Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Толкава далеч е България от умонастроенията на западноевропееца, че на него не би му хрумнало ни едно клише отвъд стандартния репертоар за балканското. И наистина не е лесно да бъде ситуирана черноморската страна в полето на напрежения между Запад и Изток, Север и Юг. С изключение на няколко имена съвременната българска литература тук е почти непозната, което същевременно е и шанс за един автор с амбиции като родения през 1968 г. Георги Господинов. Той знае как да оползотвори този шанс.

Не говорят ли за Габриел Гарсия Маркес, че със „Сто години самота“ пръв е поставил Латинска Америка на световната литературна карта? Подобно на него Господинов не само приключва с реализма, а поставя на дневен ред един експериментално-игрови, абсурдно-остроумен, постмодерно-противоречив, саморефлексивно-ироничен стил на разказване. Стремглаво лъкатушейки, пътят се издига по стръмни височини и слиза в бездънни бездни. Ако ще е отчаяние, то нека да е с чувство за хумор, това би могло да се каже за неговия „Естествен роман“, вече издаден на над 23 езика. С „Физика на тъгата“ (2012) в превод на Александер Зицман Господинов предлага роман, който не само изтласква българската литература в центъра на вниманието, но и катапултира самия него в първа лига на европейските автори.

Потайните пътеки на паметта

Щом България влачи жалко полусъществуване между Азия и Европа, архаиката и модерността, колективизма и индивидуализма, то с калейдоскопичния аранжимент на мита за Минотавъра Господинов е изнамерил гениална метафора на нереалната реалност на своята родина. Той тълкува естествената история на един народ, притиснат от „физиката на тъгата“, в странен пролог, в който разказвачът се открива като колективно „ние“. Някой, който „аз сме“, чието съзнание обхваща — макар и центрирано в ядрото на изконната личност – не само своя собствен живот, но и този на семейството, а по магически начин през времето и съществуването на всички хора и веригата на всичко живо. Не само че неговият аз е бил „винаги роден“ или „предстои“, той се появява на бял свят първо като дядото през 1913 или отива с бащата на фронта през Втората световна война. Младият разказвач може да се вчувства във всичко и всеки с натрапчива емпатия, която му открива неподозирани хоризонти, ала го подлага на мъката да помни неща, които трябва да останат тайни.

Някак травматично е отиването на панаир на 12-годишния „дядо в мен“, там в една полутъмна палатка с желязна клетка може да се види „момче с бича глава“, което се оказва съвсем изплашен Минотавър. Този Минотавър е чудовище и „въпреки това повече човешко същество, отколкото всичко останало. Има тъга в него, която никое животно не притежава“. В неговата история от миналото, разказана от импресариото, „времената се догонват и преплитат“, събитията се сливат и пространствата се объркват, „история с глухи коридори, нишки, които се късат, слепи места и очевидни несъответствия“ – не е другояче и с романа.

И друг страх на дядото се открива на внука, впуснал се по потайните пътеки на паметта – тригодишен е забравен от майката в една мелница сред хаоса на войната, изоставен и спасен само благодарение на намесата на сестра му. От солените сълзи и брашнения прах по кожата е омесен „първият хляб на тъгата“ – хляб, който цял живот ще го храни. А после трябва да се разкрие и еротичната тайна на трофейните унгарски думи, които дядото донася от фронта вместо задължителните подвизи, заедно с навика да поглъща живи голи охлюви заради язвата. При това внукът винаги е едновременно всичко – “поглъщащият охлюви и погълнатият охлюв“, но и писателят, който оставя след себе си следа от думи. Вместо онемелия дядо той поема предизвикателството на разказването – защото където има лабиринт, има и нишки. Трябва обаче да се внимава Минотавърът да не бъде предаден на касапите, както е направила Ариадна.

Тази книга е истински чувал с изненади. От страничното на пръв поглед (списъка на вещите на новобранците в народната армия) се стига до голямото цяло (квантовата физика) – при което Господинов, спестявайки съвременната история, може да черпи от изобилието преди всичко по отношение на абсурдните жизнени светове на реалния социализъм. Романът непрестанно (и въпреки това с автореференциално-иронични паузи, през които събира своите разсеяли се читатели) описва епизоди от целия ХХ век, леки като перце и тежки като звезди, прости и заплетени, в които се кръстосват моменти от детството, история и митология. В ушите на читателя трещи словесен фойерверк от истории и спомени, находки и хрумвания във всевъзможни форми (миниатюра, очерк, документ, фотография) – така че в края остава сандък със съкровища, поетични лакомства, от които понякога може да те заболи стомахът. Снопът не се разпада и това се дължи, от една страна, на преминаващата митологична нишка, а от друга, на непрестанната разказваческа ирония и поетологична авторефлексия. Отдавна никой автор не е размишлявал за себе си така дълбоко и остроумно.

„Минотавърът е невинен. Той е момче, затворено в мазето. Уплашено е. Изоставили са го. Аз, Минотавъра.“ В пледоария срещу клеветническото класическо предание, обрекло обвиняемия на самота и мълчание (при Плутарх, Вергилий, Овидий) разказвачът се въздига до негов адвокат, не на последно място и защото той сам – като мнозина в тази книга – е бил българско дете, захвърлено в мазето: „Също като в античността децата на соца бяха невидими“. През деня, докато родителите са на работа, в приземното жилище детето изпадало в „булимията“ на четенето. Когато всесилието на неговата емпатия намалява, той започва да събира в бомбоубежището съобщения и артефакти в кашони. Те са капсули на времето, от които се подхранва неговото разказване и стига до ярост след 1989, когато в България започват да се ширят първо забравата, а после прославата на катастрофата, наречена комунизъм. Трябва да се защити истината на собствената изгубена младост от предателството по отношение на историята – и така романът с неговото тайно знание сам се превръща в капсула на времето или в Ноев ковчег.

Елементарна физика на тъгата

Когато собствените му истории се изчерпват, разказвачът, който снове напред назад между аз и той, започва да купува чужди истории – от една преносвачка на бебета, от естествоизпитател на изневярата на благоверни съпруги или емигрант баскетболист без капка талант. Тук би могло да се докладва още 99,9% съдържание, но нека всеки сам преживее опиянението от безпомощността в този лабиринт. Георги Господинов е написал книга, с чиято „елементарна физика на тъгата“, колкото комплексна, толкова и комична, едва ли можем да се справим с критика, а единствено само с възхита. И ако емпатичното разказване се обръща в патологично, това в „най-тъжната страна света“ се явява жизнена необходимост за тръгналия по стъпките на Шехеразада. Ала един автор, избягал от провинцията, като него, който по този романтично-своенравен начин се издига над низините на романовата комерсия и конвенция, спасява не само себе си, но и литературата, а с нея целия свят.

 Материал на Портал за култура,
изкуство и общество „Култура“

Превод от немски Людмила Димова

Източник

Андреас Брайтенщайн (1961) е швейцарски журналист и автор, сътрудник на Neue Zürcher Zeitung.

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 4 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици