израз на това отчаяние на хуманиста пред ужаса на войната, на стъписания дух пред крехкостта на човешкия живот.

Кажи ми, защо
забравиха людете Твоя завет?
Над целия свет
след много години на труд,
на думи и книги
ще хвърлят барут.
Ще викат: разпни ги!
Един срещу друг
млад срещу млад
ще се бият.
„Молитва“, 1941 г. [11]

В късния (късен не заради възрастта, а понеже хронологично се разполага в края на живота ѝ) Виенски цикъл в поезията на Василева намира израз несломеният, но безкрайно тъжен човешки дух. Забележителни са душевната крехкост и чувствителност на лирическия Аз, съчетани със споменатите устойчивост, вътрешен стоицизъм пред обратите на съдбата. Редом с „Молитва“, в същия регистър се нареждат стихотворения като „Пролет“, „Писмо“, „Виена, 1942“, „Къща във Виена“ (според приятели и състуденти на Василева последните ѝ стихове са събрани в тетрадка, която до момента не е намерена)[12]. Болката, осъзнатостта на ужаса, съчувствието към Другия, втъкани в поетическата тъкан на тези текстове, са осезаеми. „За чии идеи“ се борят тези хора, тръгнали към смъртта, отправя въпрос Лирическият Аз. На фона на повсеместната разруха възможността за лично щастие изглежда немислима.

А децата ще скрият
– да ги пазят
за нова война.
И няма да мразят,
ще убиват,
ще бъдат убивани,
в телото ранени,
в духа – сломени,
превивани.
„Молитва“


И защо все пак се питам
колко са убили днеска
някъде така далече?
Вечно тази страшна треска,
този днешен ден на болка.
„Къща във Виена“, 1943 г.[13]

Тъмните тонове от този цикъл са изместили светлината, множеството ѝ нюанси, както и изражения на небето и морето, преливащи в принципно съзерцателно-философската поезия на Весела Василева. Тя е въздушен поет, ако погледнем по посока на Гастон Башлар и неговата „Поетика на пространството“[14]. Този полет бива безмилостно приземен от ужаса на войната. Нещо повече – Весела загива като косвена жертва на войната. Ремарке на военен камион се откача и минава през нея, докато тя върви по тротоара на „каменните плочи“ в центъра на Виена[15]. Датата е 6 януари. Същия ден тя е щастлива заради назначението си като асистент във Виенския университет. Мара Василева разказва, че на излизане от тогавашния дом на брат си, с цел да изпрати писма до България, тя споделя, че това е „най-щастливият ден от живота –“[16].

Василева има съзнание за ценността на живота, затаява дъх от красотата му, но съзнава и неговата преходност. Сякаш пресечна точка на тези усещания е свръхценността, която тя отдава на мига.

Аз знам, че тази топла вечер,
със свойте топли пръсти – на лицето ми,
със своята магия проникнала дълбоко в сърцето ми,
е само кратък, светъл миг, откраднат
от жадната ми младост,
но, красиво е небето,
тъмно и просторно,
красив е и копнежа ми
по някаква незнайна, хубава лъжа,
„Магия“[17]


През пръстите леко се сипе
златистия пясък, изтичат
така на живота минутите къси.
„Сън“ [18]

„Защо къси, Веселче“, ще попита майка ѝ в записките си[19]. Василева пише стихотворението на 15 години.

Майка ѝ, както и нейни приятели, споделят, че поетесата (която същевременно е избягвала да нарича себе си така) е живеела с необяснимото чувство, че ще умре рано. Животът и в поезията ѝ се измерва не с години, а с мерната единица на мига – тази златна монета, която така бързо потъва в морето на времето. Мара Василева припомня един написан разказ[20] на дъщеря си. В него се говори за момиче, което, докато плува, прави блестящи планове за бъдещето, то чувства как е способно да ги осъществи, но изведнъж морска вълна го повлича и го удавя.

Защо от толкова безкрайно-малки
радости се радваме,
и толкова безкрайно-малки
скърби ни тревожат,
а есенният вятър ще разгони листите,
от клоните неизпаднали,
и всички ще заспим, в тъмната земя положени.
„Панихида“[21].

Следата, оставена от Весела Василева

2016 12 Vessela Vasileva 2През 1956 г. цикъл стихове на Весела Василева излиза в сп. „Септември“. Безуспешни са опитите на приятелите ѝ за издаване на нейна стихосбирка. Книга със събрани стихове излиза през 1981 г.[22], цели 37 години след множество безуспешни опити, включително след необяснимо изгубване на папка със стиховете ѝ, подадена за издаване. „Лактите на живите изтикват мъртвите“, ще каже още Блага Димитрова. Въпреки малкото житейско време, което ѝ е съдено да има, Весела успява да изгради себе си като поет, притежаващ специфичен стил, богата образност и усет за дълбочината на битието. Тя категорично заявява себе си и като човек, отстояващ високи духовни ценности, което вече е достатъчно, за да ѝ отреди място в българската литература.

„Нейното присъствие създаваше особена атмосфера. Затова така се чувства отсъствието ѝ. За нас в младежките години тя олицетворяваше една може би романтична представа за красотата. Беше нейно душевно и телесно въплъщение. Но красотата е неуловима за обектива – прехвърлим ли запазените снимки, ще ни стане още по-мъчно: нито една не може да покаже истинския ѝ чар“. Думите на Невена Стефанова са доказателство, че жизненото пълнокръвие на една личност трудно може да бъде претворено, но за творчеството, напротив – необходим е най-вече прочит. Тогава разбираме, че личността е все още жива.


[1] Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004. Стр. 55.

[2] Пак там. Стр. 19.

[3] Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004. Стр. 9.

[4] По спомени на една от най-близките приятелки на Весела Василева – Жени Франгя. Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004. Стр. 78.

[5] Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004. Стр. 96.

[6] Василева, Весела. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 88.

[7] Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004. Стр. 36.

[8] Пак там. Стр. 61.

[9] Василева, Весела. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 23.

[10] Василева, Весела. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 128.

[11] Василева, Весела. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 128.

[12] Василева, Весела. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 23.

[13] Василева, Весела. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 152.

[14] Поетика на пространството (Есета). София: Народна култура, 1988.

[15] Из спомени на Мара Василева. Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004.

[16] Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004.

[17] Василева, Весела. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 42.

[18] Весела Василева. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 24.

[19] Весела Василева. Стихотворения. Български писател. 1981. Стр. 259.

[20] Малинова. Людмила. Мозайката на спомените. Весела Василева през погледа на съвременниците си. Факел. 2004.

[21] Весела Василева, стихотворения, Български писател, 1981. Стр. 76.

[22] Весела Василева, стихотворения, Български писател, 1981. 

Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, следва и социология и магистратура „Литература, Кино и Визуална култура“ в същия университет. През 2009 г. стихосбирката й „Бавни портрети“ печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет" и Националния поетичен конкурс „Млади гласове“ в Каварна. Носител е на различни отличия за поезия, включително Фондация „Св. Кл. Охридски“ и Национален младежки конкурс „Веселин Ханчев“.

Pin It

Прочетете още...