Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2016 05 Chevengur

 

„…Но при неоспоримите достойнства на вашата работа аз все пак не мисля, че ще я напечатат и издадат. На това ще попречи вашето анархическо умонастроение, както изглежда, присъщо на природата на вашия „дух“. Независимо от това дали сте искали подобно нещо, или не, вие сте придали лирико-сатирически характер на изображението на действителността, а това, разбира се, е неприемливо за нашата цензура. Въпреки цялата нежност на вашето отношение към хората те при вас са някак иронично оцветени и изглеждат на читателя не толкова революционери, колкото „чудаци“ или „полуумни“. Не твърдя, че това е направено съзнателно, но все пак е направено, такова е впечатлението на читателя, т.е. моето. Възможно е да греша…“

Горните думи са цитат от частно писмо. Вероятно това обяснява и тяхната относителна мекота, дори прокарващите се нотки на неувереност. „Възможно е да греша…“ Само една година по-късно за Андрей Платонов ще се говори по начин твърде различен от този, който си е позволил Максим Горки в частната си кореспонденция. „За една кулашка хроника“, „Клевета“, „Под маска“, „Пасквил за колхозното село“ – това са заглавия на критически статии за Платонов от 1931 г. Сред авторите им – освен войнстващите „на-постовци“ – личи името и на Александър Фадеев…

Що се отнася до романа „Чевенгур“, Максим Горки ще се окаже прав – наистина няма да го напечатат. Той е отхвърлен през 1929 г. от издателство „Федерация“, а после – въпреки отчаяните преработки, които прави Платонов, и въпреки опитите му да публикува поне фрагменти, ръкописът е върнат последователно от всички издателства и списания, в които е предложен. За първи път е публикуван в цялост (през 1928 г. излизат в списание две глави от романа като самостоятелни повести) след повече от четиридесет години – през 1972 г., извън пределите на Съветския съюз. В родината на Андрей Платонов. „Чевенгур“ беше издаден едва през 1988 г.

Разбира се, „беше издаден“ е един твърде мек и неутрален израз за това, което се случи на „Чевенгур“ и на неговите читатели. Казват, че специалистите и ценителите на Андрей Платонов познавали непубликуваните му големи произведения („Чевенгур“, „Изкопът“, „Ювенилно море“) далеч преди тяхната официална „реабилитация“. Това обаче не попречи на сътресението, което изживя не само обикновеният читател, но и официалната съветска литературна история. „Чевенгур“ и „Изкопът“ на Платонов, „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, „Децата на Арбат“ на Рибаков, „Ново назначение“ на Ал. Бек, „Факултетът на ненужните неща“ на Домбровски, произведения на Пилняк, Набоков, Бродски – „задържаната“ литература просто се стовари върху обърканото литературно съзнание на съвременността и обърна с главата надолу много традиционни (а защо да не кажем просто фалшиви) представи за литературно минало. Младите писатели дори започнаха да се оплакват от „терора“ на „задържаната“ литература – по страниците на съветските списания оставаше твърде малко място за съвременни автори, а и един съвременен текст трябваше да устои на чудовищната конкуренция от страна на Платонов и „забранените“ Набоков, Манделщам или Бродски.

Работата не беше само в смайването, нито в жадното изумление, с което се четяха тези книги. Появата им в съвременността се оказа ни повече, ни по-малко от културно- политически катаклизъм. Вкусове, възпитани от Фадеев и Гладков, се блъскаха в „полуумния“ свят на Платонов или в антиутопическите визии на Замятин; в педагогическите институции настъпи хаос, тъй като никой вече не беше в състояние да каже как и какво трябва да се преподава от съветската литература; академичните истории на литературата и справочниците изведнъж станаха почти безполезни. Литературните образи на историята придобиха абсурдна „стереоскопичност“ – всеки читател на съветска литература трябваше да разрешава за себе си въпроса могат ли да се съчетаят „Изкопът“, „Чевенгур“, „Доктор Живаго“, „Живот и съдба“ с „Как се каляваше стоманата“, „Млада гвардия“, „Цимент“, „Те се сражаваха за родината“. Литературните историци се стремяха към възстановяване на „истинската връзка на времето“ (А. Бочаров), тъй като „у нас няма реална история на развитието на литературата от последните двайсет години“ (Н. Иванова). История на литературата се пише за една налична литературна традиция, но дали са традиция произведения, които на практика десетилетия са били изключени от реален литературен живот, от активно комуникативно обращение в обществото? Традиция има там, където книгите се четат, живеят, имат „културно ехо“, но дали е възможна традиция в едно общество, в което всичко се подлага на административен контрол – и самата поява (издаването) на една книга, и нейната критическа оценка, и начините на нейното интерпретиране, и мястото ѝ сред другите книги, и педагогическите способи за нейното втълпяване? На практика се променяха радикално самите параметри на читателската ситуация – както посочва Валентин Курбатов, станалото имаше „геологически“ смисъл: бяха разместени времевите пластове на културата, „както може да ги размести само земетресение. Литература, раждала се в продължение на цяло столетие, видя бял свят едва ли не за един ден. Това доведе до странни деформации на историческата перспектива – читателят се оказа съвременник на взаимноизключващи се времена и непримирими идеологии“. Казано по друг начин, създаде се небивала читателска и изобщо културна ситуация: текстовете, които бяха останали неизживени като традиция, трябваше рязко – почти катастрофично – да бъдат изживени като съвременност, несъществувалото (или съществувалото потенциално, „геологически“) минало вместо като постепенно и естествено хронологическо напластяване трябваше да се изживее като хаотична, калейдоскопична, трудно обозрима едновременност в настоящето. А това раждаше разкъсваща „всеядност“ на четенето, смяна в неговата оптика, хаотична трескавост. И несигурност на литературните вкусове.

* * *

При цялата тази обърканост днес е съвсем ясно и сигурно, че навремето по отношение на „Чевенгур“ Максим Горки е успял да види само неговата „непубликуемост“ в тогавашните условия, а за всичко останало е допуснал грешка – може би една от най-сериозните грешки в своя литературен живот.

През януари 1989 г. списание „Литературное обозрение“ проведе анкета („Уроци за утре. Предварителни изводи за литературната година“) с някои от най-авторитетните съветски литературни критици: Л. Анински, А. Бочаров, Вл. Гусев, Ал. Звелев, Н. Иванова, В. Камянов, В. Курбатов, А. Ланишчиков, А. Марченко, В. Перцовски, И. Ростовцева, Е. Старикова, Д. Урнов. На въпроса „На кое произведение от „задържаните“ обърнахте внимание?“ десет от четиринайсетте участници в анкетата посочиха „Чевенгур“ между най-значителните и дълбоки произведения на „задържаната“ литература. Тази анкета не беше изолирано явление в свръх- оценката, която получиха скритите текстове на Платонов. През 1988 г. за Платонов се появиха значителен брой критически публикации; кръгли маси за творчеството му проведоха редакциите на „Литературная газета“ и „Вопросы философии“. И още от самото начало в критическия разговор за Платонов думите „гениален“ и „шедьовър“ можеха да звучат не като бомбастична риторика, а със собственото си нормално значение.

Всичко това едва ли би било интересно, ако зад поразяващото единодушие на оценката не се беше разкрило не по-малко поразяващото разнообразие в тълкуванията на романа. Няма да сбъркаме, ако кажем, че случилото се напомня за „разбягване на интерпретациите“; на различните читатели „Чевенгур“ говореше различни неща: според един прочит романът на Платонов е „повдигане на дълбините и дъното на съществуващата руска народна душа“ (С. Семьонова); според друга критическа интерпретация той изобразява по-скоро антикарнавален „разпад на „безсмъртното народно тяло“ – ситуация, в която тялото на човека е винаги отделно и безкрайно самотно“ (С. Пискунова, В. Пискунов); според А. Зверев, „Чевенгур“ е антиутопия, но особена антиутопия, насочена не към бъдещето, а към незавършеното настояще; за други изследователи романът е амбивалентно пулсиране между утопията и антиутопията (В. Чалмаев). Документално-историческите, политическите и прогностичните прозрения в „Чевенгур“ станаха прицел за много тълкувания, но имаше интерпретатори, които не искаха да останат единствено при станалото удобно твърдение, че „романът израства от преобърнатата действителност на първите предреволюционни години“ и че чрез четенето му може да се разбере каква е била истината за руското революционно село и да се разкрият „белите петна“ на историята. Изключително интересното иманентно четене на „Чевенгур“ на Валерий Подорога се насочва към странната безстрастност на „литературното око“ на Платонов, позволяваща му да преобразува и сплете в уникално „фигурално“ единство „битийстващото“ човешко тяло и „есхатологичните, тъгуващи пространства“, случайното, механичното, външното в движението на телата и невидимите сили на живота. Политическото четене на едни интерпретации съжителстваше с митологичното четене на други и „чисто изобразителното“ разглеждане на Платонов у трети. Особен разнобой предизвика един съществен критически и тълкувателски въпрос – за социокултурния контекст, през който трябва да бъде прочетен Платонов. За контекстуални ключове към „Чевенгур“ бяха привлечени Библията и митологическите архетипни форми, Томазо Кампанела и Сервантес, руската народна „лубочна“ литература и Мартин Хайдегер, рицарските легенди за търсенето на Светия Граал, руските вълшебни приказки и Габриел Гарсия Маркес. И още – философията на общото дело на Фьодоров, идеите за биосферата на Вернадски, руското народно християнство, Тютчев, Достоевски, Есенин, Багрицки.

Опасявам се, че подобно изброяване може да създаде иронична картина на критическите тълкувания. Всъщност всеки подобен нов контекстуален ключ разкриваше нови и крайно интересни интерпретации – става дума не за неспособност на критиката да се справи с романа, а за това, че, „Чевенгур“ се оказа от онези странни, поливалентни произведения, които не просто допускат, а предизвикват и изискват множество четения. При това – четения крайно различни, несъвместими, понякога и диаметрално противоположни.

* * *

Тук ще предложа и едно мое четене на „Чевенгур“. Както стана ясно по-горе, то няма да може да обобщи и „подреди“ интерпретаторското разногласие – по-скоро има намерение да го увеличи с още един глас.

Опитът да се проектира ирационалният свят на „Чевенгур“ върху различни исторически пластове на руската или на световната култура е не просто критическо хрумване, той е подбуден от самата структура на романовото време при Платонов. Това е време на гротесково всеприсъствие на културни образци и на наистина геологическо смесване на епохи. Заедно с това обаче романовата темпоралност притежава особена „отвъдност“, не съвпада с нито един ясен исторически пласт на времето. „Чевенгур“ строи условно универсално време, в което разноречивите културни и исторически факти имат по-скоро алегорическо присъствие: те се оказват фигури на някаква устойчива и непоклатима екзистенциална форма на човешката поместеност в света, защото „времето тече само в природата, а в човека си стои тъгата“. Ето един пример. В своето пътешествие рицарите на революцията Копьонкин и Дванов попадат в село Хански дворчета, къде- то селяните от епохата на военния комунизъм живеят своя „универсален“ живот, като са се кръстили с „исторически“ имена – Карл Либкнехт, Христофор Колумб, Франц Меринг, но пълномощникът на комуната ги води в документацията все още със старите им имена (докато наистина извършат „нещо открояващо се“). Дванов и Копьонкин провеждат забележителен разговор с този пълномощник, който се е нарекъл с непретенциозното име Фьодор Достоевски: „…Дванов помогна на Достоевски да си представи социализма като селища задруги от по няколко домакинства с общи обработваеми парцели. Достоевски вече всичко прие, но му липсваше някаква обща радост над всички хармани, та представата му за бъдещето да се превърне в любов и топлота, съвестта и нетърпението да се надигнат като сила вътре в тялото му поради временната липса на социализъм в действителността… Дванов продължаваше да увлича Достоевски:

– От културните треви Земята ще се вижда по-ярко и по- ясно от другите планети. Ще се засили обмяната на влагата, небето ще стане по-синьо и по-прозрачно.

Достоевски се зарадва – той окончателно видя социализма.“

Този пасаж е гротесков колапс на културни пластове: Христофор Колумб и битовото селско общуване, което прекръщава Меринг на Мерин (рус „катър“), към тях прибавени Достоевски, реализираната идея на Фьодоров за „оживяване на всички мъртви“, фантастичната визия за „земята на бъдещето“, погледната от други планети (така близка до поезията на пролеткултовците). Реални епохи и разни културни програми са дадени накъсо, историята е „съкратена“ – културно-историческите образци са се превърнали в условни знаци на едно желание, което трябва да бъде наречено едновременно митологическо и инфантилно. То иска социализмът да бъде почувстван субстанциално, като вещество, проникващо „като сила“ в тялото на човека, щастието да обгради с очевидно сияние всяка вещ, „небето да стане по-синьо“. Ако Платонов не принадлежеше на съвсем друга духовна традиция, би могло да се твърди, че тази инфантилно-митологическа фигура е твърде сходна на онова, което Фройд нарича инфантилно „океанистическо чувство“ – чувството на „неразкъсваема свързаност, на съпринадлежност към целостта на света“, което изпитва новороденото, не- можещо все още да отчлени себе си и собственото си тяло от реалността. Само че у Платонов светът не е природен, а културен – океанистическото усещане е преобразувано от архетипи на руската духовна традиция: то не е по фройдистки „отвъд добро и зло“, а е самата непосредствено очевидна форма на нравствеността; очевидното щастие е общо щастие, инфантилната радост, проникваща в тялото, е заедно с това „съвест“…

Романовото време на, Чевенгур“ има още една съществена характеристика. Раздвоявайки се между гротесковата си културна множественост и митологическата си инвариантност, то е условно време на социален и почти космически катаклизъм – то е „прагово“ време по думите на Бахтин. Както посочва съветската критика, „категориите на вечността са станали категории на текущото“, а преминаването от царството на необходимостта в царството на свободата не е отложено за далечното бъдеще, то е нещо, което просто се случва тук и сега; времето има есхатологична форма. Документалните фрагменти от времето на военния комунизъм и НЕП-а са рамкирани от „настъпилия край на историята“. В допълнение есхатологичната структура е объркана с митологичната – разрушаването и сътворяването се сплитат в неразрешим трагически възел. Според К. М. Кантор Платонов създава сякаш „онтология“, а не „социология“ на руската революция, едно условно универсално време, в което с трагическа и гротескова бързина „генезисът почти мигновено преминава в апокалипсис“. Това време е обявено за време на живота (дори Ленин според героите на „Чевенгур“ би трябвало вече да престане да пише и да се влее обратно в масите, за да „живее“), но едновременно с това се оказва и време на смърт: смъртта властва в „Чевенгур“, тя отваря и затваря романовата композиция, определя формата на повествованието.

Така на читателя наистина са му зададени едновременно много равнища на четене. Но за разлика от древните текстове, които според средновековната екзегетика имат устойчиви и подредени смислови пластове (исторически, морален, алегорически, анагогически и пр., по които читателят трябва да се придвижва с известна последователност), в „Чевенгур“ те са така абсурдно преплетени, че читателят няма шанс, той винаги бърка. Когато чете прогностически и вижда, че „чрез устата на невинния средняк Андрей Платонов още в самата година на „великия прелом“ звучи предупреждение за настъпващото едновластие на Сталин“ (К. М. Кантор), му се изплъзва гротесковата игра с многовековни културни пластове; когато чете „универсално“ и тълкува повествованието като шифър на екзистенциалната „тъга“ и „скука“ на човека, изпуска политическото четене на „Платонов днес“ (Ина Ростовцева); когато чете Платонов през връзката му с идеите на Фьодоров, изпуска странното типологично родство между,]Чевенгур“ и „Сто години самота“.

Персонажният свят на „Чевенгур“ живее в същото странно раздвоение: героите на Платонов са едновременно исторически и отвъдисторически. Всеки от тях е свързан с някаква конкретна битова и социална среда, потънал е в някакво занимание – един бие църковния часовник, друг майстори устройства, трети лови риба, четвърти оре и сее. Но това са само „обстоятелства“ на техния живот – същественото е, че самият той протича в „надобстоятелствена“ форма. Всеки един от героите (особено в относително самостоятелните, публикувани още през 1928 г. глави повести „Произходът на майстора“ и „Синът на рибаря“) притежава някаква особена форма на екзистенциална само-съсредоточеност, което прави съществуването му в реалния фактически свят, който го заобикаля, съноподобно – изключва го от хора, факти и обстоятелства. Може да се каже, че всеки един от тези герои е алегорична фигура на някакъв дълбинен собствен метафизичен въпрос: това са хора, „дошли направо от природата“, те усещат къщата, семейството, другите хора, конкретното занимание като случайна обвивка, която всеки момент може да бъде безстрастно захвърлена и човекът да се насочи към разрешаването на собствената си „отвъдопитна“ съдба. Един от тях ще потърси отговор на своето „любопитство към смъртта“ във водите на езерото, друг ще се потопи в странно съсредоточаване върху самото протичане на времето, трети ще изживява в самото си тяло „сиротността“ на света. Всеки един от тези герои е твърде рехаво свързан с фактическото си обкръжение; той постоянно разрешава този свой, неразбираем за другите, въпрос. И затова всеки един от тях е способен да напусне „обстоятелствата“ почти във всеки момент – да зареже жена и деца, професия и място в живота и да „излезе бос неизвестно къде – там, където ги влече всички хора, където, може би, на сърцето е също така тъжно, но поне на краката им е радостно“.

Така човешкият свят, който описва Платонов в първата част на „Чевенгур“, е свързан с руското село на предреволюционната епоха и едновременно с това е алегорично пространство на разбягващи се, потопени в себе си души, пълнещи със скръб и разсъсредоточаващи безкрайната унила степ.

Революцията идва не само като грандиозно историческо и политическо събитие за света на „Чевенгур“. Тя идва като могъщ копнеж на това пространство да се съсредоточи, да намери център, а отделните човешки души да получат обща форма на своя екзистенциален въпрос. Изображението на първите следреволюционни години и на първите години на НЕП-а (с редица свои черти отличаващо се със строга документалност) се оказва все пак организирано от една дълбинна повествователна структура – инфантилно-митологическата мечта за щастлива „взаимност“ и „очевидно“ щастие.

Сюжетът във втората част на романа на практика е разказ за „пътуването“ на Саша Дванов към социализма – пътуване, което отново странно напомня босяческото скитане по огромната руска земя. Този сюжет се развива, събуждайки отново непрекъснати снопове от алюзии с архетипни и класически сюжетни ситуации, но тези алюзии са само временен, разпадащ се намек за нещо познато, сякаш традиционните митически и литературни парадигми не могат да „постигнат „аномалността“ на този свят. Самите централни герои Дванов и Копьонкин имат абсурден, „хибриден“ характер – Дванов е смесица между типовия персонаж на големите романи на социалистическия реализъм (пратеника на Партията сред масите) и съзерцателя „правдотърсач“: той прилича едновременно на героите босяци, на Альоша Карамазов и сякаш предугажда бъдещия Давидов от „Разораната целина“; Копьонкин с грандиозния си кон Пролетарска сила напомня и великия Сервантесов герой, и чутовния Иля Муромец.

Сюжетната схема на традиционните романи с подобна тема също е обърната по „платоновски“ – Дванов е изпратен не със задачата да учи масите на социализъм (както Давидов в „Разораната целина“), а да провери дали сред тях социализмът не е възникнал „самопроизволно“ – защото след като революцията е разрушила стария свят и е оставила пролетариата в химически чист вид (а това в, Чевенгур“ се тълкува като своеобразно „оголване“ на митологичното копнежно ядро на човека и събуждане на „взаимност“), ясно е, че идеалното комунистическо общество трябва да се зароди неизбежно, по необходимост.

Дванов и Копьонкин пътуват и е пътуването си „разгъват“ огромния руски свят, където сред масите мечтата за социализъм наистина се оказва реализирана по най-причудливи начини. Заедно с ясната цел на тяхното пътуване действа обаче и праруският, неясен мотив – „и грустно, и скучно“. Тъгата и скуката – тези руски състояния, които за Платонов са екзистенциални, а не психологически – се оказват дълбинната сила, движеща сюжета, затова и той няма целенасочена и ясна рационална форма, а се накъсва на несвързани фрагменти и поставя героите в ситуации, които имат малко общо с политическата им цел – те ходят по унилото, също така тъжно и скучно мъртвеещо руско поле. „Пейзажните“ пространства на Платонов са изградени от гротесково преобразувани традиционни руски културни атоми: полето, образ вековно „обживян“ от руската култура (за него Балмонт казва „…безвходность горя, безгласность, безбрежность/ холодная вьюг, уходящие дали“), при Платонов всъщност е лишено от всякакви елементи на изобразителна „пейзажност“. То е митологическо пространство, в което „студът“ и „мъртвина- та на природата“ заплашват да нахлуят в самотното човешко тяло; в него е разсеяна „великата тъга на народа“; скуката и скръбта са придобили физическата усетност на студа. И сред това поле, след множество абсурдни приключения, Дванов и Копьонкин попадат най-сетне в мечтания от Кампанела град на слънцето, Чевенгур: точката, в която спира историята и в която прекъсва пространството. Чевенгур е едновременно реален, утопичен и библейски град – той е абсурдно преплитане на бюрократизъм, масови убийства, апостолска любов (останали са дванайсет живи комунисти), смешни наивно-научни проекти и цивилизационен хаос. Той е град на слънцето в буквален смисъл, който Томазо Кампанела не е подозирал – трудът в него е отменен (тъй като произвежда блага, а благата – неравенство). Единственият „пролетарий, който се труди и произвежда блага, е … самото слънце. Всички останали живеят вече отвъд „ум и полза“, за близост и другарство. В този град наистина умира цивилизацията като „царство на необходимостта“ и отчуждението, за да се роди „царството на свободата“, „взаимният“ свят, в който хората живеят един за друг, а не заради „имущество“ и „съоръжения“. Съответно те не орат, не сеят, изсичат гори, превръщат града в хаотично струпване на сгради, организират „второ пришествие“ на останалите живи „буржоа“, провеждат съботници за разрушаване на останалото имущество. И накрая сами умират – градът на слънцето се е оказал абсурдно съвпадащ с отвъдния град, града на смъртта, точката на апокалиптичното самоунищожение на човека.

След множество приключения Чевенгур е неочаквано нападнат и унищожен от белите. Копьонкин и останалите чевенгурци са убити, а Дванов, който винаги е бил „граничен“ герой, пребиваващ на стъпка от смъртта, се завръща по биографичния си път, за да намери в езерото, където се е удавил собственият му баща, смъртта като велика утопия за идеалния свят.

При първата си публикация в си. „Дружба народов“ романът на Андрей Платонов е придружен със следната знаменателна редакционна бележка: „…читателят не трябва да недоумява, срещайки светите за всички нас понятия „революция“, „комунизъм“, „съветска власт“, „болшевики“ в контекст, деформиращ техния смисъл: много от това, което е устойчиво и еднозначно за нас днес, в началото на 20-те години се е възприемало иначе или даже с противоположно значение. Тогава е имало много диващина и невежество, безмозъчен ентусиазъм и жестокост, много по-страшна, защото по това време тя носи не злобен, а някакъв суетливо-делничен характер. От всичко това мирише на фантасмагория и много неща изглеждат нереални…“ Наистина светът на, Чевенгур“ е странна художествена реалност, в която и възлови думи, и типови за революционното време събития имат „отместено“, причудливо, понякога неразбираемо значение. Платоновият образ на „града на слънцето“ се оказва абсурден, вдъхващ едновременно необяснимо социално умиление и страх, леден страх и усещане за ирационалност. Героите на Чевенгур живеят в концентрирана вселена, захвърлени направо сред природата и сред екзистенциалите на тъгата, смъртта, надеждата, човешката взаимност. Социалният свят, подробностите на цивилизацията се оказват второстепенни, в най-добрия случай те са само знаци на копнежното ядро на човека. Социализмът в света на, Чевенгур“ не е социално устройство, нови производствени отношения и начин на производство – той е небе, земя, път, хора, копнеещи топли тела, тъга или взаимност. Цивилизацията е безсмислен посредник: тя е съкратена. След като са отпаднали външните пречки и класовият враг е унищожен в „пълен мащаб“, социализмът трябва да настъпи „светкавично и мигновено“, произведен единствено от великото желание на масите: той трябва да настъпи като обратното лице на изначалната тъга – като очевидно щастие, осеняващо хората и предметите, земята, небето и космоса. В някакъв смисъл думата „социализъм“ в романа, Чевенгур“ означава самата ирационалност на копнежа за щастие и човешка взаимност. Но този копнеж има особен, „отвъдопитен“ характер – всеки път, когато героите на романа правят опит да го въплътят в социална реалност, той по неочакван начин ражда утопически недоносчета: вятърен плуг, изкачване на водите на планинските върхове, заблуждаване на класовия враг чрез свръхусложняване на живота в комуната, възлагане на производството на слънцето, съботници за разрушаване на имуществото… За разлика от много други антиутопични съчинения обаче романът на Платонов не тълкува подобни конструкции с. елементарна, фейлетонна сатиричност – той ги превръща в низ от абсурди. Всяка сюжетна ситуация има собствен абсурдно непрозрачен порядък: героите действат, водени от някакви свои очевидности, които са абсолютно непрозрачни за читателя: за героите светът е обикновен и всекидневен, а читателят се блъска в неразбираемата му фантастичност. Тук е и едно от големите художествени открития на Платонов, бих го нарекъл „епизиране на абсурда“ – сюжетно навързване на множество автономно абсурдни ситуации, съединяващо абсурдисткото усещане за съществуване, лишено от основания, с „епическото търпение“ (Томас Ман) и с идеята на традиционния реалистичен социален роман за поместеност на действието в някакво историческо протичане. Така историята се „абсурдизира“ и обратно – абсурдът се „историзира“, ражда се някаква невиждана епическа структура. Сюжетът разкрива не рационалността на социално-историческия свят, а неговото разпадане на абсурдно непрозрачни фрагменти, във всеки от които по свой, автономен начин тъгуват, копнеят, чакат… своя Годо.

По платоновски е преосмислен и великият девиз „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“. Марксисткият му смисъл е претълкуван с една митологическа буквалност – „съединяването“ се е оказало абсурден телесно-космически акт, протичащ отвъд всякакви социални обстоятелства, в състояние на разпускане на обществената организация и отменяне на историята. Хората живеят в лична телесна близост един с друг, те вече „плътно“ са се съединили: къщите също се преместват по-близо една към друга, а в последна сметка всички са уверени, че накрая в Чевенгур ще пристигне цялото пролетарско човечество и ще заживее „съединено“, в близост и другарство. По законите на това художествено мислене (то представлява абсурдистка стилизация на митологически архетипи) именно човешкото тяло, разменящо живата си топлина с друго човешко тяло, се оказва съсредоточие на „съединяването“. За Платонов тялото на човека е изпълнено с тъга, скука, покой или с комунизъм подобно на някакви магически субстанции. Хората са доживотни затворници в тясното човешко тяло, скучаят в него и копнеят да се изскубнат навън и да се прелеят в безбрежното пространство, където всички невидими вещи и хора също скучаят и зоват за човешката взаимност. Централна за целия роман е метафората на топлината, едновременно телесна и космическа – не са случайни повтарящите се образи на човешки тела, които се топлят в съня си, неслучайно и настъпилият комунизъм в Чевенгур е „летен“ комунизъм и слънцето отдава именно светлина и топлина на комунистическата природа. Тази топлина – взаимност на хората и природата, е отвъд социалната съзнателност и изобщо отвъд всяка рационалност; в йерархията на ценностите, създадена от романа, безименният копнеж е неизмеримо по-комунистически от всеки „ум и полза“, от всяка способност за рационално мислене и „превръщане на комунизма от утопия в наука“: това личи и в странната двойка персонажи Чепурний-Прокопий (водачът на Чевенгур, който, вдъхновяван само от революционни предчувствия, преустройва града, и неговият секретар, който облича в словеснорационална бюрократическа форма предчувствията на водителя), и в многобройните сюжетни ситуации, където героите действат „без план и маршрут“, смятайки общия живот за по-умен от своята собствена глава. Понякога тази йерархия е формулирана в крайни, гротескни и абсурдни ситуации: „…такива умници Пашинцев не ги обичаше. Той виждаше в живота, че глупавите и нещастните са по-добри от умните и са по-способни да променят живота си към свободата и щастието. Тайно от всички Пашинцев вярваше, че работниците и селяните естествено са по-глупави от убедените буржоа, но пък са по-сърдечни и оттам идва различната им съдба.“

За героите на „Чевенгур“ смисълът на комунистическия живот не е абстрактна философска категория – той има жив и топъл телесен статут: смисълът не може да бъде далечен и непонятен, той трябва да бъде „близо“ до зареденото с надежда сърце, иначе сърцето „ще загуби чувство“ и ще спре. Самата комунистическа петолъчка е изтълкувана по този телесно-митологичен начин – тя представлява човек с разтворени обятия, готов да прегърне другия. А за най-радикалния Копьонкин революцията просто е част от тялото на Роза Люксембург.

Във връзка с особената ценност на копнежната несъзнателност на тялото важно място в митическия свят на романа заема и мотивът за съня, в който тялото топли само себе си или се топли, сгушено в чужда човешка топлина. Сънищата – израз на чистата телесна несъзнателност, която отменя мисленето и „възгледите“ – са по-дълбоки от самия живот и затова не могат да се запомнят: сънят представлява същият живот, само че с „оголен смисъл“. Затова в сънищата си героите от Чевенгур несъзнателно изразяват най-важните неща на живота – страха за собственото тяло (Соня сънува, че тялото ѝ се покрива с рани, Дванов сънува, че сърцето му спира) или тъгата по изначалната топлина и свързаност с родителското тяло, винаги граничеща със смъртта.

Основната митическа субстанция, която запълва човешкото тяло, е изначалната взаимност с другия, тя създава топлина – надежда, която е двигател и смисъл на живота. Фигурата на другия е амбивалентна (изобщо в това отношение Платонов отново може да бъде заподозрян, че претълкува в антиутопически, абсурдни категории основни идеи на фройдизма) – чрез особени композиционни похвати Платонов скрито смесва фигурата на майката, любимата, бащата, другаря, случайно отдаващото се тяло. Ако в човека отсъства този първи атом взаимност, той е в някакъв смисъл недействителен, първично недостатъчен, оставен е само на слабия топлик на собствените си вътрешности сред космическия студ на света.

В Чевенгур – града на слънцето и взаимната топлина, пристигат именно такива „недействителни“ хора. Те не са точно пролетариат, а нещо повече от това – те са „прочие“ (рус. „другите“, „останалите“). Това са някакви отвъдсветовни, вечно бродещи хора, непознаващи родителите си, т.е. скъсали с чуждата взаимност още в първия миг на своето съществуване. Те са родени „не от любов, а от факт“. Те, бъдещите истински властелини на Чевенгур, които вождът Чепурни посреща със знаме в ръка, приличат на черни остатъци от някакво огромно митологическо пратяло, зъзнещи на оскъдното слънце и притискащи се един в друг не от любов, а от нужда. Зад техния образ прозира религиозният архетип на вечния скитник – напуснати от самото начало от любовната космическа взаимност, те са самоделни, самонаправени, не приличат на хора и почти не съществуват. Те скитат по пътищата на Русия и разсейват по огромното руско пространство изначалната си тъга и недостатъчност – само общата отсечка от пътя и допирът на телата разпределят нещастието и го правят по-незабележимо.

Заедно с това обаче те са антипод на утопическото слънце – те са свръхпролетариат, истинският субект на историята. Без желание, равнодушно, те са построили целия свят като играчка за другите, за действителните хора. В някакъв смисъл е невъзможно за тях да бъде построен един по-добър свят и за щастието им да се провежда планомерна социална грижа, защото самите те са грижовници за света, те са онези, които са го построили:… „пролетариатът и разни други са организирали сами със собствената си грижа целия свят и затова да се грижим за първоначалните грижовници е срам и позор…“

След идването в Чевенгур на тези „разни други“ пред читателя постепенно се разкрива, че всъщност всички герои на този антиутопичен свят са в определена степен „разни други“ – всички са измъчвани от безсмислената, изначална тъга- скука, която ги тегли да странстват. Но тази субстанциална тъга вече се е разляла по самото пространство – във фантастичната вселена на Платонов тъгуват по същия начин и самите космически стихии: земята, небето, природата. Противно (или може би едновременно?) на стремежа на пространството да се свие в топлия си център, романът създава и една сиротна вселена, чиято основна категория се оказва пътят, търсещ, но ненамиращ липсващия атом от взаимност и топлина. А „социализмът“ и „комунизмът“ са едно човешко-природно предчувствие за неговото намиране, просто предусещане на тялото за намереното „вечно другарство“.

Тази абсурдна митологичност на „комунистическия“ свят не е веднага ясно видима, тя просветва като повтаряща се онтологическа структура през епическото множество от разнообразни ситуации, създадени от Платонов с възхитително въображение. Ясно видимо обаче е едно нейно следствие – тя създава съвсем нови координати за употребата на езика, прави словесната тъкан на „Чевенгур“ „аномална“ по специфичен начин, доловим от всеки читател: „културни и хранителни треви“, „контрареволюционност на природата“, „старинен въздух, напомнящ за покой и размножаване“, „той лежеше мълчешком, без да спи, с безпомощно сърце“, „слънцето се опираше на земята, сухо и твърдо“… Така, както в гротесково единство се преплитат множество несъизмерими културни контексти, се изгражда и неговият езиков континуум: библейски изрази преливат в битовото слово, деформиран сциентистки език се оказва пронизан от поетически интонации. Метафорите на Платонов имат „отвъдвековен“ характер; те сплитат в единство безкрайно отдалечени пластове на културно-езиковия опит на човечеството, пресичат социални и културни дискурси, изглеждащи като далечни галактики една спрямо друга. Особено място заемат обаче реториката на комунистическото ораторско слово и канцеларизмите на бюрократичния език. Създадени за една „социологическа употреба“ – за социално и политическо управление на обществото, – техните клишета в „Чевенгур“ започват да отекват в пустотата на едно митическо пространство. Митическата „логика“ и абсурдно прикачената към нея изначална руска тъга буквализират всеки преносен смисъл, субстанциализират ораторските и административните служебни термини и абстрактни понятия; разместват се пластовете на бюрократичния и лозунгов език и се превръщат в хаос от идеологически фрагменти, претендиращи да назоват космически обекти и екзистенциални състояния на духа и тялото.

Езикът на марксисткото учение се е шаманизирал, превърнал се е в словесни закани и заклинания към бъдещето, в прасъстояния на сърцето. Словото на лозунгите и плакатите е раздуто и деформирано от копнежни митически енергии, а митическото народно пратяло е принудено да се гърчи и криви, за да заеме формите на една лозунгова и бюрократична терминология. Това гротесково слово се превръща с магическа бързина в действителност – героите живеят в абсурда на тази действителност, управлявани от този език, действащи по неговите ирационални закони. И с това отместват абсурда все по-дълбоко и по-дълбоко. Този раздут и екзистенциално, и митологично „изкривен“ бюрократичен език е проникнал в самите им сърца, превърнал се е в структура на техния копнеж и това му дава тотална власт. Той движи копнежните марионетки на „Чевенгур“ и анонимно управлява техните мечти, живота им, смъртта им. Нещо повече – той е станал език на самото повествование. Безстрастното око на Платонов, за което говори В. Подорога, също е управлявано от този език. В света на романа присъстват и „острови“ на някакъв здрав практически разум, но от гледна точка на повествованието те остават изолирани, безнравствени прояви на практицизъм, живот за „имущество и съоръжения“ и отказ от космическа взаимност. За гледната точка на романа подобни герои не изглеждат нормални, практични хора – те са космически уроди. И на тях естествено може да им бъде учредено незабавно „второ пришествие“. А нормалният свят на всекидневието и здравия разум изглежда уродливо изключение. Безстрастното е застанало между неразрешимите полюси на универсалния „океанистически“ копнеж и студената бюрократична машина за унищожаване, придобило е онази „полуумност“, която стъписва читателя и го извежда от координатите на всяко привично възприятие. То го изпраща в едно абсурдно универсално пространство, където той ще трябва да изпита всички свои стойности – и да разбере, че всъщност не разбира, никога не е разбирал такива неща като „комунизъм“, „революция“ и „пролетариат“.

„Мечтата на тялото“, предговор към българския превод на романа
на Андрей Платонов Чевенгур, София: Профиздат, 1990.

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор
Посетители: 156

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици