Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

 

2015 08 Ottoman Sultan
Wikimedia commons

 

Имат думата:

1. Властимащите – свои и чужди.

Нишанджи Мехмед паша е великият везир в двора на Мехмед ІІ. Романът всъщност започва с неговата изповед в показания, тя бележи и формалната завръзка на романовия сюжет. Когато Мехмед Хан ІІ Завоевателя предава богу дух, Нишанджи скрива истината от войската. Гротесковото триседмично представление от последния ден на неговото царуване (когато вече мъртъв Мехмед дефилира пред войската, седнал в царствената носилка) ще се разиграе повторно след години, когато ковчегът на „багрянородния“ Джем не ще намери покой. Нишанджи изпраща конник към Джем със страшната вест и това е началото на бунта срещу законния престолонаследник, самото „плъзгаво съвършенство и самообладание“, „слабият сух и женствен, блед умислен и потаен“ Баязид. „Женска работа!“ – ще възкликне по повод образа на бъдещия султан Етем, син на Исмет, палача на немия конник, който препуска към Джем. И двамата царствени братя шехзаде всъщност са двете страни на монетата, те са Двуликият Янус – артистични, безполови, женствени жертви на съдбата. Властта има женско лице.[1] Баязид играе съвършено ролята на светец и дервиш, опечален и бос върви след ковчега на баща си. Неговата роля е коварно двулика – достойна и потайна – той сам ще извоюва своята победа, в която „нищо не му е подарено“. Везирът няма да дочака плодовете на своя дързък ход и ще разказва така: „Убиха ме на 5-ти вечерта, 1481 година“.[2] Той е своят, несбъднатият вълшебен помощник в историята за Джем султан.

Убиха ме, за да не видя, да не преживея – е формулата на романовата съспенсна рамка. Показанията и на властимащи и на слуги носят печата на наративната формула на сказовия повествовател. Те боравят с формулата говори се, позволяват си да дават оценки и да осветляват тъмната половина на историята през себе си. Оттук нататък всички показания на свидетелите-актанти ще носят патоса на автокоментара, на проспекцията и профетизма.

Великият магистър Пиер Д`Обюсон. В този роман героите имат ясно историческо и езиково съзнание, те разказват и едновременно записват хрониката за Джем султан, дори отправят бележки под черта, т.е. те реално играят на повествователи, на писатели-съавтори, на хронисти на историята. Именно магистърът на ордена на йоанитите Д`Обюсон ще ознаменува Джем като „случай“. Храбрият непревземаем Родос, където попада Джем, всъщност се оказва гнездо на сплетни и интриги, тайни планове, низости и убийства, насилие и разврат, а братята-монаси-воини са тъй оживени като пред „участие в съдбата на света“, „като че пред тържището на историята“…[3]. Такава е цената на силната държава тогава: „кама, отрова, доноси, изтезания“[4], поне това е западната логика. Магистърът Пиер изрежда имената на героите на своето време във възходящ ред: Лоренцо Медичи, Владислав V, Чезаре Бороджия, Фердинанд Арагонски и Исабела Кастилска, Николо Макиавели. Коментарите на Д`Обюсон са апология на разума и прагматизма, на свободомислието и двойните мисловни стандарти на католицизма. Това е една теза, която, обърната към времето-съвремие на романа на Мутафчиева, играе много удобна и сполучлива идеологическа роля.

През очите на родоските рицари-йоанити Джем е видян като „дивашкият принц, чиято просташка пъстрота би осквернила реликтите на вярата“[5]. Високомерието, страхът и недоверието властват в отношенията между Изтока и Запада. „Не се отърсвах от отвратата си към тия диваци турци, сарацини и прочия левантинска паплач…, – отбелязва героят – защото преди две години съдбата на Родос висеше на косъм заради същите тях.“[6] Реваншизмът е вечното, отчаяно неизменно състояние в тези отношения, в които обаче се намесва и чисто човешкото отношение, преливащо в авторово резоньорстване. Отричайки Джем, йоанитът признава завистта на по-стария към по-младия. Завистта, че никога повече няма да бъдеш Друг. Злорадството, че можеш да поставиш преграда между личността, целуната от съдбата и живота, който ѝ принадлежи. Да управляваш времето, преобръщайки или спирайки го – изкушение за всеки властващ. Или историческата завист на Запада към Изтока – така мразен, но и толкова ревнуван.

В думите на великия магистър прозвучава една от най-пламенните апологии на Византия не само в българската литература: „Византия!… Имате ли си представа какво бе Византия за Средновековието?… Ренесансът на 15 век е само бледо подобие, приписвайки си откриването на човека… Византия бе мостът между двете цивилизации, блестящ мост…, обществото живееше свободно от верски, съсловен предразсъдък… Приемници на наследството, свалете шапки пред Византия!…“[7] Парадоксалният извод на Мутафчиева е, че Западът получава своето освобождение от стигмата, от комплекса Византия именно от Мехмед Завоевателя: „Западът, отпразнувал смъртта на Византия, беше се втурнал да отвземе своето в дележа на световните блага.“[8] А това е търговия, производство и пътища, политическа и икономическа власт, изкуство. В романа на Мутафчиева Западът е видян като хищна птица, която „дояжда наследството на Византия и Балканите“[9] – при това не с благодарност, а с надменност към турците, именно към тези, на които дължи това. Изтокът и Балканите трябва да бъдат репресирани и държани като залог за спокойствието и напредъка на Запада – онзи Запад, изпълнен с жестокост, презрение и досада, който в крайна сметка има и наглостта да се обяви за „жертва на случая Джем“. Жертви в този роман обаче са на практика всички и „няма изход за човека от капана на света“ [10] , както си мисли Джем.

Джон Кендал, туркопелиер на ордена Св. Йоан Йерусалимски. Той свидетелства за включването на унгарския крал Матиаш Корвин в преговорите за Джем – на страната и за каузата на Джем. И обобщава, отново резоньорствайки: „каузата на източното християнство била изгубена.“[11] Джем е разменната стока, изключително скъпа, в сделката между Ватиканския престол и европейските сили със съучастничеството на Османската империя. Последното, което преследват западните сили, е „да пресекат заплахата от турците“. Напротив, Западът обмисля „да заживее с тях във взаимна полза“, въпреки усилията на иначе странния унгарски „полуизточен и същевременно много ренесансов владетел Корвин, пожелал да смае Запада.“[12]

Кендал се влюбва в красивия като арабски жребец Янош Прюс – пратеника на Корвин и така историята на мъжките любови (Аз и Другият) лайтмотивно се повтаря. Привидно Кендал е въплъщение на тоталната другост, но и той, като чуждия източен човек, търси собственото си потвърждение, оглеждайки се в огледалото на андрогина. Любовта на Кендал е невъзможна, затова той отмъщава като играе двойна зловредна роля – осуетявайки от една страна плановете на Корвин, от друга – на египетския султан Каитбай и Джемовата майка (вземайки огромен откуп от тях). Третата посока е включването на нежната груба сила в случая Джем. Кендал ще вербува баронеса Филипина Елена Де Сасенаж за осъществяване на пъклените западни планове. М романа отново прозвучава фаталното ако и мотивът за фатализма на случайните персонални случвания или неслучвания на съдбата в историята.

2.Поетите и влюбените:

Поетът Саади и поетът султан Джем. Впрочем на Джем няма никога да бъде дадена думата, дори и след смъртта. Не само в този роман. Никъде другаде.

Мъжете са си самодостатъчни. „Този някой друг не можеше да е жена.“[13] Ако жените са „лонг дюрé“ на времето, защото те са идентификацията с любовта, възпроизводството, безсмъртието и живота, то мъжете „са краткото време на битките“[14], сегашното време на смъртното битие. Саади и Джем обаче са обречени да не водят битки, а дълги разговори за времето на живота, за изкуството и … смъртта. Това реално ги вписва в лонг-дюре на историческото време – протяжно дълго синхронно-диахронно и обемно. „Екзистенциалният проект е надмогнал историографския, субективният е над обективния“[15], а романът на Вера Мутафчиева зазвучава в настойчиво желание за диалог с Волтеровия „Кандид“.

„Случаят Джем“ е филологически (героите „пиянстват с поезия“ и не музиката, а словото вълнува ума им), но и джендер роман, фиксиран върху темата за въвеждането на балканската и европейската история в историята на изтока. „Изтока, който живее чрез мисълта и словото, чрез красотата… която е нещо надплътско“[16]. В спора с хипотетичния Друг Саади е твърде убедителен: жената мълчи и ражда отчуждения, жената, както и чужденецът са чуждите, които носят единствено оплодителната стихия – те раждат или разнообразяват генофонда, но само толкова. Джем е андрогинното съвършенство на Изтока, съзряващ по-бързо от Запада. Но той е едновременно и Ние, и Вие, той невероятно „младее и ще ни надживее, защото кръвта му не е чисто турска, Джем беше наполовина сърбин и то по майка.“[17] И уж не носи съзнание за своята християнска пред-памет, но никога не произнася думата „неверници“, а предпочита „християни“. Нещо повече, именно той произнася страшното (тенденциозно) откровение: „Има какво да учим от християните. Защо, Саади, те носят повече усет за справедливост, защо не приемат силата като едничък световен съдия?“[18] Подобни кощунствени въпроси (а именно как статуквото на религията определя границите на културата и дълбочината на мисълта) ще си задава векове след Джем и няколко десетилетия след Мутафчиева Орхан Памуковият герой Дарвиноглу от романа „Мълчаливият дом“.

„Нито си наш, нито си техен – обаче си мисли Саади. – Поетът е винаги ничий и принадлежи само към вечното…“[19]. Което не изключва прагматичното решение да се влезе в Румелия, която който не е видял, не е пожелал. Думите на Лудия Спахия от Румелия идват тъкмо на място, за да бъде призован Джем да поведе гърци, арнаути и българи срещу тиранията на Баязид. Блажени илюзии… Джем обаче си задава въпроса: „Кой съм аз всъщност“, който не е въпросът на Победителя, а по-скоро изкушението на Мъдреца. И въпреки, че Изтокът и Западът взаимно се допълват с качества и … грехове, колаборацията между тях никога няма да даде плода на историческата победа в битка. Разпознал в себе си милосърдието на християнина: „При тях, Саади, убийството е смъртен грях!“[20], Джем ще прекъсне предварително всички свои пътеки към престола.

Саади разказва трескаво-неподредено, емоционално, непрестанно лутайки се между финала и началото. Неговият разказ-изповед е изпъстрен с проспекции от типа на: „покрай страданието на Джем, аз умрях удавен на 38 години, но живях невероятно пъстро като за правоверен“ или пък „Джем щеше да умре удушен или отровен…“, „Пратеникът пристига, настръхнах цял, ето го…“[21] и т.н. Саади е всевиждащият, провиделият, преживелият, но съзнателният епически певец на бойни подвизи и слава, а също и лиричният глас на историята, камерният певец и влюбеният поет. Не на последно място Саади е семиотикът, който пръв и единствен разчита Джемовия ужас от образа на границата: „той съзнаваше ужаса, който му предстоеше и си даваше сметка колко безвъзвратно е да прекрачиш границата.“ Саади резоньорства: „Не всеки, който съзнава нещата е способен да ги измени, не се сърдете на Джем. Не отделният човек прави историята.“ [22] Именно резоньорстването го превръща в ключова фигура, в първостепенен герой-разказвач в романа „Случаят Джем“.

В откровенията на Саади има и немалко историческо и културологично резоньорстване. Защото той е посланикът на Изтока. И посланикът на романовата концепция. Например: „Изтокът бе нещо велико… В неговите безбрежни империи се говореха по 10-ина езика,… 2-3 вери,… много ереси. … войниците ставаха императори – но никой никога не успя докрай да се справи с човека… родения с право на щастие. … За 10 века западнякът не се научи дори да се къпе… разкошните бани, строени от Рим бяха оставени на бавна разруха… Ние му продавахме подправки, благовония, коприна,… научихме го да разсъждава. Ние бяхме възпитани другояче – … граждани на света,… земята е едно цяло, а човекът – неин венец. (…) Той има право на земно щастие и то е самоцел.“[23]

Образът на Саади е сложно-смесен, своечужд, едновременно лесно вградим в чуждия западен модел. Той бързо научава френски, за да има Джем доверен тълмач; а тесните франкски дрехи му стоят невероятно добре. Той искрено страда, че никога не го приемат като един от тях, но накрая, с риск за живота си напуска техния свят, за да се завърне при своите и започне живота си отначало. Знаейки, че е обречен, той сам наивно се предава. Бидейки невероятно лоялен и идентифициран с любимия господар, той хладнокръвно го изоставя и тръгва след… себе си. Спасява себе си. Тръгва след мъдрия съвет на трубадура, според когото светът трябва да запомни поета, а не султана. Кой ще си спомня след векове за Джем? Никой. Но всички ще питат защо цели седем години Саади не изпя нито една песен. Въпросът за смисъла на събитията в историята и прагматиката на историческите случвания е концептуален в романа на Мутафчиева. Затова Саади е неговият централен образ, той е вечно изплъзващият се двойствен образ на другото Аз.

В петото показание пред съда на сцената излиза родоският чужденец – бившият Брат Бруно – Френк Сюлейман, отрекъл се от християнската си земя и вяра, изгубил се, за да се намери в исляма и Джемовия двор. Името Соломон-Сюлейман симптоматично го обвързва сдвоява-разделя с предишното и сегашното му амплоа, сам той приел за себе си силата на мъдростта. „Блажени са малките духом“ – с тези си думи той докрай ще остане загадка за новите свои. Друговерец-изменик, човек без родина, избрал да бъде навсякъде чужд, Френк приема каузата на Другия за проява на висшата справедливост. И сам той се обрича на лоялност до край – а лоялността, знаем, е сред най-тачените добродетели на Изтока.

Сигурно не е случаен фактът, че именно такъв мислител, носител на духа и кръвта на Балканите и на съзнанието за културна двойственост и другост, чуждост и различност като Цветан Тодоров дефинира процеса на приемането и познаването на Другия. Съществуват четири степени на приемането на Другия, твърди той: Откриване, Завладяване, Обичане и Опознаване. Интересно е, че ги подрежда точно в този странен порядък – опознаването следва най-накрая. Защото „по-високата степен на разбиране“ може да унищожава точно толкова сполучливо както и тоталното неразбиране. А пък разбирането не винаги върви заедно със симпатията. „Парадоксът на разбирането, което убива лесно, би могъл да се преодолее, ако в същото време наблюдаваме у тези, които разбират, една напълно отрицателна ценностна оценка за другия, ако успехът в познанието беше неделим от един аксиологичен отказ.“[24] И в случая няма никаква разлика в актовете на приемане-неприемане спрямо сюжетите – дали ще става дума за индианци и конквистадори (сюжета на Цветан Тодоров) или османци и европейци, мюсюлмани и християни-католици (сюжета на Вера Мутафчиева). Така, център на романа на Мутафчиева се оказва проблемът на другостта, езиците на другостта и разбирането. Помюсюлманченият брат-йоанит Бруно се превръща в Сюлейман. Той се оказва най-солидният медиатор между световете и внушава на Саади да научи френски. Много скоро Бруно-Сюлейман – впрочем може би най-драматичният образ на романа е именно той, религиозно-синкретичният противоречив дух на справедливостта и истината – няма да е между живите. А Саади, усвоил езика на франките, буквално ще превежда господаря си през царства, интриги, през живота и смъртта. Дори и през любовта той ще бъде неговия единствен „тълмач“, разказвач и вълшебен помощник. В романа Саади се оказва най-репресираната фигура: на обичащия-неразбиращ. Той разбира и приема всички светове, но те отказват да го приемат. Джем не разбира световете, може би точно това му помага да се влюби истински в Елена Филипина. За нея пък обичта съвсем не е „илюстрация на вярата“ – тъкмо обратното. И тя ще намрази заради собственото си предателство всичко и всички – и себе си, и своя Бог.

Пред смаяния от възторг и възхищение детски поглед на малкия Савойски дук Шарл Джем се изправя като източен приказен принц: „два сродни свята“ – на поета и детето, които искат да се разберат без преводач. „Единият бе роден да създава, а другият да слуша приказки.“[25] В сладкия миг настояще Изтокът бяга от миналото в спорадичните детски и влюбени доверчиви обятия на героите Шарл Савойски и Елена дьо Сасенаж. И ще се родят онези стихове на Джем, които западният човек никога няма да проумее, но ще усети, че са велики:

Ние сме безсилни пред съдбата, / наш е само мигът…

Вдигни тази чаша, о, Джем от Джемшид!/ Сега сме в прекрасната Франция/ и всичко ще реши за нас съдбата./ Оставете короната на Баязид,/ защото мой е светът, целият…[26]

Западът, макар и влюбен, ще се развлича с Джем, сътворяйки легенда за него. Легенда, в която ще повярва сам Джем. Трубадурите ще запеят песни за него (сам той е трубадур), той е загадката на Изтока, „син на самия ужас и принцеса – негова жертва“, сам той „жертвено агне“.[27] Изтокът е вгледан в себе си, себе си обича и понася сам себе си. Джем е „влюбен в образа си.“ Вгледан единствено в себе си е Изтокът. Унесен в танца сема, той остинантно описва кръга на собственото си съвършенство. Джем е едновременно Янус и Нарцис. Мъж и андрогин. Порасналият инфант. Шарл е неговото минало, Саади е настоящето му. Той няма бъдеще.

Саади е раздиран от ревност по Джем, който е влюбен в света. Поредица от загадки и любовни мелоинтриги (извън Джем-Саади) оттук нататък ще изплитат романовия сюжет. Такава сложна поредица от епизоди плете разказвачката Мутафчиева. Такива са: съдбата на младия монах-йоанит (който предава страшната съглашателска тайна на братята, а загадъчната му смърт е възпроизведена почти като в „Името на розата“, макар и този роман още да не е написан), сюжетната линия около съдбата на Сюлейман (зловещата му смърт-саможертва в крепостта Румили) и т.н.

Джем-Саади-Шарл-Сюлейман е сложен четириъгълник на любовта и общите съдби на изгнаничество и чуждост. На двойничеството. Това са четирите лица на едно и също Аз: османецът-сърбин, персиецът-османец, французинът-дете- неистинският крал и потурченият италианец. Смъртта на Франка Сюлейман отчуждава-сближавайки всички, всеки сам за себе си губи вярата в своя бог и започва да губи себе си. Всички те, и четиримата пият от общата чаша на Джем и виното, и горчилките на живота, и вероломната отрова.

На финала Саади е научил не само езика на франките, на чуждите. Той се преобразява „наполовина във Френка, наполовина в Д`Обюсон“, разигравайки театъра, който ще го отведе в гроба. На моменти този театър е мелодрама (когато Джем е опиянен от хашиша и болен, Саади безкрайно страда от самота, и мечтае да бъде поканен за Рождество в християнски дом). В други ситуации е гротескова демонична картина на зле режисиран карнавал (когато в църквата съзерцава глинената статуя на Кръстителя „с оцъклени очи“ и му се плези; или пък когато учи подарения на Джем папагал повтаря до захлас „Бог е един и няма друг“ – ясно е, че отдавна всички богове са мъртви). В трети случаи е трагедия (когато се отрича от кумира си, вече деградиралия Джем и се прощава с него, а всъщност със себе си).

Саади ще загине, когато остане без роля, когато намери себе си и признае, че е Поетът Саади. Без да е изпял нито една песен на чуждия френски, който така съвършено владее, той, уж гражданинът на света. На финала отзвучава песента на трубадура Рение: „Кой ще възмезди човечеството за това, че поетът Саади е мълчал цели седем години?…“[28] Само родният дом внушава песен. А какво струва цялата написана Голяма история пред ненаписаната и неизпята малка песен на поета?

3. Медиаторите (посредници-благодетели-убийци-шпиони):

Каитбай, египетският султан. Негов е реваншисткият глас на историята. Реваншът не изключва мъдростта. Това е Броделовата мъдрост, дефинирана в метафората на „угасналия Арабски изток“.[29] А негов е гласът и кръвта на Абасидите, последните от великия Арабски халифат, дарени със светостта поне колкото „римския престол за вас, неверните.“[30] В думите на доброжелателния благоразположен и състрадателен султан четем патоса в отношенията между дивия Изток и цивилизования Запад. „Османците са нов вид диваци и смешници, подобни на кръстоносците.“[31]

В новия пристъп на историята Каитбай гледа в бъдеще време, а Джем е поставен в сложната конфигурация на вражди между османци, египетски мамелюци, родоски рицари-йоанити и европейски короновани глави. Така в романа се разкроява съдбата на цялото Средиземноморие. Като художник, като един нов Омир, Каитбай рисува най-незабравимата сцена в романа: прощаването на Джем с майка му. (Тя много напомня на прощаването на Хектор с Андромаха.) Султанката полуколеничи пред седлото, от което той така и не слиза (в името на авторитета си като пълководец), прегръща бедрото му и повдига новороденото му дете, за да го прегърне любимия ѝ син. Изтокът е вцепенен от подобна красота и ужасяваща смелост: „три издънки на чужда, неразбираема за нас кръв… не крият своята мъка и надежда… не се боят да покажат слабост.“[32] Силата на чуждите е в слабостта – осмислена, дефинирана, призната. Каитбай ще отнесе в гроба своята историческа вина и гузност. Отново прозвучава невъзможното Ако. „Ако бях застанал твърдо зад гърба му…“ е привидно наивната и драматична равносметка на последния арабски халиф пред съда на историята. Но това е всъщност драмата на разполовения Янус, на разрушения универсален културен модел на Изтока. Араби и османци са обречени, а залезът на Изтока, при това именно в зората на неговото възшествие и въздигане, е осмислен в призмата на поредната проспекция от разказа на Мутафчиева.

Романът „Случаят Джем“ притежава откровено авантюрни запаси от епизоди-експликации, водещи читателското съзнание към така примамливите територии на романа пикареска, романа на тайната, приключенския роман. Типична фигура в това отношение е Батиста Спиньола, разбойникът-каналджия, който помага неуспешно на Джем и Саади да избягат от своите замъци-затвори, героят, който е в колаборация с екзотичния спасител крал Матиаш Корвин. Той пък ще се отдръпне от плана в последния момент и впоследствие историята ще го възмезди с внезапна смърт и забрава. Покрай такива маргинални образи на герои-разказвачи в романа се извежда интересната концепция за героя на историята в сянка.

Хюсеин Бег, пратеник на Баязид. През неговата гледна точка се дефинира раздвоението на Изтока: Баязид-Джем. Неговата позиция е на достойния източен човек, воден от превъзходството на победител, но отвратен от съучастника си в мръсната сделка брат Д`Обюсон. „Днес ние и християнството преговаряме, търсим общ език и това са парите.“[33] Впечатлява смелостта на Мутафчиева да взема страна в тази така проблематична антиномия и опасните ѝ послания (не само за края на 60-те години) към читателя чрез думите на героите. „Аз съм принуден да заложа върху доброто на техния свят“[34] – наивно възкликва Джем, узнавайки за златото на Баязид, плащано за собственото му изгнаничество. Същевременно злото в света на Запада виждат и тези от Изток, но повече тези от Запад, саморазкривайки се. Изповеди и катарзис носят в себе си разказите на всички очевидци на историята за Джем в романа, без изключение.

Никола от Никозия. Той е Убиецът на Саади, който разказва. Който застива, зашеметен пред истината и достолепието на Поета, отказал се от живота и света. „Аз съм Саади. Защо само мен никой не търси, защо само аз не бързам за никъде? Ето това е изгнанието, приятелю…“[35] Убиецът не е хладнокръвен, но изпълнява задачата си. И разказва последователно-аналитично и изчерпателно, точно както по-късно ще разказва и Убиецът в „Името ми е Червен“ на Памук. „Така завърши твърде дългото завръщане на поета Саади.“[36]

Антоан де Жимел, началник стража. Маргиналните герои са най-смели и независими в разсъжденията си, безпощадни в изводите си. Думите на Антоан, стражът и убиецът на Джем, обобщават духа на времето. „Това бе петнайсетия век; той не приличаше на девически манастир. Но онуй, което бяхме чули надхвърляше дори петнайсетия век с Борджиите, Медичите, Савонарола, Инквизицията, Макиавели – надхвърляше човешките представи! Султанът на най-великата империя предлагаше на Христовия наместник бакшиш срещу убийство…, а Западът сам да пречупи оръжието си срещу триста хиляди дуката! (…) Заради един изгоден мир срещу цяла Европа!“[37] Антоан е реалният отровител на Джем, него призовава Джем като „Саади“, от ръцете му ще подейства бавнодействащата отрова – подобна на бавното източно време и бавната смърт на Изтока – толкова рядка, далекоизточна и скъпоструваща. Каквато е цената и на самата Европа.

Аяс Бег, предводителят на Джемовата свита. Именно той, оцелелият и верен бег внушава на Джем, че трябва да потърси Италия като убежище и го обрича на папата – т.е. на смъртта. Той произнася култовата резоньорска реплика: „Западът за нищо на света не ще позволи възраждане на Сърбия, Византия, България…“[38]. Аяс участва в нечистата игра на сделката между Родос и Ватикана, показвайки фалшивото писмо от майката на Джем; участва като предрешен християнин в отвличането на Джем, предавайки Своя. Подобно на театър на сенките, Джем съзира персонифицирания Ужас под християнската хоругва, поел на кръстоносен поход срещу империята. Срещу своите. Смяната на ролите в историята се оказва фатална, а карнавалът ѝ ще унищожи достойнството и истината.

4. Женската гледна точка към историята:

Селджук Хатун, царствената леля на братята Баязид и Джем. Тя изпълнява същата двойствена мъжко-женска и персонажно-разказваческа (безстрастна) функция на катализатор в историческите събития, на посредник между властимащите, но и между мъжко-женските роднински светове в един консервативен патриархат. Много подобна е функцията на чуждата, на еврейката Естер (вестителка, сватовница, вълшебен помощник) в романа „Името ми е Червен“ на Памук. Лелята е наместник на майката в архаичните общества, тази царствена леля говори като „стар войник“, тръгнал да се сражава не толкова за любимия си племенник, колкото за държавническа кауза. Тя, подобно на Зейнеб Хатун, сляпата поетеса, титулувала Джем „султан на поетите“, ще му предрече бляскави победи, но само ако посегне сам към тях. Възрастните жени ще напътстват и управляват младия държавен мъж, това е обичайно правният статут на жената на Изтока, самооблякла се във власт в едно, уж строго патриархално, а всъщност матримониално общество. В една култура, заредена с екзалтиран пиетет към жената и женската мъдрост. Всъщност, така погледнато Другостта в романа „Случаят Джем“ е изведена най-убедително именно по линия на иначе толкова лаконичните женски образи и лица. Другостта и съпротивата на Изтока спрямо статуквото на Запада има нежен и загадъчен женски профил изобщо в романите на Мутафчиева.

Царствената леля тук например се бунтува срещу вредния, наложен по модел на коварните византийци, обичайно правен модел на монархическите братоубийства, който е на път да отсече „Джем, най-здравата издънка на Мехмедовия двор“[39]. Определяйки деянията на властта презрително като „мъжки работи“[40], тя сама не подозира, че артикулира метафоричната антиномия между Мъжкия, безкомпромисно прагматичен и студен Запад и Женствения, затова и жалостив, сантиментален, топъл, съзерцателно-лиричен Изток. И затова е странно, как женската сила и мекота на Джем импонира на мъжкия ѝ разум и консерватизъм[41], логика и държавничество[42], според които силата, а не правото е най-същественият аргумент.

Филипина Елена де Сасенаж, любимата-шпионка. „За Джем аз бях необикновена – възкликва компрометираната в обществото щерка на Барон дьо Сасенаж – и отстъпвах пред целия чар на Изтока, пред приказното му великолепие и загадъчната му сила…“.[43] Тя е видяна първо през смаяния поглед на Саади като въплъщение на странностите на Запада и разпуснатите му нрави. А те са навсякъде: в свободното поведение между жените и мъжете, в откритите деколтета и разпуснатите коси, но и в повдигнатите поли, в маниерите на язденето, общуването, баловете, откритите срещи и трапези, където безпрепятствено мъже и жени флиртуват и се смеят. На изнесените на показ, като че за продан жени, което не би трябвало да ги ласкае, а напротив – унижава. „На тия хора са нужни векове, за да ни достигнат, те още не са дорасли за човешкото приличие… те изнасят на показ най-съкровено сладкото в своя живот.“[44] Изумление и съжаление – това предизвиква у Саади плоското тяло на госпожа дьо Сасенаж, безличната ѝ, безцветна хубост, грацилните кости, китки и глезени (които за ужас се виждат) и надприличната ѝ възраст на неомъжена жена. „Ние предпочитаме по-ярките жени, но пък тук всяка е някак отделна, неповторима“[45] – ще възкликне захласнат ориенталецът.

Присмех и обида – взаимно осмислена обида към света обвързва Елена и Джем. Грешницата Елена, прелюбодействала с оръженосеца на своя баща, е изправена без избор пред задачата да бъде шпионката и предателката на Джемовата любов. Оттам нататък пътят ѝ към манастира е гарантиран. Но не и прошката, в крайна сметка измолена от самия римски папа. Прошката обаче не носи катарзис. Елена се влюбва мелодраматично в Джем, усещайки неговата „естественост“. Джем търси верния код на общуването с Елена – тя се държи странно предизвикателно-двусмислено, страдайки поради принудата на изменническата си роля. Той я приема като своето органично второ Аз – „по-добро, по-изстрадало“[46], включвайки в странния драматично-любовен диалог и посветения преводач Саади. Тяхното ехо в тази голяма и странна любов между трима.

Джем има две други Аз – бидейки рожба на кръвосмешението между Изтока (исляма) и Запада (християнството, макар и източно); мелез между епикурейство и стоицизъм, русота и мургавост. „Не беше ли целият му живот доказателство за това, че мелезът си остава ничий – той сам не успява да оглади ръба, дето се срещат двете му половини, защото иска да го приемат цялостно нашите или чуждите.“[47] В Елена Джем намира различното, липсващото късче на своето съвършенство, на своята пълнота. Чрез нея пък се проявява западната му кръв – страстта по жени. Ако Саади е източното му Аз, Елена е западното. В нея, той се оглежда отново в себе си. Тя е съвършено съзнатата, позната и приета Другост. Елена съзнателно го стимулира да участва в костюмната драма на историята – такива са трескавите преобличания на Джем ту в ловния или пък източния костюм; ту подобен на рус франк, ту досущ като Харун- ал-Рашид на първата си сватба… Чуждите дрехи вещаят раздяла. На сцената се четат и стихове – защото западните жени, по думите на Саади, не са само жени. И не могат да бъдат купени с комплименти или скъпи бижута.

Накрая Елена ще намрази и своя Бог, и Божията майка, заради собствената си низост. Заради неблагодарността си пред източните хора, които за Запада са просто „тор, върху който цъфтеше нашата сила, търговия, култура,… самочувствие“.[48] Елена също се изкушава да резоньорства – при това съвсем разбираемо, от позицията на женската гледна точка в историята. Тя е съкрушена от самата себе си пред „двамата единствени човеци“, които някога е срещала в живота си. И те са чужденците, другите, различните: „единият ме обикна, вторият ми прости без упрек…“[49].

Романът „Случаят Джем“ е роман за живота и смъртта. Роман за Вечното завръщане в малкия свят на човека. Където няма алтернатива. Където не работят формулите какво би станало ако и ако можеше… Това са фикционалните, литературни и мелодраматични формули на несбъднатата хармония. На фикс идеята за щастие, която е толкова много източна и толкова малко западна. Впрочем, съмнително е доколко тези идеи работят в съзнанието и градят голямата история на човечеството.

„Случаят Джем“ не е исторически роман, а роман за историята на човека. Историята се прави от този, който я разказва. А тук разказват не владетелите, не султаните, папите и кралете. А шпионите, разбойниците, слугите, спътниците и тъмничарите, пратениците и вестителите, килърите и неверните любими. В този смисъл неважен остава и образът на Джем, и на Баязид, и на папа Александър Борджия, и на тъй важният за християнската кауза крал Матиаш. На преден план в диалектическата поза на Вера Мутафчиева е не личността, а безличната или исторически невъзможната фигура в историята. Фигурата на антигероя. Фигурата на Другия. Това е роман за драмата на собствената ни разпозната, обикната или отхвърлена Другост.

Приключила е за героите на романа драмата на живота, за да се вдигне завесата пред драмата на историята.

 


[1] Интересна и провокативна, разбира се, и в чисто естетически, но и в психобиографичен план, би била темата за хомосексуалността, джендер-проблематиката, сексизма и феминизма в цялото творчество на В. Мутафчиева, но това е тема за отделен текст.

[2] Цит. по Мутафчиева, В. Случаят Джем, роман, Пловдив, Хр. Г. Данов, 1977, с.30, 17, 26.

[3] „Случаят Джем”, с.105.

[4] „Случаят Джем”, с.92.

[5] „Случаят Джем”, с.123.

[6] „Случаят Джем”, с.124.

[7] „Случаят Джем”, с.126-127.

[8] „Случаят Джем”, с.128.

[9] „Случаят Джем”, с.129.

[10] „Случаят Джем”, с.143.

[11] „Случаят Джем”, с.210.

[12] „Случаят Джем”, с.253.

[13] „Случаят Джем”, роман, Пловдив, Хр.Г.Данов, 1977, с.33.

[14] Хранова, А. Историография и литература, т. 1, София, Просвета, 2011, с.503.

[15] Хранова, А. пак там.

[16] „Случаят Джем”, с.34.

[17] „Случаят Джем”, с.31.

[18] „Случаят Джем”, с.32, с.41.

[19] „Случаят Джем”, с.82.

[20] „Случаят Джем”, с.81.

[21] „Случаят Джем”, с.34, 37, 43.

[22] „Случаят Джем”, с.65.

[23] „Случаят Джем”, с.224-5, 238.

[24] Тодоров, Цветан. Завладяването на Америка – въпросът за Другия. София, Изток – Запад, 2010, с.151.

[25] „Случаят Джем”, с.160.

[26] Пак там.

[27] „Случаят Джем”, с.164.

[28] „Случаят Джем”, с.351.

[29] Формулирана в „Граматика на цивилизациите”, София, 2014 г.

[30] „Случаят Джем”, с.66.

[31] „Случаят Джем”, с.67.

[32] „Случаят Джем”, с. 71.

[33] „Случаят Джем”, с.182.

[34] „Случаят Джем”, с.200.

[35] „Случаят Джем”, с.391.

[36] „Случаят Джем”, с.393.

[37] „Случаят Джем”, с.397.

[38] „Случаят Джем”, с.277.

[39] „Случаят Джем”, с. 54.

[40] „Случаят Джем”, с. 62.

[41] Патриархално консервативна, лелята ненавижда женствения, подобен на „момиче за омъжване” Саади: „такива най-ги мразя, полумъже поети” – отсича тя, виждайки в него биологическия крах на Мехмедовия род. –В: „Случаят Джем”, с. 54.

[42] Според която е недопустимо империята да бъде разделяна, но пък животът е по-ценен от царстването. Това е чисто женската логика. Селджук Хатун е и противоречива по женски. „Обичах го, защото така малко приличаше на всички нас.” – В: „Случаят Джем”, с. 57.

[43] „Случаят Джем”, с.309.

[44] „Случаят Джем”, с. 269.

[45] „Случаят Джем”, с.271, 273.

[46] „Случаят Джем”, с.298.

[47] „Случаят Джем”, с.296.

[48] „Случаят Джем”, с.315.

[49] „Случаят Джем”, с.315.

Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор

Посетители

26
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 час
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 16 часа
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 2 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 3 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 3 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 седмици