Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Когато отворих „Реквием за никого“ и започнах да чета, усещането бе като да видиш нещо за първи път, а то да ти е познато, като съществувало в теб винаги. Преживяването да прочета тази книга бе като влюбване в непозната жена, в която съм разпознал сродна душа, без да го очаквам. Първата глава бе заинтригуваща, но не като приключенска история, а като навлизане в непознати води, като отплаване на пътешествие, в което предусещаш, че накрая ще се завърнеш там, откъдето си започнал, към самия себе си. Случващото се на вечерята между двамата все още непознати е не само обещание или знак – в нея разбираш, че това е краят на историята и на двамата герои – край, който е неизбежен като всичко, което ни се случва в този живот, който в отчаяние изживяваме като абсурден, нелеп и необясним. Затова очакваш и обяснението. Така началото на романа, който предугаждаш, че е краят на историята му, ми напомня на ретроспективния похват на пиесите на Харолд Пинтър, които започват с края и завършват с началото на историята.

Първата сцена във втората глава на романа обаче ми ме върна в началото на историята – „Преспан. 80 – те години на 20 – ти век. България“. И всичко започна да тече като във вечното и неизменно време на творбите на Йордан Йовков и на Габриел Гарсия Маркес. Стилът на описание на случките, обстановката, жестовете, думите, действията на героите ме завладя и много бързо бях „засмукан“, като че ли преминах в друга реалност – реалността на тази творба, в която започнах бързо да потъвам като в синя бездна, и от чиито дълбини нямах представа как ще се завърна. Четях нощем на компютъра, въпреки, че ми бе неудобно да седя с часове на леглото и гърбът ме болеше. Не можех да се отделя от увличащата ме история, макар че не бързах да науча развитието ѝ, както когато съм се натъкнал на увлекателна книга, а се опитвах да отделям време на детайлите, думите, паузите, мълчанието. Да… И докато четях с усещането, че аз потъвам в света на „Реквием за никого“, с времето все повече разбирах, че всъщност тази история и този роман потъват в мен. И ме пробождат. И усещам болка. Но и на моменти желание да плача и да разказвам, да говоря, да споделям – като на психотерапия. Да, всъщност книгата потъваше в мен – и като острие, но и като огън, който те изгаря, а след това някак си остава само топлината, като от сълзите на откровението.

Поразителната изразителност на стила, в който поезия и проза се преплитат по удивителен начин, в който детайлът, изказан ту с бруталност, ту с нежна сила. Поезия, изтъкана от метафори и символи, разкриващи както древни смисли и послания, така и най-непринудени и прости човешки емоции. Кинематографичния подход, операторското майсторство – сякаш гледаш филм, а не четеш книга, в който звук, светлина, движение и покой, думи и жестове на героите, и мълчанието и тишината, те въвличат все по-дълбоко и по-дълбоко в света на героите и в техните души. Няма нито един герой в тази книга, на който авторът да не е обърнал внимание – просто да го е маркирал. В описанието и действията на всеки се проявява и разкрива личността му – но не като едновремешните литературнокритически описания, лишени от всякаква човечност, а като картина, в която изразителността на моменти е толкова силна, сякаш те пронизва писък на болка, и на освобождение, а в друг момент е толкова тихо – сякаш в мълчанието можеш да откриеш най-големите истини за някого и за самия себе си. Подходът в тази книга не е просто психологически. Тънкостта, дълбочината, умението да се съчетават детайлите, да се подчертават, да се откриват точно онези моменти, които разкриват причините и мотивите на героите, онова, което ги мъчи, което ги терзае, което ги дърпа напред, или ги възпира да крещят, когато им се иска да разкъсат целия свят, е толкова последователно и методично сякаш детектив разкрива механизма на престъплението или криминален психолог описва патологичното състояние на сериен престъпник – психопат. Но в отношението на автора и в думите липсва хладнокръвието на професионалния учен.

Психологическия подход в тази книга е това, което най-много ме завладя и преобърна. Защото това не бе просто навлизане в света на героите, в душите ми. Това бе така наречената „емпатия“ в действие. Способността не просто да съчувстваш на другия, а да се поставиш изцяло на неговото място, да го заемеш, да изпиташ точно това, което изпитва другия – с цялата сила, противоречие и необяснимост на емоциите и на чувствата. Способността на автора да разбира и да разкрива причините за поведението на героите си и да ги приема, без да ги осъжда. Но потъването на спря дотук, защото авторът на книгата успяваше на само да пише и да създава героите си с емпатия, а предизвикваше същото чувство и същото усещане, същото желание да се идентифицираш с тях у мен. И това беше – дълбинната психология на „Реквием за никого“ започна да се просмуква с бездната в мен.

Трябваха ми няколко сцени от времето на 80 – те години в България, за да разбера, че това бе не просто жива история на комунистическия терор, в който аз прекарах своето детство, не бе просто разказ за абсурда, безсмислието, насилието над човешкия дух и тяло по времето на социализма и особено по време на така наречения „Възродителен процес“. Това бе разказ за човека и „Песен за човека“. Това бе пътешествие из дълбините на човешката душа. И неизбежно в книгата се търсеше и се изкрещяваше истината за живота ни по време на социализма, за нелепостта, принудата, терора, скудоумието ни, за властта, която желязните гаулайтери налагаха над живота ни, но и за страха, с който ние мълчахме не само пред властта и насилниците, но и пред самите себе си. Но в тази книга аз открих нещо повече – и това бе път към прочистването и към светлината.

Жестокостта, на която бях свидетел в историята, разказана в „Реквием за никого“ не съм я изтърпявал никога. Но има сцени, в които виждах собствената си жестокост, която съм проявявал както в личния си живот, така и в обществото. Виждах и бездушието си в определени моменти, когато като човек е трябвало да трепна, и ако нямам смелост да се опълча, поне да подам ръкам на тези, които са измъчвани. Като по времето, когато съучениците ми турци бяха преименувани и ние бяхме в четвърти и пети клас и гледахме с насмешка на това как доскорошните Биргюл, Хавизе, Сезаи, Севдаи, Жуляй се первръщат в Мая, Ася, Сергей, Севда и Жулиета /последните две сякаш най-малко страдаха от промяната, защото имената им не се променяха много/. По същото време бях толкова облъчен от социалистическата пионерска пропаганда, че с радост стоях като побит на траурен ритуал по случай заредилите се кончини на лидерите на КПСС и СССР – Брежнев, Черненко, Андропов. Сега се сещам обаче, че и по времето, когато вече бях осъзнал противочовешката същност на социализма и негодувах срещу системата /точно лятото на 1989 година/, бях свидетел на така наречената „голяма екскурзия“ и насилственото напускане на турците от България и не осъзнах и не разбрах трагедията и болката на тези хора. Трябваха ми години, за да разбера на какво са били подложени, макар че моето семейство има близко приятелско семейство, което по това време трябваше да напусне страната за 24 часа.

Тази книга успя да ме върне към истинската същност на случилото се преди 30 години и то не с патетизма на социалната и политическата пропаганда, а с живия разказ за истинската човешка съдба на героите си. И да ми покаже, че това, което българското общество извърши тогава, е престъпление и насилие над човешката същност. Истина, която знаех и преди да прочета „Реквием за никого“, но някак си не бях успял да преживея дълбоко със собствената си душа. Емпатия и симпатия, която не бях успял да преживея и да проявя спрямо жертвите на това насилие.

Това, което ме разтърси най-дълбоко в „Реквием за никого“ обаче бе не колективното и общественото насилие и жестокост, а личната драма и живата история на героите му. Те ме докосваха и разтърсваха. И това е за мен най-голямата сила на тази книга. Само с няколко реда авторът успява да обрисува изключително нежно и живо женствения образ на Мария и нейната болка и отчаяние в реалността на социалистическа България и в жестокостта и бездушието на собственото ѝ семейство. Поразителен е символът на раната на ръката на Мария от постоянното носене на старите дамаджани с вода и разкървяването от острите вече счупени пръчки на плетката им. Поразително е, че само циганчето Стамко е усетил и разпознал болката на това момиче именно в тази рана и е решил да спечели сърцето, като се научи да плете дамаджани. Разтърсваща и едновременно вцепеняваща е сцената на насилието, което Стефана проявява към Никола, когато го принуждава да яде собствената си повръщня на нейната супа. И още в тази сцена усетих, че Никола най-вероятно е героят от първата глава на книгата, който караше любимата си да яде франзела въпреки цялото ѝ отвращение, само за да му покаже, че го обича. И жестокостта, която Никола изтърпява, постепенно се превръща в негова същност, която се проявява все повече и повече във всяка следваща част от описанието на неговата съдба. Страданието, скритата болка и мълчанието пък се превръщат в същност и съдба на Мария – само любовта ѝ със Стамко – живия, непринуден и истински момък – образ на обичта към живота, без ограничение и без страх, е спасение.

Колкото повече обаче се развива историята любовта от живота на героите, съчувствието и човещината изчезват – след всяко все по-брутално отнемане на живот, чест, сексуална неприкосновеност, душа.

И всичко е разказано така, както се случва в самия ни истински живот, а не като в литературата и като на кино. Книгата не описва в детайли цялата поредица от случки, образуващи историята на героите, а по типично кинематографски избира определени сцени, които разкриват най-съществените, най-преломните моменти – както за отделния герой, така и в отношенията му с тези, които най-дълбоко се отпечатват и променят собствения му живот. Като любовните сцени между Богомил Карталов и Сирма – Ширин Байрактарска, в които тя споделя най-дълбоката си болка за самоубийството на баща си, а той намира утеха за собственото си безсилие и страх, приютявайки се в топлината на гърдите и скута ѝ. Като сексуалното насилие, смесено с болезнена наслада, което Ангел и Ремзие – Румяна изживяват заедно, докато болката и омразата не изригва от нея и тя замалко не го убива, притискайки гърлото му с прозореца на колата, в която тя е играла ролята на доброволна жертва и със срам и удоволствие се е отдавала на желанието на Ангел да подчини чрез сексуалния акт и обладаването на тялото ѝ цялото ѝ човешко същество, за да преживее вината си като жигосване на собствената си душа с изгарящия ръжен на собствената си жестокост. Като нападанието на Никола над момичето през нощта и желанието му да потъне в топлината и дълбините на утробата ѝ – топлина и нежност, от която е бил лишен от собствената си майка. Като хитроста и агресията, с която Никола успява да обладае абитуриентката Нели, ухажвана от всички, но предаваща се в ръцете на този, за когото сексът е акт на насилие и подчиняване. Като нежните сцени между Мария и Стамко след като са правили тайно любов в колибата на Ранко. Като бездушността на другаря Денчо Паладински и сатанизма в хладнокръвните му планове. Като страданието и болката, които застигат и него в края на живота му. Като отчаянието на Марион, която за малко не избира смъртта пред безчовечността и омразата, в кято живеем ние българите, в нашата прекрасна страна и ужасна държава.

И всички събития, всички взаимопреплитащи се и взаимосвързани истории се случват с неизбежната логика и фатализъм на библейските притчи. В логично развиващата се история се проявява божествения закон за причината и следствието. Насилието ражда само насилие. Жестокостта ражда жестокост. Мълчанието и потиснатата болка разяждат и убиват отвътре – като злокачествено заболяване. И отделния човек, и цялото ни общество. И затова за мен „Реквием за никого“ е книга за страданието, за мълчанието, за жестокостта, която изтърпяваме, и след това причиняваме на другите, защото не сме успели да излекуваме раните си, за потиснатия вик, и за изтръгнатия вик, и за истината, която единствено може да ни спаси – „Истината ще те направи свободен“. Това е книга за истината – истината за нашия живот сега, който е неизбежната, но все още отричана последица от истината за нашия живот преди. За овчедушието, страха и мълчанието, в които живяхме. За страха да кажем истината, да подадем ръка на страдащите, за страха да си признаем пред самите себе си, че търпяхме да ни упрявляват невежи хора с инстинкт на убийци, която единствена цел е да отмъщават на света за това, че са били родени. Истината, че се страхуваме за жалкия си живот и това ни прави още по-жалки. Истината за причината, поради която българинът гледа на света и другите, с поглед, изпълнен с презрение, мълчи и псува под мустак съдбата си, и завижда на насилниците си за тяхното богатство. Истината за мълчанието.

И пак се връщам на истината, която аз споделям в тази книга. Истина, която е защитавана и от психолози и от идеолозите на новата епоха. Истината, че всеки от нас страда и затрупването на раните води до загнояване, чиято единствена последица може да бъде разяждане на цялото ни същество. Че мълчанието и потискането на болката раждат само жестокост и страдание. Че насилникът някога е бил жертва. Че насилникът и жертвата са различни лица на човека. Че злото не е нещо външно, което обладава човека, а е вътре в нас. И като индивиди, и като общество. И че докато не започнем процеса на пречистване с истината за това какви сме и какво сме причинили на себе си и на другите, неспирната жестокост и насилие и духовният упадък в българското общество няма да спре. Самият Фройд основава теорията си на принципното положение, че причината за всички психически заболявания е в тайната, в мълчанието, в прикриването на преживяното страдание.

Но българското общество е далеч от истината и пречистването. Затова и още не можем да простим на нашите съграждани турци, че са турци, и нещо повече – не можем да им простим, че само те от цялото ни общество понечиха и се осмелиха да се опълчат срещу комунистическия терор. Затова предпочитаме да се заблуждаваме, че ни управляват турци и че те са виновни за разпада на държавността ни /ако комунистическата държава въобще може да се нарече държава, защото узаконеният терор на тоталната диктатура няма нищо общо с държавността/. За това упорито мълчим и прикриваме истината, че липсата на чувство за солидарност в нашето общество се корени в неспособността ни да изпитваме най-простото човешко съчувствие и да сме толерантни.

За мен „Реквием за никого“ е книга, която ни учи на тази липсваща солидарност и на тази способност да изпитваме емпатия. Тази книга осъжда обществените явления, осъжда проявите на жестокост, насилие, бездушие, но авторът не осъжда героите си. Той вижда страданието на всеки от тях и ни го разкрива. И предоставя избор на всеки от нас как да гледаме и как да възприемаме героите му.

В края на историята обаче – когато сме свидетели на най-големите жестокости, изтърпени от Мария, и най-голямата гавра с тялото и душата ѝ, похватът и подходът на автора рязко се променя. Разказът за нейните преживявания става личен и историята се разказва от самата Мария. До окончателната ѝ развръзка. Стилът и изказът коренно се променят. В началото това някак си ме смути и обърка. Докрай аз очаквах приемане от автора и някакъв път, който да води към прошка и просветление. Но след като книгата и историята отлежа в мен, започнах да виждам друга страна на този начин на завършването ѝ. Самата Мария споделя как се е възпротивявала на автора да разказва с подробности бруталните и жестоки сцени, че той е оправдавал желанието си книгата да разкрие всичко до най-малките подробности с обяснението, че тази книга е катарзис и че за да преживееш катарзис, трябва да минеш през болката и пречистването на огъня. Именно така преминава и Мария. В живота обаче има вселенски закони, които не могат да бъдат нарушени – няма действие без последици. Жестокостта и насилието, на които Мария става жертва, я белязват завинаги. Тя не може просто да ги забрави и да продължи. Затова и несъзнателно върви към своя край, когато да се срещне с насилника си, и да отмъсти. Да отмъсти, причинявайки болка, унижение и гавра, каквато тя е преживяла. Търси среща с насилника си, без да го осъзнава, и като в античен мит търси любовта именно в неговата личност, защото там където се намира тлеещата и незараснала рана, там се намира и нуждата от любовта. Мария така и не намира прошката в себе си – и не може да си прости за страданието и болката. Но накрая преминава през огъня – заедно с насилника. И се слива и превръща в самия него. Така накрая насилникът се превръща в жертва, а жертвата не е способна на нищо друго, освен на отмъщение, след което не може да понесе друго освен край на страданието, което изпълва целия ѝ живот. И тогава започваш да разбираш, че жертвата и насилникът са различните лица на човешката душа. Че всички ние сме страдащи. Затова ѝ предсмъртния вик на Никола е: „Мамо, мамо, обичам те!“. Вик, който се изтръгва, вик, който няма сили да задържи, вик, който е крил в себе си през целия си живот. И в този вик се излива не само болката му, превърнала го в психопат, способен на най-нечовешката жестокост, а и желанието му за любов. Затова и Мария разказва историята си от оня свят, затова и на оня свят с Никола остават свързани и макар тя да разказва, че продължават да се опитват да се умъртвят и наранят, всъщност и там те търсят себе си – търсят пътя на катарзиса и пречистването, пътя към прошката, светлината и покоя. Път, който не им е отреден, докато страдаха в земния свят. И въпреки цялата омраза и желание за мъст в думите на Мария, когато говори за „Николчо“ макар и тихо живее онова съчувствие и емпатия, която изпълва „Реквием за никого“. Защото единственият път, който може да ни съхрани като човеци, единственият път, който може да ни направи по-добри, е пътят на прошката. Но първо трябва да простим на себе си за злото, което причиняваме, за жестокостта, която проявяваме, като си признаем, че сме човеци и страдаме. Да простим на себе си и да простим на другите.

За мен „Реквием за никого“ е тласък по този път, който искам да извървя за себе си и който искам българското и човешкото общество да извърви. Тази невероятно завладяваща книга е сред тези, които остават завинаги дълбоко в теб. Както „Майстора и Маргарита“ тя е като факел и носи надеждата за светлина и прераждане – сега и в този живот, а ако не успеем на този – поне на онзи свят да намерим прошка. В друга българска книга, която прочетох тази книга, и която ме завладя, „Свят за изпиване“, авторът Ясен Атанасов казва: „Истинското писане променя. Всичко.“. „Реквием за никого“ е истинска и променя.

По времето, когато прочетох „Реквием за никого“, прочетох и книгата „Петте травми“ на Лиз Бурбо. Искам да завърша моите писания с цитат от поема на шведския поет Халмар Сьодерберг, с който завършва „Петте травми“:

„Ние всички искаме да сме обичани,
ако ли не, да ни се възхищават,
ако ли не, да се страхуват от нас,
ако ли не, да ни мразят и презират.
Искаме да пробудим някакво чувство
у другия, каквото и да е то.
Душата потръпва пред празнотата и търси
съприкосновение на всяка цена.“

Атанас Георгиев
Атанас Георгиев е роден на през 1973 г. в Хасково. Завършил е право в Софийския Университет „Св. Климент Охридски”. Работи като юрист и живее в родния си град. Любител на литературата, философията, психологията, музиката и киното. Пише стихове и есета, които публикува в Интернет-сайта: www.hulite.net.

Посетители

17
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 3 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици