Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Накъде тече детската литература или кой (все по-нарядко) се страхува от Ханс Кристиан Андерсен

2014 10 andersenНай-скорошният превод на Андерсен, дело на Владимир Старирадев[1], е едновременно силно позитивен факт от областта на най-новата ни книжнина, недвусмислен успех за преводача, и освен това важен симптом – симптом не само по отношение на Андерсеновата ни рецепция, но и по отношение на това как се е променила дефиницията на детската литература в България през последните вече над сто години. И преди социализма, и през социализма у нас господства адаптацията за деца, т.е. прокарването на основните елементи от сюжета през реториката на чичко разказвач или дядо разказвач (в плана на „а сега, мили деца, ще ви разкажа една…“). Преводите на Старирадев са по-писмовни, по-близки до написаното от Андерсен, а не до предполагаемото очакване на родната детска публика. В този смисъл те не жалят чак толкова читателя, колкото досегашните, не се свиват в шушулката на някаква традиционна идея за невръстното възприятие, не гукат на дечицата, нито ги галят по главичките. Бихме могли да ги наречем „превод на Андерсен като за възрастни“.

Но може би с още по-голямо основание бихме могли да се запитаме, дали този превод не е предназначен за едно актуализирано дете? Дали не сближава фиктивните деца, за които са предназначени традиционните адаптации, с реалното дете, по-точно с това, което то е способно да възприеме и осмисли? Дали не отчита, съзнателно или не, че междувременно детето потребител на Андерсен се е развило, усъвършенствало е грамотността си, увеличило е багажа на знанията си, заякнало е психически и може по-безболезнено в сравнение с невръстните си предци да разбере някои по-тънки внушения на текста или пък да понесе, примерно, някои по-хладни или ужасни моменти от приказките? Ерозията на адаптацията можем да тълкуваме, освен по редица други начини, също и като ерозия на страха от текста Андерсен.

Ако въведем един по-дълъг хронологически план, става дума именно за развитие в дефиницията на понятието „детска литература“ – развитие, което тече в много по-широк мащаб, отколкото може да обхване прецедентът на отделния превод, в случая този на Старирадев. Нямам предвид речниковата дефиниция, а изменящия се през годините обхват на понятието в публичното поле заедно с рецепционното очакване, което то е създало. През 70-90-те години на ХІХ век, когато не само детската, но и въобще националната ни литература е още в пелените си, под „детска литература“, когато и където въобще става дума за нея, се разбира най-вече „стихчета за най-малките“. Вазовото „Пенчо бре, чети, / Пенчо не чете…“ не конструира ново жанрово очакване. Самото стихотворение е конструирано така, че да се озове в центъра на тогавашното жанрово очакване.

Да вземем друг пример. Най-пространният критико-рецензентски текст, посветен на детската литература, който е излизал преди зората на ХХ век, е този на Александър Теодоров-Балан в Периодическото списание на Българското книжовно дружество (1891)[2]. Същият текст дискутира само детски стихосбирки и песнопойки. Но дори списанията и вестниците, които в онова време отделят внимание и на прозата за деца, обръщат рязко повече внимание на поезията. Поезията, с една дума, е престижният детски жанр.

Това отчасти е имитация на класическата йерархия между жанровете, датираща от Аристотел насам. Но донякъде е и защитен вал, буфер, предназначението на който е да отграничи детската книжнина от авантюристично-сензационната проза, която във вид на брошури атакува от сергиите вниманието на невръстната публика. Тоест по онова време има някаква стихийно насложена представа от типа на: „поезия“ – висока, възпитателна и препоръчителна, и „проза“ – по-ниска (макар и не непременно крайно ниска), покваряваща (или най-малкото съмнителна) и непрепоръчителна.

Разбира се, има и изключения. Във второто наше детско списание – „Книжевен имот за децата“ на Георги Живкин от 1872 г. – най-отпред дефилира една странна нравоучителна художествена проза, от която възнамерявам да цитирам началото. Заглавието е „Честита нова година“:

„На Сурваке рано малкия Добре влязал при баща си, който щом бил станал от спане, наближил до него, сторил му поклон, отстъпил са сетне малко на назад и като понапрегнал гласа си, захванал таквази реч: Тъй както Римляните в старите времена и както в сегашно време сичките христиенски народи си честитят първий ден на нова година, тъй, многопочитаемий мой татко, и аз ида… ах!… и аз ида…“[3]

Тук „малкият Добре“, както гледаме, здравата обърква конците. Поантата на текста, обаче, която става ясна малко по-нататък, е, че същият действа правилно и похвално, но тъй като опитът му е все още малчугански, замисълът е по-добър от изпълнението. Текстът явно е побългарен превод, по всяка вероятност на материал, взет наготово от някое протестантско списание и не особено сръчно пригоден към българския контекст. Така той е запазил възпитателния си дух и визира култивирано-ерудитски семейни взаимоотношения, характерни по-скоро за препоръчителния дом на някой немски или британски бюргер от ХІХ век, отколкото за реалния български дом от онова време, бил той учителски или чорбаджийски. Тоест в случая имаме колажна кръпка, а не инцидент от веригата на установената традиция.

Поради силно възпитателния си характер, обаче, този прозаичен къс е, така да се каже, „безопасен“, т.е. няма риск да бъде сбъркан с някоя от непрепоръчителните художествено-прозаични форми. Именно затова и заема такова видно място в списанието. Художественият (сюжетният, развлекателният) елемент в него е всъщност илюстративен, подчинен е на трактатния елемент, т.е. на нравоучителното послание, заложено в него. Но едновременно с това е и задължителен, макар да стои на второ място, защото служи за по-лесното възприемане от страна на детето на трактатното послание.

За традиционната детска литература на патриархалния тип общество, особено тази от ХІХ и началото на ХХ век, това е дефинитивно свойство. Тази литература не е просто себе си, а илюстрация на себе си. Сюжетът ѝ е не само разказана история, но също така и повод да се осъществи трактатна цел (ограмотяване) или да се въведе трактатно (нравоучително) послание. Фасадното му предназначение е да развлича, но то самото е валидно или уместно само доколкото улеснява усвояването на трактатна цел или послание. И по този начин се явява прелюдия към света и литературата на възрастните – „широкият“ свят и „сериозната“ литература.

Петнадесет години след споменатия критико-рецензентски текст на Балан, в една статия, озаглавена „Каква е и каква трябва да бъде нашата детска литература?“, авторът К. П. Домусчиев, макар и да започва обзора си с поезията, отделя немалко място и на прозата за деца[4]. Същото можем да кажем за обзорния критически текст на Славчо Паскалев, излязъл същата година в сп. „Мисъл“[5]. Но четвърт век по-късно, през 30-40-те години на ХХ век, обертон на детската литература вече категорично е късият приказно-приключенски разказ. Около неговата форма и обем се развива въобще представата за това що е детска литература.

Разбира се, детската поезия продължава да си я има и по него време. Неотдавна се е появил и българският детско-юношески роман („Златно сърце“ на Калина Малина, сериализираните повествователни брошурки на Емил Коралов и някои други). Но дори различията клонят към обертона. Поезията като цяло демонстрира склонност да увеличава обема си до размера на къс разказ (заслужава внимание растящият брой поемки за деца, които се издават по онова време), а романът пък, в онзи свой ранен вариант, е все още сравнително кратък и прилича повече на удължен къс разказ, отколкото на роман или дори повест.

Интересен факт също така е, че точно в този период се състои първият що-годе масов бум в издаването на Андерсенови произведения у нас. Преводи има и по-рано (началото им е през 1881-83 г.[6]), но те са по-скоро инциденти и не съставляват системна рецепция на датския автор. Първият бум е именно през 30-те, на база на преводните адаптации на Светослав Минков и някои други. Тоест Андерсен се утвърждава като присъствие в българската книжнина във време когато е бил вече жанрово синхронен с книжнината ни, когато типът произведения, които пише, се е покривал максимално добре със статистическата представа у нас за това що е детска литература.

Когато в самия край на социализма, през 1987 г., по страниците на в. „Пулс“ се разгръща последният голям дебат у нас не само за детската литература, но и въобще на литературна тема, под „детска литература“ се разбира вече главно „детско-юношески роман“ (от порядъка на 120 до 250 страници). Това, разбира се, никъде не се формулира изрично по този начин. Но главно такъв тип заглавия се проблематизират или посочват като представителни за жанра от участниците в продължителната дискусия. По същото време, струва си да отбележим, българският Андерсен е вече и романист. Романът му „Двете баронеси“ е издаден от „Народна култура“ през 1982 г.

Като погледнем това развитие в обхвата на понятието от аналитична дистанция, в него се очертават три тенденции:

1. Преход от поезията към прозата.

2. Развитие от по-къси към по-дълги четива.

3. Постепенно езиково и стилово сближаване (до степен на частично взаимопроникване) между литературата за деца и тази за възрастни.

Трите развития са паралелни. Поезията, освен дето е поезия, е в чисто формален план средище на къси форми. А и при нея, поради по-големия смислов синтез, който поддържа, е най-отчетлива разликата между имплицитните аудитории, т.е. между малолетната и пълнолетната публика, за която е предназначено съответното произведение. Това можем да го формулираме и по друг начин: адаптацията на стихотворение за възрастни, за да стане като за деца, се налага да бъде по-рязка от аналогичната детска адаптация на разказ, повест или роман.

С други думи казано, в приказката и съответно в приключенско-авантюристичния разказ (тип „уестърн“, например) тия оразличителни параметри са занижени, макар и все още да съществуват сравнително отчетливо. В детско-юношеския роман те са още по-занижени, до степен понякога на недоловимост; пример са романите, които много добре познаваме от детинство (двете „Алиси“ на Луис Каръл, повестите на Александър Милн, Селма Лагерльоф, Ерих Кестнер и Астрид Линдгрен), както и (разбира се) приказките на Андерсен. Всъщност за всички тия последните е може би валидна тезата на известния изследовател на детска литература Питър Хънт, който в една своя важна статия настоява да се поддържа разликата между „детски книги за възрастни“ и „детски книги за деца“[7].

В основата на всички тия развития отчасти лежи обективен социокултурен процес: организацията на българското образование и съответно снижаването на статистическата неграмотност, съчетано с вдигането на качествения праг на грамотността. Последното обстоятелство се изразява в развиването на все по-добри и трайни навици за четене. Залъгалка за забавачницата, например, може да прочете всяко дете, което що-годе е усвоило буквите, но за детско-юношеския роман, с по-големия му обем и езикова сложност, трябва по-подготвена детска аудитория. Именно този тип по-подготвена аудитория, в по-голяма степен спечелена за каузата на четенето, нараства по численост във времето от 70-те години на ХІХ век насам и придърпва детския литературен избор все повече и повече към себе си.

През последните десетилетия се наблюдава обективно сближение, поне в основните параметри, между детската литература и тази за възрастни. Развитието е характерно не само за нашия литературен процес, но се наблюдава и в глобален план. То тече и в двете посоки. От една страна можем да кажем, че детската литература постепенно съзрява по манталитет. Сега тя включва „забранени“ доскоро или най-малкото неприемливи теми и изразни средства, а приемливите като че ли стават все по-разнообразни, богати, сложни, някак все по-малко „детски“. В една своя статия холандската изследователка Ан де Врис заявява, че през 70-те години на миналия век от детската литература в родината ѝ изчезват кажи-речи всички нравствени табута[8]. Подобно развитие съответно в Нова Зеландия и Великобритания (горе-долу по същото време) анализира и Найо Малкълм[9].

Но едновременно с това можем да кажем и друго – че „сериозната“ литература се инфантилизира. Най-ярките явления в световната белетристика напоследък са издържани като че ли в един „унисекс“ (или нека го наречем „унивъзрастов“) план, т.е. изглеждат в еднаква степен предназначени за деца и за възрастни. Имам предвид романите на Дъглас Адамс, Тери Пратчет и някои други, както и цели жанрове – научната фантастика и фентъзито, например.

На какво се дължи това двупосочно явление? Критиците го регистрират от повече от двадесет години насам[10] и досега не са успели да постигнат единодушие в интерпретациите си. Една от най-интересните тези принадлежи на Джери Гризуолд, който разсъждава върху причините за парадокса, защо в последно време детството, като строго отделена категория със специфични параметри, сякаш изчезва, а в същото време изключително много се разраства продажбата, четенето и изучаването на детската литература. Той твърди, че тенденцията е временна и по същество носталгична: че голям процент от детската литература понастоящем се употребява от съвсем зрели хора, които, съзнателно или не, предусещат залеза на социално-манталитетната категория „детство“ и скърбят за нея един вид „на прощаване“[11].

Лично аз смятам, че вярното обяснение е по-оптимистично. Не мисля, че става дума за предстояща смърт на детството или детската книга, а за по-ефикасна комуникация в днешната електронна епоха между различните възрасти, както и между различните литературни родове и жанрове. Границите тоест стават все по-малко абсолютни и все повече чисто функционални, рационализират се и се превръщат просто в инструменти на удобното класифициране.

Кога и къде тия граници са максимално отчетливи и фиксирани? По-горе говорих за едно типологично развитие, което се наблюдава в нашата детска литература от зората на организацията ѝ до ден днешен. Това нейно развитие може да се дефинира и по следния начин: постепенно освобождаване на сюжета от трактата. Всъщност главно трактатът съставлява разликата между литературата за деца и за възрастни. Детската литература е освободена понастоящем от трактата, така както и развлекателната литература за възрастни. Двете разновъзрастови читателски групи се срещат на общо поле – развлечението. Трактатът отива изцяло приоритет на зрелия читател.

В крайна сметка, моето убеждение е, че да се говори за детска литература понастоящем не означава да се говори за определен сектор от литературата. Да се говори за детската литература е един от начините да се говори въобще за литературата. Тоест тя не е жанр, раздел, подраздел, а функция или гледна точка, разновидност на литературната авторефлексия. Което не означава, че я няма. Означава, че е сериозна.

Из сборника „Кризата, която обнадеждава:
Картографии на днешното литературно поле“
, София, Сиела 2009

 


[1] Андерсен 2005.

[2] Теодоров-Балан 2001: 264-93.

[3] Честита нова... 1872.

[4] Домусчиев 1906: 21-31.

[5] Паскалев 1906: 321-31, 427-44.

[6] Вж. Михайлова 2003.

[7] Hunt 1994: 5.

[8] De Vries 1997: 43.

[9] Malcolm 1998.

[10] Elkind 1981; Postman 1982; Winn 1984.

[11] Griswold 1997: 38.

Владимир Трендафилов
Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2005 г. е доцент по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград.
Други статии от този автор

support

Посетители: 168

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • доц. кирил пиневски писа Още
    Е, добре -... преди 14 часа
  • Свързан с корените с... писа Още
    Сърбите свързват... преди 1 ден
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Тамара... преди 1 ден
  • В. писа Още
    И какво от това, че... преди 2 дни
  • В. писа Още
    Златко писа:
    Няма възможност да се...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Няма възможност да се... преди 2 дни
  • В. писа Още
    "Защо слагаме... преди 2 дни
  • В. писа Още
    "Впечатлението ми е,... преди 2 дни
  • Франк писа Още
    Аз пък без да съм... преди 3 дни
  • Смайли писа Още
    Накара е да почуствам... преди 3 дни
  • Евдокия писа Още
    Удивително умно... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Хубава работа, зряла.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Бях качил този текст... преди 4 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Все повече общувам с... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Има в немския език... преди 6 дни
  • Миро писа Още
    Чернобил от глобална... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се, има много... преди 6 дни
  • Unknown писа Още
    Уж всички сте умни... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Какви "помаци"-та това... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 1 седмица
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 2 седмици