Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 60% (1 гласуване)

 

2015 12 ivo andric

 

Би могло да се каже, че темата „Андрич и/в Турция“, в по-глобален мащаб – „Андрич и/в Ориента“, е сравнително неизследвана в иначе безспорно богатите традиции и постижения на андричевистиката и, без съмнение, нейното всестранно, задълбочено и обективно осветляване би допринесло изключително за разшифроването на много кодове в неговите произведения. Разбира се, настоящата разработка си поставя поне на този етап значително по-скромни цели и тя ще се опита да проследи пътуванията и пребиваванията на световноизвестния балкански писател в Република Турция, наследница на Османската империя, чиято политическа, социална и духовна история му служи като генератор на творчески идеи, сюжети и пр., а така също да хвърли сравнително обстоятелствен поглед върху преводите му на турски и рецепцията му, както и да предложи скромна теза за творческата история на „Прокълнатия двор“.

Както е известно, Иво Андрич предприема първото си пътуване в Република Турция през ноември 1925 г., когато посещава Истанбул, но тъй като няма запазени писмени свидетелства, трудно бихме могли да разберем какви са били истинските му подбуди и цели на пребиваването в световния град. Може само да се съжалява, че това пътуване не е документирано, иначе биха били повече от интересни впечатленията от първата среща с автентичния Изток, с чиято босненска проекция е прекрасно запознат, с преживяващата разломен преход от имперски към републикански режим Турция на затвърдилия името си като обнадеждаващ поет и разказвач, а и защитил вече докторат самобитен творец.

За втори път Андрич се озовава в Турция след повече от четвърт век, по-точно, от 15 май до 27 май 1953 г. той се намира в състава на водената от Моша Пиаде югославска парламентарна делегация, която по покана на Великото национално събрание (Меджлиса) на Турция посещава Истанбул, Анкара, Измир, Бурса и през Истанбул отпътува за родината си. Като неоспоримо свидетелство за голямото любопитство, което бъдещият носител на Нобеловата награда за литература изпитва към Турция, за особеното желание, с което се включва в пътуването, биха послужили думите му в дневника, записани преди тръгването:

Струва ми се, че никога не съм тръгвал за една страна с толкова скромност, с така живо желание да видя и да науча, и поради това, с така свободно и отворено сърце и ум.[1]

Подробности за въпросното посещение на югославските парламентаристи узнаваме от турските централни и регионални всекидневници, които предимно на първите си страници широко отразяват важното в конюнктурата на следвоенните години и натоварено с политико-стратегически заряд събитие, а именно – дебатите и ратифицирането от Меджлиса на подписания тристранен пакт между Югославия, Гърция и Турция, за който политическите наблюдатели са единодушни, че ще допринесе за затвърждаването на мира в Европа.

Нека да се опитам чрез истанбулските всекидневници „Джумхуриет“, „Миллиет“, „Хюрриет“ и „Акшам“, анкарския „Улус“, измирския „Йени Асър“ и бурсенския „Хакимиет Миллетиндир“ да узная повече подробности за въпросното посещение[2] на 15-членната югославска парламентарна делегация, в чийто състав, освен председателя Пиаде, са упоменати още имената на Вера Асева, бивша министърка по социалната политика на Македония, на Анка Берус, бивша министърка на финансите на Хърватска, на кореспондента на ТАНЮГ и по един преводач и секретар.

На 15 май, в 11,10 ч. делегацията пристига с влак на гара Сиркеджи в Истанбул. Почти всички турски вестници поместват фотография от посрещането на гарата като сред гостите може да бъде разпознат и самият Андрич. Всъщност реално делегацията е посрещната още предната нощ от турски народни представители и валията на Одрин на турско-гръцката граница в Питион. В действителност югославските парламентаристи връщат визитата на турските си колеги и конкретната им цел е да присъстват на дебатите и гласуването на тристранния пакт, който в началото на годината вече е бил ратифициран от Скупщината и гръцкия парламент. Сред посрещачите на гара Сиркеджи е секретарят на истанбулския валия, югославският посланик Радованович, консули и др. официални и служебни лица. Същият ден в 14,30 ч. делегацията посещава валията Фахреддин Гьокай. По време на визитата домакинът разказва за града и подарява по един истанбулски албум на гостите.

Следващият ден, 16 май, е посветен на туристически обзор из града и посещение на архитектурно-култови паметници и музеи, разположени на „историческия полуостров“, а именно дворецът „Топкапъ“, музеят „Света София“ и шедьовърът на знаменития архитект Синан, джамията „Сюлеймание“.

Опознаването на града продължава и на 17 май, неделя, когато депутатите посещават бившите султански дворци от втората половина на XIX в. „Йълдъз“ и „Долмабахче“, разположени съответно на един от хълмовете над Босфора и на самия европейски бряг на Пролива. Във вестниците са поместени фотографии от разглеждането на приемните салони на „Долмабахче“ и стаята, в която склапя очи Ататюрк през 1938 г. Впоследствие високите гости извършват тур по Босфора с моторна лодка, а в един рибен ресторант в предградието Саръйер Истанбулската промишлена палата дава обяд в тяхна чест. Същата вечер с влака в 20,05 ч. заминават за столицата Анкара.

На 18 май сутринта, след пристигането на гара Анкара и настаняването в хотел „Анкара палас“ (точно срещу сградата на Меджлиса) делегацията посещава и поднася венец на временния саркофаг на Мустафа Кемал в Етнографския музей, посещава председателя на парламента Рефик Коралтан в кабинета му, като същия ден в следобедното си заседание турският парламент с пълно единодушие гласува ратифицирането на тристранния пакт, определен като израз на проява на ново приятелство между трите страни. Югославската делегация също присъства в парламента и следи дебатите от ложата. Във връзка с подписването на пакта турският министър на външните работи Фуад Кьопрюлю прави обширно изказване от трибуната на Меджлиса, което е изслушано с внимание от гостите.

В празничния 19 май, когато в страната традиционно се чества Денят на младежта и спорта, президентът на републиката Джелял Баяр в 17 ч. приема югославската делегация, събитие, което вестниците широко отразяват (с приложени фотографии) в броевете си от следващия ден.

На 20 май, сряда, гостите от Югославия заминават за Къръккале – областен център на стотина километра източно от столицата, за да посетят производствените цехове и работилници към държавното предприятие „Машинно-химическа индустрия“. Потеглят от хотела в 9 ч. с автомобили, пътьом се отбиват във фабриката за газови маски в Мамак (днес квартал на Анкара) и фабриката за барут в градчето Елмадаг, след което пристигат в Къръккале; обядват, запознават се с производствения цикъл, получават информация за дейността на предприятието и вечерта се връщат в столицата.

От вестниците узнаваме, че сутринта на 21 май, четвъртък, югославските парламентаристи посещават древната Анкарска крепост, участват в обяда, даден в тяхна чест от министъра на търговията Емин Гюрели в хотел „Анкара палас“, а по-късно ръководителят на делегацията М. Пиаде провежда пресконференция, на която твърдо изтъква, че от руснаците никога не може да се очаква приятелство. Същата вечер делегацията е на прием в Посолството на СФРЮ в Анкара, на който присъстват много министри, видни политически и държавни фигури като Исмет Иньоню, Касъм Гюлек и др.

На 22 май, петък, вероятно в сутрешните часове, делегацията заминава с електрически влак за Измир като по такъв начин прекосява територията на Турция от Централен Анадол към Егея. Уточнено е, че в Измир ще домакинства депутатът от управляващата Демократическа партия П. Арат, който посреща колегите си още на гара Менемен – градче на петдесетина километра преди Измир. Гостите пристигат в 23,25 ч. на гара Басмане в града, посрещнати са от валията О. С. Адал и др. служебни лица и настанени в хотел „Анкара палас“.

Програмата на пребиваването в „перлата на Егейска Турция“ е също наситена. Сутринта на 23 май, събота, им предстои посещение и запознанство с дейността на държавното предприятие „Текел“, което произвежда и цигари. Интересно е да се отбележи, че такситата, с които са превозени гостите, са украсени с турски и югославски знамена. Посрещнати от директора на предприятието, те посещават различни прооизводствени цехове, конференцзали и остават силно впечатлени от фолклорните изпълнения на работничките. Фабриката подарява на гостите специално изготвени цигарени кутии, чийто амбалаж е украсен с турски и югославски знамена.

По-късно посещават друг клон на същото държавно учреждение, специализирало се в производството на вино и бира, а така също и текстилното предприятие „Кула“ – за да придобият представа за състоянието на турското частно предприемачество. В предварителната програма е обявено и посещение на предприятията „Шарк“ и „Турйаг“, но тъй като по вестниците не се упоменава нищо, твърде вероятно е то да е отпаднало. За сметка на това е включена разходка из представителния крайбрежен квартал „Каршъяка“ – „отсрещният бряг“ на Измир, и даденият от турските парламентаристи обяд в разположеното на височината над града Кадифекале, преминал в изключителна сърдечна атмосфера с участието на валията, градоначалника, висши военни, журналисти и др. Вечерята е в ресторанта „Инджиралтъ“.

Сутринта на 24 май, неделя, делегацията потегля под конвой за град Бергама (древният Пергамон), който е разположен на стотина километра северно от Измир. Според кореспондента на местния вестник „Йени Асър“ Х. Бозкурт, конвоят спира за малко в Менемен, за да се запознае с водоразпределителната станция, малко по-нататък престоява отново, за да разгледа огромните пътно-строителни машини. В Бергама, на украсения с турски и югославски знамена площад гостите са посрещнати и възторжено аплодирани от местните жители. Впоследствие под водачеството на директора на местния археологически музей им предстои запознанство с „Червената базилика“ – храма на египетския бог на подземието Серапис, в самото подножие на пергамския Акропол, изкачване на самия Акропол, където се намира и светилището на Зевс, отнесено и изложено в „Пергамон музеум“ в Берлин.

Бихме могли да допуснем, че Андрич е видял оригиналното светилище по време на престоя си в Германия и сега вероятно е разгледал с особен интерес автентичното място на древния паметник. След обяда в „Бергама палас“, под леко ръмящ дъжд югославските парламентаристи посещават и прочутия целебен център на древността Асклепион. В салона на общината следят различни фолклорни изпълнения, като особено ги впечатляват характерните за Егейска Турция танци, в чиито изпълнения откриват много сходства със своите. По-нататък се връщат в Измир и директно отиват на стадиона, където гледат футболния мач между местния тим „Каршъяка“ и истанбулския гранд „Галатасарай“. След кратка почивка в хотела ги водят на вечеря в ресторант „Дениз“, дадена в тяхна чест от Измирската търговска палата. В предварителната програма за неделя е обявено и посещение на древния Ефес, но вероятно поради претоварената програма то не се осъществява.

Сутринта на 25 май, понеделник, делегацията потегля за Бурса, първата столица на Османската империя, но вечната – на изселниците от балканските страни, разположена приблизително на 300 км северно от Измир. Местната власт в Бурса решава гостите да бъдат посрещнати от валията Дж. Ортач и депутата Х. Кьоймен, водач на парламентарна група на управляващата Демократическа партия, още на Конезавода (около градчето Караджабей, на 50 км преди Бурса). След неговото разглеждане и придвижване до града делегацията е настанена в хотел „Челик палас“, в който ѝ е дадена и вечеря, преминала в изключително дружеска обстановка и продължила до късно. В броя си от следващия ден местният вестник отразява подробно словоизлиятелните тостове на градоначалника А. Ф. Юджел и М. Пиаде.

В предварителната програма е обявено, че на 26 май, вторник, гостите ще разгледат историческите забележителности на града и после ще заминат за Истанбул. Действително сутринта започват с посещението на държавната текстилна фабрика „Меринос“, по време на престоя си от час и половина се запознават с производствения процес и други подробности, като са впечатлени от високите трудови възнаграждения на работниците. После югославските депутати заминават за старата част на града, където посещават Зелената джамия и Зеленото тюрбе, за чието архитектурно изпълнение и вътрешна украса, според местния вестник „Хакимиет Миллетиндир“, не пестят хвалебствените си слова. После гостите се оказват в архитектурно-мемориалния комплекс „Мурадие“ и от вниманието на кореспондента не убягва значимата за нас подробност, че проявяват изключителен интерес към тюрбето на Джем – наполовина принц, наполовина падишах, и тюрбето на майката на Мехмед II Завоевателя Мара. Не е трудно да се предположи, че въпросният интерес и вълнение са възбудени от Андрич, комуто следващата година предстои да издаде забележителния си роман „Прокълнатия двор“, докосващ се и до злощастната съдба на Джем. Югославските парламентаристи се връщат на обяд в „Меринос“, на който присъстват валията, депутати и др. високопоставени лица.

След приятните разговори им предстои отиване до Капалъ чаршия, от която си купуват копринени изделия и ножове. Преди тръгването на делегацията в 17 ч. през Ялова за Истанбул, анонимният местен вестникар, който през целия ден проследява делегацията в града, се обръща към „един от членовете“ и го моли да сподели впечатленията си. Този „един член“ казва следното:

Бурса е един от най-хубавите градове, които съм видял. Не си спомням друг такъв град, който да побира толкова красоти и богатства в себе си. Отивам си възхитен от жителите, от земята и въздуха му. Ако се случи да посетя отново Турция, първата ми работа ще бъде да дойда в Бурса. Предайте от наше име на гостоприемните бурсенци, че те са много щастливи хора, защото живеят в толкова красив град.

Този безимен член от делегацията не е някой друг, а самият Иво Андрич! Проследявайки програмата и придвижването на югославската делегация из Турция, не е трудно да доловим, че именно Бурса най-силно впечатлява твореца, именно тук той намира може би миниатюрната проекция на своята родна Босна. Повече от вероятно е, обикаляйки из нейните чаршии и сокаци, да се е натъкнал на свои земляци, въобще на изселници от Балканите, факт, който още повече го е накарал да се почувства сроднен с Бурса. След космополитната главоблъсканица и въртележка на Истанбул, след сковаността и степната сивота на бюрократична Анкара, след иначе по медитеранско светлия и жизнен, но точно тогава оказал се облачен и дъждовен Измир (вестниците непрекъснато пишат за проливни дъждове и наводнения), именно в зелена Бурса, скътана в подножието на планината, по-скоро на пресечението на планината с равнината, с обилни води и минерални извори, с питорескни чаршии, с не нафталиновия, а примесен със съвременността дъх на историята, с мостовете на реките, които я прерязват, Андрич попада и се потапя в своя въжделен свят, тук изведнъж се оказва в уют. Именно тук в Бурса той открива онзи рядък синтез и баланс между древна история и пулсираща съвременност, които поразително го впечатляват. Неслучайно през април следващата година, във връзка с официалното посещение на Йосип Броз Тито в Турция той пише, по-скоро прави следното откровение:

Винаги ще бъда благодарен на щастливия случай, който ми даде възможност за кратко да посетя Турция. Това е една от онези страни, в които остро и образно се сблъскват минало и настояще. Но това е страна, в която миналото не задушава и не подтиска съвременния живот и развитие, а този живот пък оставя на съвременността нейното истинско и достойно място. Поради това за нашия човек, особено за писателя, пътуването из Турция е радост за окото и храна за духа. Поради това например, уникалният град Бурса (поради краткото време се ограничавам само с него) ще остане едно от най-големите събития в моя живот. Той живее в мен като прекрасна, но недочетена книга. В този град най-изразително може да се види величието на миналото редом с прогреса на цивилизацията. Ако в това щастие има и най-малка сянка, това е защото, за съжаление, може би никога повече няма да видя и опозная по-добре Бурса.

Четири години по-късно, по-конкретно, във връзка с унищожителния пожар от 21 август 1958 г. в Капалъ чаршия в Бурса, погълнал повече пет хиляди дюкяна и къщи, Андрич пише есето си: „При вестта, че Бурса е изгоряла“, публикувано в популярния белградски седмичник „НИН“ (Неделне информативне новине) и включено в тома „Стазе, лица, предели“ (Пътеки, лица, предели). Нека да вникнем в есето:

Голям пожар в турския град Бурса. Изгорели са повече от стотина къщи. Унищожени или повредени са сгради с голяма историческа стойност. Загубите се оценяват…“ Вестникарско съобщение, което хиляди ще пропуснат равнодушно и което само малцина може би ще трогне и заболи. Мен ме трогна и ме заболя. И в същото време ме накара да заговоря за Бруса.

Има градове, дори големи и прочути, които разглеждаме и напускаме без съжаление и които оставайки зад нас, се разпиляват като облак прах. Но има и други градове, които оставят у нас дълбоко интимно преживяване, за което не е леко нито да се говори, нито да се мълчи. Такъв град е Бруса.

Изписвал съм доста пъти името на този град в диалозите на босненски герои от моите повествувания, където това име има своето място по житейската и историческа логика. А преди четири години имах неочакваното щастие през един майски следобед да застана като развълнуван пътник пред един от хотелите на древната Бруса.

Бруса стои на дъното на стръмна падина под висока, покрита със снежни върхове планина, чиито подножия се спускат към равнината. И по-точно – не стои, а се срутва заедно със своите обилни води, топли и хладни извори и богата растителност в равнината, която се простира в безкрая и някъде в далечината се смесва с морето. Тук в равнината се простира модерната, индустриална част на града с текстилни фабрики, складове и работнически квартали. Защото Бруса не е само древната столица на стара Турция и гробница на най-великите султани. Тя е един от онези редки градове, чиято велика и дълга история не се е превърнала само в един мрачен и здрачен исторически паметник. Тя и днес живее със съвременния живот на своята индустрия и търговия, както в старината е била позната със своите прочути надалеч стоки: свилата и ножовете. („Свила за приятелите, нож – за неприятелите!“, както ми каза с тънка усмивка един търговец в прочутия брусенски пазар, Безистена.)

По-нататък Андрич описва един свой спомен за едно невидимо преживяване, изцяло интимно и вътрешно от терасата пред Зелената джамия, когато пред него се открива простряната карта на стара Бруса, задълбочено анализира, цивилизационно ситуира и осмисля възникването, проникването и разширяването на османската военна мощ и съпътстващата я градско-урбанистична култура, като заключава възторжено:

Има градове, които разглеждаме и си отиваме от тях, а като че нищо не сме видяли, има и други, които помним, но забравяме постепенно, но има и такива, с които оставаме трайно свързани по чуден и неразривен начин.

Така и по този начин живее у мен спомена за лъчистия и зелен град Бруса, а успоредно с него и желанието още веднъж да го видя и усетя, макар че сега е изгорял и пострадал, и може би именно защото е страдал.

Да, това е част от есето, по-скоро възторжената поема на Андрич за Бурса. Може само да се съжалява, че поради здравословни причини или заетост световният писател не успява да осъществи желанието си да дойде още веднъж в Бурса. Известно е, че поради дипломатическата си кариера творецът посещава и се запознава с много градове, но като че ли толкова сърдечно и възвишено пише единствено за Бурса. Това ме кара да смятам, че зелена и лъчиста Бурса е длъжник на именития балканец, на певеца на кръстопътното балканско битие, за съхраняването на чиято памет в пределите и пространството ѝ би могло (а и би следвало!) да се намери най-подходящата форма.

Ако трябва да се върнем към парламентарната делегация, на 27 май, след пресконференцията на М. Пиаде от 16 ч. в Клуба на журналиста в Истанбул, на която той още веднъж изтъква задоволството си от посещението и благодари за оказаното гостоприемство, вечерта със „Семплон експрес“ тя отпътува от „красавицата край Босфора“, която вече е обхваната от еуфорията на помпозното честване на 500-годишнината от покоряването на Константинопол (29 май 1453).

 

За съжаление, по време на продължилото почти две седмици посещение, Иво Андрич, издал вече своите емблематични романи „Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“, „Госпожицата“, придобил известна писателска слава благодарение на преводите си на основните европейски езици, не е „забелязан“ от турските средства за масова информация и културна общественост.

В изнурителните си ровения из централната и особено мъчно достъпната регионална периодика в библиотеката на Турското историческо дружество, в библиотеката на Великото национално събрание на Турция, Националната библиотека в Анкара и др. източници, неистово търсех поне една анотация, може би бележка под линия или кратко отбелязване, че в югославската парламентарна делегация присъства и писателят Иво Андрич, според афористичното, но твърде вярно определение на Зуко (Зюлфикяр) Джумхур, най-големият турски писател на всички времена. Всуе! Впрочем в това няма нищо неестествено, тъй като преводът на турски на творбите му необяснимо (и непростимо) закъснява с почти две десетилетия. Не е трудно да се досетим, че Андрич попада в полезрението на турските преводачи и издатели едва след като му се присъжда Нобеловата награда за литература през есента на 1961 година.

Справката в Националната библиотека в Анкара показва, че първата преведена на турски и издадена Андричева творба е романът „Мостът на Дрина“. Първото му издание е през май 1962 г., което навежда на мисълта, че работата над произведението вероятно е започнала веднага след обявяването на нобеловия лауреат през предходната есен. Романът излиза като книга № 30 в поредица „Известни романи“ на издателство Altın Kitaplar („Златни книги“) в Истанбул, а преводът е дело на Нурие Мюстакимоглу и Хасан Али Едиз. Специално е уточнено, че преводът е направен от сръбски, факт, който не е маловажен, защото голяма част от славянските и балканските литератури са превъплътени на турски от опосредствани езици и това е една от „ахилесовите пети“ на художествения превод в страната. Докато за Н. Мюстакимоглу на този етап не можах да открия повече информация, то Х. А. Едиз (1905–1972), с корени от Балканите, се ползва със славата на един от най-добрите преводачи през въпросните години, познат и с превъплътяването на турски на руски класици от Пушкин през Гогол до Достоевски. (Интересно е да се отбележи, че след смъртта му на негово име се учредява награда за художествен превод.) В третото издание на романа от 1963 г. издателството уточнява, че първите две са били буквално разграбени съответно за 2,5 и 5 месеца, в което не можем да не се доверим, защото, най-общо казано, ненадейната поява на Андрич – толкова увлекателно, проникновено и обективно описващ живота в балканските предели на Османската империя, приятно зашеметява турската културна общественост, тъй като класическата, при това не съвсем неоправдана, средностатистическа представа за балканските литератури сред местните читатели е, че те са надъхани с преднамерен негативизъм и дори омраза към османското минало.

В споменатото трето издание (а и в следващите) са поместени и фрагменти с отзиви за книгата, появили се в периодиката. Разбира се, голяма част от тези критически рефлексии притежават популяризаторски характер, но следва да се отчете, че нерядко са доловени и схванати истини, важни от гледна точка на рецепцията на писателя. Например А. Пармаксъзоглу в „Хергюн“ отбелязва, че романът отразява сравнително безпристрастно протичането на нашата история на Балканите, силните и слабите страни на османското управление, а С. Коркут в „Сон поста“ възприема творбата като средство за пропаганда в наша полза и заключава: Странното е, че Андрич, за разлика, както сме свикнали, от други балкански писатели, не отрича миналото, заема твърде безпристрастна позиция, дори не крие симпатиите си към турците. Само такива турски приятели като този югославски писател могат да ни запознаят пред света, да възвисят нацията ни. С. Коджагьоз във „Ватан“ признава с какво голямо увлечение е чел романа, който много успешно третира проблематиката за Изтока и Запада, за прехода и преминаването, за пресичането и връзките им. В сп. „Дост“ се отбелязва хуманистичният патос на Андричевия художествен свят и колко умело и с вътрешна любов той описва хора от най-различни етноси, като че са частици от самия него. Писател-аристократ, възкликва списанието и изразява желанието си другите му романи „Травнишка хроника“ и „Госпожата“ час по-скоро да бъдат преведени на турски. А. Хисарлъ в „Тасвир“ като най-голям успех на писателя отчита това, че не храни лоши чувства към хората, към нито един от героите си, а сп. „Ким“ определя творбата за най-добрия роман на 1962 г.

В третото издание следва предговорът на единия от преводачите Х. А. Едиз, в който той запознава турската читателска аудитория с биографията и литературната дейност на Андрич, като накратко са представени и другите му творби. Интересно е да се изтъкне, че Едиз е убеден, че най-добрият превод на романа е направен именно на турски (всъщност това отбелязва и М. Т. Аджароглу в колонката си във в. „Миллиет“), защото творбата съдържала много турцизми и историзми, поне стотина повече от отбелязаните и обяснени в края на книгата от самия автор, които на другите чужди езици са били непреводими или неточно предадени, докато в турския са имали точните си адеквати. Впрочем това обстоятелство теоретично може да бъде оспорено, понеже в преобладаващата си част турцизмите в балканските езици, с изключение на историческите понятия и термини, са претърпели значителни промени в семантиката си.

Несъмнено, „Мостът на Дрина“ има щастлива съдба в Турция, защото през следващите години, по-точно в 1968, 1970, 1971, 1972, 1977 (два пъти), 1980, 1983, 1990 се преиздава в споменатото издателство, а през 90-те г. преминава в друго представително истанбулско издателство – İletişim („Илетишим“), в което излиза като книга № 130 в поредицата „Съвременна световна литература“, с преиздания през 2000, 2002, 2004 (три пъти), 2005, 2006, 2008, 2009 (два пъти), като посочените от издателството тиражи варират от 500 до 2000 бройки. В първото издание, в „Бележка на редактора“ А. Йомер Тюркеш след като подлага на остра критика ширещата се напоследък повсеместна псевдомода да се пишат исторически романи, в които историята е превърната в игра, обяснява защо се връща към един класически образец в жанра – „Мостът на Дрина“, в който история и литература се преплитат. Той споменава за актуализацията на романа в зловещата конюнктура на 90-те г. в Югославия, когато национализмът разрушава живота в Босна. Според Тюркеш, това не е роман нито на хармоничното съжителство, нито на абсолютното потисничество. Това може би дори не е роман, а романс – посветен не на един конкретен народ или общност, а на една страна, родина.

Мотивирано от голямото внимание, което турските читатели оказват на романа „Мостът на Дрина“, издателство „Златни книги“ през есента на 1963 г. издава и „Травнишка хроника“ (под заглавие „Когато слънцето залязваше“) в превод на Тахир Алангу (1916–1973), най-вероятно от немски. Романът започва с предговора на преводача за проблематиката на произведението и творческата съдба на самия писател. Второто издание на творбата е през 1999 г. в издателство „Илетишим“.

През 1964 г. като книга № 1 в поредицата „Световна литература“ издателство Ağaoğlu („Агаоглу“) в Истанбул издава „Прокълнатия двор“ в превод на Айдън Емеч, вероятно от френски. Опосредстваният превод поражда парадокси като това, че името на единия от главните персонажи Кямил е предадено като Джемил. Има един недовършен предговор за автора, като в томчето, освен романа, са поместени още творби с централен персонаж фра Петър, а именно „Труп“, „Във воденицата“, „Чаша“ и „Шега в Самсариния хан“.

През юни следващата година в авторитетното истанбулско издателство Varlık („Варлък“), основано от изселника от Скопие Яшар Наби Найър (1908–1981), излиза книгата „Босненски разкази“ в превод, вероятно от немски, на Зеййат Селимоглу (1922–2000). В предговора си Найър посочва една от празнотите в турското културно-литературно пространство, а именно: За съжаление не познаваме достатъчно добре балканските литератури, които са в състояние да допринесат много за нашето себеопознаване. Като потвърждение на тази належаща необходимост ще послужат трите разказа, които предлагаме. Желая от сърце дейността в областта на превода от балканските литератури да се разшири и ускори.“[3] В тома на „Варлък“ са включени „Мара, любовницата на везира“, „Мустафа Маджар“ и „Чоркан и немкинята“.

След едно относително стихване на интереса към откриването на нови творби на Андрич, през 1976 г. истанбулското издателство Cem („Джем“) в поредицата „Нобелови творби“ издава том с произведения на писателя под заглавие „Притча за селяка Симан“. Книгата включва предговора „Иво Андрич – поет на непреходното в преходното“, чийто автор, известният белетрист Аднан Йозялчънер (1934), е отбелязан и като преводач на „Притча за селяка Симан“, „Мостът на Жепа“ (съвместно с Рефик Джаби) и „Времето на Аника“. Втората част на книгата съдържа „Записки от заточението“ от „Ex Ponto“ в превод на Илхами Емин (1931) от Скопие, който е автор и на предислова „Ex Ponto, или Светът на самотника Иво Андрич“. Тази книга претърпява преиздания в1983 и 2000 г.

Две години след „Притча за селяка Симан“, в 1978 г., Иво Андрич е представен с книгата „Подай ръка, детство!“ в поредицата „Детски книги“ на издателство Koza („Коза“), в която са събрани разказите му за деца или за преживелици от детските години. Предговорът „Югославският нобелист Иво Андрич“ и преводът на включените в томчето разкази са дело на родения в Скопие Неджати Зекерия (1928–1988). От предговора се разбира, че отделни творби на Андрич са били обнародвани на турски в списания като Türk Dili, Varlık, Yeditepe, а разказът „Времето на Аника“ е бил публикуван в един вестник. В тома са включени разказите „Учителят Любомир“, „Първият“, „В цирка“, „За първи и последен път на сцената“, „Книгата“, „Прозорецът“, „Децата“, „Аска и вълкът“, коричната илюстрация е дело на В. Ф. Селан, а вътрешните – на Д. Кондовски, които вероятно са взети от сръбския оригинал.

Последната засега излязла на турски език книга на Андрич е „Омер паша Латас“, появила се през 2004 г. в превод на Али Берктай от френски в издателство „Илетишим“ (в тираж 1.000 бр.)

 

Това са Андричевите творби, преведени на турски. Би било пресилено да се изтъкне, че не е оказано необходимото внимание на произведенията на изтъкнатия балканец, но като за писател, който толкова интензивно третира проблематиката за османското присъствие на Балканите, за Босна, художествено-философски осмисля балканското битие, без да се оплете в паяжините на конюнктурни националистични моди и навеи – истински бич за кръстопътния полуостров, според мен постиженията в сферата на превода му на турски са недостатъчни и неудовлетворителни. Освен на култовите му романи, непременно би следвало да се обърне внимание на целокупното му творчество, особено на пътеписи, дневници, записки и др. документални текстове. Друг проблем на рецепцията е, че малка част от произведенията му са преведени от оригинал. И ако все пак в превода нещата са търпими и поносими, най-големият недостатък по моему е необяснимото отсъствие на сериозни, проникновени и обективни изследвания, компаративистични паралели, задълбочени и безпристрастни академични анализи на творбите му. Да изтъкна и това, че съвсем незаслужено в критическо-интерпретаторска сянка остават безспорните му шедьоври „Прокълнатия двор“[4] и „Омер паша Латас“.

 

Струва ми се, че въпросното пътуване на Андрич в Турция от 15 до 27 май 1953 г. е твърде важно от гледна точка на творческата история на „Прокълнатия двор“, чиито първи наброски, както е известно, са нахвърлени още в Португалия през далечната 1929-а – непривично проточителен за Андрич период на писане на едно произведение. Установено е, че той съкращава, свива значително първоначалния обем на текста, като преминава от линейна към концентрична структура на изграждане.

Нека си припомним още веднъж отбелязаното в дневника преди пътуването за Турция: Струва ми се, че никога не съм тръгвал за една страна с толкова скромност, с така живо желание да видя и да науча (к. м.), и поради това, с така свободно и отворено сърце и ум. А следващата година неслучайно отбелязва: …за нашия човек, особено за писателя, пътуването из Турция е радост за окото и храна за духа.

Предполагам, че писателят е „изчакал“ тази обиколка из Турция, за да сложи последната точка, за да доизгради и дооформи някоя и друга картина, мисъл, внушение, настроение или др., за които не са му достигали конкретни жизнени впечатления. Другото ми допускане е, че именно това пътуване от май 1953 г. катализира завършването и издаването на романа непосредствено през следващата година.

Защото трудно бих могъл да бъда разубеден, че например следната картина не е продукт на конкретно визуално преживяване и ситуиране: Какво е Смирна? Като погледнеш отгоре, от платото под Кадифе-кале, струва ти се, че няма край. И наистина е просната нашироко. Много къщи и много народ. (с. 65). Да си припомним, че именно на Кадифекале е организиран един от обядите по време на посещението на града.

Или: Тази нощ от азиатския бряг, където трябваше да се съберат заточениците преди тръгване, фра Петър за пръв и последен път видя Цариград в цялото му величие и красота. Въздухът бе топъл и сладникав. И той се чувстваше смутен и изгубен между десетки спътници. Нощ без звезди и месечина. А пред него на едната, цялата страна на мрачния хоризонт се издигаше вечерният Стамбул, приличен на фойерверк, който е спрял в полета си. Беше рамазан и по минаретата на всички джамии горяха лампички, които трептяха като правилни съзвездия над безбройните градски светлини. (с. 124). За сведение, през 1953 г. месецът на поста Рамазан започва на 14 май и приключва на 12 юни, с други думи, когато югославската парламентарна делегация посещава Турция, текат дните на свещения месец. Освен това, делегацията тръгва от Истанбул за Анкара именно с вечерния влак от азиатската гара „Хайдарпаша“, от която се открива гореописаната картина.

Или: Това мъртво тяло му послужило да сключи благоприятен договор със султана и чак през септември 1499 година то било най-после предадено на Баязид, който го погребал тържествено в едно тюрбе в Бруса, където лежат заровени турските владетели. (к. м.) (с. 93). Това е именно комплексът „Мурадие“. И още: Войската на Джем, предводителствана от Гедик-паша, стигнала до Бруса, древния център на османлийската власт, хубав зелен град по падините на висока планина – информация, която не може да се придобие индиректно, освен чрез конкретно, лично, визуално, „вътрешно“ наблюдение и преживяване.

Дори само тези примери са достатъчна и красноречива илюстрация, че по време на пътуването си из Истанбул, Измир и Бурса през май 1953 г. Иво Андрич е допълвал представата си за тези градове, топоси, пространства…, за които споменава в „Прокълнатия двор“, че конкретни впечатления, придобити по време на посещението, са „прехвърлени“ в романа.

Литература

Игов, Светлозар. Иво Андрич. Издателство на БАН, С., 1992.

Андрич, Иво. Прокълнатия двор. Превела Лилия Кацкова, Издателство „Народна култура“, С., 1976.

Andriç, İvo. Drina Köprüsü. Üçüncü Baskı, Sırpça Aslından Çevirenler Nuriye Müstakimoğlu – Hasan Âli Ediz, Altın Kitaplar Yayınevi, İstanbul, 1963.

Andriç, İvo. Gün Batarken, Çeviren Tahir Alangu, Altın Kitaplar Yayınevi, İstanbul, 1963.

Andriç, İvo. Uğursuz Avlu. Çeviren Aydın Emeç, Ağaoğlu Yayınevi, İstanbul, 1964.

Andriç, İvo. Bosna Hikâyeleri. Çeviren Zeyyet Selimoğlu, Varlık Yayınevi, İstanbul, 1965.

Andriç, İvo. Irgat Siman. Türkçesi Adnan Özyalçıner – İlhami Emin, Cem Yayınevi, İstanbul, 1976.

Andriç, İvo. Ver Elini Çocukluk. Türkçesi Necati Zekeriya, Koza Yayınları, İstanbul, 1978.

 

Източници

Cumhuriyet Gazetesi, İstanbul, 15–28 Mayıs 1953.

Milliyet Gazetesi, İstanbul, 15–28 Mayıs 1953.

Hürriyet Gazetesi, İstanbul, 15–28 Mayıs 1953.

Akşam Gazetesi, İstanbul, 15–28 Mayıs 1953.

Ulus Gazetesi, Ankara, 15–22 Mayıs 1953.

Yeni Asır Gazetesi, İzmir, 16–25 Mayıs 1953.

Hâkimiyet Milletindir Gazetesi, Bursa, 25–26 Mayıs 1953.

 


[1] Изказвам сърдечна благодарност на проф. д-р Светлозар Игов за превода на този, а така също на цитираните по-долу откъси.

[2] Не може да не впечатли съживяването на турско-югославските контакти във всички сфери на обществено-политическия и културния живот през въпросния период. Така например в. „Миллиет“ от 17 май 1953 г. информира за откриването на изложба в Истанбул на петима югославски художници, сред които се намира и близкият приятел на И. Андрич Зуко Джумхур. През същата седмица на посещение в Турция пристига министърът на търговията Тодорович, гостува делегация от висши военни, провеждат се приятелски съревнования между спортни тимове, вестниците публикуват материали за личността и делото на Й. Б. Тито, а „Хюрриет“ от 15 май 1953 г. започва да обнародва репортажа „Връщам се от Титова Югославия“ на Х. Бил, окачествен като първия турски журналист, посетил без покана една комунистическа страна.

[3] Издателят Я. Н. Найър споделя подобни мисли и в предговора към сборника с избрани разкази на Йордан Йовков.

[4] Приятно изключение в това отношение биха били двата текста на преподавателката по турски език и литература в Университета „Башкент“ в Анкара доц. д-р Несрин Тагъзаде Караджа – статията „Романтичната жертва“ Джем султан в три творби на западни автори“ (става въпрос за „Прокълнатия двор“ на И. Андрич, „Случаят Джем“ на В. Мутафчиева и „Джем султан – бурганьофският затворник“ на Е. Саблие) в сп. „Билиг“ (бр. 36, 2006) и докладът „Затворът и османските турци в „Прокълнатия двор“ на И. Андрич“, изнесен в 2003 г. на симпозиума „Затворът“ в Университета „Мармара“ в Истанбул, но авторката, вероятно подведена от структурата на преводната книга, допуска груба грешка, като разглежда „Труп“, „Във воденицата“, „Чаша“ и „Шега в Самсариния хан“ като части на „Прокълнатия двор“.

Хюсеин Мевсим
Проф. д-р Хюсеин Мевсим е литературен историк, изследовател на турско-българските културни и литературни отношения и преводач. Роден е през 1964 г. в с. Козлево, обл. Кърджали. Завършва гимназия в Момчилград (1982) и българска филология в Пловдивския университет (1989). Установява се в Република Турция (1991). Защитава магистратура (2002) и докторат (2005) в Института за социални науки на Анкарския университет. В момента преподава български език и литература във Факултета по език, история и география на същия университет. Автор на книги и изследвания върху българската литература, фолклор и история.Съставител и преводач на български и турски на различни антологии и сборници.
Други статии от този автор
Посетители: 140

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици