От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(Интервюто води журналистът Андреас Брайтенщайн)

Mircea CartarescuГосподин Картареску, през миналата есен вашият роман „Знаещите“ се появи на немски език. Аз бях изненадан, че книгата ви не е по-политическа. Вие сте започнали да пишете в средата на деветдесетте години. Не изпитвахте ли потребност да си разчистите сметките с комунистическото време?

Част от изкуството на оцеляването за моето писателско поколение беше изискването човек да се докосва до възможно най-малко политически теми. Така че ние пишехме за всичко възможно – за любовта, лудостта, смъртта. След румънския поврат този рефлекс продължаваше да действа още известно време, а освен това имаше и стари проекти, един от които беше първата част на моя роман. Политически аз се пробудих едва в средата на деветдесетте години; съответно се увеличава и степента на политическото в книгите ми. Третата част е сатира на комунизма и румънската революция.

До каква степен самият вие сте страдали при комунистическия режим?

Така както страдаха всички, чрез общата липса на най-прости неща, от които човек има нужда, за да живее. Страданието обаче беше и психическо, и морално. Това беше един отровен режим, който държеше всичко под натрапчив контрол. Комунистическа Румъния беше един затвор.

Либералната маска на Чаушеску

Успяхте ли да се освободите през годините преди 1989 от вътрешния корсет, който ви налагаше системата?


Small Ad GF 1

Индоктринирането вече не функционираше при моето поколение. То беше успешно при хората, които са били млади през петдесетте и шестдесетте години. Те действително вярваха в идеалния свят, който теоретиците на марксизма бяха описали. Моето поколение се освободи от тези догми. През седемдесетте години ние получихме една либерална училищна система. Това стана възможно тъй като партийният лидер Николае Чаушеску искаше да се профилира като национален бунтовник срещу съветския блок и по тази причина се нуждаеше от поддръжката на Запада. Чаушеску беше приеман както в Лондон, така и във Вашингтон като либерална надежда. По онова време румънската култура му служеше като витрина. Тук той можеше да докаже колко добросърдечен водач е. А всички ние пък печелехме от това, че системата се отваряше.

Но как можеше след това Чаушеску да се превърне в един толкова брутален диктатор?

Много просто, това винаги си беше същия национал-комунистически Чаушеску, само че през седемдесетте години той носеше либерална маска. Той се нуждаеше от поддръжка за мегаломанските си планове, след като беше разпилял парите за една огромна, до голяма степен непродуктивна тежка индустрия. Чаушеску възприемаше себе си като свръхчовек, като непризнат гений – и така от него излезе един вид Нерон. По-късно той започна да става все пò и пò параноиден. В средата на Букурещ дори си построи този гротескно-гигантски палат.

Срещали ли сте го някога?

Слава Богу не. Никой не можеше да го среща, той беше като китайския император. Появяваше се винаги само по телевизията. Понеже беше във фалит и трябваше да плаща обратно дълговете, той се държеше над водата за сметка на обикновените хора. Те гладуваха, мръзнеха и започнаха да го мразят. Това беше една тежка фаза от нашата история. При това само петдесетте и осемдесетте години бяха тежко време. Шестдесетте и седемдесетте години бяха сравнително леки.

С мафиотски методи

Изненада ли ви избухването на революцията от 1989? Всъщност това не беше точно революция, а по-скоро един вид популистки оркестриран преврат.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Тогава много вярвах в една революция. Смятах събитията за реални и през цялото време бях по улиците. В Румъния и до днес е идея-фикс да се узнае какво всъщност се е случило. Тогава вярвах, че водачите, които се появиха чрез революцията, ще бъдат демократични и либерални. Едва по-късно разбрах, че всъщност става дума за втората гвардия на комунистическата партия и Секуритате. След революцията новите елити си разпределиха страната чрез мафиотски методи. Дори и днес новата политическа и икономическа класа се набира сред тези кръгове. Румънската революция от 1989 беше смесица от спонтанно народно надигане и един добре организиран държавен преврат, планиран от маргинализирани фигури на комунистическата партия като Йон Илиеску.

От началото на 2007 Румъния е член на ЕС. Вярвате ли, че в дългосрочен план присъединяването към Запада може да помогне за разчупването на тези стари властови структури?

Имах големи надежди в това отношение, но тогава се случи нещо неочаквано – получи се съюз между представителите на новия капитализъм и крокодилите на стария режим. Еднакво корумпирани, и двете сили сключиха някакъв чудовищен съюз. Новите богати и властимущи се съюзиха със старите елити, които не са толкова богати, но затова пък притежават една толкова по-силна воля за власт. Бях удивен когато румънската либерална партия, за която винаги бях гласувал, защото мислех, че ще води страната към бъдещето, встъпи в коалиция със социалдемократите, които управляват наследството на старите комунисти. Тук изгубих някои илюзии.

Страната се изпразва

Но днес Румъния е значително по-добре. Букурещ преживява бум. Грижат ли се хората днес за политика или търсят единствено лесната печалба?

Все повече хора се интересуват от политика, защото се случват важни неща. Налице е една огромна пропаст между политическата класа и сегашния президент, Траян Басеску, който се отдаде на борбата срещу корупцията. Басеску има половината от населението плюс интелектуалната каста зад себе си. Другата половина се групира около Калин Попеску Таричану, който се стреми да запази статуквото и създаде споменатия съюз.

Ние всички познаваме цивилизования европейски път на обществените промени и се преструваме, че го следваме, но всъщност всеки живее по старите правила. Мафиотските структури в нашата страна възникват от разбирането, че законът не струва нищо и че който е достатъчно умен всъщност би бил глупак, ако не го заобикаля.

Как изглежда противоречието между град и село? Селяните ли са губещите от промените?

Това беше в сила през деветдесетте години. Днес в Румъния провинцията е доста осиротяла. Всеки който можеше, замина да работи на запад. В Испания има около два милиона, в Италия един милион румънци; много други са навсякъде по широкия свят. Междувременно ние имаме огромна емигрантска общност, която помага на Румъния да се развива и изпраща годишно около шест милиарда евро в къщи. Това са обикновени, скромни хора, те работят като селскостопански и строителни работници, в болници и домове за стари хора. Докато в Румъния провинцията се изпразва, градовете растат, хаотично, без планиране. Разбира се има строителни комисии, но разрешенията за строителство могат да бъдат купени, така че може да се строи както човек си поиска. Големи, грозни постройки възникват в Букурещ редом с исторически значими места.

Магическият Букурещ, който вие описвате така убедително в „Знаещите“ скоро няма да съществува.

Букурещ винаги е бил един еклектичен град, не съществува нещо такова като букурещки стил. Центърът е бил издигнат в началото на 20-ти век по модела на Париж. Външните части на града са определени от реалсоциалистическото панелно строителство. А между тях все още се намират стари райони с великолепни вили от времето между войните.

Има ли в Румъния все още една силна връзка с Франция поради общността на романския език? Мнозина значителни румънски писатели и интелектуалци, като например Йожен Йонеску, Емил Чоран и Мирча Елиаде, избраха Париж като място за изгнание и се пофренчиха.

Франция винаги е била образец за нас. Всеки мечтаеше за това да отиде в Париж и да се установи там като интелектуалец и човек на изкуството. Но тогава Париж все още беше столицата на западната модерност. Днес това вече не е така и румънската културна ориентация се измести по посока на САЩ. Моето поколение беше първото, което получи вдъхновението си не от Европа, а от американската попкултура. И оформянето беше не само идейно, но и личностно. Моето първо голямо пътуване в чужбина след 1989 беше в САЩ.

Разочарован ли сте от онова, което очакваше хората в Румъния след промените, т. е. пазарът и неговите баналности? В края на краищата капиталистическата система не е точно нещото, за което мечтаят интелектуалците. Танцът около Златния Телец такъв, какъвто той е станал норма в западните общества, няма ли също и разрушителни черти?

Аз не споделям гледището, че парите само разрушават; освен това те изграждат и носят нова жизненост. Парите са като кръв: когато има инфекция, всичко в тялото става болно, но когато е здрава, тя води тялото до разцъфтяване. Едно общество, което се гради върху честно заработени пари, достига удоволствието на една лекота на живота, която пък е основа за духовни и артистични постижения. Културата е лукс. През историята интелектуалният живот по правило е разцъфтявал там, където ситуацията е била добра икономически.

Но не възниква ли изкуството от страданието? Потисничеството по време на комунизма беше и едно интелектуално предизвикателство към хората на изкуството.

Страданието е едно и също навсякъде, то приема само различни форми. От нещастие не са предпазени нито бедните, нито богатите. Хората на изкуството могат да използват този ресурс навсякъде и по всяко време, защото изкуството е универсално, така като е универсална и човечността. Аз не вярвам, че комунизмът е създал някакво значително изкуство, нито пък фашизмът, защото и двете системи цензурираха и ограничаваха хората на изкуството. Разбира се, имаше писатели, които успяваха да публикуват критически книги при тиранията, но това бяха само малцина. Повечето свободни духове бяха разрушени душевно и телесно. За сметка на няколкото, които триумфираха, идеха хиляди, които бяха убити. Аз не вярвам, че парадоксът за историческото нещастие и голямото изкуство функционира наистина.

Изкушението към идеология

Затова пък във времената на диктатурата литературата се наслаждаваше – за добро и зло – на висок престиж и високо въздействие. Днес, в отворените общества на запада, изкуството до голяма степен е изгубило влияние. „Всичко върви“ е девизът, всеки може да бъде човек на изкуството, а пазарът вече ще изясни останалото. Не е ли необходима системна критика от тази страна?

Хората на изкуството винаги са били критични, ако щете само поради повишената си чувствителност. Битниците възприемаха дори Америка като тоталитарен режим. Писателите са писали по всички времена срещу системата, при което фарватерът на политиката не винаги им е въздействал добре. Хората на изкуството от времето между двете войни се отдадоха масово на крайните идеологии. В Румъния имаше фашисти и комунисти – а между тях нищо. И двете страни презираха буржоазното общество и демокрацията, а виждаха в себе си исторически победители. В тогавашна Румъния поетите клоняха наляво, а мислителите – надясно. В други европейски страни това протичаше по много подобен начин.

Разбира се, може да се каже, че тези хора са били политически наивни, но те са били и идеалисти. Обществото като цяло беше за тях задача. Дълбоко убедени във вярата си, те желаеха да прокарат едно решение – нещо, което е невъзможно. Когато артисти или писатели се отдават на политиката, то нещата почти винаги отиват накриво. Те не само стават виновни, но и правят от себе си големи губещи. Само малцина са способни да удържат под контрол утопичното си въодушевление. Може би интелектуалецът като такъв винаги е утопист, независимо от това дали клони наляво или надясно. Един човек на изкуството е екстремист в това, че взривява границите, така както с творчеството си той взривява границите на израза. Инак няма да успее да достигне хората.

Едно недоразумение

Не разрушава ли всяка идеология изкуството? Вместо да разширява възприятието, тя го стеснява.

Мисля, че решението на един човек на изкуството да бъде ляв или десен е недоразумение. Не само защото това пречи на възприятието му, но и защото той никога не знае по какъв начин ще бъде използван от една или друга идеология.

Днес се появява проблема за творческата маловажност. Не само че политически ангажираното изкуство ни напусна, но и буржоазната религия към изкуството отживя времето си. Изкуството изглежда бива разтворено в бизнеса и развлечението, на власт са обръщението и ускорението.

Това е исторически процес. Валтер Бенямин го описва много проницателно в есето си „Произведението на изкуството в епохата на неговото техническо възпроизвеждане“. В резултат на това индустриално произведеното изкуство изгуби функцията и аурата си на заместител на религията. Изкуството стана демократично и се превърна в нормална част от живота. Когато открих постмодернизма, който развива тази позиция по-нататък, за мен това беше голямо щастие. Сякаш бях открил нов континент. Тогава написан книга от 600 страници върху постмодернизма – една теория и манифест. Застъпвах гледището, че демократизацията е бъдещето на изкуството. Не вярвах повече в предмети, а само в процеси на изкуството. Но по-късно открих, че при това става дума единствено за някакъв нихилизъм и че това не е за мен: нещата от живота не са игра на стъклени перли. Трябваше да има някакви по-дълбоки ценности, които си струваше да бъдат проследявани; ценности, които не се колебаят като курсовете на акциите на борсата.

Постмодернизмът с неговите безкрайни иронии и парадокси, препратки и деконструкции намери края си с терористичните атаки от 11 септември. Оттогава насам не успяваме да намерим мирогледно здрава почва под краката си.

Ентусиастката книга на Франсис Фукуяма относно края на историята беше радикално опровергана тогава. Едно време на идеологически отдих завърши. За съжаление днес отново се намираме в културна война. Това беше една кратка утопия от дванайсет години между падането на Берлинската стена и падането на кулите-близнаци. Това беше един щастлив, но също и изкуствен епизод.

Гласове и картини

Каква е тогава задачата на артиста днес?

Аз не вярвам, че артистът, творецът, притежава някакво задължение пред обществото. Мисля, че той може да възнагради хората пребогато когато просто открива и преоткрива себе си. Самият той притежава отнякъде един подарък, един талант, който обича да споделя с другите. Но никой не може да го принуди към това, той е като кладенец. Той създава реалности не от някакво морално чувство на задължение, а защото е спохождан от гласове и картини.

И откъде идват тези гласове?

Можете да го наречете както желаете – Бог, вдъхновение, химия на мозъка, подсъзнание. То идва отнякъде извън Аза. Изкуството и поезията се събират вътре в човека като в сюнгер. По някое време е необходимо само да натиснете и те потичат. Нямам обяснение за това. Това е една голяма сила и аз се намирам в нейната среда. Тя е по голяма от мен, тя пише чрез мен. И колкото по-голямо е нещото, което движи човека, толкова по-голямо е произведението. Като творец човек може да бъде само благодарен.

Източник

Мирча Картареску е един от най-известните съвременни румънски писатели. Неговият роман Orbitor (преведен на български език под заглавие Ослепително) току-що се появи на немски език под заглавие Die Wissenden (Знаещите).

Pin It

Прочетете още...