Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2016 06 Unbearable
Даниел Дей-Луис и Лена Олин в сцена от „Непосилната лекота на битието“ на режисьора Филип Кауфман (1988)
Фото: The Saul Zaentz Company

 

Планетата се носи в празното без господар.
Това е непосилната лекота на битието.

Преди време, когато за първи път прочетох „Непосилната лекота на битието“ и споделих впечатленията си (възторга си) с един мой познат англичанин – доцент по чешка литература, той не можа да сдържи учудването си: „Как е възможно да се възхищаваш на тази политическа публицистика?“ В неговия вкус не можех да се съмнявам, в своя – не исках; оставаше ми да допусна, че разминаването на нашите прочити се дължи на нещо по-важно от недоразумение. По-късно гледах екранизацията на романа от режисьора Филип Кауфман и подозрението ми се засили: независимо от огромната известност на Кундера на Запад, нещо в него се изплъзваше на западното културно око и стилът му ставаше едноизмерен. Западният културен филтър пропускаше историята на Томаш и Тереза или като откровен (и елементарен) политически реализъм, или като еротична мелодрама: Кауфман „преразказваше“ романа като историята на един холивудски красавец, който има известни политически неприятности.

Бях склонен да допусна, че този елементаризиращ културен филтър означава едно: между двете гледни точки има някакво огромно разминаване по въпроса за политичността на човека. Политиката е винаги универсален феномен, но начинът, по който тя универсално се намесва и структурира човешкия живот в западното демократично общество и в обществото, което днес наричаме тоталитарно, е различен – толкова различен, че може би двете „политичности“ са взаимно непроницаеми.

Нещата за мен се усложниха още повече, когато установих, че и прочетен „от изток“, романът невинаги събужда възторзи. Мой приятел с твърде радикално източно око направо обвини Кундера, че „нормализира“ тоталитарните форми на живот така, че те да съвпаднат със западните пазарни изисквания. „Той не е пътувал в автобус 94!“ – каза моят приятел за героя на Кундера. Това трябваше да означава: животът на Томаш е моделиран като подозрително приватен и „нормален“, изпълнен до нахлуването на руските танкове с мили цивилизовани навици; живот на един буржоазен (=годен за западна консумация) особен индивид, а не на частицата от комуналното тяло-маса, дисциплинирано чрез патетични комунистически социални технологии, мачкано в сплотяващи автобуси, единно ревящо в редиците на манифестация, тълпящо се на опашки, стационирано в бетонните кораби на жилищните комплекси. И плуващо заедно с тях към „царството на свободата“…

Почувствах се застрашен – трябваше по някакъв начин да защитя своя начин на четене, осъществен в процепа между западния „стоков“ прочит и източното радикализиращо четене. Те искаха силово да ми наложат категорични избори: да нормализирам света на Томаш, свеждайки го до западни клишета, или да го „ненормализирам“, припомняйки един чудовищен тоталитарен фон зад него, фон, който прави немислими всички „нормални“ форми на живот.

Краят на XX в. превърна „изкуството на интерпретацията“ (Емил Щайгер) във властова операция – в „преписване на текста в господстващ код“ (Фредерик Джеймсън). Вилицата на два такива властнически кода се опитваше да ме принуди да нормализирам или да истеризирам романа на Кундера: трето сякаш не беше дадено. Всяко друго четене не можеше да бъде нито различно, нито сложно – пред категоричната яснота на алтернативата то можеше да бъде само смътно.

* * *

Всъщност Томаш, главният герой на романа, е също смътен. За пръв път той се появява в романа объркан, незнаещ какво да прави – с поглед в една сляпа стена. Животът му не е нищо друго освен низ от смътни постъпки: накрая и самият роман сякаш го изпуска от фокус и го оставя да избледнее и да се слее с фона – Томаш става второстепенна подробност и повествованието не полага повече усилия да го тълкува. „Мисля за Томаш от много години“ – така е започнал авторът романа и сюжетът е бил продължение на тази рефлексия с други средства: дългогодишното усилие да се мисли за Томаш се е превърнало в опит да се постигне чрез сюжета едно логическо поле от възможности – възможни човешки съдби, възможни човешки избори, сред които Томаш е само един вариант, една възможност. Изчерпването на възможните човешки пътища в света, където живее Томаш, е трябвало да изясни самия него; това обаче не става и размишлението за него прекъсва по един половинчат, несмел начин, сякаш се отказва да подчини Томаш на своите ясни логически инструменти…

Още в началото повествованието описва Томаш в объркани, почти оксиморонни категории – по неразбираем начин той съчетава несъчетаеми неща: Дон Жуан и Тристан, казва самият Кундера за него, но това е малко, за да изрази несъчетаемостите в него. Защото промискуитетът му има интелектуални, а дори и политически измерения – той е студена хирургическа страст към микрочастицата индивидуалност в другия (в един свят, свеждащ индивида до типови тоталитарни роли). А и верността му не е точно тристановска, тя е по-скоро нечовешка, райска – тя е вярност, произтичаща от мистерията на Съчувствието; една отвъд-еротическа любов, чийто символ е не сплитането на телата, а сплитането на ръцете по време на сън.

И в емпирическото, и в митологическото, и във философското измерение на сюжета Томаш запазва своята объркваща междинност. В чешкото политическо сътресение от 1968 г. той е заставен да избира между колаборационизъм и съпротива, в частния си живот е принуден да избира между две жени – Тереза и Сабина (всъщност жените са повече от две и това допълнително обърква нещата). И в двата случая той сякаш избягва да направи избор или прави нещо, което не прилича на избор. Политически поведението му е непоследователно – въпреки самоубийствените последствия след идването на руските войски и края на Пражката пролет той не се отказва от опозиционната си статия. Но заедно с това отказва да се присъедини към протестните акции на чешките интелектуалци. Оказал се между Тереза и Сабина, Томаш описва някаква абсурдна осморка между техните траектории. Чистата моногамност на Тереза изглежда проява на способността ѝ да избира окончателно – и по-късно тя сякаш избира Томаш и политическата съпротива, избира да се завърне в Чехословакия и да се откаже от професията си. Сабина също изглежда способна за категорични избори – и тя избира интелектуалната и морална свобода от обвързаности: живот отвъд традиционното приличие и отвъд ролите, които предлага тоталитарният свят; по-късно тя ще се окаже способна да напусне и Томаш, и Чехословакия, и всяко ново обвързване, запазвайки единствено свободата на художника в себе си. Митическият архетип на Тереза е Изолда или още по-добре Ева – като тежка онтологическа капка съдбата ѝ пронизва пластовете на емпирическото съществуване, за да се утаи в митологическата гънка на чистотата, идиличната любов (любов, способна да бъде не само отвъд цивилизацията, но и отвъд антицивилизацията на тоталитаризма). Митическият архетип на Сабина е противоположен. По-лека от сянката на прашинка, тя се движи от бягство към бягство, вярна единствено на непосилната лекота на свободата. Тя пресича пластовете на времето в обратна посока – към бъдещето, но не за да спре в постиндустриалното общество, а за да се пръсне в друг митически жест – в мита за човека, разпилял собствения си прах по вятъра. Една по-решителна философска редукция би позволила да се види, че като абстрактни сюжетни фигури Тереза и Сабина изразяват опозициите във философското пространство на Парменид: Тереза-тежестта и Сабина-лекотата. В мито-философското пространство между полюсите би трябвало да трепти искрата на Ерос. В пространството на сюжета между полюсните герои трябва да се намира героят медиатор; онзи, който ще изпита чрез себе си полюсните ценности и ще опосреди-разреши противоречието.

Сравнени с тези прастари модели, нещата в романа на Кундера изглеждат нелепо разместени. Еротизмът не е концентриран в междинния герой – той се е „разлял“ и е обхванал други герои (Томаш и многобройните му любовници, Сабина и Франц, Сабина и Тереза, Тереза и нейния любовник). В самия Томаш има – въпреки неговия донжуанизъм – абсурдно ядро едновременно от хирургическа студенина и от съчувствие. Като сюжетна фигура Томаш също е агент на абсурдни постъпки: той напуска Чехословакия – Тереза, за да се върне (и за да съжалява, че се е върнал); той е силният и свободният, който в един момент ще се окаже несвободен, слаб, свръхуязвим; той е лекият, който внезапно ще стане тежък и все пак ще запази някаква особена безтегловност в себе си. Накрая той ще загуби и статута си на герой, изпитващ ценностите, защото ще се превърне в подробност от света на Тереза, второстепенен герой, не по-важен от заек или куче. Преди да избледнее и да изчезне, той сякаш прави опит „да избере“ и двата Парменидови полюса: медиаторът става абсурден, сюжетът не се разрешава, логическото пространство се разпада.

* * *

На това място трябваше да си дам сметка – романът се опитва да преобразува междинността и слабостта на своя герой в някаква особена ценност. В това е неговата собствена идеология, господстващият код, в който той, романът, се опитва да препише значението на своя герой. Но идеология, която идеологизира слабостта, не може сама да бъде силна – тя може да се проявява в романа само деликатно, почти невидимо, разчитайки на съчувстващата интуиция на читателя. Тази идеология може да бъде открита всъщност повече вън от романа – в други текстове на Кундера, които неафиширано изпълняват роли на интерпретативна парадигма на романовия свят. Това е един слаб, парадоксален „господстващ код“ – той е само намекнат и затова може лесно да бъде надделян от радикални западни или източни прочити. Но оставя в ръцете им само клишета.

През 1984 г. – същата година, в която се беше появил и романът – едно есе на Кундера взриви нестихваща дискусия в западните интелектуални среди. Английското му заглавие „Трагедията на Средна Европа“ беше по-неточно от заглавието в чешкия оригинал: „Отвличането на Запада“. Средна Европа принадлежи политически към Изтока (= към съветския блок), но културно към Запада – твърдеше Кундера в него. Нещо повече – тя е сърцето, концентрираната сърцевина на западния свят, която е отвлечена и забравена, изоставена в ръцете на източния тоталитаризъм. В Средна Европа културната идентичност, схващана като максимално многообразие върху минимално пространство, все още се преживява като съдба, като ценност, за която се правят морални избори и за която може да се умре. И заедно с това Средна Европа е инкарнация на слабостта, на принципната ранимост на този свят на културата. Тази същинска част на Запада, неговата културна родина, е отвлечена и забравена: това е възможно, защото Западът вече не е Запад; Европа вече не възприема европейското като ценност. Културата отстъпва място на нещо, за което Кундера се отказва да разсъждава.

Този ключ за тълкуване трябваше да разреши всички загадки и смътности в романа. В един катастрофиращ свят нито един сюжет не може да бъде „разрешение“; героят медиатор принципно се проваля, ценностните полюси се разпадат поради невалидност. Рефлексията върху Томаш не води никъде, защото той е последният връх на един разпадащ се континент. В средноевропейския свят на Томаш, Тереза, Сабина има човешка сложност, еротизъм, свобода, трагически избори, но в един момент този свят увисва в безтегловност между униформения ужас на тоталитаризма и самодоволната автоматична западна циркулация на стоки-митове-имиджи (симетричните двойки Тереза-агентът на тайните служби и Сабина-Франц трябва да изразят това). Томаш е последният мохикан на Средна Европа, а в този смисъл и на европейското изобщо. Той принадлежи към лагера на слабите, на загиващите субекти на културата: той подобно на Александър Дубчек, Чешката пролет и на самата Средна Европа е инкарнация на уязвимостта срещу грубата сила и самоволната посредственост. В този смисъл описващият сложни осморки Томаш е морален субект: той е избрал срещу Изтока и срещу отказалия се от себе си Запад, той е избрал срещу двете единствени възможности и с това се е самоунищожил. Другите две съдби – на Тереза и на Сабина – не са ценностните координати, сред които той се движи: те са част от плуралистичната множественост на средноевропейското съществуване и именно затова са съдби, избори на културна идентичност, която се устоява докрай, сред постепенното загубване на всякакви стойности, в едно пространство без памет, между Запад и Изток.

Аз обаче четях романа от неопределената точка на Балканския полуостров. Сантиментално-апокалиптичната патетика на отвлечения Запад и забравената Средна Европа не можеха да ме трогнат особено – моята собствена точка беше повече забравена дори и поради това, че никой никога не ѝ беше приписвал западност и не беше виждал в нея концентрация на европейското. Романът ми се разкриваше по друг начин – начин, който идеологията на средноевропейското се опитваше да потисне и да препише в своите утопични-антиутопични категории.

Балканската ми гледна точка отказваше да разреши въпроса със смъртността на героя, като преобразува парадоксално неговата смътна междинност в свръхценност, в Средна Европа, в драма на Запада. Като посттоталитарен човек аз четях през друга призма – „Непосилната лекота на битието“ беше преди всичко роман за непосилността, а не за лекотата: отвъд своите собствени идеологии той описваше непосилното битие на човек между невъзможности.

Чрез инварианти в поведението на своите герои романът демонстрираше някакви непостижими мутации в самата структура на моралния акт. Онова, което героите извършваха в една или друга ситуация на изпитание, не беше избор, то беше спазъм. Те не избираха една или друга позиция, а попадаха в нея. И попадаха в нея, защото непоносимият спазъм на отвращението ги беше оттласнал от другата, противоположната. На първо място именно „ясните“ герои – Тереза и Сабина, не бяха класически морални субекти. Тереза не избираше онтологическата тежест, Сабина не избираше лекотата на пълната свобода. Те извършваха своите квазиизбори, спазматично оттласквайки се поради непреодолимо отвращение от другото. Тереза попадаше във верността, моногамията и тежкия архетип на Ева, защото не можеше да преодолее едно отвращение: отвращението от концлагеристката унификация на голото тяло, от това, че то може да стане анонимно и заменимо сред други голи тела. Сабина „избираше“ свободата, измените и лекотата поради идиосинкразно оттласкване от кича, идиличния живот и идеологиите. Свързани първоначално от еротично напрежение, двете фигури на сюжета се разбягваха не защото бяха извършили различни морални избори, а защото телата им бяха подвластни на различни идиосинкразни спазми. Милан Кундера нарича това „категорическо съгласие – категорическо несъгласие с битието“, но неговото тълкуване е средноевропейска идеология, превеждаща в патетични морални термини една чисто телесна идиосинкразия. Тоталитарното публично пространство е смътно по един особен начин: то може да бъде непоносимо отвратително, без да престава да бъде цивилизовано и средноевропейско. То допуска в него да има смислени социални роли: добри писатели (какъвто е Кундера), добри художници (каквато е Сабина), добри фотографи (каквато е Тереза). Но всяка подобна смисленост е взета в залог, тя – както обясни Ивайло Дичев в едно свое есе – е заложник на превърналата се в чиста заплаха власт. Ситуацията е обърната спрямо западната: не политическата власт защитава и гарантира смислеността на социалните роли, а обратно, самите граждани защитават тази смисленост от заплахата на властта. Това принципно раздвоява всеки гражданин като морален субект: той е едновременно „лекар“ и „защитник на лекаря“ – когато лекарят е взет в залог, защитникът е безпомощен, свободната му воля е принципно иззета. Това превръща социалното пространство в пространство на невъзможности или иначе казано – в пространство на пълната несвобода, в отвратително пространство. В това пространство се извършват постъпки, но те са резултат или на чиста принуда, или на спазъм.

Всички възлови постъпки на героите в романа на Кундера се диктуват от подобен телесен импулс – от виене на свят, от свити на топка черва, от непоносима болка в стомаха. Отвращението е невъзможност – невъзможност да не се повърне например. То е негативен морален императив, лишен от класическото cogito и вписан подобно на йероглиф върху самото тяло. Неговата парадоксалност се въплъщава може би най-добре от Томаш: Томаш се оттласква от всички императиви, от всички „es muss sein“, но не защото е избрал абсолютната лекота, а защото се отвращава от тях, защото тялото му се разтриса от непоносимост при вида на назидателно вдигнатите им показалци.

Преди да настъпи спазъмът, Томаш е живял в някаква относителна средноевропейска цивилизованост: отчужден от тоталитарните механизми на публичност в едно свръхеротизирано приватно микропространство, където са били възможни индивидуалностите, трепетът на привличането, свободата. Свръхеротизмът на Томаш е лична утопия, компенсаторен оазис, опазващ от пустинната отвратителност на публичния свят заложник. Именно защото е бил компенсаторен, еротизмът е свръхеротизъм – отделните участници в този оазисен микросвят са нещо повече от взаимнозависими. Изживявайки се като свободни индивидуалности, те всъщност са били слети в едно неразчленимо еротическо тяло. То е различно от комуналното тяло на „сияйното другарство“, дисциплинирано от тоталитарните технологии. То по-скоро би искало да наподобява някаква микроскопична Средна Европа – територия на множественост, индивидуалност, сложност, морални субекти и морални избори. Но не си дава сметка, че тази оазисна илюзия е възможна само паради взаимната вкопченост на телата, поради еротическата им несвобода.

Но еротическото привличане винаги е амбивалентно, то винаги носи призрака на непоносимостта, на преситеното спазматично оттласкване на телата. Още преди да настъпи – под формата на руски танкове – сътресението на големия свят, в този микросвят е зреело отвращението: чешката катастрофа от 1968 г. само взривява разнопосочните идиосинкразии и всяка отломка от колективното еротическо тяло спазматично „избира“ в коя посока да полети.

Тук повтарящото се в съдбата на Томаш, Тереза и Сабина демонстрира за втори път невъзможността на моралния избор в тоталитарния свят. На всеки от тях спазъмът му изглежда избор: героите имат съзнанието, че са избрали да емигрират или да останат в Чехословакия, че са избрали съчувствието към слабите и уязвимите или свободата, че са избрали Прага или провинцията. Всъщност избор няма, има сътресение, спазми и квазиалтернативи. Отломките се разлитат по широкия свят, който завинаги е изгубил възможността да бъде еротично привлекателен; те летят все по-далеч една от друга, пресичайки континенти и митове, летят не по някаква морална или политическа логика, а по логиката на собствената си идиосинкразия. Но съзнанието на човека отломка не може да понесе, че това не е избор, а гърч на частта, погнусила се от отвратителното цяло: то трябва да представи постъпката като свръхизбор. Отломъчният човек започва истерично да идеологизира своя „избор“, за да може да почувства сам себе си като морален субект – той го превръща в свой императив, в биографичен мотив, чрез който строи своя живот като морален живот. Това има обратна страна – в тази идеология другите, липсващите части на живота (онези полетели в други посоки части на колективното еротическо тяло, които тялото отломка травматично помни като липса, вписана в контура на отломъчността), са обявени за негативни избори. Те трябва да обозначат погрешните пътища, възможностите, от които моралният субект се е отказал. Отвращението се маскира като морал – идеологизирайки идиосинкразния тласък, който го е откъснал от колективното тяло, човекът ампутира пластове от неговата (т.е. своята) биография. Когато отвращението се мисли за морален избор, миналото се оказва съставено от алтернативни пластове, между които трябва да се избира. Така Сабина задрасква в себе си съчувствието, политическата ангажираност, Чехия, генезиса на своето изкуство, за да стигне накрая до отказ от безмерно интимни, лични символи, които потъват в неразбираемостта. По същия начин Тереза унищожава за себе си свободата, широкия свят, фотографията, за да стигне до отказ от човешкия свят в полза на животните. Животът след спазъма е морално самоунищожение – това може да бъде оприличено на тяло, което в спонтанни актове на погнуса откъсва от себе си крак, ръка, око, член… Дали тялото е направило верния избор?

Средноевропейската идеология на Кундера иска да представи това като забрава, унищожение на миналото, произтичащо от бездуховността на един посткултурен западен свят. Всъщност забравата не идва отвън, а отвътре и не би трябвало да бъде наричана забрава, а изтръгване: Томаш изтръгва от себе си еротичните приключения, връзките си с опозиционни интелектуалци, Сабина, хирургията, хищническото си любопитство към разнообразието на света… Парадоксът е, че вследствие на своите откази-погнуси той губи пласт след пласт от сложността си, става безинтересен и се слива с митологическата идилия на Тереза; накрая той губи и образа си, изчезва за сюжета, за да остави след себе си символа на уязвимостта.

Моралният избор за втори път е станал невъзможен. Той изисква субектът на този избор да има минало – само чрез траещата идентичност със своето минало той може да бъде гарант на избора, може да го удържа като избран път и ценност. В свят, в който биографията се самоунищожава, изборът е абсурд.

* * *

Свободен ли е моят прочит от идеологии? Не, разбира се. Но той държи на своята идеология – тя е в състояние да извади потиснати съдържания в романа на Кундера; съдържания, които самият роман не иска да признае. Призмата на неговия опитващ се да господства средноевропейски код иска да представи групата герои като поле от човешко многообразие, свобода, морална субектност, като все още живата, но изчезваща Европа в един посткултурен, разделен на блокове свят. Посттоталитарното око чете другояче: блоковете са се разпаднали, налице е само някаква мутация на човешкия опит, която, без непременно да изменя макроструктурите на европейското, го е поразила клетъчно, в класическите му европейски универсални. Романът на Кундера позволява да се види, че тоталитарният принцип не съвпада задължително с автобус 94 и технологично-терористичното производство на грандиозни комунални тела по площади, концлагери и манифестации. Те са само утопическият (антиутопическият) предел на този свят, който никога не беше реализиран докрай. Затова и този свят се разпадна, иначе би застинал в някаква абсурдна стабилност. Тайната на този свят може би беше всъщност в това, че грандиозните социални технологии бяха реализирани само донякъде, че съществуването в него остана някакъв смътен хибрид между традиционните форми на живот и подмяната на клетъчните структури: човешката субектност, моралния избор, биографията, публичното и приватното съществуване, дори телесния субстрат на опита.

В последна сметка фактът, че силови типове интерпретации изпускат това, така както повествованието накрая изпуска своя Томаш, е съвсем обясним. Съдбата на този опит е да избледнява и, да се надяваме, постепенно да изчезва. Така както остават туморни клетки, неуспели да се разраснат в рак.

Смътният. За романа на Милан Кундера
Непосилната лекота на битието.
Панорама, год. VII, 1991, 1-2.

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор
Посетители: 146

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици