Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)

 

2015 07 Kundera houellebecq

 

В първата част на този диптих се опитах да покажа, че българската литература е сравнима с европейската и американската. Ако това е грях, признавам си го. Другият ми грях – също признат – е може би, че се опитах да покажа, че стандартите за оценка на българската литература не трябва да се различават от стандартите, с които харесваме или отхвърляме европейската и американската литератури.

Ако опитите (есе = опит) ми не са достигнали до всеки непредубеден читателски ум и сърце, вината е изцяло моя. Затова опитвам втори път.

На 3 април 2014 издателство Галимар отпечата във френския му оригинал романа на Милан Кундера „Фестивал на незначителността“ (романът е излязъл през есента на 2013 на италиански), La Fête de l’insignifiance, Gallimard, Paris 2014.

На 7 януари 2015, същия ден, в който беше покушена редакцията на Charlie Hebdo в Париж, излезе най-новият роман на Мишел Уелбек „Капитулация“ (Soumission. Flammarion, Paris 2015: „Подчинение“ или „Покорство“ са другите възможни преводи на заглавието, но аз избрах „Капитулация“, защото в романа се разказва за евентуалната политическа капитулация на френското общество пред френския политически ислямизъм).

* * *

Тези два романа със съвременни сюжети, написани от световно известни френски писатели са призма, през която може добре да се види самочувствието и екзотичността на българската литература, както и кой е нейният собственик. А последното означава: кой е отговорен за нея!

Но още тук се появява първата трудност: френски писател ли е Кундера? Той е написал 10 романа, от които само последните четири са на френски език. На 46-годишна възраст, през 1975, се преселва от комунистическа Чехословакия във Франция. Неговото собствено мнение, изразено в интервю с Олга Карлайл десет години по-късно[1] е, че „Моето оставане във Франция е окончателно, следователно, аз не съм емигрант. Сега Франция е моето единствено отечество. Но аз не се чувствам изтръгнат от корените си. В течение на цяло хилядолетие Чехословакия беше част от Запада. Днес тя е част от империята на изток. Щях да се чувствам много по-обезкоренен в Прага, отколкото в Париж. Но все още пишете на чешки? Пиша есетата си на френски, но романите – на чешки, защото котвата на жизнения ми опит и въображението ми е в Прага, в Бохемия.“

Но в биографичните материали за Кундера никъде няма да срещнете прилагателното „френски“ пред писател. „Роденият в Чехословакия“ е клишето, с което се започва и завършва. Най-близкото допускане от французите що се отнася до неговата френскост е, че е гражданин на Франция, въпреки че е окичен с едни от най-престижните френски литературни награди.

Е, и какво от това? Кундера е по-голям от живота, ще кажат повечето негови почитатели, между които съм и аз. И все пак тук има една тънкост. Именно емигрантството му от една държава, обезжизнена и обезправена в преизподнята на съветския соцлагер го направи световен писател от чешки произход. Важното за тази дискусия не е, че не е станал френски писател, а че вече не може да бъде наречен чешки писател.

За сравнение: никой не подлага на съмнение, че Борис Пастернак, който получи Нобелова награда за своя роман „Доктор Живаго“, е руски писател. Заради високата си литературна стойност и използването му от Запада като културно оръжие по време на Студената война, романът на Пастернак е сравним с „Непоносимата лекота на битието“. Но Пастернак никога не е напускал Русия, и никога не се е опитвал да пише на друг език освен руския.

Защо изобщо е важен националният етикет? Важен е поради неизкоренимия културен факт, че националната котва – която формира въображението на писателя и го дарява с езика, който ползва – е в очите на читатели и критици гаранция за принадлежност на творбите му към някаква традиция, към историческия континюитет или дисконтинуитет на някакво място. Няма сериозна литература, която да не е вкоренена в двете истории на общността, идентифицираща се с това място: социално-политическата и литературната.

От гледната точка на писателя, общността е неговата raison d’être. От гледната точка на общността, писателят е национална ценност, която тя притежава и с която се гордее. Взаимовръзките на писателите с общността пораждат у тях усещането, че тяхната – а това значи националната – литература им принадлежи. Те са нейни собственици, следователно, те са отговорни за нея. В отплата – тя ги пази от забрава.

Съзнавайки всичко това, Кундера е вписал себе си в географското място Средна Европа. Той едва ли не насила го е превърнал в културно-естетическо понятие, в което националните граници нямат значение, за да е в мир със своята объркана идентичност. Но достатъчно ли е това? Лишени от националния етикет, неговите романи остават без защитата на националната общност, която иначе би се чувствала техен авторитетен притежател. И само високата им художествена стойност може да оправдае тяхното публикуване.

При това състояние на нещата, за да останеш в пантеона на всепризнатите – а в случая с литературния талант на Кундера имаме всички основания да го смятаме достоен за този пантеон – трябва книгите, които пишеш, да бъдат непременно и най-малко на нивото на онази книга, с която си станал прочут. А той стана прочут с „Непоносимата лекота на битието“ не защото романът е великолепен, но защото беше великолепен роман изобразяващ трагедията на хората от съветския лагер, с който Западът, всепризнатият културен арбитър, беше в състояние на Студена война. Романът беше подарък за една от воюващите култури.

В това има жестока несправедливост, за която Кундера не носи никаква отговорност, но която определи неговата съдба. От него се очаква да създава само шедьоври. (Подобна е съдбата на Салман Рушди, роден в Индия писател на английски език, който стана прочут със „Сатанински стихове“ и фатвата, издадена срещу него заради тази книга през 80-те. След това от него се очакват романи, които да са на същото естетическо равнище.)

„Фестивал на незначителността“

„Право на живот има само онази литературна творба, която разкрива непознат къс от човешкото съществуване.“
Милан Кундера, 1985[2]

2015 07 fete-de-l-insignifianceС тази своя максима Кундера без да иска е предопределил ниската оценка за последния си роман. В него не се разкрива нищо непознато от човешкото съществуване.

Саймън Шама в The Finacial Times започва ревюто си така: „Бележка към издателите: Да наречеш нещо роман не го прави от само себе си роман, дори и ако е написано от Милан Кундера и дори ако е дефинирано според най-еластичните критерии за модерна проза“. Безпощадната Мичико Какутани от The New York Times е не по-малко иронична: „От време на време има напъни „Фестивал на незначителността“ да се инжектира с някаква все пак значителност. […] Като например онзи известен анекдот за Сталин, който видял 24 яребици на едно дърво и убил 12 от тях с патроните, които имал, сетне отишъл у дома си да вземе още 12 патрона и като се върнал, заварил 12-те останали живи яребици да го чакат да ги отстреля […] Нито един подобен момент обаче не извисява книгата нито я обогатява с допълнителен смисъл.“

По умозрителен начин героите носят някакви авторови схеми: Ален открива сексапила на женския пъп; Рамон е абсолютният скучняр и въпреки това е заобиколен от жени, които му се възхищават; Дардело научава от доктора си, че няма рак, но лъже приятелите си, че е болен, за да поддържа тяхното съчувствие; Шарл чете „Спомени“ от Никита Хрушчов; Калибан, който си печели хляба като сервитьор, измисля фалшив пакистански език просто за да се забавлява.

Метафората, която олицетворява незначителността, не е ни повече, ни по-малко хипертрофиралата простатна жлеза на Калинин, която го принуждава да пикае често. Това нарушава парадната значителност, с която са изпълнени отношенията между Сталин и неговите най-близки подчинени. За мен, у когото името Калинин предизвиква спомен за неговите портрети от отвратителното комунистическо време, иронията не се губи. Но броят на тези читатели, които знаят, че той беше член на съветското Политбюро по времето на Сталин, намалява прогресивно. Прави впечатление също, че нито един западен критик на романа не се е досетил – а и е нямало как да се досети – че за Кундера връзката между Париж-Марсилезата-Френската революция и гротескния Калинин, на когото Сталин във финала на кратката повест лично се подиграва пред очите на минувачите в Люксембургската градина, пронизва тази повест от начало до край. Авторовото послание, значи, остава неразпознато.

Един по-благосклонен прочит на повестта може да съзре в нейната „незначителност“ идеята за баналността на злото. Целият сюжет е незначителен. Героите са незначителни. Разговорите им са незначителни. Една съвременна баналност витае над всичко, включително и в езика на Кундера. Обаче и самото зло според Кундера е незначително, животът просто тече в своята безсмисленост и злодеите са сенки от миналото. При такъв прочит би трябвало да допуснем, че стареещият писател дотолкова се е отчаял от възможността доброто да се утвърждава в живота, че ни предлага като че ли единственият изход от безизходицата: да се надсмиваме над себе си и над всичко, защото в живота, в света, в политиката и в историята всъщност е нямало и няма нищо значително.

Според този прочит повестта е хармонична и почти идеална като литература. За да ни хареса обаче, а това значи да разберем нейното послание и да влезем в резонанс с него, трябва да имаме към живота същата нагласа, каквато има и Кундера. Още през 1986, в изповедната си есеистична книга „Изкуството на романа“, той пише: „Създавайки хубавата илюзия за човешко величие, трагичното ни носи утеха. Комичното е по-жестоко: то по брутален начин разкрива безсмислието във всичко.“[3]

Три десетилетия по-късно, Кундера слага в устата на Рамон същия възглед: „Отдавна сме разбрали, че не е възможно да се преобърне света, нито да се премоделира, нито да бъде спряно злочестото му движение напред. Съществува една-единствена форма на съпротива: да не го вземаме на сериозно.“ Новото, което Кундера добавя, е собственият му флирт с незначителността: „… незначителността, приятелю, е същността на екзистенцията. Тя е с нас навсякъде и завинаги.“ Няма съмнение обаче, че, произнасяйки тези сентенции, Кундера смята себе си за значителен писател. В края на краищата неговите Събрани съчинения в два тома са вече издадени в кожена подвързия в класическата поредица Bibliothèque de la Pléiade.[4]

Цялата тази ситуация на писател без отечество, който създава теория за романа, но пише роман без форма като венец на кариерата си, съдържа два проблема. Единият е континюитета, другият – принадлежността. И двата се проявяват във формата. Самолишил се и от литературен континюитет, и от принадлежност към национална литература, Кундера използва хумора и иронията като спасителен пояс. В неговата индивидуална вселена, той се опитва да бъде самодостатъчен – пантеон на самия себе си. Но докато класическата ирония е стилистичен похват, който прави драмата на човешкото съществуване поносима без да я обезсмисля, Кундера я употребява като мироглед, който оправдава неговата собствена непринадлежност. Тя вече не е форма, а отношение. И това отношение изглежда като цинизъм.

Ето защо не е случайно, че хората, които са отдалечени хронологино и културно от времената на Студената война, когато неговият велик роман със своята блестяща форма отрази принадлежността на Кундера към трагедията на Европа, днес се чудят как да скрият изненадата си от безформеността на последната му книга. Те сякаш се извиняват, че с критиката си са непочтителни към един от големите писатели на 20 век. Но те не са виновни: на Кундера му е останала само формата, а той се държи презрително към нея като се опитва да я превърне в съдържание.

* * *

Мишел Уелбек днес има репутацията на най-добрия жив и най-известния на света френски писател. Той е живял през целия си живот във Франция, с изключение на периода 2000-2010, когато си е купил къща в Корк, Ирландия.

В смисъла на настоящото есе Уелбек, без да е по-малко значителен автор от Кундера, е негова противоположност. Вкоренен и потопен във френската литературна традиция и неин естествен продължител като социален критик, Уелбек е плът от плътта на Франция и може да бъде разбран и оценен само като такъв.

Никаква екзотика. Високо самочувствие. Съдбовна принадлежност. За себе си той казва, че е „реалист, който леко преувеличава“. Поради своята политическа некоректност и натуралистично описаните сексуални сцени, и двете с цел да провокират буржоазния френски вкус, първите четири романа са му създали репутация на скандален писател. Той самият не се срамува от нея и я поддържа с остри изказвания в своите интервюта, особено що се отнася до религиите и специално до Исляма, когото той смята за най-тъпата от всички религии.

Под тази публична повърхност обаче се крие един дълбок мислител и меланхоличен сатирик. Запитан за авторите, които смята за свои предшественици, Уелбек твърди, че най-силно са му повлияли онези, които е чел в ранното си детство: Жюл Верн, Бодлер и Паскал. „Петнайсет годишен, отидох на екскурзия от училище до Германия, моето първо пътуване зад граница, и, колкото и да е странно, взех със себе си „Мисли“-те на Паскал. Помня, че изпитах ужас от следния пасаж: „Представете си много хора във вериги, всички осъдени на смърт, и всеки ден някои от тях биват умъртвени пред очите на другите; онези, които остават, виждат своето собствено състояние във вече умъртвените си съкаторжници и, гледайки се един друг със скръб и отчаяние, чакат своя ред. Такъв е образът на човешкото състояние.“ Мисля, че този образ ми въздейства толкова дълбоко, защото живеех с баба и дядо. Внезапно осъзнах, че те ще умрат и то вероятно не след дълго. В този момент открих смъртта.“[5]

Прилика с Кундера: употребата на хумора и иронията като основна техника. И двамата биват смятани за мизантропи, с повече основание при Кундера, отколкото при Уелбек.

Разлики: при Уелбек сатирата е форма – при Кундера е мироглед; Уелбек симпатизира на героите и ситуациите – Кундера ги осмива без жал и съчувствие; Уелбек пише леко, отстранено и не се самонаблюдава, посланията му са в композицията и неочакваните обрати в сюжета и поведенията на героите му, във вертикалния исторически контекст, който те носят – Кундера, парадоксално, пише сякаш за вечността, с гравитас и самосъзнание, но всъщност се надсмива над всеки възторг от човешкото величие.

В по-общ план, Кундера е песимист и човекомразец – Уелбек е оптимист и вярва в щастието: „Каква е дефиницията Ви за романтик? Човек, който вярва в неограниченото щастие, което е вечно и възможно на момента. Вярва в любовта. Също вярва в душата – нещо, което с учудващо постоянство присъства у мен, въпреки че не преставам да говоря обратното. Вярвате в неограниченото, вечно щастие? Да. И не казвам това, само за да изглеждам предизвикателен.“[6]

И най-сетне: Уелбек е национална ценност и като такъв, националната литература и история го предпазват както от домашното съпротивление срещу неговата социална критика, така и от посегателствата върху неговата световна репутация на значителен френски автор. Пазят го от забрава!

„Капитулация“

2015 07 soumissionКакто уместно отбелязва Адам Гопник в The New Yorker,[7] този роман, както и предшестващите го пет, причинява паника сред критиците, понеже не знаят как да го класифицират. Основната грешка е, че го тълкуват като ислямофобски. Истината е, че става дума за сатира на съвременна Франция; още по-точно, на конформизма и мекушавостта на френския интелектуален елит.

Разказвачът Франсоа е преподавател по литература в Сорбоната, водещ изследовател на творчеството на Юйсманс, френски писател от 19 век. През 2022 година Франсоа живее в Париж сам, има приятелка еврейка, Мариам, с която правят спорадичен, но удовлетворителен секс, и е преситен от интелектуалните си дейности. Две важни събития сякаш неочаквано, но всъщност закономерно, нарушават монотонното му съществуване: на последните избори ислямската партия Мюсюлманско Братство, ръководена от родения във Франция мюсюлманин Мохамад Бен Абес, постига втори резултат и, в коалиция с партията на центриста Франсоа Бейру, съставя правителство, което въвежда една мека форма на шариа в цяла Франция. Поради това приятелката му решава да емигрира в Израел. Тя е единствената, която се опитва да защитава републиката и секуларните ценности, но след нейното заминаване, Франсоа я помни не толкова с моралността на нейните възгледи, колкото с невероятния ѝ талант да прави орална любов.

С изключение на министър-председателя, всички политически фигури в романа са назовани с реалните им имена. Уелбек посвещава значителна част от своя наратив на литературното тълкуване на Юйсманс, към когото Франсоа има не случаен афинитет, и на политическата трансформация на френското общество, която влече след себе си трансформация на Европейския съюз и отношенията с Ватикана. Една иронична последица от ислямизацията, която силно впечатлява Франсоа, е, че безработицата практически се свежда до нула, понеже жените остават у дома и абдикират от пазара на работната сила. Интелектуалците мъже обаче се приспособяват.

Самият Франсоа, след първоначалния шок, решава да излезе от Париж и да посети манастира в град Мартел, близо до каноническия проход Рокамадур, където се намира известна средновековна статуя на Мадоната с младенеца. В същия манастир навремето се е оттеглил да медитира и пише Жорис-Карл Юйсманс, съвременник на Зола и Маларме, който има репутация на нихилист, сатанист и каещ се католик. Заклет пушач, Франсоа не изтърпява повече от ден в бившата килия на Юйсманс, в която го настаняват калугерите, и си тръгва обратно, осъзнавайки че „християнството в сърцевината си е религия за жени“.

В Париж той заварва една атмосфера на мачизъм, възможна благодарение на приспособленчеството на неговите колеги и направлявана умело от Бен Абес. Високопоставен чиновник от белгийски произход, приел Исляма за своя вяра, кани Франсоа в луксозния си апартамент и го увещава да стане редактор на Събраните съчинения на Юйсманс. Франсоа се съгласява и с това животът му в новите условия се възстановява в един по-луксозен и по-престижен вариант. В края на краищата в човешката природа е да се приспособява. „Почти както преди няколко години се случи с баща ми, нова възможност се отваряше пред мен: възможността да започна втори живот без особена връзка с предишния. Нямаше за какво да съжалявам.“

Изцяло се присъединявам към тълкуването на Адам Гопник, което има отношение към моята тема за собствеността на националната литература. В „Капитулация“, кзва той, „Уелбек не е просто сатирик, а […] искрен сатирик, непресторено натъжен от абсурдите на историята и лудостта на човечеството. Той не изпитва „наслада като описва нашата изчанченост“, както критиците обичат да твърдят; напротив, той е нещастен поради нея. Френски и американски рецензии за книгата оставят впечатлението, че „Капитулация“ е една сардонична, озъбена полемика върху злините на Исляма, абсурдите на феминизма и плашещата деморализация на френския живот. Всъщност тонът на книгата е меланхоличен, съвсем не полемичен. Животът потиска Уелбек. […] добродетелите на книгата са в неговото язвително, лишено от илюзии описание на депримиращите подробности от френския живот.“

Чувствайки се отговорен за това, което става с Франция, както и за състоянието на нейната литература, Уелбек може да си позволи пълната свобода да я представи в сатирична светлина. А това значи да провиди какво би станало занапред, с едно хиперболизиращо въображение, ако нещата продължават да вървят така, както ги виждаме сега.

Заглавието Soumission е гениално със своята многозначност. Подчинение на жените пред мъжете. Подчинение на Франция под властта на Исляма. Подчинение на интелектуалния елит пред политическата власт. Подчинение на човешкото състояние на религията. Но като цяло става дума за капитулация – едно съществително, което предполага подчинение не по рождение или по закон, а след като си бил превъзхождащ или равен на подчинителя си и въпреки опитите ти за съпротивление: точно както интелигенцията при комунизма капитулира пред тоталитарната власт.

* * *

Как тази капитулирала „творческа“ интелигенция да се съвземе от падението? Като отрече всичко, в което се е клела преди или като започне на чисто? Като потърси истинската си значителност в историята – колкото и тази значителност да е затулена от незначителни личности и събития – или като се боричка за кратковременни културни печалби под девиза „след мене – потоп“?

Съществува разделението големи и малки литератури. Но нека не допускаме грешката, че голяма означава значителна, а малка – незначителна. Всяка национална литература е значителна. Значителна е за нейния притежател: нацията, в която се намират корените ѝ.

Въпросът за малката литература – литературата на малката нация с език, който не е международен – е как да измери своята значителност: дали като се съпоставя със самата себе си в исторически план или като се съпоставя с литературите на големите нации? Отговорът на този въпрос е в самочувствието и отговорността на писателите, нейните пазители по право.

Всеки писател в малката литература става значителен, когато книгите му изразяват неговата тревога за историческата съдба на нацията. Значителният писател е неотделим от националния характер – той естествено го въплъщава в героите си. Значителният писател има за предшественици други значителни писатели на същия език.

Значителният писател е национален писател, чиито книги стават стандарти за измерване на националната литература.

Сърцевината на проблема за стандартите и самочувствието е не в признанието, което всеки писател очаква и търси в страната си и извън нея, а в отговорността пред националната литература, която лежи на плещите му. И ето въпрос към съвременния български писател или писателка: с кой от двамата – Кундера или Уелбек – би се идентифицирал/а повече? Като кого би искал/а да бъдеш представян/а: като Кундера или като Уелбек? Спазвайки чувството за пропорция, това съвсем не е невъзможно предположение: български писател да бъде анализиран и тълкуван като звено от националната литературна традиция или като самотен стълб, непринадлежащ никому. Кое от двете е по-достойно? Кое от двете е по-възможно?

Например, Уелбек смята, че се е оформял като писател под въздействието само на френски автори. Между авторите, които Кундера споменава като оказали незаличимо влияние върху него, няма нито един чешки. Двама са френски – Рабле и Дидро, останалите четирима са от Средна Европа – Кафка, Музил, Брох и Гомбрович. Аз не помня български писател да е бил питан за подобни влияния и ако да, какви са били неговите отговори.

И сега, ако напиша имената на четиримата писатели, които според мен трябва да лежат в основата на българския литературен канон – Иван Вазов, Захари Стоянов, Алеко Констатинов и Елин Пелин – и биха били естествените учители на съвременните писатели, не съм сигурен дали ще предизвикам единодушно съгласие или ще се появят някои, които ще се възпротивят, защото съм „пропуснал“ много други.[8] Но кой жив писател е казвал, че се е учил от някой от тези четиримата?

Работата не е в списъка. Работата е в празнините. Димитър Димов е пренебрегнат заради капитулацията му пред комунистическата цензура. Емилиян Станев – забравен по необясними причини. Павел Вежинов – непризнат, защото е бил близък с комунистическата върхушка. Ивайло Петров – твърде самобитен и аполитичен. Николай Хайтов – оплют като сребро- и властолюбец. И най-странното от всичко е, че публиката, по липса на всякакъв ценностен китерий, смята противоречивия Радичков за евентуален кандидат за Нобелова награда.

Е ето, стигаме до времето след 1989, и аз започвам да си меря думите – да не би да бъда обвинен в менторство или самочувствие на „последна инстанция“. Но, питам, има ли изобщо инстанция в българската литература? И прекалена провокация ли е да кажа, че днес са живи и нееднозначно оценени писателите, които дадоха на българската литература нейните неоспоримо най-значителни национални романи: трилогията „Битието-Изходът-Законът“, „Възвишение“ и „Физика на тъгата“? Че имаме сатиричните романи на Михаил Вешим и разказите на Кристин Димитрова, и двамата със сатиричен талант, сходен с този на Уелбек?

Отново се връщам към основната си теза: не става дума за признанието, което тези и всички останали добри писатели в България очакват – заслужено или незаслужено. Не става дума за паричните награди, които се дават по конюнктурни съображения. Става дума да започнем да виждаме и да постигнем консенсус за континюитета, чрез който да се очертае българската литературна традиция. Писателят не може да има литературно самочувствие, когато националната литература е като стара дреха, проядена от молци, към която тя или той се опитва да пришие изящно парче коприна, обкичена с брокат. Навън литературата ни изглежда като екзотична, понеже се занимава с митология и въображаемо величие вместо с реалните проблеми на отговорността ни пред историята, катастрофите, кризите, грешките и пътя напред. Навън никой не знае какво е човешкото състояние на човека-българин. Англичанинът отива до Франция или Испания като при познат съсед, но тръгва за България като на далечно пътешествие в екзотична чужбина. По същия начин книгите от френски автори са му близки, докато книгите от български автори, ако ги има преведени, го озадачават.

Докато не се пресъздаде реална литературна традиция базирана на български ценности, еволюирали в историята, писателите няма как да се чувстват принадлежащи на нещо, което не съществува. От тях сякаш отпада отговорността за тази литература и те се борят повече за утвърждаване на егото си, отколкото за дефиниране на националните ценности и националния характер.

Трудният въпрос е: кой да се заеме с разкъсването на този порочен кръг? Чия отговорност е да бъдат признати опорите, върху които стъпва всеки национален писател, така както съвсем естествено и елегантно в традициите на големите литератури това се знае и ползва като стандарт за измерване на съвременните романи. Ако отговорът е някакъв колектив или общност, няма нищо да се получи. Отговорът трябва да визира конкретните пишещи, преподаващи литература и издаващи книги в конкретното историческо време: днес, 25 години след 1989. В един идеален свят биха се появили рецензии като тези, които цитирах за Кундера и Уелбек, написани от рецензенти, които не се страхуват да кажат како мислят за новите им книги. И ако го кажат с убедителни аргументи, никой няма да има право да ги упрекне в менторство.

В края на краищата трябва да започнем да си казваме сериозно и безпристрастно какво мислим за нацията си и нейната история и да не се обиждаме, когато някой каже за нас неща, които си мислим, но не искаме да чуем изразени на висок глас.

Ще завърша с цитат от ревюто за „Физика на тъгата“ на Гарт Грийнуел, млад американски писател, запознат с България и нейната литература, което той публикува в The New Yorker под заглавие „Българската тъга на Георги Господинов“: „Господинов отхвърля грандиозното писане и на негово място предлага една полифонична микрохроника от отделни мигове. […] Романът пристига в Америка в един момент, когато читателите са прехласнати по романи, флиртуващи с автобиографичното … Бен Лърнър, Рейчъл Къск, Джени Офил и Теху Коле (да не говорим за Карл Уве Кньойсгор и Елена Феранте). Но ако общият предшественик на всички тях е В. Г. Сибалд, модел за Господинов е Борхес, чиито наслада от литературните пакости и екстравагантна фантазия му импонират. […] Този наратив е като игра, която позволява на Господинов да предаде онова, което той нарича „нищослучването“ в съвременната история на България, където комунистическото време си e отишло без масовите демонстрации, които взривиха други страни от Източния блок. „[…] когато босът на комунистическата държава беше принуден да се оттегли“, спомня си Господинов, „нас ни съобщиха по телевизията, че вече сме свободни“. Неговите „естествени романи“ се опитват да уловят консистенцията на един живот, в който световните събития нямат висока цена, да запълнят онова, което той, във „Физика на тъгата“, нарича „празното пространство […] между Истанбул, Виена и Будапеща.“[9]

Честно казано, аз не бях усетил, че в романа се говори за „българска тъга“. Дори не смятам, че тъгата е българска характеристика. Но ревюто на Гарт е толкова убедително, добре аргументирано и ситуирано в точния контекст, че ме накара да приема неговото заглавие като достоверно.

И признавам: мечтая да чета и пиша подобни ревюта за български романи и писатели, написани от български писатели и критици – с аргументи и историческа дълбочина, освободени от комплекса за малоценност. Значителни анализи, които ще утвърждават с примери и всеприети стандарти значителността на националната литература за националното самосъзнание.

 

(Бележка на редакцията: книгата на Кундера е публикувана в България от издателство „Колибри“ със заглавие, което леко се различава от даденото в текста: „Празникът на незначителността“, а не „Фестивал на незначителността“).

 


[1]http://www.kundera.de/english/Info-Point/Interview_Carlisle/interview_carlisle.html; посетена на 14 юни 2015 г.

[2]http://www.kundera.de/english/Info-Point/Interview_Carlisle/interview_carlisle.html; посетена на 14 юни 2015 г

[3] Milan Kundera, The Art of the Novel. Perrennial Classics: New York 2000, p. 125

[4] Milan Kundera, Œuvre - édition définitive, tome I & II, coll. „Bibliothèque de la Pléiade n°567 & n°568“, Gallimard, mars 2011, 1504 p.

[5] Susannah Hunnewell. The Art of Fiction # 206, in The Paris Review, Fall 2010, # 194. Препоръчвам това изчерпателно интервю с Уелбек на всички, които се интересуват истински от този автор, защото то дава пълна представа за писателя – представа, която се различава от публичния му образ, размножаван от политически ориентирани или просто безотговорни литературни критици.

[6] Susannah Hunnewell. The Art of Fiction # 206, in The Paris Review, Fall 2010, # 194.

[7] Adam Gopnik, The Next Thing. Michel Houellbecq’s Francophobic satire. The New Yorker, January 26, 2015

[8] Съзнателно пропускам поетите, за да не се губи фокуса.

[9]http://www.newyorker.com/books/page-turner/the-bulgarian-sadness-of-georgi-gospodinov - посетена на 22 юни, 2015.

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е автор на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборник с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборник с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013) и книга за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор
Посетители: 137

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 4 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 6 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 9 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 20 часа
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 2 дни
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 2 дни