1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Да, Франкенщайн действително е написан от Мери Шели. Това е очевидно – защото книгата е толкова лоша

Последната сензация, която галванизира апатичния свят на лит-ист-крит-ската върхушка е „откритието“ на маркетинговия анализатор Джон Лоритсън, че Мери Шели не била написала Франкенщайн (или модерния Прометей, за да дадем на книгата пълното й заглавие). Джон Лоритсън, нека си припомним, е онзи гей-активист, който води една доста самотна битка срещу общоприетата представа, че вирусът на имунната недостатъчност причинява СПИН. Собственото му убеждение е, че причината за поява на Капозиева саркома[1] сред мъжете-хомосексуалисти е не ретровирус, а честото използване на амилонитрати (стимулатори). Тъжно за господин Лоритсън, но никой досега не пожела да обърне внимание на неговия зов в пустиня, така че той беше принуден да си потърси друго умряло куче, на което да извади нож. Колкото и да е странно, в този случай той изглежда действително се радва на известен успех. Книгата му, наречена Мъжът, който написа Франкенщайн, излиза в САЩ едва през следващия месец, но бърборковците вече бърборят за нея.

Логиката му върви долу-горе така: Франкенщайн е шедьовър; шедьоврите не се пишат от самообразовани момичета; следователно Франкенщайн не може да е бил написан от Мери Шели. Ако Франкенщайн не е шедьовър, логиката се разпада. Макар че милиони хора в САЩ биват ежегодно принуждавани да изучават и пишат есета за Франкенщайн, това не е добра, камо ли пък велика книга и едва ли заслужава вниманието, което й се отделя, независимо от историческия факт, че темата й е вдъхновила повече от 50 (най-вече лоши) филми.

Литературните университетски курсове в САЩ са странно изкривени накъм романите, защото от учениците рядко се изисква да четат поезия. Ако Лоритсън беше чел достатъчно поезия, той сигурно щеше да знае малко повече от това да твърди, че известното заявление на чудовището, че то „ще напълни гушата на смъртта“, убивайки всички ония, които доктор Франкенщайн обича, било „чисто Шели“. Разбира се, то е „чисто Милтън“ (Изгубеният Рай, книга десета).

През 1818, когато Франкенщайн бива публикуван анонимно, с предговор на Сър Пърси Биш Шели, повечето критици предпоставят, че самият той е написал книгата – освен ония от тях, които са подозирали, че тя е била написана от някой по-неопитен дори от него, като например дъщерята на един известен писател, каквато Мери Шели е. Признаци на неопитност могат да бъдат открити на всяка страница. В книгата има трима повествователи: Томас Уолтън, Виктор Франкенщайн и самото чудовище. И тримата, включително и зле артикулираното чудовище, говорят много, с една и съща тенденция към множество подчинени изречения и фрази, както и спорадични театрални възклицания. Върховите точки на действието са зле описани, обикновено защото ненормално чувствителният мъж-разказвач е припаднал или избягал, или се е разболял смъртоносно. В повествованието има повече свободни краища, отколкото в една пола от лико. Съществото, създадено от полуразложени съставни части, познава функцията на дрехите и дори намира с какво да облече двуметровата си фигура преди да изчезне от лабораторията с нечовешка скорост. Авторът схваща невероятността на тази последователност от събития едва в третия том, но вече не може да я поправи. Разказът за образованието на чудовището в течение на една година, от неспособно да говори до напълно грамотно, би бил смешен ако не беше приликата между него и собственото откъслечно образование на Мери.

Най-невероятното в историята на Мери е онова, което тя в най-малка степен е способна да погледне в очите. Един мъж, който е способен да произведе човешко същество, сигурно би бил също толкова способен и да го унищожи, за да започне отново, но вместо да удуши грозното си творение още при раждането, Франкенщайн побягва и скита из Инголщад цяла нощ. В течение на целия роман той си остава неспособен да убие съществото, което е създал – дори когато разбира, че е негов дълг да го направи. Той по-скоро прилича на майката на едно чудовищно дете, отколкото на създател на фалшиво човешко същество.

Всъщност чудовището е представено като също толкова човечно колкото и всеки друг герой от книгата. Неговото падение е следствие от окаяното му съществуване, а съществуването му е вина на доктор Франкенщайн.

Движещата сила на тази непоследователна история се крие в един неизказан женски ужас – ужасът пред мисълта да родиш чудовище. Всеки масов убиец, всеки престъпник, дори най-садистичният педофил, има майка, която не може да се отрече от него. Сър Пърси може би е бил в състояние да си представи такъв един кошмар, но именно слепотата на романа за неговата главна тема е онова, което всъщност доказва, че предачът на тази история е жена. Едва в края на книгата чудовището е в състояние да опише самото себе си като недоносче. Ако влечението на жените към готичния жанр може да бъде обяснено чрез благоприятната възможност, която той предлага за въплъщаването на неморалното женско подсъзнание, то Франкенщайн е връхната точка на женската готика.

Мотивацията на Лоритсън се крие в неговото отвращение към хората, които той нарича радикални феминистки – и които той вижда като доминиращи в областта на литературните изследвания, задушавайки по този начин гласа на гей-активистите в литературата. Това е една доста изкривена интерпретация на факта, че „женските изследвания“ сега са „социални изследвания на пола“ (gender studies), и че теорията на алтернативните сексуални връзки (queer theory) сега е част от всяка университетска програма. Някои хора никога не могат да бъдат задоволени. Лоритсън вярва, че истинската тема на Франкенщайн е любовта между мъжете и че когато Сър Пърси е писал книгата, той е кодирал в нея собствената си версия за любовта, чието име не е могло да бъде произнесено. Човек трудно може да си представи какво ли мисли той за връзката между поемите на Сър Пърси и Мери. Вероятно смята, че всъщност ги е написала тя.

Джърмейн Гриър, The Guradian
 

[1] Злокачествено заболяване, обикновено свързвано с появата на СПИН (бел. пр.)

Pin It
Джърмейн Гриър
Родената в Австралия Джърмейн Гриър е известна писателка, активистка за права на жените и дългогодишна професорка (вече в пенсия).  Нейните идеи предизвикват непрекъснати спорове още от момента, в който книгата Женският евнух я направи световно известна в началото на 70-те години.

Посетители

183

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 4 дни
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 4 дни
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 5 дни
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 5 дни
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 5 дни
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 5 дни
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 5 дни
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 1 седмица
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз отдавна съм се... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    Що ли досега си... преди 2 седмици
  • Камен Вълчинов писа Още
    Много хубава статия... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Златко писа:
    Хората, които...
    преди 2 седмици