Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 10 Boyan Penev

 

Боян Пенев, из книгата „Дневник. Спомени“

 

1 февруари 1906

Само оня, който се е издигнал до самоосъждане и самопрезрение, има възможност да изгради в душата си онази твърда крепост, върху която могат да се разбият всички недостойни за нея мисли и желания.

7 март 1906

Общ недостатък на най-младите ни лирици, „модернисти“ е, че зле са разбрали своите учители, за които творчеството не е словесна игра, а вътрешна необходимост. Не се чувства интимната, непосредната връзка между онова, което пишат, и онова, което преживяват. Техните песни не са лирически изповеди; в тях липсва звеното, що свързва творението с вътрешния мир на твореца. Разбира се, всичко това се дължи на обстоятелството, че тия наши лирици са бедни и откъм вътрешни преживявания, и откъм идеи, и откъм художествени образи – най-вече откъм самокритика.

13 юни 1906

Жените се боят да ни се отдадат с всичката сила и свобода на своето чувство. Ако за един момент сторят това, отпосле те жестоко се разкайват. Те винаги ще долавят в нас нещо, което ще ги смущава. То е нашият поглед. Когато гледаме тях, в същото време ние гледаме много далеч – през себе си и през тях ние виждаме отвъд тоя свят. Из тъмните заплетени пътеки на мисълта и мистичното чувство ние често забравяме за тях.

20 април 1907

Човек, който си е задал известна цел в живота, който си е предначертал определен път, трябва мъжествено да върви сам по него, колкото и да е труден той, без да се надява на поощрения отстрана, без да се стряска от пречките, които среща.


Small Ad GF 1

Тълпата никога не е насърчавала ония, които са се стремили да се издигнат над нея. Напротив: тя се мъчи да ги срине до своя уровен и след това да се подиграе с тях.

На нашите, българските, писатели липсва твърде много, за да тръгнат по своя път. Например: твърде много разчитат на чуждите мнения, на мненията на публиката, тълпата, на насърченията, които идват отвън. Защото сами не са в състояние да преценят делата си – или пък не са убедени, че техните дела се издигат над вкуса и оценката на публиката.

3 октомври 1907

Едно важно условие за творчество: да се почувства писателят над всяка възможна преценка, която биха изрекли над него съвременниците му. Сетне – да живее и твори с ясната самоувереност, че съвременниците нито могат да дадат нещо, нито пък да отнемат нещо от неговата творческа сила. И още едно – да има смелост да живее сам, изключително на себе си да се обляга, без да се числи към някоя литературна група.

16 януари 1908

Има нещо в любовта, което не се обажда и не се изразява. Има думи и погледи, за които се боим да заговорим дори и пред лицето, което обичаме. Има нещо, което ние чувстваме като неизразимо, и затова никога не се сремим да го изразим – то е тайната, то е твоето чувство. Любовта е най-голямата тайна. Двама души се обичат не защото се разбират, а защото се чувстват, защото общуват с душите си. Обичат се, защото имат помежду им общи, неизречени тайни, които ги свързват.

30 януари 1908

От живота не трябва да искаме повече от онова, което може да ни даде. Духовните блага са в нашата душа.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Ние трябва да схванем земната същност на живота, да я надмогнем чрез волята си и да живеем с другата, свръхземната негова същност.

И в такъв случай ние можем да да постигнем смисъла на двата най-трагични момента в човешкия живот: любовта и смъртта. Любовта и смъртта не са и не трябва да бъдат цел на живота ни. Те са средство само да се домогнем до висшите фоми на онзи живот, зародишите на който носим в душата си.

10 май 1908

Всяко творение на истинското изкуство е една корекция на природата.

13 август 1908, Рилски манастир, Вазов

Днес прочетох Вазовата „Великата рилска пустиня“ заедно със стиховете, писани тук. В стиховете ни един интимен лирически момент. Нийде не личи дълбоката душа на човека, който е живял, страдал, изпитал е горчиви страдания, трайни радости, човек, който е дирил пътища за душата си, излизал е на открито и пак се е губил в тъмнината. Нищо подобно! Вазов тук е бил едно око само, което не проникнало по-далеч от външната видимост на нещата. Той описва в своята книга твърде много изгледи, почти всичко, което може да се види оттук с просто око и което е наоколо, но нийде не е доловил душата на природата, не е подслушал нейния трептящ пулс. И затова вижда наоколо само мъртъв фон. Природата не е за него една мистерия, в която той да потъва със своя поетически мир. Нейде той казва, че много е мислил пред околните изгледи. Но какво е мислил, какво е чувствал? На друго място се опитва да проникне в душата на Иван Рилски, в мотивите на неговото усамотяване. Но не отива по-далеч от въпроса, който си поставя – природата не му разкрива своите тайни.

Стихотворенията: „Друшлявица“, „Нощ в гората“, „Клепалото бие“.

За него е съвсем чужд Иван Рилски със своята натура и религия (със своето универсално съзнание), чужд като въплъщение на едно универсално съзнание за човешката греховност, като въплъщение на творческата съвест.

1 ноември 1908

След вечерята в гостилницата. В Борисовата градина. Разговор. Яворов ми съобщи една тайна (!). Мисли отново да вземе участие в македонските работи. Аз го съветвах да се откаже веднъж за всякога от македонствуване. Питам го познава ли той с какви хора ще работи заедно, познава ли той новите условия на борбата. Той поддържа възгледа, че не трябва да се игнорира помощта и участието на българското правителство в македонското дело. Македонската организация и българското правителство при известни условия и случаи трябва да работят заедно. Само че организацията не трябва да стане оръдие на правителството.

След като говорихме върху македонските работи, след като се помъчих да го разубедя да се откаже от тази мисъл, сложих въпроса във връзка с неговата литературна дейност. „Аз мисля, рекох му, че в теб има някаква стихия, която те блъска насам-натам и те води към един край, дето да си строшиш главата. В теб има един тъмен, несъзнат вътрешен стремеж да си строшиш по накакъв начин главата. Нима интересите на българската литература стоят по-долу от интересите на македонското освободително дело. И как мислиш ти: Де би могъл да работиш с по-голяма полза, дали за създаването и укрепването на една нова култура, или за преуспяването на македонското дело? Въпросът не е тъй лек и най-малко ти трябва да гледаш на него нехайно и повърхностно. Защото ти имаш отговорност и задължение не спроти околните си, а спроти себе си и спроти онова дело, което си почнал и не си довършил. Щом ти досега не си сраснал с интересите на нашата литература (като казвам „интересите“, не разбирам, че ти трябва да се стремиш да създадеш слава и име на нашата литература; ти трябва да се стремиш, след като си прозрял дълбоко в душата си, да изчерпиш колкото е възможно един по-голям размер от това съдържание, да го превърнеш в творения, които да бъдат елемент за духовната култура не само на едно поколение). Щом досега не си почуствал напълно твореца, можеш ли да вярваш, че ти е подадено да вършиш една работа (като македонствуването), в която си вложил много повече амбиция, много по-малко енергия, повече интимни преживявания. Излиза, че нито първото, нито второто е твоя стихия. Особено второто.“

Той отговори: „Ти имаш право. Аз не съм сраснал с интересите на българската литература. Аз никога не съм се чувствал български книжовник и изобщо не съм чувствал поетическото творчество като главно мое призвание. Ти си прав донейде, като мислиш, че в мене има някаква стихия, която ме подтиква да си строша някак главата.“

Аз: „И знаеш ли, ако човек вземе да разгледа сравнително твоето дело, ще трябва да изгради цената на едното върху обезценяването, обеззначаването на другото. Нима един бъдещ ценител на делото ти (ако ти се впуснеш в македонствуване и пренебрегнеш творческите си интереси) няма да бъде донейде прав, ако заключи, че за да се спуснеш в македонствуване или работи, които са далеч от призванието на един художник, ти трябва да си почувствал преди това едно обедняване на творческите си ресурси, едно обедняване на творческите импулси на творческата душа…“ (Тази моя мисъл някак жегна Яворов…) Днес мнозина говорят и мислят за Ботев, че ако не беше го пронизал куршума, ако беше останал жив, той щеше да стане един велик български поет. Аз се съмнявам. Ботев като поет едва ли би достигнал една висота, по-голяма от онази, която е отразена в творенията му. Всеки рано или късно отива там, къдeто трябва да иде. (Мисълта на Гьоте за демоните, които преследват всеки необикновен човек. В Екерман. След като е извършил своята мисия.)

 

1910

(…) Сега поне има с какво да ме привлича училището – там получавам, в 12 часа, твоите писма. Пиши ми и на руски, и на български. И едното, и другото писмо имат особена прелест за мен. В писмото на руски има повече нежност, грация и музика, а в писмото на български има повече глъбина в чувството и изразителност. Пиши ми понякога и на френски. Аз ще ти пиша и на немски, ти ще го разбираш. Как бих желал да мога да ти пиша на арабски или на староеврейски, с ония кръгли, божествено красиви букви! Ти знаеш каква слабост имам към арабското, старогръцкото и староеврейското писмо – нещо подобно на твоята страст към bleu electrique. Аз мога да чета тия писма, както чета нотите. Веднъж в един мюнхенски музей ми се падна да видя един стар арабски ръкопис с чудно красиви орнаменти. Взех го и седнах при прозореца да го разглеждам. Идва при мен библиотекарят и ме пита не съм ли ориентолог. Разравям му кое ме интересува. Той ме завежда в една стая и ми показва цял куп ръкописи, написани на пергамент, чисти, украсени…А нейде наблизо, в музея или някоя съседна къща свиреха на клавир една Листова венгерска рапсодия. И сега арабският шрифт и Липсовата рапсодия неразривно са свързани в паметта ми. Каква чудна хармония (…) – арабски ръкопис с акомпанимент на пиано…

Време е да вървя на училище. Навън е мъгливо и студено. Следобед ще продължа писмото си. (…)

14 юли 1912

Бетховен се е изразил цял в своята музика, превъплътил се е напълно в нея. Бах не е могъл да стори това: неговата натура е била много по-обемиста, по-богата от музиката, по-разнообразна от нея. Музиката не е могла да му даде всички възможности, за да изрази себе си напълно, без остатък, както е сторил това Бетховен.

1 ноември 1912

Критикът трябва да излага не своите основания, а своите впечатления: художникът, който се таи в него, му дава право да постъпва тъй. Основания той има, но в случая не са важни те. Важни са крайният извод, неговата преценка, резултатите – преценката на човек, който е свободен, не е заробен от никое произведение и никой поет и който, като творец, застава наравно с всеки друг творец. Критиката трябва да ни даде възможност да видим какви следи е оставило дадедено художествено произведение в душата на друг художник (критика), какво е въздействието на това произведение върху една психика, способна за най-прости и най-сложни художествени възприятия. Основанията са нужни на профаните и на ограничените, които Бог е лишил от вътрешна красота. Те са принудени да се убеждават, без да чувстват и виждат. Защо да губим времето си и да прахосваме труда си заради тях! Вътрешното убеждение е рaзговор на душите, неговите убеждения са скрити. Нека душата сама говори за своя живот, за своите възторзи и радост. „Ja, das is lange her, dass ich die Gründe meiner Meinungen erlebt habe.“

12 февруари 1913

Нашите поети трябва да преодолеят една голяма техническа трудност – трябва да водят упорита борба за език, за израз. Срещу себе си те имат необработения още, упорития и корав български език. Друг би бил въпросът, ако това беше един богат и усъвършенстван език, творен през векове от гениални представители на народа – например като немския или френския език. Тогава тая борба за технически средства не би съществувала. Българските поети харчат двойна енергия – за език и същинско творчество. Тяхното творчество е придружено с по-голямо изразходване на духовна енергия, на вътрешни сили, отколкото творчеството на поети, които имат на разположение богатите средства на един разработен, културен език. Тук се крие една от многото и една от важните причини за бързото изтощаване на даровитите ни поети, за умората, която често се долавя в творенията им. За Вазов не е толкова значителна, понеже той е повърхностен и безразборен по отношение на българския език. Но у Яворов и Пенчо Славейков се чувства всичката мъка на тая борба за израз, за подбиране на изразни средства от разхвърления и груб материал на нашия език.

Езикът ни всъщност не е беден. Само че богатствата, които притежава, трябва да се придобият с усилие: те не са станали още достояние на всекиго, не са отличителни още изобщо за литературния ни език; те са характерни само за отделни поети. Тези езикови богатства трябва да се влеят в общото море на литературната реч, за да може тя да се развива по-нататък и да се развива и индивидуализира още повече.

Затова именно е по-трудно да бъдеш поет в България, отколкото в Немско например. Един нашенски малък поет според количеството на духовните сили, които изразходва, може да се мери с един среден немски поет. В чужбина днес и посредствените поети всичко могат да кажат – езикът им позволява това, – само че, както бележи H. Bahr, няма какво да кажат. А у нас често има какво да кажат и не намират средства да го изразят.

13 декември 1913

Не би ли трябвало да се разглежда животът и дейността на всички велики творци като живот и дейност на един безсмъртен, безконечен дух? Нямаме ли тук работа с едно творение, което постоянно е създаване и форма, и живот – а същевременно и вечно развитие?

2 януари 1913

Има два вида поети – те се определят в две противоположности: поети – борчески натури – и поети – художници. Като типичен представител на едните може да се разглежда Лермонтов, а на другите – Пушкин. За Пушкин изкуството е крайна цел, то изчерпва всичките му стремежи и блянове. За него то е една област, в която може всецяло да се прояви, с една абсолютна завършеност. Изкуството изчерпва неговия личен живот, неговото Lebensgefuhl и неговия мироглед. Всичко това в света на изкуството се превръща за него в хармония. Той е истински художник. Най-крайната и идеална форма на неговия живот е да забрави обикновената действителност и да заживее с другата, втората действителност – висшата действителност на неговите поетически сънища, – да се слее с тая действителност и да се самозабрави в нея.

Лермонтов се стреми към нещо, което не е изкуството, а е отвъд изкуството. Той не знае какво е то, но един стихиен вътрешен стремеж го тласка към него. То е между смътртта и вечността. Изкуството е пътя към него. То не изчерпва всичките му духовни сили, в него той не намира пълно удоволетворение. Изкуството, насладата на творчеството, хармонията на творческия живот не е за него цел; чрез всичко това той се домогва към нещо, което стои по-горе от изкуството. Неговата поезия е израз на мъчително дирене, на вътрешна трагедия, на раздвоение и бунт.

Обикновеният живот и обикновената смърт нямат за Лермонтов никаква цена. Като че ли в него се таи някаква демонична сила, някаква освободена мощна воля, която го тласка към свои цели и превръща живота му в мъчителна борба.

Пушкин би могъл да се прояви и да живее само, изключително, в света на поезията и творчеството. Лермонтов, с всичките сили, би могъл да се прояви и в други области. С една безгранична и мощна активност той би могъл да руши и пресъздава живота. Радостите на творчеството за Пушкин се изразяват в смирение. Творчеството за Лермонтов не е радост, понеже не е достижение, не е постигане на цел, а винаги неспокойно търсене и лутане – постоянна неудоволетвореност. Пушкин се смирява, а Лермонтов никога – дори и когато е съзнавал, че трябва да се смири.

30 юли 1913

Въпросите, кото засягат робството, зверствата, несправедливостите, са от морален характер. Те се решават не от разума, а от чувството. Ала чувството на Европа търпи неправди и войни, изпълнени с най-големи ужаси. Европа е лишена от морално чувство; нейната дипломация нахално заявява, че се ръководи единствено от грубия материален интерес, от „свещения егоизъм“. Сякаш у тая горда Европа никога не е съществувало нравствено съзнание и религиозно чувство. Нейната политика е вдъхновена от насилието и неправдата.

Тоя стар и грешен свят трябва да рухне, и без друго ще рухне.

30 май 1914, Прага

Тази вечер се разхождах пак из Mala Strana. Тръгнах нагоре из Нерудовата улица. Храдчани хвърляше огромната си сянка над целия този тих кът – над тези малки, сякаш умрели къщи, със стари прозорци и балкони. Като мъртви изглеждат и цветята по прозорците. Тия червени цветя в бледоворозови рамки на прозорците като че ли са забравени там отдавна – не сварили дори да повехнат. В Нерудовата къща няма жив човек. А там на отсрещния бряг на Вълтава, се виждат черковни кули. Прага се усмихва, обляна от лъчите на вечерното слънце – над нея се простира безкрайно синьо небе, изпъстрено с бели пролетни облаци.

Съвместна публикация на Факел.бг и Фейсбук-страницата „БЕЗЛУННИЯ“ на Асен Валентинов

Подбрал Асен Валентинов
„Дневник. Спомени“
Изд. „Български писател“ 73

Източник

Боян Пенев (1882–1927) е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век.

Pin It

Прочетете още...

Светът на Оруел

Робърт Бътлър 28 Мар, 2015 Hits: 14028
През 2015 се навършват 65 години от смъртта…