Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (9 гласувания)

 

2015 12 Boris Hristov

 

Борис Христов закръгли седемдесетия си август

Ценителите на поезията знаят, че по-добрата книга на Борис Христов е „Вечерен тромпет“. Стиховете му приличат на графики. От прожектора на фантазията му струи черно-бял филм, защото такива са цветовете на епохата. Времето е бавно, скучно, безсъбитийно. Стихотворението е част от тъгата и тъгата е част от стихотворението. На този фон всеки детайл изпъква и може да се превърне в обект на поезията. Духът на поета е статичен. Неговите единствени движения са надолу към земята и навътре към себе си. Отвъдният свят също е подземен и не витае някъде във висините на небето. Това му придава допълнителна плътност, подобно на безвремието, което е населено с библейски мотиви.

Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.

Борис Христов е вулканична скала, върху която е стъпила почти цялата ни поезия от края на 70-те и началото на 80-те години. Някак съвсем естествено той съумява да извае от грубата всекидневна реч и нейните многообразни интонации своята неистово земна поетика. Каква внезапна промяна в смисъла, в звука, ако щете и в чисто графическия израз на езика. За българската лирика, която до този момент е разсъдъчна, консервативна, чувствена, мелодична, натоварена с изключителен патос и драматизъм, това е истинска революция.

Разбира се, Борис Христов не се ражда от нищото. По този път преди него са вървели и други поети – Иван Пейчев, Биньо Иванов, станал известен в средата на 70-те години с книгата си „До другата трева“. Но защо тогава стиховете му успяват да съберат толкова много почитатели, да привлекат толкова различни групи от хора на едно място. Може би, защото владенията на паметта му често надхвърлят дори онова, което сме осъзнали несъзнателно, отвеждайки ни неусетно в територии, които духът иначе няма как да познае.

Обикновено големите поети не са най-умните, най-проникновените, най-талантливите, а онези, които по някакъв особен начин ни напомнят за изгубената ни идентичност, за частиците, изплъзнали се от нас по време на собственото ни цивилизоване.

Сега, когато големият поет се е преселил в Лещен, а духът му е потънал някъде в земята и си говори с камъните, е важно да разберем дали обичаме него, поезията му или едно митично същество, което се е сгушило единствено във въображението ни. Нека само поясним, че другата причина да бъде популярен е доброволното му отшелничество, съдбата му на единак, несъгласието му с ритуалите на суетата, накратко – градената с години социална позиция, която обаче не бива да объркваме със социалната поза, прозираща в някои от по-слабите редове и куплети на стихосбирката „Честен кръст“. Навярно подобна грешка допускат и голяма част от критиците му, които не са нищо повече от услужливи тълкуватели, смесвайки съвсем съзнателно духовната с личната му биография в опита си да ни заблудят, че знаят какво точно стихотворението е искало да каже, без да си дават сметка, че то има поне няколко живота и с всеки следващ прочит ни разкрива различни нюанси от тайнственото вещество, от което е съставено.

Нали всички сме били свидетели, и сме усещали почти физически, как с течение на времето то губи първоначалната си енергия и сила, влива се в езика, оставя се да бъде отнесено, преди да се превърне в основа и културен пласт за бъдещите поколения творци, които понякога дори не помнят името и не виждат връзка със създателя му.

Въпреки гръмкото, на моменти, чисто ритуално сбогуване с поезията в поемата „Честен кръст“, Борис Христов не спира да пише, устремен към центъра, към гигантския център на своя самотен и загадъчен дух, на собствената си сгъстена мисъл, която от метафорична и гъвкава постепенно става афористична, аскетична, парадоксална, иносказателна. Но колкото и странно да звучи, това все повече го доближава до интуитивното описание на детайла, до ежедневното, временното, утаило се във вътрешността му като сянка и изпълващо го с тишина.

Този стремеж към завършеност, към постоянна вглъбеност и безупречност на линиите, до голяма степен, го обособява в портретист на самия себе си, лишавайки го от най-ценното му качество – да бъде свръхчувствителен художник и съдник на епохата, взиращ се с болезнена яснота в интимното пространство на човека. Струва ми се, че тук някъде се накъсва диалога и се пропуква връзката с под- и над- съзнателните нива на езика, с чувството му да усилва вътрешната акустика на всяка дума, с неговата като че ли вродена дарба да довършва, едва докосвайки, загатнатата мисъл.

Изобщо, езикът е жив организъм – чист инструмент на духа – който често се нуждае само от един лек тласък, от едно почти невидимо докосване, за да ни разкрие своята тайнствена сила и изведе по-далече оттам, където някога сме предполагали, че можем да стигнем. Целта на изкуството е не просто да бъде красиво, нито непременно да ни се хареса, и ако откриваме в него красота, тя се дължи на онази дълбинност на материята, която се съдържа и в съня, но в истинския, осъзнатия сън, в който продължаваме да сме будни, дори когато знаем, че сънуваме.

Борис Христов е един от малкото поети, постигнал съвършена простота на изказа в абсолютно съгласие с несъвършенствата на мисълта си. Ето кое прави стиховете му едновременно удивително дълбоки и неуловими, изпълнени със загадъчната непоколебимост да се завръщат с бързи, отривисти крачки към живота, макар да носят у себе си диханието на вечността. Те са самата материя, решила да се въплъти в духа на камъка и в дъха на светлината. За това и авторът им прилича на бог, на старозаветен мъдрец, дошъл да обнови морала на новото време със своите притчи, съкровено обитавани от паметта за други светове и други пречистващи мълчания.

Из „Вечерен тромпет“

Кост от глухарче

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт – не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре – къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката – с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък – думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие…)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.

Из „Честен кръст“

Камбана

На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими – отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят.

Каква дисциплина и каква тишина -
на тяхната бедна трапеза лъжица не чуваш.
И само баща ми замислен седи настрана
и храни в черковна камбана своето куче.

С тая камбана аз го изпратих, когато
в края на селото няколко старци го скриха.
Това е камбаната с божия глас, на която
аз се лутам сега да намеря езика.

Но нека не стигаме никога, моя надеждо -
гълъбице проскубана, до площада с трохите.
Не ходи у дома на човека със жезъла,
на щастливите гълъби с тяхното общо корито.

А с врабчетата дрипави, ако нещо остане,
подели – и се дръж до последния нокът…
Докато не запеят отново език и камбана
и не паднем в устата на старата котка.

Пак ще вали над света – есента ще дими,
когато дъждът по въжетата дълги ни спусне
на трапезата вечна, пред която баща ми седи…
И вкусна ще бъде тогава нашата супа.

Из „Стълп от прах“

Гора

Огласяна от удари гърми гората –
едно дърво напуска братството
и става кръст.

Август

И само в черковния двор
тревата напява дълбоките псалми
на зелената своя религия.

Фрагмент

Намерих в камъка мехурче въздух…
И тук ли, Господи, си изоставил
нечия древна душа?

Из „Книга на мълчанието“

***

Летим над книгите като над рифове опасни,
затворили очи от страх – да не попаднем
на Смисъла, спотайващ се като чудовище
в дълбокото.

***

Напразно тревожиш безкрая, човече –
нима съзвездията по крилете на Калинката
не ти разкриват, че върху твойта длан
е кацнала Вселената – и вече си пристигнал..

***

Ако дойдат някога, Те ще излязат откъм страната
на Камъка, в който живеят от самото начало
и от чиито тайници и пролуки така ненатрапливо
наблюдават света.

***

Накрая ще останат да гърмят по каменния път
между руините единствено тоягите, с които
боговете ни доведоха на този бряг
и ни помогнаха да се изтребим.

***

Да бяхме си останали до няколкото думи,
с които да назоваваме най-важните неща –
до звуците на болката, до междуметията…
и до бръмченето на лудостта.

Из „Спомени за хора, камъни и риби“

Работех в тези времена като брояч на ветрове, родени от прелистване на книги, и знаех всичко за движенията им към Платото от четирите посоки. Но друг един, забравен вятър, прогонен от земите ни отдавна, бе чакал своя час и се завръщаше сега, за да припомни на окаяните обитатели на Платото, че някога и те са служели на Свободата.

Той налетя към нас с рева на гладиатор и – да не хаби напразно дъждовете, които щяха потрябват за утъпканите ниви, – подкара ги в посока към реката.

Обърна после вихрите и като загреба с ноздри камъни и пепел, се нахвърли на затвора…

Строен да служи като неизброден лабиринт за търсещите справeдливост, затворът повече напомняше заседнал в пущинака кораб, с платна, ушити от човешки кожи. И тъкмо те помогнаха на вятъра да го изтръгне от вековните основи и да го повлече към пропастта по рамото на Планината.

Събориха се с грохот стражевите кули, а подир тях се срутиха стените… Останаха на място само тежките килии, зад които продължиха да крещят и да се блъскат глутница пазачи… Но дълго още щяха да чуват гласовете им, в очакване да се яви Съдията.

Публикацията стъкми и стиховете подбра Асен Валентинов.

Източник

Асен Валентинов
Асен Валентинов (р. 1968) публикува в сп. „Факел”, както и в много чуждестранни издания. Редактор е на стихосбирката на Георги Борисов „Точно в три”. Сборникът с есета „Безлунния” е дебютната му книга.Авторът разделя времето си между София и друга европейска столица, има особен поглед и собствено мнение за света, в който живеем, и е особено интересен събеседник.
Други статии от този автор
Посетители: 151

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици