Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

Книги, обсъждани в тази статия:

The Zhivago Affair: The Kremlin, the CIA, and the Battle Over a Forbidden Book

by Peter Finn and Petra Couvée

Pantheon, 352 pp., $26.95

Inside the Zhivago Storm: The Editorial Adventures of Pasternak’s Masterpiece

by Paolo Mancosu

Milan: Feltrinelli, 402 pp., €40.00

 

2014 12 Pasternak 1Борис Пастернак и Олга Ивинская във вилата на писателя – Переделкино, късните 1950 години (Mondadori/Getty Images)В главната дирекция на ЦРУ, в Лангли, Вирджиния, се намира музей, който обикновено не е достъпен за широката публика. Предназначението на музея, според описанието на неговия уебсайт, е да „информира, уведомява и вдъхновява“ членовете на ЦРУ докато те практикуват своя разузнавачески занаят[1]. Сред главните експонати, редом с шифровата машина „Енигма“, специална подводница и личния AK-47на Осама бин Ладен, се намира и непретенциозно издание на книга с мека корица, 15 х 9 сантиметра. Това е джобното издание на Доктор Живаго от Борис Пастернак, шестстотин страници, отпечатани на изключително тънка хартия, за да могат да бъдат укривани по-лесно. Надписът до нея гласи: „Копие от оригиналното рускоезично издание на Доктор Живаго, тайно публикувано от ЦРУ. Корица и информация за изданието на руски език; на гърба на книгата се твърди, че е била отпечатана във Франция“.

Доколкото ми е известно, това е единственият литературен експонат в музея и присъствието му в една толкова неподходяща обстановка е ясно указание за важността, която ЦРУ някога е отдавало на „меката“ война и пропаганда, мака и да не е ясно кога точно книгата е била поставена тук, а информацията за нея публикувана онлайн. В продължение на повече от половин век ЦРУ е поддържало пълно мълчание относно участието си в публикуването на Доктор Живаго и едва наскоро го призна. Може би това е станало около 2009, когато руският журналист Иван Толстой публикува книгата си Изпраният роман: Доктор Живаго между КГБ и ЦРУ, първото сериозно изследване на тази тема в продължение на много години. Описанието в музея споменава книгата на Толстой като „[в нея се] твърди, че ЦРУ тайно е уредило публикацията като ограничено издание на руски език на Доктор Живаго“, но срамежливо добавя „ЦРУ отказва официално да коментира заключенията на Толстой“ (сякаш музеят няма нищо общо със своите шефове).

Може би всичко това ще се промени сега, с публикуването на две нови книги, Вътре в бурята „Живаго“: издателските приключения на шедьовъра на Пастернак от Паоло Манкозу и особено Аферата „Живаго“: Кремъл, ЦРУ и битката за забранената книга от Питър Фин и Петра Кувè. Авторите и на двете книги описват с големи подробности начините, по които ЦРУ успешно прикрива следите си, както и механизмите, които то използва, за да публикува с голяма бързина рускоезичното издание на Доктор Живаго в Европа. Фин и Куве имат допълнителен коз под формата на колекция от „приблизително 135“ извадени от секретност документи на ЦРУ, които разкриват начина на мислене зад тази операция, а също и множеството грешки, допуснати при осъществяването на тази по онова време напълно нова операция. За Пастернак и Доктор Живаго съществува огромна литература и в немалка част от нея се указва повече или по-малко подробно участието на ЦРУ в публикуването на романа, но досега още никой не е имал достъп до информация от първа ръка[2]. За щастие книгата на Фин и Куве се занимава далеч не само с ЦРУ. Те описват в подробности всички аспекти на аферата Живаго – от ранните години на Пастернак до зачатъците на романа и експлозията, предизвикана от първото му публикуване през 1957, естеството на намесата на ЦРУ, както и последвалите събития около Пастернак и неговите съратници.

Пастернак се нуждае от половин живот, за да напише Доктор Живаго. Гениален поет в младостта си, той е по-малко добър в прозата, но още отрано решава, че би искал да напише „голям“, в стила на 19 век роман с „любовен триъгълник и главна героиня в него – като Балзак“. Темата му ще бъдат Февруарската и Октомврийската революции, както и гражданската война между червени и бели – все неща, които той е преживял лично. Започва романа през 1932, когато все още е оптимистично настроен по отношение резултатите от революцията, но унищожава по-голямата част от написаното когато Големият терор и чистките на Сталин слагат край на оптимизма му и правят прекалено опасно записването на реалните му мисли за всичко това.

През следващите няколко години Пастернак има два мимолетни досега със Сталин, първият през 1934, когато Вождът му се обажда по телефона, за да поиска мнението му за Осип Манделщам, арестуван наскоро за това, че е съчинил остра епиграма по адрес на диктатора. Пастернак познава епиграмата, но набъбря толкова много безсмислици в отговора си, че Сталин директно го обвинява, че не се осмелява да подкрепи приятеля си. Когато мълвата за този разговор се разпространява, някои хора го обвиняват в страхливост, макар че Манделщам и съпругата му Надежда не са съгласни с това. По-късно, когато името на Пастернак се появява в списъците на хората, предвидени за екзекуция, Сталин казва презрително „Оставете го на мира този небесен жител (небожитель) [което означава и „глупак“]“.

Пастернак нарочно поддържа външен образ на скромност и откъснатост от света („Кой век е навън“, гласи една често цитирана строфа от негово стихотворение) и се преструва на „умрял“ по време на чистките, чрез което оцелява, но и запазва личната си цялост – нещо рядко за онези времена. Изглеждало е доста невероятно, че няколко десетилетия по-късно небожителят би могъл да хвърли в застиналото съветско блато една толкова мощна бомба, каквато се оказва Доктор Живаго, но преживяванията със Сталин, особено аферата Манделщам, както и други компромиси, които той прави по време на Терора, оставят в душата дълбоки следи от вина и разкаяние, които със сигурност са част от мотивите му.

Пастернак се заема отново с романа си през 1946, окуражен от кратковременното прекратяване на репресиите по време на Втората световна война, както и силния патриотизъм, който го кара да изкаже мислите си на глас. Друг мощен стимул от същата година е срещата му в помещенията на литературното списание Новый мир с една млада редакторка и преводачка на име Олга Ивинская. Пастернак, на петдесет и шест, и женен за втората си жена, Зинаида, с двама синове вкъщи, е напълно запленен от невероятния външен вид и дълбоко скритата чувственост на Олга. Тя е пламенна, талантлива, енергична и – за разлика от жена му – страстно влюбена в литературата. „Мой живот, мой ангел, обичам те истински“, пише той скоро след срещата, като я засипва с книги, писма и екстравагантни комплименти. Олга, двадесет и две години по-млада и самотна майка с две малки деца, е поразена и поласкана от вниманието на прочутия поет. Срещата с Пастернак, пише тя, е била като среща с божество.

Скоро те правят дълги съвместни разходки, след това стават любовници, а не след дълго Олга става неофициална секретарка и лична асистентка на Пастернак, за което по-късно заплаща скъпо. През 1949 тя е арестувана за „антисъветска политическа дейност“ (самият Пастернак е прекалено известен, за да бъде докоснат) и осъдена на пет години лагер – намалени до четири след амнистията от 1953 г. Мнозина мислят, че тя и Пастернак ще се разделят след това, но Олга очевидно е пометнала в затвора детето на Пастернак и, освен че се чувства виновен за арестуването ѝ, той смята и че тя е спасила живота му, като е отказала да го предаде по време на дългите разпити в КГБ. Той описва именно собствената им връзка в Доктор Живаго и включва много от стихотворенията, които е посветил на нея, сред двадесет и шестте, които помества в романа.

Около 1954 романът е приключен. Сценарият му, прекалено заплетен, за да бъде представен в подробности, следва живота и странстванията на Юрий Живаго, мечтателно настроен млад доктор, пометен отначало от Първата световна война, после от революцията, а накрая и от гражданската война, който през цялото време се движи назад-напред между европейска Русия и западен Сибир. Чрез поредица случайности той има постоянни срещи с млада медицинска сестра, Лариса (Лара) Гишар, и макар и двамата да са женени, те започват страстна афера. Разделени са когато по време на гражданската война Живаго е отвлечен от червени партизани и заставен да служи като военен доктор. Освободен в края на войната, Юрий прекарва няколко идилични месеца с Лара и я убеждава да отпътува за източен Сибир, докато самият той се завръща в Москва и има две деца с друга жена, преди да почине от инфаркт. Лара успява да дойде за погребението му, след което е арестувана и изпратена в лагер. Романът завършва със сцена, в която двама приятели на семейството срещат малко момиче по време на Втората световна война и стигат до извода, че това е дъщерята на Юрий и Лара.

Пастернак предлага Доктор Живаго на списанията Новый мир и Знамя през ранната 1956. Изминават месеци преди да се получи отговор, отчасти защото КГБ се нуждае от време, за да проучи контрареволюционните възгледи на Пастернак, отчасти защото дискусиите около романа са стигнали чак до Централния комитет на партията, където той е бил характеризиран като „зловредна клевета“. През септември 1956 Пастернак получава официално писмо, подписано от членовете на редакционната колегия на Новый мир, в което се прави подробен анализ на романа и се указва всичко, което „не е наред“ в него. Пастернак се оценява като носител на антисъветски идеи и човек, отчужден от обществото, в което живее, така че не може да става и дума за публикуване на романа му.

Междувременно слуховете за съществуването на романа са се разпространили надлъж на нашир сред литературните кръгове и скоро един млад италиански журналист, Серджо Данджело, пристига лично във вилата на Пастернак, за да го попита дали би се съгласил книгата му да бъде публикувана в Италия. Предложеният издател е комунист, Джанджакомо Фелтринели, което ще направи нещата по-приемливи, по мнението на Данджело. Пастернак не е особено убеден от тези аргументи, но все пак дава на младия човек ръкопис, добавяйки с мрачна усмивка „С това ви каня на собствената си екзекуция“ (преведено от Данджело като „изправям се пред командата за разстрел“).

Данджело изнася от страната високо ценения текст и поставя в ход дълга кореспонденция между Пастернак и Фелтринели, провеждана нелегално чрез различни посредници, с активното участие на Ивинская. Голяма част от нея, но не всичко, е прихваната и копирана от КГБ. Съветските власти, чрез Съюза на писателите, оказват огромен натиск върху Пастернак да изиска ръкописа обратно, докато Италианската комунистическа партия упражнява съответен натиск върху Фелтринели. Има дори обещания за публикуване на подходящо „подстригана“ версия, която да се публикува в Съветския съюз, но вече е прекалено късно. Пастернак казва на Айзая Бърлин (който е шокиран от действията му и се опитва да го разубеди), че е готов да жертва живота си, ако не необходимо. Изпълнен е с такава решителност, че дава копие и на Бърлин, който да го занесе в Англия, тайно изпраща друго копие до Жаклин де Прояр, рускоезична приятелка от Франция, докато друго, четвърто копие, получава Джордж Катков (известен емигрант-историк, който живее в Англия). На този етап Пастернак вече почти не се интересува от това кой ще публикува романа му, стига само той да бъде отпечатан някъде.

Естеството на чувствата, които Пастернак изпитва по онова време – неговото страдание, фрустрация и радост от сложните преговори, необходими, за да се реализира мечтата му, могат да бъдат разбрани при прочита на Вътре в бурята „Живаго“ от Паоло Манкозу, където за пръв път се публикува цялата кореспонденция между Пастернак и Фелтринели. Мъченията на Пастернак са съпровождани от една не толкова опасна, но все пак бурна битка на младия Фелтринели с Италианската комунистическа партия. Емоционалните писма на двамата добавят значителен материал към този документален епистоларен роман, който е истинска съкровищница за изследователите на Пастернак. Фелтринели издава италианския превод на Доктор Живаго през ноември 1957, а преводите на английски, френски, немски и други езици следват през пролетта на 1958.

 

2014 12 Pasternak 2
Ана Ахматова и Борис Пастернак около времето, в което той започва да пише Доктор Живаго. (ITAR-TASS)

 

Докато съветските власти поддържат пълно мълчание по въпроса, Доктор Живаго прекарва следващите шест месеца в списъка на бестселърите на Ню Йорк Таймс и се превръща в международна сензация. Изглежда, че романът притежава всичко: мир, война, революция, гражданска война, разнообразни перипетии, огромен брой герои, също като книгите на литературния учител на Пастернак, Лев Толстой. Със забранената любов като централна линия на сюжета, романът изглежда обединява в едно цяло и Война и мир, и Ана Каренина, но пък поставя критиците в голямо затруднение. Още преди да бъде публикуван, Корней Чуковски го нарича „чужд, объркващ и далечен от собствения ми живот“, докато Ахматова повтаря тази присъда: „Това е моето време и моето общество, но аз не мога да ги разпозная“, казва тя. „Това е една гениална грешка“.

Владимир Набоков, един от малцината критици на Запад, които се съгласяват с тях, осмива романа като „нещастна работа, тромава, банална и мелодраматична, с рутинни ситуации, сладострастни адвокати, невероятни момичета, романтични разбойници и изтъркани съвпадения[3]“, и от литературна гледна точка той е напълно прав[4]. Но в действителност не това е причината за славата или успеха на романа. Едмунд Уилсън, стар приятел и литературен опонент на Набоков, поставя пръст върху същността на въпроса (плюс удоволствието да противоречи на Набоков за пореден път), подчертавайки политическата и историческа важност на Доктор Живаго, както и символичната важност на факта, че Пастернак е написал този роман вътре в Съветския съюз, публикувал го е навън и е оцелял. „Доктор Живаго, мисля, ще остане като едно от големите явления в литературната и морална история на човечеството“, пише Уилсън. „Никой не би могъл да го напише в една тоталитарна държава и да го пусне на свобода по света, ако не би притежавал куража на гения“.

Съдържанието, а не толкова изкуството, е ключът към значимостта на Доктор Живаго. „Революционерите, които вземат закона в собствени ръце са ужасяващи, не като престъпници, а като машини, излезли извън контрол, като дерайлирал влак“ казва в един момент автобиографично конципираният Живаго на Лара, а когато тя отбелязва, „Ти си се променил, знаеш ли. Преди говореше по-спокойно за революцията“, той отговаря, „Хората, които направиха революцията, не се чувстват у дома си никъде другаде освен при състояния на смут и бъркотия… защото не притежават никакви реални способности, те са бездарни“. Все пак по-късно той отбелязва:

Революциите се правят от фанатични мъже на действието с еднопосочно мислене, мъже, които са тесногръди до гениалност. Те преобръщат стария ред за няколко часа или дни… но в продължение на десетилетия или векове след това, духът на тесногръдие, който е довел до промените, се почита като свещен.

Основното действие на романа приключва през 1929, с което се намеква, че десетилетията на тесногръдие са започнали тогава, и той се чете като реквием за руската политика и култура. Нищо подобно не е било виждано в Съветския съюз от времената на ранните двадесет години и едва ли е за учудване, че властите гледат на Пастернак и неговия роман като на антисъветски.

ЦРУ бързо стига до същото заключение. По-малко от месец след появата на Доктор Живаго в Италия през ноември 1957, вътрешен доклад на ЦРУ цитира гледището на един експерт, че той е „по-важен от което и да било литературно произведение, появило се до този момент в Съветския блок“ и че трябва да се действа изключително предпазливо, за да не се причини вреда на Пастернак чрез грубо използване на произведението му. През ранния януари управлението получава две ролки микрофилм от британското разузнаване, фотографско копие на оригиналния ръкопис на Фелтринели, и започва да обмисля как да ги използва[5].

Таймингът е напълно подходящ, тъй като – както посочват Фин и Куве – ЦРУ разполага с голям брой служители със силни литературни акредитиви и обич към литературата. Те вярват в силата на идеите и са съгласни с шефа за тайни операции на ЦРУ, че „книгите се различават от останалите видове пропаганда най-вече защото една-единствена книга може да промени отношението и действията на читателя до степен, немислима за която и да било друга медия“. Колкото грубо и опростяващо да звучи това, то разпознава един аспект на литературата, който не може да бъде отречен. Иронично е да се отбележи, че тази идея изглежда е заимствана от самите руснаци, които се ръководят от сентенцията на Максим Горки, че книгите са оръжия, „най-важните и най-мощни оръжия в социалистическата култура“. През 1930-те Съветите вече са майстори на пропагандата и манипулацията, както отлично знае Джордж Кенан, автор на доктрината за сдържането и интелектуален баща на Студената война.

Идеите на Кенан са довели до създаването на Фондацията за културна свобода към американския конгрес през 1950 г. А през 1956, малко преди появата на Доктор Живаго, вече започват да се изпробват методи и приспособления за тайно пренасяне на американски книги и списания през желязната завеса. Следващата крачка е малка програма за превод на западни книги на руски език, която функционира редом с многомилионната програма за публикуване и разпространяване на хиляди заглавия в контролираните от Съветите страни. Фин и Куве смятат, че около десет милиона книги и списания са били тайно пренесени в Съветския блок по този начин. Това е работа, която е много по-слабо известна на публиката и много по-малко противоречива от други действия във връзка със Студената война, макар че някои автори считат за проблематично участието на ЦРУ и цялата секретност. Авторите отговарят, че в Америка от 1950-те години никоя друга агенция не би могла да го направи, защото би било невъзможно да се убеди Конгреса открито да отдели пари за поддържане на изкуствата и културата, особено когато по-голямата част от тях е отивала за институции и публикации с либерален профил.

Появата на Доктор Живаго изправя ЦРУ пред един нов вид предизвикателство. От една страна, сигурно е, че книгата притежава „огромна пропагандна стойност“, но изпращането на английски превод в Съветския съюз не обещава особено много, а тъй като книгата все още не се е появила на руски език, тя не би могла да бъде просто препечатана. Ето защо се взема решение да се направи свое собствено, „черно“ издание, но това също е свързано с проблеми. Англичаните молят ЦРУ да не публикува книгата в Америка, за да не се причини вреда на Пастернак, а самият Пастернак е изпратил лична молба в публикуването да не бъдат замесвани никакви руски емигранти.

Решението е да се предаде работата на един нюйоркски издател на име Феликс Мороу – бивш троцкист, журналист и автор, страстен антикомунист, който освен това е проучен и смятан за „чист“. На 23 юни 1958 Мороу подписва договор, който изисква от него да подготви руския ръкопис на Доктор Живаго за печат и да направи два комплекта фото-офсетни материали до 31 юли. Целта е да се отпечатат екземпляри от книгата в Европа, където те да бъдат готови за разпространение сред съветските посетители на Брюкселския международен панаир през септември, а освен това да се дадат копия и на моряци по кораби, пътуващи до Съветския съюз[6].

Това е вятърничава схема и тя изпада в множество трудности. Мороу приветства поръчката като „поразителна и привлекателна задача“, но се пазари изключително упорито по заплащането си, разбърборва се за това, което му предстои да прави и не успява да намери европейски издател. След като не успява да изнуди ЦРУ да изкупи голям брой от тепърва публикуваните книги на раздути цени, той изпраща копие от ръкописа до свой стар приятел в University of Michigan Press с предложение те да се заемат с това вместо него. Убеден е, както пише по-късно, че „служителят по руските дела в ЦРУ беше, меко казано, не особено заинтересуван от успеха на тази задача и си клатеше краката“[7]. Не след дълго Мичиган започва да праща екземпляри от своето планирано издание до членове на американското правителство (и самото ЦРУ), та се налага да се упражни силен натиск, за да се накарат хората от университета да се откажат от проекта си.

Причината за закъсненията са проблемите с намиране на европейски издател, където се разиграва друга комедия от грешки. ЦРУ се обръща за помощ към Датската разузнавателна служба, BVD. Носи се слух, че Фелтринели ще прави руско издание е помощта на датското академично издание Мутон, а когато се оказва, че Фелтринели изобщо не бърза с всичко това, ЦРУ и BVD решават да действат без него. Директорът на местния клон на Paix et Liberté, един преструващ се антикомунист, е помолен да занесе издателските коли на Мутон и се прави съглашение да се издаде скоростно издание на Доктор Живаго само в 1,000 екземпляра (1,160, по-точно казано). В последния момент един от служителите на Мутон, останал с впечатлението, че това е проект на Фелтринели, вмъква допълнителна страница, в която италианецът се указва като издател.

Книгата е готова през ранния септември, точно навреме за Брюкселското изложение, и около една трета от екземплятите се разпространяват чрез павилиона на Ватикана.

Скоро твърдите сини корици на книгата започват да се откриват разхвърляни навсякъде по терена на изложението. Някои от хората, които са получили екземпляри, късат кориците, отделят страниците и ги разпределят на малки части, по-удобни за криене и нелегално пренасяне.

Един вътрешен доклад на ЦРУ прави заключението, че „тази фаза от операцията може да се счита за успешно приключена“, макар че успехът е сравнително спорен. Фелтринели е бесен, че името му е било използвано и предполага, че си има работа просто с измама, без да е в състояние да си представи истинската причина като най-обикновено недоразумение. ЦРУ се държи настрана, Мутон прави окаян опит за извинение и се съгласява да отпечата допълнителни пет хиляди копия за Фелтринели, а University of Michigan Press прави свое собствено издание през ранната 1959.

Пастернак печели Нобеловата награда в края на 1958 и е охулен от шефа на Ленинския комсомол, Владимир Семичастный, като „свиня, която плеска собствената си кочина“ и човек, който трябва да бъде изхвърлен от Съветския съюз, за да диша „капиталистически въздух“. Застаряващият Пастернак, изплашен от перспективата за депортация, отхвърля наградата и умира само година по-късно от рак на белите дробове. Ивинская е арестувана и осъдена за втори път (заедно с дъщеря си Ирина) на осем години лагер за „манипулации с чужда валута“, но е освободена след четири. През 1965 Дейвид Лийн създава своя филмов бестселър Доктор Живаго с Омар Шариф в ролята на Живаго и Джули Кристи като Лара, които се помнят от далеч повече хора, отколкото се помни книгата, а през 1978 Ивинская публикува мемоарите си за съвместните години с Пастернак, които също стават бестселър.

Оттогава насам се появява цяла лавина от книги, посветени на един или друг аспект на аферата Живаго. Манкозу изрежда в библиографията си над 150 книги; Фин и Куве изреждат 184. Но едва силно пресилената книга на Толстой от 2009 г., Изпраният роман, създава под-жанра, посветен на машинациите на ЦРУ. Най-добрият и най-точен от всички тези преразкази (преди онзи на Фин и Куве) може да бъде открит във втората глава от книгата на Манкозу – истински tour de force на литературното разследване, достойно за всеки учен Шерлок Холмс.

Междувременно Фин и Куве са написали увлекателна книга, която е основно подготвена, изключително точна във фактическите детайли, предпазлива в заключенията си. Най-вероятно тя ще си остане като окончателна присъда по тази тема в продължение на дълго време. И макар че сигурно ще бъде рекламирана и продавана въз основа на материалите от ЦРУ, които съдържа, всъщност само две от главите в нея са посветени на тази тема; останалите ѝ части предават всеки възможен аспект от създаването на Доктор Живаго и неговите последици в богати и убедителни подробности. Особено силно бях впечатлен от честния начин, по който двамата говорят за Олга Ивинская, която след смъртта на Пастернак е била злостно атакувана не само от собственото си правителство, но и от някои членове на семейството на Пастернак, както и от приятели на поета. Единственото ми желание е те да бяха се задълбочили малко повече в любовната афера между Пастернак и Ивинская, както и в подробностите на странния ménage-à-trois на Пастернак, но може би за нещо такова е необходим писател, а не журналист.

Що се отнася до ЦРУ, издаването на руски език на Доктор Живаго, както и нелегалното внасяне на копия в Съветския съюз, допринасят до голяма степен за превръщането на романа в самиздатски феномен, но те нямат нищо общо със славата на Пастернак или с получаването на Нобеловата награда. А междувременно изпъстреният от грешки подход на ЦРУ към неговите публикации не се е променил особено много. Книгата, представена в музея, е не копие от „оригиналното рускоезично издание на Доктор Живаго“, а от много по-късно издание (в джобен формат, а не с твърди корици), и направено от съвсем друго издателство.


Източник

 


[1] От време на време ЦРУ действително допуска в музея групи от посетители в специален съпровод, но не и по-широка публика. (Всички бележки, освен ако е указано другояче, са на автора).

[2] За протокола: аз също притежавам копие от тези документи на ЦРУ и дори сам планирах да пиша книга за „аферата Живаго“, но Фин и Куве го направиха първи. Понякога се позовавам дитректно на тези документи, вместо да ги цитирам по текста на Фин и Куве.

[3] Набоков, девет години по-млад от Пастернак, е обвинен в завист към по-възрастния писател, и може би в това обвинение има нещо вярно, защото още през 1927 той е критикувал поетическия стил на Пастернак като тромав и заплетен. Иронично е, че когато Доктор Живаго се превежда на английски, Набоков е посочен като възможен преводач на стиховете от романа, но самият Пастернак отхвърля тази идея, посочвайки завистта на Набоков като причина. Фин и Куве посочват, че Набоков може би се е безпокоял, че Доктор Живаго евентуално ще измести Лолита от водещото място в списъците на бестселърите, но едва ли това е всичко. Лолита е роман за подрастваща героиня, развратена и прелъстена от много по-възрастен мъж, Хумберт Хумберт, който се е оженил за майка ѝ, за да достигне дъщерята. В началните глави на Доктор Живаго ние откриваме една подрастваща Лара е сексуално използвана и прелъстена (на петнадесет години) от адвокат на средна възраст, Виктор Иполитович Комаровски, който стига до нея като любовник на майка ѝ, Друг паралел може да се открие между поета, Юрий Живаго и един друг поет, Фьодор Чердынцев, от последния рускоезичен Роман на Набоков, Дар. Дали е прекалено фантазьорско да се предположи, че поканата на Пастернак към Данджело да присъства на неговата екзекуция, би могло да бъде един вид несъзнателно позоваване на друг роман от рускоезичния период на Набоков, Покана за екзекуция? Руската дума за „екзекуционен взвод“ и „екзекуция“ е една и съща, казнь.

[4] Самият Пастернак признава недостатъците на романа. „Изгубих артистичната си цялост и си позволих да се огъна навътре“, пише той на един млад редактор, изпращайки му няколко глави от романа. „Написах този роман непрофесионално… с нечувствителност и наивност, за които си дадох както разрешение, така и снизхождение“. Незачитането на формата, казва той, произлиза от желанието за отдалечаване от изтънчения модернизъм на младостта му, в полза на един по-прост реализъм, както и поставяне на много по-силен акцент върху яснотата, отколкото върху съдържанието.

[5] Около тези микрофилми е израснала цяла митология. Фелтринели се е оплаквал многократно от „намесата“ на ЦРУ и разказва за непредвиденото кацане един самолет, в който той се е намирал. От това се появила история за това как британското разузнаване, по искане на ЦРУ, е заставило самолета, в който е летял Фелтринели на път от Москва за Милано, да кацне в Малта, и как агентите са иззели ръкописа на Доктор Живаго от куфара на Фелтринели, за да го преснемат, докато самият Фелтринели и спътниците му са охлаждали крака в един от местните хотели (в друга версия, Фелтринели е бил на път от Италия за Холандия).

Повтаряна многократно и от най-различни хора, тази история придобива голяма публичност след като Толстой я публикува в книгата си. Манкозу и други я отхвърлят като недостоверна, тъй като Фелтринели никога не е летял от Москва до Милано, както и поради ради това, че във Великобритания са циркулирали достатъчно много копия на романа, за да има нужда от такава пресилена операция. Но всички са съгласни, че ЦРУ е получило своя вариант на ръкописа от англичаните.

[6] Иван Толстой спекулира, че мотивите за бързане от страна на ЦРУ са били романът и авторът му да бъдат взети пред вид от комитета за Нобелова награда и че ЦРУ е оказало натиск върху комитета наградата да се даде на Пастернак. Той греши и при двете предположения, но по онова време това все още не можеше да се докаже поради правилото за петдесетгодишна поверителност давност на Нобеловата фондация (които изтекоха малко след публикуването на книгата му).

[7] Из писмо до Carl R. Proffer, основател на издателството Ardis Publishers в Ан Арбър, Мичиган, изпратено от Мороу на 6 октомври 1980; виж Манкозу, стр. 115–116. В едно по-късно писмо, датирано от 20 октомври, Мороу добавя: „Хората от руския отдел в ЦРУ се отнасяха враждебно към проекта… Те бяха или руски агенти, или невероятно глупави“.

Майкъл Скамъл
Майкъл Скамъл (род. 1935) е английски автор, биограф и преводач на славянска литература. След биографиите на Солженицин и Артур Кьостлер, в момента той работи над нов превод на „Престъпление и наказание“ (юли 2014).

Посетители

25
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 1 ден
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019