Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Интервю на Джоана Колер със Стивън Брайър, съдия от Върховния съд на САЩ, публикувано първо на френски език в Revue des Deux Mondes през юни 2013 г., след това на английски език в The New York Review of Books от 7 ноември 2013 г.

(Един хуманист във Върховния съд)

ДЖ.К.: В предговора към своя превод на „ Сезам и ли л и и те “ от Джон Ръскин, Пруст говори за важността на спомените, свързани с четенето, за обстановката и обстоятелствата, при които сме чели дадена книга… Кога и как прочетохте „По следите на изгубеното време“?

С.Б.: Прочетох „По следите на изгубеното време“ докато работех като студент на стаж в Париж. Прочетох всичките седем тома на френски и всяка вечер съставях списък - речник с новите думи, които научавах благодарение на Пруст… Излишно е да ви казвам, че списъците ставаха все по-къси и по-къси докато напредвах с четенето! Във всеки случай, след това произведение на Пруст аз започнах да чета книги на френски език. И продължих по този начин и с други френски автори.

ДЖ.К.: Със сигурност не сте започнали с лесен автор!

С.Б.: Може би не, но през този период от моя живот аз разполагах с много свободно време и можех да си позволя да се посветя на такъв труден текст. Нямах изпити, за които трябва да уча, изобщо никакво напрежение…. Впрочем веднага след като стигнах до края на „По следите на изгубеното време“, незабавно я прочетох отново. Това, мисля, се случва и с много други читатели. В „Намереното време“ вече става ясно, че всичко, което сте прочели до този момент представлява вътрешното пътуване на човек, който иска да стане писател и най-после открива своята тема, своя материал: той самият и целия негов живот, по време на който той е бил убеден, че си е пропилял времето. Тогава човек усеща необходимостта да прочете отново книгата, за да може да проумее по-добре това вътрешно пътуване.

ДЖ.К.: „По следите на изгубеното време“ е сред литературните творби, която вие особено много цените. Защо? Какво специално ви вълнува в творчеството на Пруст?

С.Б.:  У Пруст има всичко – цялото човечество! Не само всички различни типове човешки характери, но също всяко чувство, всяка мислима ситуация…Пруст е наистина универсален автор: той може да докосне всеки читател, по различни причини; у Пруст всеки от нас може да открие частица от себе си, какъвто е бил на различни възрасти. Например лирическият герой в „По следите на изгубеното време“ е впечатлен от Херцогиня дьо Германт. За него Ориана олицетворява част от историята на Франция и блести като стъклопис, обвита в сиянието на своя аристократичен произход. На всички ни се е случвало, без значение при какви различни обстоятелства – в детството си, в юношеството си или по-късно в живота; да се възхищаваме отдалеч на някой, който ни е впечатлил по една или друга причина. И когато четем Пруст, ние разпознаваме себе си. Всъщност мисля, че има само едно човешко чувство, което той никога не е изследвал – защото той самият никога не го е изпитал –  това, да станеш баща.

Най-изумителното у Пруст е неговата способност да улови най-фините нюанси на човешките чувства, дори и най-слабите трепети на ума и на душата. За мен Пруст е Шекспир на вътрешния свят.

ДЖ.К.: Има ли някоя сцена от „По следите на изгубеното време“, която ви е впечатлила повече от другите?

С.Б.:  Идват ми на ум различни пасажи. Например великолепната сцена на „прощаване с глоговете“, толкова поетична и изпълнена с хумор, когато момчето си взема довиждане, преди семейството му да се върне в Париж, с малките цъфтящи храсти до тяхната къща. Или пасажът за това, как църковните кули на Мартинвил, които той вижда отдалеч, докато се връща в Комбре, го очароват и възхищават. И той открива, че може да съхрани тези впечатления, като ги преведе в писано слово.

Или този особено жесток пасаж, когато Суан прави едно от последните си посещения при Херцогиня дьо Германт, и тя се държи свободно и непринудено, като се преструва, че не знае колко болен е той и че дните му са вече преброени. Тази сцена показва каква егоистка е всъщност херцогинята. На различни места в книгата се виждат променящите се нагласи на френската висша класа към евреите – подхранвани от необходимостта да се демонстрира класова лоялност като се поддържа армията, която е осъдила Капитан Драйфус. И случаят с Драйфус е несъмнено фактор, който определя студеното отношение на графинята към Суан.

ДЖ.К.: Преди да започнем интервюто вие ми казахте, че не сте специалист по Пруст. Но очевидно го казахте от скромност, защото се вижда, че познавате отлично „По следите на изгубеното време“.

С.Б.: Обичам от време на време да се потапям отново в Пруст. Дори наскоро препрочетох „На път към Суан“. Много е впечатляващо. Какво вижда Суан в Одет? Какво се крие зад образа на Одет? Същинска загадка! В действителност тя не е красива жена: тя не е особено чаровна или особено умна – да си кажем направо, тя е дори съвсем посредствена! Но Одет е успяла да превърне сама себе си в произведение на изкуството. С обноските си, с избора си на облекло, с цветята, които украсяват деколтето й, с начина, по който държи слънчобрана си, докато се разхожда,  тя се е превърнала в произведение на изкуството. А по-късно, в цикъла за Албертин, лирическият герой е обсебен от венецианския модист Фортюни. Защо? Защото Фортюни превръща жените в произведения на изкуството.

ДЖ.К.: Тази година се отбелязва стогодишнината от публикуването на „На път към Суан“. Според вас каква е най-голямата заслуга на този роман?

С.Б.: Аз си спомням най-ярко размислите за изтичането на времето в самия край на книгата, когато лирическият герой се разхожда из Булонския лес така, както е правила Одет преди толкова години. Но гората, през която върви той вече не е гората на Одет. Минало е време. Жените вече не се обличат по същия начин, модата се е променила, появили са се автомобили. И докато гледа как жените се разхождат по очертаните с кестенови дървета алеи, разказвачът се пита: „Къде отиде светът на Одет? Завинаги ли е изчезнал?“ Отговорът, разбира се, ще дойде доста по-късно, в „Намереното време“. Този свят продължава да съществува, но в паметта ни, в нашите спомени, и литературното творчество му вдъхва нов живот и го спасява от забравата. Произведенията на изкуството ни позволяват да преоткрием изгубеното време.

ДЖ.К.: Пруст значително разширява пределите на психологическия анализ и на мотивите, които движат човешкото поведение. Освен това той се опитва да отиде отвъд конкретните обстоятелства и да извлече от тях общи закони...

С.Б.: Да и всъщност единствената причина, поради която героите „оживяват“ е защото разказвачът е успял да извлече общият закон, който обяснява тяхното поведение, без значение колко деликатен и сложен е той. Това, което ги спасява от тяхната индивидуалност, им позволява да избегнат забравата.

ДЖ.К.: Какво мислите за характерите при Пруст?

С.Б.: Намирам сложността им за неустоима – и при главните, и при второстепенните герои. Обожавам Франсоаз, например, домакинката и готвачката, която първо работи при пра-лелята на лирическия герой в Комбре и, след смъртта на лелята, при семейството на лирическия герой в Париж. Нейният образ олицетворява едновременно самата преданост, но също и една липса на чувствителност и жестокост, които са доста необичайни. Можете да видите това в отношението й към кухненската прислужница, тази, която Суан сравнява с известната фреска на Джото „Благотворителност“ и на която Франсоаз заповядва да обели аспержите, макар и да знае, че бедното момиче има алергия към тях. Или да вземем д-р Котар, който изпъква със своята тъпота сред кръга на Вердюнците, но който се оказва същински гений в областта на медицината. Или Бергот, велик литератор, но съвсем незабележителен в обществото човек, който доста харесва позорното клюкарстване. Точно тази двойнственост в отделните образи  е интересна.

ДЖ.К.: Творчеството на Пруст съдържа впечатляваща галерия от образи: сред тях има артисти, разбира се, но също и лекари, един университетски професор, един дипломат. За разлика от творчеството на Балзак изглежда, че хората на закона – съдии, нотариуси, адвокати – отсъстват от неговата човешка комедия. Как обяснявате това отсъствие?

С.Б.: Не съм сигурен, че мога да отговаря на въпроса ви. Възможно ли е това да се дължи на обстоятелството, че обратно на медицината, правото не е непременно сфера, в която може да се проявява оригиналност? Във всеки случай аферата Драйфус играе важна роля в „По следите на изгубеното време“. Пруст доста добре описва рязкото разделение между поддръжници и противници на Драйфус, като показва, че чувството, което надделява по това време в модните салони и в обществото като цяло е лоялността – а не истината.

ДЖ.К.: По време на ваша лекция в Юридическия факултет на Университета на Ню Йорк, един студент веднъж ви попитал каква университетска специалност ще му препоръчате да избере за първата степен на университетското си образование, ако след това иска да стане адвокат[1]. Вашият отговор бил доста изненадващ: казвате му да избере „каквато иска специалност, стига само да няма нищо общо с правото“. Вие самият сте учил философия в Станфорд и Оксфорд, преди да учите право в Харвард. По какъв начин хуманитарното образование или владеенето на чужди езици могат да представляват предимство за един юрист?

С.Б.:  Вярно е, винаги съм смятал, че няма особена полза човек да учи право в първата степен на университетско образование. На нас ни е позволено да живеем само един живот: това е човешката участ и не можем да избягаме от нея. Според мен, само чрез изследване на хуманитарните науки можем да се надяваме да преодолеем това основно ограничение и да се докоснем до начина, по който живеят другите хора. Защото литературата, историята или философията, всички те отварят невероятни перспективи към света. Владеенето на чужди езици също е от голямо значение. Френският език отваря за мен прозорец към друга култура. Дава ми достъп до различни изразни средства, различен начин на живот, различни ценности, различна система на мислене. Защото когато си съдия и прекарваш целия ден на бюро пред екрана на компютъра много е важно да можеш да си представиш как изглежда живота на другите хора - живот, който ще бъде променен от твоето решение. Животът на хора, които не просто са различни от теб, но са различни и един от друг. Така че, наистина, четенето е необходимо за съдията. Четенето дава на съдията способността да надникне в живота на другите, живот, който няма нищо общо с неговия, дори в живот, живян в напълно различна епоха и култура. И тази способност да съпреживява, способността да си представи практическите последици, които един закон или съдебно решение ще има за неговите съвременници, според мен това е основно необходимо качество за един съдия.

ДЖ.К.:  Литературата има невероятната способност да стимулира животът на ума, да обогатява нашия собствен живот и, както вие казахте, да развива способността ни да съпреживяваме. Развива ли тя аналогични качества и в света на политиката? Може ли литературата да играе роля за оживяване на демократичния дебат?

С.Б.: Разбира се! Литературата е от огромно значение за всяка демокрация. Вземете например областта на правата на жените. Човек трябва да прочете книгата на Мадам Лафайет „Принцеса дьо Клев“, за да осъзнаете колко ограничен кръг от възможности са съществували пред една млада жена от висшето общество през 17-ти век. За тях изборът е бил или брак или манастир. През 19-ти век нещата дори се влошават, защото освен влиянието на църквата, само мъжете имат право на поземлена собственост. Това е особено видно от романите на Балзак, например. При Балзак има основно два типа жени: проститутки или „овце“, като и двата типа са жертви. Йожени Гранде е жертва. Мадам дьо Мортсо, от „Лилията в долината“ също е такава.

ДЖ.К.: Да погледнем вашата професионална кариера. Пруст, или литературата изобщо, повлияли ли са на начина, по който вие пишете, на вашия стил?

С.Б.: Мисля, че да – макар че аз, разбира се, не съм Пруст! Мисля, че литературата влияе положително на начина, по който пишем, без значение от това, в каква област се изявяваме – в правото, разбира се, но и при всяка друга професия. На мен лично писането ми доставя голямо удоволствие. Много ми е приятно да извличам същността от въпроси, които са отделни и не са свързани помежду си и като пиша, да им придавам форма върху хартията: това също е вид творчество.

ДЖ.К.: Във Франция и в Съединените щати, хората които не са чели Пруст имат навика да гледат на него като на труден, елитистки автор – пък и този предразсъдък се подсилва от факта, че снобизмът заема толкова голямо място в неговото творчество. Какво мислите по този въпрос? Мислите ли, че великите произведения и великите автори наистина са запазени за „неколцина избрани“?

С.Б.: А, вие намеквате за Стендал, друг мой любим френски автор! Не, не мисля, че Пруст е само за интелектуалци. Разбира се, стилът му не е непременно лесен, но аз намирам някои от произведенията на Джойс, „Одисей“ например, по-трудни за четене. И както вече казах, Пруст има способността да се докосне до всеки един от нас, защото описва универсални чувства.

От друга страна, в миналото той може и да е страдал от преводи на английски език, които са придавали на прозата му вкус на остарялост и усещане за изкуственост. Ако прочетете някои пасаж, описващ вечеря при Германт, написан с прекалено надут стил и украсен с британски изрази, които не се използват в американския английски език, това само ще подсили предубедеността, която вече сте придобили за снобския характер на творчеството на Пруст. Но той не е бил сноб. И ми се струва, че наскоро публикуваните преводи отстраниха тези несъвършенства от англоезичните публикации.

ДЖ.К.: Във Франция се отдава голямо значение на това президентът на страната на бъде „човек на литературата“ или „приятел на изкуствата“. В Съединените щати, етикетът „човек на изкуствата“ изглежда не се цени толкова в света на политиката. Малко вероятно е кандидатите за президентския пост или действащият президент да показват публично своите литературни предпочитания, а още по-малко да имат претенцията да бъдат „образовани“. Как бихте обяснили тази разлика между двете култури?

С.Б.: Мисля, че Токвил може да ни помогне да проумеем тази разлика. Той много точно подчертава, че в Съединените щати хората изпитват недоверие към елитите. На какво се дължи това недоверие? На редица исторически причини: Джордж Вашингтон – който впрочем е обожавал Франция – е искал да създаде едно общество освободено от европейския елитизъм. Освен това във Франция властта и изкуството винаги са били свързани, и при монархията, и при републиката. В Съединените щати няма да откриете същата близост между сферите на културата и на държавната власт.

Нека да ви разкажа една история за Върховния съд на САЩ, която чух от проф. Пол Френд когато аз самият бях студент по право. В края на миналия век съдът трябвало да реши един казус, свързан с цените на театралните билети – могат ли те да се приемат за стоки от първа необходимост и от там, подлежат ли на регулиране като такива? Мнозинството от съдиите приели, че театърът не може да бъде необходимост. Великият съдия Оливър Уендъл Холмс Младши казва в своето особено мнение: „У нас няма това уважение към изкуствата, което представлява едно от най-големите достойнства на Франция. Но за някои от нас излишното е необходимост“.

ДЖ.К.: Вие наскоро бяхте избран за чуждестранен член на Френския институт, по-точно на Академията за морални и политически науки. Заради вашият интерес към френската литература ли стана това?

С.Б.: Не. Съвсем не. Предполагам, че избирането ми беше свързано с дългогодишните ми усилия да обясня на френската публика нашата американска правна система, значението на правовата държава и огромната важност, която нашите две общества отдават на защитата на основните човешки права.

ДЖ.К.: „По следите на изгубеното време“ представлява завършена творба, която съдържа в себе си всички необходими податки, за да бъде разбрана. В същото време нито една друга книга през 20-ти век, освен може би „Одисей“ на Джойс, не е предизвиквала толкова много критични изследвания и литературни анализи. Можем ли да направим някакъв паралел в Конституцията на Съединените щати, която е обект на постоянно тълкуване? Защо някои текстове имат свойството да ни карат толкова сериозно да се замисляме?

С.Б.: Трудно е един литературен текст да бъде сравняван с политически текст като конституцията на Съединените щати: тяхното предназначение е много различно. Критериите, по които съдим за едно произведение на изкуството са по природа естетически, докато в света на правото използваме по-практични критерии – например: „Дали конкретно тълкуване на закона ще позволи на обществото да действа по-добре?“

От друга страна е вярно, че Конституцията на Съединените щати, подобно на един литературен текст, не трябва да се тълкува прекалено сковано. Това е жив текст и той трябва да остане отворен за тълкуване. Той трябва да бъде четен в контекста на своето време. Бащите – основатели на американската демокрация са искали да направят текст, който да се превърне в основа на една трайна обществена организация, текст, който ще просъществува във времето.

Конституцията е много кратък текст (само няколко страници), но той олицетворява определени ценности – ценностите на Просвещението. Проблемът е в това: как трябва да тълкуваме тези ценности, които стоят непроменени още от 18-ти век и да ги прилагаме към един постоянно променящ се свят? Джордж Вашингтон не е могъл да предположи огромните промени, които ще настъпят в обществото, независимо дали става въпрос за промените в транспорта, индустриализацията или комуникациите. Нито е могъл да подозира, че населението на САЩ ще нарасне от 4 милиона до повече от 300 милиона души, които имат различен произход и изповядват най-различни религии. Обаче Конституцията трябва да позволи на всички тези хора да живеят заедно и да разрешават своите спорове със средствата на правовата държава. Точно това практическо приложение на Конституцията прави нейното тълкуване толкова вълнуващо начинание.

Й.К.: Вие често говорите за ползата, която извличаме всички ние от художественото съзидание….

С.Б.: За мен основната характерна черта на човека е желанието да създава ред от хаоса, да придава форма на вселената. Ние сме заобиколени от цветове, форми и звуци… Всички тези неща ние можем да подредим по привлекателен и съзидателен начин, като в една картина или като в симфония. И точно това е направил Пруст чрез своето писане. Разбира се, не всеки човек има същия талант – но аз твърдо вярвам, че всеки един от нас може, според своите възможности, да се опитва да създава ред от хаоса.

Превод от английски език: Иванка Иванова

Източник



[1] В Съединените щати студентите могат да започнат да учат право във втория цикъл на университетското си образование (graduate studies), след първи цикъл (undergraduate) в някаква друга дисциплина.  

Стивън Брайър
Стивън Брайър е съдия във Върховния съд на САЩ. Назначен от президента Клинтън през 1994 и известен с прагматичния си подход към конституционното право, Брайър се свързва най-вече с по-либералната част от членовете на Върховния съд.

Посетители

29
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 1 ден
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019