Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 89% (7 гласувания)

 

2015 12 Knausgaard Houellebecq

 

Преди да започна тази рецензия, трябва да направя едно малко признание. Никога не съм чел книгите на Мишел Уелбек. Това е странно, признавам, тъй като Уелбек се счита за голям съвременен автор и човек не може да твърди, че се намира в крак със съвременната литература, без да познава творчеството му. Книгите му ми бяха препоръчвани постоянно още от 1998 насам, най-често „Елементарни частици“, особено от един от приятелите ми, който повтаря едно и също всеки път, когато се срещнем. Трябва да прочетеш „Елементарни частици“, казва ми той, страхотна е, най-добрата книга, която съм чел някога. На няколко пъти бях на косъм от това да последвам съвета му, вадех „Елементарни частици“ от мястото ѝ в книжната ми полица и я разглеждах известно време, но винаги я връщах обратно непрочетена. Съпротивата срещу започването на някоя книга от Мишел Уелбек е прекалено голяма. Не съм съвсем сигурен откъде точно идва тя, но си имам едно съмнение, тъй като същото се отнася и до филмите на Ларс фон Триер: Когато излезе „Антихрист“, не можах да се накарам да го гледам, нито в киното, нито в къщи на диска, който по някое време купих, и който си остава неразпечатан и досега. Те просто са прекалено добри. Онова, което ми пречи да чета Уелбек и да гледам фон Триер е един вид завист – не че завиждам на успеха им, но при четенето на книгите и гледането на филмите ще ми бъде припомнено колко изключително може да бъде дадено произведение на изкуството, и колко по-долу от това ниво се намира собственото ми творчество. Именно такова едно напомняне, което може да се окаже смазващо, е нещото, от което понякога се прикривам, като игнорирам книгите на Уелбек и филмите на фон Триер. Това може и да звучи странно, но едва ли е чак толкова необичайно. Ако сте дърводелец, да речем, и постоянно слушате за изумителната работа на друг дърводелец, то едва ли ще тръгнете да го издирвате, защото, какво толкова хубаво може да има в това, да получите потвърждение на факта, че съществува ниво на изключителност, което никога няма да достигнете? По-добре затворете очи и продължавайте собствената си работа, като се преструвате, че майсторът-дърводелец не съществува.

Името на Уелбек е свързано с прекалено много асоциации – то се е превърнало в едно от онези имена в изкуството, които са изпълнени с различни значения; всеки знае кой е той и за какво пише – така че вече е достатъчно лесно да се води разговор за него с най-различни хора, дори и членове на литературната гилдия, без някой да заподозре, че не сте прочели и дума от писанията му. В такива разговори съм казвал, например, че съм „прехвърлял“ Уелбек, или пък съм го хвалил за смелостта, и по този начин съм създавал впечатление, че, разбира се, съм чел нещата му, без непременно да ми се налага да лъжа.

Това беше една от причините да се съглася да рецензирам последния роман на Уелбек, „Подчинение“, тъй като в такъв случай вече нямаше да има възможност за увъртане, щеше да ми се наложи да го прочета. Друга причина беше начинът, по който книгата беше приета. Както е вече добре известно, „Подчинение“ беше публикуван на същия ден, в който беше извършена терористичната атака срещу френското сатирично списание Шарли Ебдо, при която бяха убити 12 невинни хора. Самият Уелбек беше представен на корицата на списанието през същата седмица и тъй като преди време сам беше казал в някакво интервю, че ислямът бил най-глупавата религия, а и ислямът очевидно играе такава важна роля в последната му книга, то името му незабавно беше асоциирано с клането. Френският премиер министър обяви, че Франция не била Мишел Уелбек, че не била страна на нетолерантност и омраза. Уелбек беше представен като символ на всичко, което Франция не е – всъщност символ на всичко нежелателно. И това в ситуация, в която бяха убити човешки същества – един от тях личен приятел на Уелбек, както научихме по-късно – така че много скоро стана невъзможно да не се мисли за него и убийствата заедно. Поради това, че беше написал роман, той беше обвързан с убийствата, и това беше потвърдено от най-високите нива на властта. На първо място се питах как ли всичко това му се отразява, да бъде превърнат в символ на низостта и злото в такова време на криза, и то не само във Франция, но и по целия свят, защото Уелбек най-вероятно е обикновен човек, който прекарва времето си в писане на романи, доколкото може. Под какъв ли нечовешки натиск се намира, мислех си през онези дни. Или може би критиците му имаха право, като настояваха, че бил цинично копеле, съзнателно търсещо областите, в които може да причини най-голяма вреда, за да възвеличи собственото си име? Отговорът трябваше да се намира в романа, защото човек не може да се скрие в един роман. На второ място, питах се какво ли точно се е случило във Франция през годините след 1968, когато Сартр е бил арестуван по време на майските бунтове, а президентът Де Гол е наредил незабавното му освобождаване с думите „не се арестува Волтер!“ Разбиранията за ролята на писателя, на артиста, на интелектуалеца, в обществото, както и за ценността и функцията на свободното слово, трябва да са се променили радикално през ония 47 години. Защото, със сигурност романът на Уелбек не би могъл да бъде толкова пълен с омраза и нетолерантност, че да заслужава да бъде изключен от визията на премиер-министъра на Франция за едно толерантно общество, нали? Със сигурност Франция би могла да толерира един роман?

Всички тези въпроси, от леко патетичните, лични такива, та чак до онези с по-големи политически и глобални измерения, изглежда се смесваха по някакъв начин в тази книга, „Подчинение“, която ми беше изпратена по пощата, и която сега вземах в ръце и отварях, докато се облягах назад в креслото си под ярката светлина на лампата, палех цигара, наливах си чаша кафе и започвах да чета.

През всички години на тъжовната ми младост, Юисманс си оставаше компаньон, верен приятел; нито веднъж не се усъмних в него, нито веднъж не се почувствах изкушен да го захвърля или да се заема с друга тема; а след това, в един следобед през юни 2007, след като бях изчаквал и отлагал колкото можех, дори малко по-дълго, отколкото беше позволено, защитих дисертацията си, „Жорис-Карл Юисманс: навън от тунела“, пред комисия на Парижкия университет, IV-Сорбоната.

Така вървеше първото ми уелбеково изречение, началото на романа „Подчинение“. Какъв вид изречение е това? Не е впечатляващо по никакъв начин, по-скоро отчетливо литературно, и със сигурност не от вида, с който се започва бестселър – и то не само защото се занимава с човек, чиято младост е била унила, или пък поради отношението му към нещо, което огромното мнозинство хора би считало за силно второстепенен автор от 19 век. Не, взето само по себе си (поне както го чета аз, в норвежки превод, който в определен смисъл е по-близък по стил до оригинала на Уелбек от изящния английски превод на Лорин Стийн), изречението е всичко друго, но не и впечатляващо. То е по-скоро забележително-обикновено, малко лениво, леко дисхармонично и нерегулярно по ритъм, дори разхвърляно, сякаш авторът не владее езика в пълна степен или е още нов в писането.

Какво означава това? То означава, че още от самото начало романът утвърждава едно човешко присъствие, един специфичен индивид, доста колеблив, но все пак искрен герой, за когото вече знаем нещо: младостта му е била нещастна и понасяна чрез четенето на романи, което е станало толкова важно за него, че се е почувствал принуден да следва литература, в една защитена околна среда, в която е желаел да остане колкото се може по-дълго – околната среда, в която литературата се чете и за нея се пише. Не просто която и да е литература, а онази на Юисманс, романите на онази добре позната фигура от френския Декаданс.

На това място, боя се, ми се налага да направя още едно признание. Не съм чел и романите на Юисманс, макар че те също имат свое място по лавиците ми вече от много години насам, и въпреки факта, че един от преподавателите ми по времето, когато сам следвах литература, Пер Бувик, също беше експерт по Юисманс, и също като героя на Уелбек беше написал докторска дисертация върху творчеството му. Причината за този пропуск обаче беше не завист, а по-скоро това, че никога не бях възприемал прочита му като нещо необходимо – след като вече знаех това-онова за литературата от fin-de-siècle, и по тази причина най-вероятно съм смятал, че притежавам някакво разбиране и за Юисманс, или поне достатъчно, за да бъда в състояние да говоря за него без да ме хванат (в хода на онези 15 или 20 секунди, необходими, за да се прехвърли разговора върху нещо друго). Юисманс, мислех си аз, и си представях някакъв бледен млад мъж, забързан сред есенната меланхолия на обвития в мъгла Париж, на ръба на самоубийството. Представях си начина, по който всяко отминаващо лице му се струва грубо и вулгарно, както и взривовете от смях, разтърсващи го до дън душа, докато преминава покрай някое питейно заведение.

Вероятно бих могъл да прочета „Подчинение“ с този образ на ум, а след това да прегледам статията за Юисманс в Уикипедия, преди да се впусна в тази рецензия, но нещо в начина, по който Уелбек използва Юисманс, ме впечатли като фундаментално по отношение на романа. По някакъв начин то изглеждаше почти така, сякаш реалната амбиция е била да се напише отново Юисманс, да се изпробват неговите конфликти в нашия ден и епоха, да се създаде езикова атмосфера от вида, който само романите създават. Така че аз взех със себе си най-известната от книгите на Юсиманс, „Наопаки“, на тренировката по гимнастика на дъщеря ми, седнах на пейките, и се задълбочих в пиене на кафе и четене под рязката, крещяща светлина, докато тя правеше салта по дюшеците там долу, заедно с още един куп други десетгодишни момиченца, а от високоговорителите на залата се носеха един след друг популярни музикални хитове.

Оказа се, че в „Наопаки“ става дума за благородник, който се изолира в някаква къща – отегчен от хората, отегчен от обществото, отегчен от времето си; човек, който намира ежедневието за непоносимо банално и който, след известен размисъл, се заема да си устрои напълно изкуствен живот – чрез книги, картини, изкуство и музика, но също и чрез величави, подобни на пърформанси изпълнения, в които пресъздава външния свят, като стимулира отделните сетива – обоняние, зрение, вкус, слух – чрез различни системи, колкото затворени, толкова и объркващи. Нещо повече, той е обсебен от разложението, обсебен от всичко, което се разнищва, разтрошава, отслабва, умира.

Описанието на Жан Дез Есент (героя на Юисманс) сигурно е изглеждало също толкова удивително и анормално за читателя по времето, когато книгата се е появила през 1884, както и днес – докато, напротив, идеята за връзка между изтънченост и упадък, която процъфтява в изкуствата около края на онзи век, днес най-вероятно вече няма да изглежда така ясно разбираема. Предполага се, че Втората световна война е сложила край на всичко това; преди нея това гледище е доминирало в европейската мисъл, и то не само в декадентската литература, но и в изкуството изобщо, а също и в романите на писатели като Томас Ман. Същото е валидно не на последно място и във философията, основно чрез някога безпрецедентно влиятелното произведение на Освалд Шпенглер, „Залезът на Запада“, публикувано през 1918, в което цивилизациите се конструират като органични единици, преминаващи през ясно определени цикли от около хиляда години, в които апогеят на съответната култура, нейното лято, вече съдържа семената на упадъка ѝ, защото в този момент тя е съвършена, след което започва да стагнира, да завехва, да се затваря в себе си, да поставя под въпрос собствения си raison d’être – един път, който с неизбежност води до нихилизъм и декаданс, до есента на цивилизацията – докато зимата маркира завръщането на вярата, когато религиозността отново започва да се спуща над нея.

Литературният живот на Юисманс е подобен на шпенглеровата система в миниатюра: започнал е като естествоизпитател, продължил е като нихилист от fin-de-siècle, и може би най-ярък представител на декадентското движение, преди, в самия си край, отново да се обърне към религията и да премине към католицизма – една еволюция, която описва сам в последните си книги.

Всичко това отеква в романа на Уелбек, по възможно най-простичък начин, чрез потопяването на героя, Франсоа, в книгите на Юисманс, плюс идентификацията с неговия живот – Юисманс е „верен приятел“, пише той. Франсоа намира модерния живот също толкова непоносим, колкото и Дез Есент преди него, също толкова празен и фалшив, но „Подчинение“, за разлика от „Наопаки“, е реалистичен роман и животът, който той описва, е перфектно-обичайният живот на френската средна класа. Франсоа е по средата на четиридесетте, преподавател в Сорбоната, живее сам, вечер яде пред телевизора претоплени в микровълновата печка готови ястия, любовните му връзки са повърхностни, най-много по една година, обикновено с някоя от студентките му. В хода на разказа, през пролетта на 2022, той започва сексуално интензивна, но необвързваща връзка с една студентка на име Мириам. Всичко, което той върши, е оцветено от песимизъм, който се засилва бурно когато Мириам го напуска и се преселва в Израел, а малко след това първо майка му, последвана от баща му, почиват един след друг. Той няма приятели и никакви други интереси освен френската литература от 19 век; гледа порно по Интернет, посещава няколко проститутки, в един момент казва, че се приближава към самоубийството, на друго място отбелязва, че внезапно, през нощта, е бил надвит от неочаквани, неконтролируеми сълзи. Представени по този начин, като поредица от несвързани факти, изглежда очевидно, че тук си имаме работа с неща като самота, липса на любов, безсмислена празнота. В контекста на самия роман обаче това изобщо не изглежда така, тъй като Франсоа никога не пише за чувствата си; загубата на родителите почти не го е докоснала, а гледната му точка е във всички случаи цинична и обезверена – и тъй като циничната, обезверена гледна точка обикновено се характеризира чрез отдалеченост, тя пропуска или игнорира, или не вярва в, нито пък разпознава, емоционалната интимност. Обезверената перспектива постоянно прави разлика между вяра и реалност, между живота, какъвто го желаем и какъвто той всъщност е – защото именно вярата е онази, която ни свързва с нашите начинания и със света, вярата им придава стойност. Без вяра няма стойност. Ето защо толкова много хора намират обезверената перспектива тъй провокираща: тя е лишена от вяра и вижда единствено самия феномен, докато вярата, която в определен смисъл винаги е също илюзия, е за повечето хора самият пункт, най-дълбокият смисъл. За обезверения човек моралът, например, е въпрос не толкова на неща като „правилно“ или „грешно“, колкото на страх. Но само се опитайте да кажете нещо такова на моралния индивид. Когато в началото на романа Франсоа пише, че голямото мнозинство от западните общества са заслепени от алчност и консумеризъм, и това още повече поради желанието да утвърдят самите себе си, вдъхновени от собствените си идоли, атлети, актьори и фотомодели, неспособни да видят животите си каквито те всъщност са, напълно лишени от смисъл – то онова, което той описва, е функцията на вярата в модерното общество. Фактът, че самият той не притежава такава вяра, че съществува вън от нея, вътре в безсмислието само по себе си, Франсоа обяснява по следния начин: „По различни психологически причини, за които не притежавам нито умението, нито желанието да анализирам, аз изобщо не съм такъв“.

Това е единственото място в романа, което се открехва за идеята, че празнотата и скуката, които Франсоа изпитва, не са просто нещо универсално, някакъв вид екзистенциално предусловие, валидно за всички нас и което повечето хора крият от себе си зад стени от илюзии; че те, значи, може би имат и някакви индивидуални причини.  Но това е място, на което той не желае да отива, а по този начин в романа е оформено едно огромно и интересно поле на напрежение, тъй като разказвачът е човек, който е неспособен да поддържа връзки с околните, не изпитва близост към никого, не дори и към самия себе си, а освен това схваща самотата като нещо екзистенциално, тоест от разстояние, като нещо всеобщо, като някакво универсално предусловие, или нещо, предопределено от обществото, нещо типично за нашата епоха – и всичко това в същото време, в което ни разказва как родителите му никога не са искали да имат нещо общо с него, че той почти не е поддържал контакт с тях и че смъртите им не са почти нищо повече от незначителни събития в живота му. Такова едно разбиране – че скуката и празнотата, които той изпитва толкова силно, са директно свързани с неспособността му да изпитва емоции или да постига близост с други хора, и че е изключително трудно, всъщност невъзможно, да не се открие в това нещо, свързано с един живот на постоянно отхвърляне – всичко това е външно за вселената на романа, тъй като нищо не би могло да бъде по-чуждо на мирогледа на Франсоа. Един личностен, интимен модел на обяснение би му бил невъзможен за приемане, той би бил просто още една добавка към списъка от неща, в които Франсоа не вярва: любов, политика, психология, религия.

Един такъв обезверен герой позволява, освен това, и друга една, комична перспектива, доколкото комичното предполага неща като дистанция, то отбягва идентификацията и се подхранва от безобразното. „Подчинение“ е, в хода на дълги пасажи, комичен роман, комедия. Неговият главен герой Франсоа постоянно се люшка на ръба на карикатурата, мислите и диалозите му често са остро-умни, както например в пасажа, в който Мириам, младата му любовница, го пита дали се чувства засегнат от това, че току-що го е нарекла мачо: „‚Ами не знам, предполагам, че наистина съм някакъв вид мачо. Никога не съм се чувствал истински убеден, че идеята да се даде право на жените да гласуват, да учат същите неща като мъжете, да работят същите професии, и т. н., е била наистина добра. Искам да кажа, днес вече сме привикнали с всичко това – но дали то наистина е било добра идея?‘ Очите ѝ се присвиха от изненада. В продължение на няколко мига тя изглежда наистина размисляше върху всичко това – и най-внезапно го правех и самият аз, поне за един момент. А след това осъзнах, че нямам отговор – на този въпрос или на който и да било друг.“

Но основната причина, поради която скуката на Франсоа никога не изглежда нещо важно – не и в сравнение със статуса, който се отдава на скуката в „Наопаки“ на Юисманс, ако и тя да е неизменно присъстваща в почти всички сцени на романа – не е нито отвращението или емоционалната близост (или отдалеченост), от която са пропити неговите комични пасажи, а по-скоро фактът, че тя съвпада с масивния политически катаклизъм, през който Франция преминава пред собствените ни очи. [В романа] наближават избори, настроението в страната е напрегнато, по улиците на няколко градове се водят въоръжени битки и бунтове, крайнодесни радикали се сблъскват с различни етнически групи, но медиите избягват да пишат за това, проблемът се омаловажава, а хората изглеждат изтощени и обезкуражени.

Именно това е темата, която придава на романа неговия разказвателен напор и която, разбира се, е причината за цялото внимание, което той получи, защото всичко, което има нещо общо с имиграцията, националната държава, мултикултурализма, етничността и религията, е експлозивна материя в Европа от наши дни. Много от елементите му са разпознаваеми, като например вестниците, които избягват да споменават или споменават само с пределна предпазливост, конфликтите, възникващи на етническа основа, или пък антирасизмът на левицата, който надделява над нейния феминизъм, което пък не ѝ позволява да критикува патриархалните структури вътре в емигрантските общности. Но в този роман всичко е пределно заострено, доведено до възможно най-крайни заключения, в един сценарий за бъдещето, който, погледнат реалистично, е по-малко от дори слабо вероятен, но все пак напълно възможен. Решаващото в романа е, че политическите събития, които той портретира, са психологически колкото убедителни, толкова и достоверни, защото това е всичко, около което този роман се върти – огромната загуба на смисъл за цяла една култура, нейната напълно липсваща, или поне силно изтощена вяра. Една култура, в която общностните връзки се разпадат и която, най-вече поради липса на издръжливост, се отказва от най-важните си ценности и се предава в ръцете на религиозно управление.

В този смисъл „Подчинение“ е силно сатиричен и сатирата му е насочена против интелектуалните класи, сред които не се открива и следа от идеализъм, нито сянка от желание да се защищават каквито и да било ценности. Само прагматизъм, прост и ясен. Франсоа обобщава настроението сред себеподобните си по следния начин: „Което трябва да се случи, ще се случи“, сравнявайки собствената си пасивност с онова, което е направило възможно идването на Хитлер на власт през 1933, когато хората са се заблуждавали, че в края на краищата той ще се опомни и ще започне да се държи като всички.

По време на прием, даден от списание, посветено на литературата на 19 век, в което Франсоа е редовен автор, по улиците навън внезапно се чуват изстрели и експлозии, а когато по-късно се разхожда из града, той вижда Плас дьо Клиши в пламъци, останки от изгорели коли и скелета на автобус, но нито един човек, никакъв друг звук освен пищенето на сирена. Никой не знае какво ще се случи, дали ще избухне всеобща гражданска война или не. И все пак сред кръговете на Франсоа надвива слабостта – и ако всичко това е замислено като сатира, като описание на една класа от хора, безнадеждно изолирани в собствения си балон, без ни най-малка представа какво и защо се случва там навън, малко като аристокрацията преди революцията – то заедно с това е и реалистично. Защото, когато човек е израснал в определена култура, в определена обществена система, то до голяма степен е немислимо тази култура, тази система, да бъде променена радикално, тъй като всичко в живота – вярванията, които ни се внушават като деца, у дома и в училище; професионалните умения, на които сме научени и по-късно прилагаме в работата си; програмите, които гледаме по телевизията и слушаме по радиото; думите, които четем във вестници, списания и книги; образите, които гледаме във филми и реклами – всичко това се случва в едно и също рамково обкръжение, потвърждава го и го поддържа, а то пък е до такава степен всепроникващо, че, от практическа гледна точка, то е светът, то е обществото, то е онова, което сме самите ние. Дребни модификации и пренагласявания се случват през цялото време, също и такива от политическо естество – понякога управляват десните, понякога левите, пък и зелените могат да спечелят по някой и друг процент – но тоталната промяна не представлява дори отдалечена възможност, тя е просто немислима, а следователно не съществува.

И все пак именно тоталната промяна на обществото е нещото, което „Подчинение“ описва. Изборите са спечелени от мюсюлманска партия, с която левите сътрудничат, за да попречат на Националния фронт да получи властта, и в резултат на това Франция става мюсюлманска държава. Но може би това не е чак толкова лошо? Може би то няма чак толкова голямо значение? Не са ли хората просто хора, независимо от онова, в което вярват или от начините, по които избират да организират обществата си? Именно това са въпросите, до които ни води романът, тъй като цялата тази плавна революция се вижда през очите на Франсоа – човек, който не вярва в нищо, а следователно не е обвързан от нищо друго освен самия себе си и собствените си нужди. Романът завършва в момент, в който той гледа напред във времето, към церемонията по собственото му приемане на исляма – една пародия на собственото преминаване на Юисманс към католицизма, и то не защото Франсоа става мюсюлманин, а не католик, а просто защото преминаването му е прагматично, без пламък, повърхностно, докато онова на Юисманс е било страстно, мъчително, въпрос на живот и смърт.

Тази липса на обвързаност, това равнодушие, е според мен фундаменталната тема и въпрос на романа, далеч повече от ислямизацията на Франция, която в логиката на книгата е просто следствие. Какво означава да бъдеш човешко същество без вяра? Това, в много отношения, е въпросът, задаван от романа. Франсоа споделя мизантропията и безверието на Юисманс, но не успява да последва религиозния път на неговото избавление. Все пак той се опитва, като пътува до Рокамадур, за да види Черната Мадона, може би най-известната икона от Средновековието, седи пред нея всеки ден в продължение на месец, всеки път по-дълго от предишния, но, макар и в интелектуален план да разбира напълно какво тя представлява (нещо над-човешко, от един период на християнството, в който индивидът все още не е бил напълно развит и както вярата, така и способността за съждение, са били колективни по естество), и мака да чувства как егото му се разтопява в часовете, които прекарва в нейно присъствие, в края на краищата той изпада в състояние на примирение, „напълно изоставен от Духа“, както сам казва.

В тази част от романа, която е кратка, но важна, няма и следа от сатира. Описанието на неземността на статуята, нейната възвишеност и строгост, почти непоносимо мощната ѝ аура, са някак много изящни в един роман, който инак избягва красотата или изобщо не я познава. А опитът за доближаване до нейната мистериозност е напълно автентичен:

Онова, което тази строга статуя излъчваше, беше не привързаност към някаква родина, към страна, нито пък някаква възхвала на мъжествената смелост на воина; нито дори копнежа на детето по майка му. То беше нещо мистериозно, свещеническо и кралско, което надминаваше разбирането на Пегѝ, да не говорим пък за онова на Юисманс.

Това вероятно е единственият момент, в който Франсоа, вместо да омаловажава онова, което вижда, всъщност добавя нещо към него. Онова, което той описва тук, не е нищо по-малко от Свещеното.

Но какво все пак е Свещеното в този роман?

Онова, което Франсоа изглежда търси, изпаднал във внезапно настроение на сериозност, е вяра в най-чистата ѝ форма – такава, която не се интересува от човешките потребности като сигурност, удобство или съпричастност, а вместо това е насочена отвъд човешкото, към божественото, към истински свещеното. Това е единственото нещо, което не може да бъде омаловажено от перспективата на разочарованото безверие, тъй като то не прикрива нищо, не маскира нищо, не е нищо друго освен самото себе си.

В представата на Франсоа, преобръщането на Юисманс не е било нищо повече от култов копнеж, прозрачен опит да се придаде смисъл на безсмисленото, възможен единствено чрез самоизмама, тоест като се позволи на илюзията да надделее над безверието.

Вярата няма друго основание освен самата себе си, това е религията на Киркегор – абсурдният и, по отношение на човешкия живот, безсмислен акт, който може да бъде възприет като началото на онзи период от западната история, от който са част Юисманс и Франсоа; при който вярата вече не е естествена част от живота, а нещо, което може да бъде постигнато само чрез специално усилие; един скок, който човек предприема в самота.

Именно от Мадоната от Рокамадур Франсоа се завръща в Париж, при комедията, накрая приемайки исляма, за да продължи да преподава в Сорбоната, сега вече превърната в мюсюлманско място за учение. Преди да направи това обаче, той пише предговор от 40 страници към класическото издание на Юисманс, в почти трескаво състояние, след като най-после го е разбрал по-добре, отколкото някога е успявал да разбере самия себе си. Той пише:

Истинската тема на Юисманс е било буржоазното щастие – щастие, болезнено недостижимо за един ерген… Неговата представа за щастието е била да покани приятелите си артисти на вечеря от гювеч с лютив хрянов сос, съпровождан от „честно“ вино и последван от сливова и тютюн, всички насядали около печката, докато навън зимните ветрове плющят върху кулите на Сен-Сюлпис. Тези простички удоволствия са му били отказани.

Била ли е цялата тази изтънченост, целят този декаданс, тази мизантропия и разочарование, били ли са всички тези религиозни агонии и скрупули просто сублимация на копнежите по уседналите радости на буржоазния живот? Било ли е цялото творчество на Юисманс резултат от една гигантска самозаблуда?

Франсоа изглежда мисли точно така – пък и идеята е далеч не толкова недостоверна. Всъщност аз я намирам напълно реалистична. Разочарованият поглед вижда през всичко, той вижда всички лъжи и преструвки, които си измисляме, за да придадем смисъл на живота. Единственото, което той не вижда, е собствения си произход, собствената си движеща сила. Но какво значение има това, щом само той създава велика литература, потрепвайки в раздвоение, изпълнен с копнеж по смисъла, който, ако не успее да открие, той си създава сам?

Източник

Карл Уве Кнаусгор

Карл Уве Кнаусгор е норвежки писател, добил световна слава с шесттомната си автобиографична поредица „Моята борба“ (Min Kamp). Части от нея са преведени и на български език в издателство „Дамян Яков“.

Други статии от този автор
Посетители: 139

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 23 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици