Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 40% (1 гласуване)

(Интервю на Маргьорит Юрсенар с Бернар Пиво за предаването „Апострофи“, септември 1979 година)


„Птит плезанс“ е името на скромната и красива бяла къща, в която живее Маргьорит Юрсенар на остров Маунт Дезърт. Той се намира в щата Мейн, в североизточната част на Съединените щати. Природата е великолепна. Има катерички. Макар че всички къщи са от дърво, боровете, дъбовете и кленовете са приятели на хората. На няколко крачки отвъд обхвата на камерата се простира Атлантическия океан, а пред самата камера, родената преди 76 години от баща – французин и майка-белгийка, живееща тук от 30 години, Маргьорит Юрсенар.

Маргьорит Юрсенар, която нарича себе си „служителка на птиците“. Маргьорит Юрсенар – автор на книги, които вече се приемат за класически във френската литература като „Мемоарите на Адриан“, „Творение в черно“, „Souvenirs Pieux“, „Archives du Nord“ и други. Въпреки че живее далеч от Париж, със силата на своя талант тя успя да си извоюва място сред водещите френски автори.

Ние сме там в средата на септември и вече влагата на пасищата и горите надмогва над силата на слънцето. В Щата Мейн, както и в цяла Нова Англия, скоро ще стане много студено. И когато тези кадри достигнат до екраните на телевизорите във Франция, Маргьорит Юрсенар, подновила запасите си от дърва за зимата, вече ще се е затворила в „Птит Плезанс“. Затворница на снега, заобиколена от книги на гръцки, английски, китайски, японски, тя ще излива върху хартията своята култура, интелигентност, чувствителност, и това, което прави от нея един голям творец – музиката на нейните думи.


Б.П.: Бих искал да зная, Маргьорит Юрсенар, откога във вашия паспорт, под графата „професия“ е отбелязано, че вие сте писател?

М.Ю.: Като се замисля си давам сметка, че това е от 1929 година. Тогава бях на 25 години и за първи път използвах официално това определение.

Б.П.: Към този момент вие вече сте публикували една книга?

М.Ю.: Вече бях публикувала една книга и вече използвах преобладаващо името Маргьорит Юрсенар, което, както знаете, е псевдоним, но което междувременно се превърна в моето законно име.

Б.П.: Но дали човек решава да стане писател също така, както решава да стане сладкар или кинезитерапевт?

М.Ю.: Не мога да дам незабавно отговор на тази въпрос. Винаги, когато съм мислила какво бих правила, аз смътно съм си представяла, че ще пиша. Ако бях израснала в друго семейство, и ако като дете се бях занимавала с музика, (впрочем аз нямам някакъв талант за музика, за изобразително изкуство или за каквото и да е друго), може да се предположи, че щях да се обърна към друга професия. Не мисля, че има нещо особено или извънредно в това да си писател.

Б.П.: Задавам ви този въпрос, защото във вашата първа книга главният герой Алекси казва следното… той заявява намерението си да стане музикант, да стане велик музикант, и казва: „Още като дете, аз желаех славата.“

М.Ю.: Да, наистина, още като дете аз желаех славата.

Б.П.: Славата точно на писател?

М.Ю.: Не бях съвсем сигурна. Исках да бъда важен човек.

Б.П.: Какво имате предвид, като казвате „важен човек“?

М.Ю.: Не знам. Някой, от който хората се интересуват, който им говори, въздейства им. И освен това, аз имах чувството, че това ще стане. Ще се случи… не знам защо.

Б.П.: Значи тайно сте имали чувството, че ще стане?

М.Ю.: Да, тайно имах чувството, че ще стане.

Б.П.: Дали и вие, както вашия герой Алекси, сте била силно повлияна от детството си? Дали и вие, като него, можете да кажете: „Животът ми беше предопределен от моето детство“?

М.Ю.: Не. Вярвам, че това е може би преувеличено… това убеждение, че детството упражнява влияние върху целия живот по-късно. В случая с Алекси, забележете, че той е едно много крехко дете. Амбициозно, наистина, но и изключително слабо. И като резултат, той позволява да бъде белязан от детството си. В моя случай аз далеч не съм толкова сигурна.

Б.П.: Майка ви е починала няколко дни след вашето раждане. Осезателно ли усещахте нейната липса по-късно?

М.Ю.: Вярвам, че изобщо не е имало такава липса. Защото, дори и човек да има изключително романтичен характер, не е възможно да се вълнува, да страда за някой, когото никога не е виждал. Следователно личността на моята майка не е имала значение в моя живот. Започнах да се занимавам с този въпрос, когато реших да разкажа историята на това поколение, от което произлиза моето. Имах документи под ръка и избрах тази тема така, както бих избрала всеки друг исторически сюжет.

Б.П.: Но Вашият баща, който е доминиращата фигура в „Archives du Nord“, е упражнявал значително влияние върху вас?

М.Ю.: Вероятно да. Той – да. Защото беше винаги наоколо и защото той беше много жива личност, един голям човек на живота. Това се опитах да опиша в „Archives du Nord“ и ще го продължа в „Quoi? L’Eternité“, където ще видим как той се развива.

Б.П.: Не е ли странно – вие сте била обучавана в къщи от частни учители, а по-късно самата вие сте станала преподавател?

М.Ю.: Да, но аз станах преподавател по случайност. Това е случайността на войната. В началото на войната аз се оказах в Съединените щати за един престой, който тогава вярвах, че ще бъде кратък. Мислех, че само ще прочета няколко лекции и ще се върна обратно в Гърция или във Франция. Междувременно Гърция беше окупирана. Франция, както знаете, също беше окупирана и нямах възможност да се върна нито в едната, нито в другата страна.

Б.П.: А преди това вие сте била студентка в Рим, нали?

М.Ю.: Аз просто посещавах няколко курса, по-специално по археология, но никога не бих казала, че съм била студентка, официално регистрирана и принадлежаща към университет.

Б.П.: Питам за престоя ви в Рим, защото той е дал повод за една от вашите книги („Denier du rêve“). Там вие сте се срещнали лице в лице с фашизма.

М.Ю.: Да, аз видях фашизма. Видях деня на Похода към Рим и всичко това много силно ми въздейства.

Б.П.: Тогава следяхте ли текущата политика?

М.Ю.: В достатъчна степен, да… защото хората, с които бях, някои от тях съвсем обикновени хора, но те живееха с последиците на тази политика. И съм сигурна, че това беше първата ми среща, както вече съм го описала в една книга, с политическата бруталност под всякакви форми и по-специално, с политическата лъжа.

Б.П.: И тогава пишете „Denier du rêve“, в която изобличавате политическата лъжа. Но ми се струва, че след това вие никога не сте засягали темата за политиката, имам предвид съвременната политика?

М.Ю.: Засягала съм я, но най-вече в моя частен живот, ако изобщо може да се говори за частен живот във връзка с политиката, но не и в книгите наистина. Макар че книгите ми имат често връзка с политиката и със съвремието, или по-голямата част от тях, по един или по друг начин.

Б.П.: По алюзия, предполагам?

М.Ю.: Под дегизировката на описание на събития от 16-ти век, или по алюзия, например в „Sous benefice d’inventaire“, сравнението между падането на Римската империя и нашата епоха. Но е вярно, че след това никога вече не съм участвала активно в политиката, с изключение на няколко пъти тук, на местно ниво, в годините на движението срещу войната във Виетнам, когато ми се е случвало да се разхождам с плакат, закачен на гърба…

Б.П.: Наистина ли? Кога?

М.Ю.: Един единствен път. Това е опит, който си струва да бъде преживян. Беше в Пърл Харбър.

Б.П.: Значи сте участвала в протест? Как стана това – спонтанно или ви поканиха?

М.Ю.: Спонтанно.

Б.П.: Разбрахте, че един ден ще има протести и си казахте: „Отивам“?

М.Ю.: Разбира се.

Б.П.: Много изненадващо…

М.Ю.: Защо?

Б.П.: Това е противно на всичко, което сте казвали винаги, че няма смисъл да се следи развоя на текущите събития…

М.Ю.: От гледна точка на писателя наистина няма смисъл. В това съм убедена. Освен ако писателят не е и едновременно голям журналист – Юго, например, е имал такава дарба. Той е следил събитията ежедневно и е бил способен да се изразява по тях ежедневно. Аз имам по-скоро съзнанието за необходимост от натрупване и реагирам доста по-бавно, когато пиша книги. Но от гледна точка на частния ми живот е различно.

Б.П.: Но това е, все пак, забележително! Наистина не си го представям. Вие ставате, затваряте вратата след себе си и казвате: „Отивам да протестирам“?!

М.Ю.: Е, аз не казвам, че прекарвам цялото си време като пиша на американски сенатори и депутати, (защото аз съм вече гражданка на САЩ), но все пак прекарвам една част от времето си като го правя – за да протестирам за едно или друго нещо.

Б.П.: Наистина ли?

М.Ю.: Разбира се. Освен това изпращам телеграми на президента.

Б.П.: Вие лично изпращате телеграми на президента? За да протестирате?

М.Ю.: Разбира се.

Б.П.: Например коя е последната телеграма, която изпратихте?

М.Ю.: О, за много и различни неща. Например за продажбата на девствени територии в Аляска. За защита на природата и на околната среда на Аляска, но и срещу прекомерните разходи за отбрана, за всякакви неща.

Б.П.: Мислите ли, че някой чете телеграмите ви?

М.Ю.: Четат ги. И даже нещо повече – отбелязват ги. Има хора, които си прекарват времето като ги броят, защото от гледна точка на изборите това има значение.

Б.П.: А отговарят ли ви?

М.Ю.: Да, доста често получавам отговори.

Б.П.: Но кой отговаря? Някой секретар?

М.Ю.: Някой секретар, дори понякога от името на самия сенатор. Нали разбирате, малцинствата тук имат много голямо значение.

Б.П.: Но към какво малцинство принадлежите вие?

М.Ю.: Аз принадлежа към много малцинства. Ако ви дам списък на дружествата, в които членувам, ще ни отнеме твърде много време да ги изброя в рамките на това предаване.

Б.П.: Наистина ли участвате в много дружества?

М.Ю.: Да, участвам в много дружества.

Б.П.: Аз бих се заклел …

М.Ю.: Поне 40.

Б.П.: Поне 40?!

М.Ю.: Поне 40, две-три от които във Франция.

Б.П.: Аз бях сигурен, че, напротив, вие не бихте членували в нито едно дружество…

М.Ю.: Членувам в дружества против расизма, дружества за защита на граждански права, за защита на околната среда, за защита на фауната, за защита на флората, за защита на океаните … впрочем аз, естествено, бях член и на групата на Кусто.

Б.П.: Да се върнем на вашата първа книга „Алекси или трактат за безплодната борба“. Тя е публикувана през 1929 година, а вие сте я написали през 1928 година. Сюжетът е смел за времето си.

М.Ю.: За времето си – да. Имаше някои примери, но наистина сюжетът беше доста нов.

Б.П.: Как бихте ни описали днес сюжета на „Алекси“?

М.Ю.: „Алекси“ е историята на един млад човек – много талантлив, но в същото време уязвим. Той е не само с крехко здраве, но и уязвим спрямо изпитанията, които му поднася живота. Той е хомосексуален – ще използвам тази дума, просто защото не намирам друга в момента…

Б.П.: Вие по принцип не използвате тази дума?

М.Ю.: Не я използвам.

Б.П.: Никога?

М.Ю.: Никога. Защото аз не обичам етикетите. Алекси в крайна сметка се жени; той има много силни религиозни чувства и се жени за една забележителна млада жена. Те имат дете и така нататък… Но той си дава сметка, че нещата не вървят добре, че техният живот не е щастлив и че неговата меланхолия и трудностите, с които се среща, пречат на неговата музикална кариера. Тогава той решава да напусне жена си, към която впрочем той изпитва голямо уважение и дори нежност, и й пише, за да й разкрие положението и да й каже: „Сбогом“. Забележете, че става въпрос за един много млад човек. Той е на 24 години. Често съм си мислила, че ако някога напиша продължение на „Алекси“, а аз често си мисля за това, няма да се изненадам, ако на 30 години го открием обратно при жена му, а на 40 години – разведен. Животът е доста по-гъвкав от това, което си представяме, че ще бъде, когато сме на 24 години.

Б.П.: Но логичното продължение на „Алекси“ би било да се даде отговора на неговата съпруга, Моник…

М.Ю.: Мисля, че тя е от хората, които не отговарят.

Б.П.: Значи тя не е отговорила.

М.Ю.: Не. Не е отговорила.

Б.П.: Тази книга е превъзходна и трябва да подчертаем нейната изключителна свенливост.

М.Ю.: Да. Съзнателно исках в книгата да има много свенливост. Аз се позовах на обстоятелства, които познавах в моето непосредствено обкръжение. Но основната причина за наличието на свенливост е, че действието се развива в стара Австрия и то поне 20 години преди времето на публикуване на книгата. Това беше още един доста мрачен, но изискан и елегантен свят от времето преди Първата война. Трябваше да засвидетелствам уважение към този стил, тези обноски, които са свойствени за тогавашното общество. Често съм казвала, че „Алекси“ е портрет на един глас.

Б.П.: Забележителното в тази книга е изключителната икономия на стила. Между костите няма грам плът, всяка дума е на своето място и когато човек си помисли, че вие сте написали тази книга на 24 години, докато на тази възраст авторите обикновено са склонни да претрупват, да слагат твърде много неща… това е много изненадващо. Ще прочета един малък откъс: „Вие сте ме обичали. Не съм достатъчно суетен, за да вярвам, че вие сте ме обичали с любов. Все още не разбирам как сте могли, не толкова да се увлечете по мен, колкото да се привържете към мен? И двамата знаем малко за любовта или поне за любовта така, както я разбират другите. За вас любовта е била, може би, само една страстна доброта. Или аз просто съм ви харесал? Харесал съм ви точно заради тези качества, които най-често се прикриват под нашите най-тежки недостатъци – слабостта, нерешителността, крехкостта. Но преди всичко, на вас ви е било жал за мен. Бил съм достатъчно непредпазлив, за да вдъхна у вас жалост. И понеже сте била мила с мен за няколко седмици, ви се е сторило подходящо да мислите за мен така през целия си живот. Вие сте мислили, че е достатъчно да бъдеш съвършен, за да бъдеш щастлив. Аз вярвах, че за да бъдеш щастлив, стига просто да не се чувстваш повече виновен“. Това е великолепно. Някой би казал, че вашият стил на писане е почти янсенистки.

М.Ю.: Точно така.

Б.П.: На 24 години?

М.Ю.: Понякога човек може да бъде янсенист и на 24 години.

Б.П.: След „Алекси“ имахте ли вече ясна представа за това какво представлявате, какви са вашите възможности и каква ще станете?

М.Ю.: Не. Имах съзнанието, че нещо ще се случи и аз ще стана … не бих казала „някой“, но че моята личност ще се развие по един или друг начин. Но усещането е много по-неясно и неуловимо, отколкото човек си го представя по-късно, когато възстановява спомените си.

Б.П.: Питам ви, защото в предговора на една книга, която впрочем вече не се намира, „Смъртта кара колата“…

М.Ю.: Аз работя по нея в момента. Новото издание ще се появи скоро.

Б.П.: Добре. Това е много добра новина. Има много малък предговор, който вие сте писали към 30-тата си година, и пишете следното: „Във Виена, в Лувъра или в Холандия, в тези музеи, които са също и гробища, но гробища, в които мъртвите могат да бъдат разгледани, някои портрети на непознати, част от тях знаменити личности, са запечатали за нас тези пориви, тези пръски жарава, тази ярост да се живее и този страх – да се умре. Да успееш да свържеш лицето не само с някое име, но с цял един живот, ето това е амбицията на изследователя“. Вие обявявате съдържанието на всички ваши книги.

М.Ю.: Това е вярно.

Б.П.: Всичките ви книги са така.

М.Ю.: Да, изцяло.

Б.П.: На 30 години вие сте способна да съобщите в едно изречение всички книги, които ще напишете в бъдеще. Следователно аз бих казал, че вие тогава сте имали много ясно съзнание за това, което сте и за това, което ще станете.

М.Ю.: Проблемът е, че докато съм писала това изречение, аз съм го съзнавала, но през останалото време просто не съм мислила за това.

Б.П.: Да поговорим сега за „Мемоарите на Адриан“, тази книга, която ви осигури известността. Тя е публикувана през 1951 година, но вие сте работили по нея или поне сте мислили за нея доста преди това.

М.Ю.: Започнах тази книга когато бях на 19 години. Дори бях написала книгата изцяло под формата на диалог, донякъде а ла Гобино. Но ми се видя невъзможна, по една или друга причина, макар че някои пасажи не бяха съвсем зле, и я захвърлих. Опитах да я направя под формата на есе и се отказах, защото в един момент това изискваше много развита ерудиция по определени въпроси, а аз я нямах.

Б.П.: Защо избрахте за герой Адриан?

М.Ю.: Когато на 19 години реших да напиша нещо за Адриан, аз бях просто една млада туристка, която се разхожда из Вила Адриана от онова време. Тя беше много по-красива, отколкото е сега. Не бяха сложили още паркинга, лавките и няколкото градински статуи, които не заслужават да бъдат там. Или поне не на местата, на които са сложени.

Аз си представях самия император – елинист, първият император, който в същността си е горещ поклонник на гръцкия начин на живот и начин на мислене, който нарича сам себе си „philhellen“. И си го представях в момента на неговото оттегляне във Вила Адриана. Тогава всичко ми се видя доста смътно. Опитах се да пресъздам целия му живот, или поне една част от него, и разбрах, че ми липсва нужната документация.

Величието на Адриан може да бъде разгледано по много начини. Първо, той е един император почти пацифист. Може да се каже, че Адриан е бил пацифист. Той е отстъпил няколко победи, за да сложи незабавно край на войните, и след това, по време на неговото управление от почти 20 години, не е имало нито една война. Имало е една вътрешна война, въстание или партизанска война, която той не е успял да избегне – войната в Палестина и която, впрочем, повече или по-малко го е убила. През следващите 50 години, благодарение на неговото управление, Pax Romana продължава, с изключение на няколко дребни конфликта. През 1948 година този персонаж изглеждаше завладяващ – един човек, който казва за себе си, че е възстановил стабилността на света. Това е първият елемент на неговото величие.

Вторият е, че Адриан съвсем не е типичния римлянин, онзи римлянин, който виждаме например в „Гражданската война“ на Монтерлан. Това не е човек, който е бил възпитан в Рим. Той е римлянин от провинциите – от едно семейство, което произхожда от Адриатическото крайбрежие и което се е установило от няколко поколения в Испания. В него е имало келтска кръв, иберийска кръв … не се знае точно. Но във всеки случай има аспекти на неговата личност, които са много различни от тези на средния римлянин. Той е въздържател, страстен ловец (страст, която аз изобщо не споделям) – в него виждаме едва ли не един далечен предшественик на Хабсбургите. Той има страст към траура – един вид мрачна ярост… Тук сме вече в поезията, в романа, в поетичната атмосфера на черните дрехи на испанците от 16-ти век. Все пак това е единственият мъж, който е носил траур за една императрица, за Плотина, съпругата на неговия предшественик. Единственият човек, който издига голяма гробница на мъртвите от миналото и от настоящето и единственият човек, който поставя началото на цял нов култ, почти без да мисли, посветен на един негов мъртъв приятел. Девет години той посвещава на това да разпространява портрети на своя приятел Антиной – нито една друга личност от Античността няма толкова много оцелели портрети до наши дни. Следователно Адриан е бил велик принц, при това – с голяма индивидуалност.

Б.П.: Обаче той завършва живота си с голямо поражение, и то какво поражение! Той удавя в кръв въстанието в Палестина, събаря Ерусалим…

М.Ю.: Разбира се. Малко хора обаче забелязват това. Публикуването на „Адриан“, първо на френски, а после – на английски език, беше последвано от огромна кореспонденция (американската дума fan mail описва добре това явление) и мнозинството от хората разглеждаха Адриан като един успял човек. Разбира се, Адриан е успял. Но съвсем не в крещящите измерения, които си представяме ние. Първо, това е един човек, който влага 40 години, за да стигне до властта, като минава през цялата йерархия на армията и на гражданската служба и при това прави няколко компромиса, а вероятно извършва и няколко измами, за да стане император.

Б.П.: Вие не скривате този факт…

М.Ю.: Той самият е бил доста откровен за тези неща. После, веднъж след като е завзел властта, има един момент на трескава дейност, почти на радост, когато той осъзнава, че има властта да възстанови мира, да възстанови икономиката на света. От там много бързо преминава в състояние на опиянение – когато среща Антиной, който представлява неговия човешки идеал, и много бързо се случва това опиянение… нещата вървят прекалено добре. Те вървят толкова добре, че направо вървят лошо. И крахът се случва със самоубийството на Антиной. Това е вторият крах. Адриан вече е имал един по време на войната с партите, когато се опасява, че няма да може да постигне императорската власт. Тогава, разбира се, той се съвзема от удара. Става дори по-добър император, отколкото си е представял. Но накрая идва трети крах – войната в Палестина.

Подобно на всички богати и могъщи нации, които си мислят, че представляват върха на цивилизацията за своето време, Адриан е вярвал, че само трябва да се яви в Палестина и ще убеди израилтяните да приемат римската цивилизация. Но те не я приемат. Или поне една голяма част от тях не я приемат. И той се оказва изправен пред една ужасна гражданска война, която продължава три години. За един император – пацифист това е шок.

Б.П.: Според вас, с войната в Палестина, Адриан като че ли направо участва в трагедията на днешното време?

М.Ю.: Наистина. Точно в този момент аз си го представях как разсъждава за бъдещето, че всичко върви добре и че Рим изживява все още своя златен век, но този век не може да продължи повече.

Б.П.: Някъде вие казвате, не си спомням къде, че познавате Адриан по-добре, отколкото собствения си баща.

М.Ю.: О, разбира се. Защото все пак ние имаме доста документални източници за Адриан. Вярно е, че те са запазени само отчасти и много от тях са писани от посредствени хроникьори, които или не са го познавали, или са били склонни да преувеличават, или са си представяли всичко по един елементарен и наивен начин, подобно на някои не твърде добре информирани журналисти. Но все пак документи не липсват. За моя баща аз имам малко документи, много спомени, но от моя гледна точка в неговия живот има много „сенчести“ периоди.

„Сенчестите“ периоди са много важни за един персонаж. За Адриан има някои периоди на полусянка. Например когато е млад офицер от армията и води война, или когато, волю – неволю, трябва да възприеме политиката на своя предшественик. Но ние не знаем много за тази епоха, а самият той по някакъв начин я забравя, веднъж щом стига до властта. Но това остава период, за който ние не виждаме подробностите.

Б.П.: Все пак намирам за любопитно вашето твърдение, че познавате по-добре един римски император от втори век от новата ера, докато вие сте познавали лично баща си и сте живели с него поне 20 години?

М.Ю.: Знаете ли, това се дължи на популярната илюзия, че семейството е непременно група от хора, до които човек е необикновено близък. Да разгледаме нещата по-задълбочено. Бащата е един господин, който в моя случай ми е станал баща когато е бил вече на 45 години. Да допуснем, че аз съм могла да го наблюдавам след като съм навършила поне 7 години. Тогава той е бил на 52. Тоест цялата му младост е била вече отминала. Бих могла да възстановя младостта му от неговите разкази. За щастие те бяха доста подробни. Щом започнах да му задавам въпроси, той отговаряше… разбира се, това стана доста след като навърших 7 години.

Самият факт, че си дъщеря на някого, или син на някого, изкривява възприятията по отношение на въпросния персонаж: „Той е мой баща“. Не мислим достатъчно за това, че това е един господин, който има своя личен живот, свои приключения, свои грижи. И който може да е бил много добър баща, но самият факт на бащинството не е основен елемент от неговата личност, не го поглъща напълно. Има други елементи, които рискуваме да пропуснем.

Б.П.: Едва ли някой може да живее „безнаказано“ с един персонаж като Адриан повече от 20 години, без да се промени от допира с него…

М.Ю.: Разбира се. Всички персонажи ни променят. Но е много грешно да си представяме, че даден персонаж сме ние. Ако това сме ние, той би бил също толкова беден като нас. Би имал нашите собствени ограничения. Важното е да вземем персонаж, чийто живот или темперамент са толкова различни от нас самите, че ни дава възможност да научим нещо.

Б.П.: По какъв начин ви промени срещата с Адриан?

М.Ю.: Вероятно неговата интелигентност. Той е бил несъмнено много интелигентен човек.

Б.П.: Вие бихте ли казали като Адриан: „Моят живот ме вълнува по-малко от историята“.

М.Ю.: Но вие отново цитирате литературен пример. Спомняте ли си Франсоаз на Пруст, която е така безмилостна към слугинята в кухнята? Когато прочита в една медицинска книга описанието на болестта, от която страда слугинята, а болестта е всъщност бременност, тутакси започва да са кае: „Ох, бедната!“

В реалния живот загубата на нашите близки и самият факт, че ние трябва да продължим да живеем, че практическият живот трябва да продължи, ни пречи да почувстваме трагедията на събитията. Може би само в отделни моменти. Иначе ние бихме били постоянно повалени на земята.

Б.П.: Адриан казва, и това е великолепно казано: „Единствената форма на добродетел, последната, която все още понасям, е твърдото намерение да бъдеш полезен“.

М.Ю.: Да. За мен това винаги е било водеща идея. Тя може би обяснява членството ми в 40-те дружества…

Б.П.: Точно за това го цитирам.

М.Ю.: Но така е и при Зенон от „Творение в черно“. Накрая той казва, че всичко, което има значение за него е да остане полезен, да бъде скромно полезен.

Б.П.: И за вас, това е една от линиите на вашия живот?

М.Ю.: Това е една от линиите, да.

Б.П.: Тогава да се обърнем към „Творение в черно“, която е една по-нова ваша книга, издадена е през 1968 година. И ми се струва, че тази книга е много повече роман в сравнение с „Адриан“, дори и само заради това, че основният персонаж – Зенон, е измислен.

М.Ю.: Да. И защото персонажът на Зенон, подобно на всички нас, преминава през обстоятелства, които са изключително разнообразни. Адриан е трябвало да се изправи срещу някои сурови обстоятелства в своя живот, но все пак той винаги е Императорът. Един човек, който, както сам той казва, никога не е познал например глада, и който, поне да известна степен, сам е избрал съдбата си. Зенон е беден. През значителна част от времето той е или преследван, или бяга. Справя с живота както може. Той се промъква през трудностите, драмите и през предразсъдъците на своето време. Той е, още от самото начало, така да се каже, победен.

Б.П.: Неговото време е 16-ти век…

М.Ю.: Да. 16-ти век, който се оказва доста продължителен. Има връзки между двата персонажа – и двамата са преди всичко интелигентни, и двамата имат тази страст, да служат, и двамата имат определено отношение към метафизичното. Много повече при Зенон, защото един император все пак не може да си позволи дълго време да съзерцава света.

Б.П.: Вие казвате, че Зенон е философ, лекар, алхимик…

М.Ю.: Точно така. Но техните характери са много различни. Адриан е очевидно един човек, който е силно емоционален. При Зенон, напротив, оставаме с впечатлението за един темперамент, който е почти неразрушим. Ако той не се беше самоубил на 59 години, имаме чувството, че би имал още 20-25 години живот пред себе си. Зенон е човек, който заяква при срещата с живота. Но това, което според мен го прави много вълнуващ, (а аз съм казвала, че обичам Зенон като брат) е, че до голяма степен преживяваното от него е близко до преживяваното от нас.

Б.П.: По какъв начин?

М.Ю.: Първо, той живее в една Европа, която е прерязана от Желязна завеса. Това не е Желязната завеса, която разделя комунисти от капиталисти в наше време, а Желязната завеса, която разделя католици от протестанти. Но която се свежда все до същото нещо. И в двата случая става въпрос за политически интерес, за териториален интерес, срещу който той не може да се бори. Зенон е човек, който се оказва в клопка между различни религиозни, философски, метафизични вярвания. Виждаме как тези различни теории, обяснителни системи за света се развиват, растат и избледняват така, както това става и в наши дни. Една теория заема мястото на друга, и всичко е все пак някак си все още отворено до известна степен. И накрая, това е един човек, който е изправен пред свят, който става все по-мрачен до степен, че накрая той избира да напусне, за да не се изправи срещу най-страшното и то при ненужно жестоки обстоятелства. И преди всичко, за да не трябва да прави компромиси.

Б.П.: Вярно е, че в „Мемоарите на Адриан“ вие показвате една гледна точка към света, която е някак си по … оптимистична; светът там изглежда някак си …

М.Ю.: Позлатен.

Б.П.: Да, позлатен… питам се дали това отговаря на определен етап от вашето собствено развитие?

М.Ю.: Това отговаря едновременно на историята и на един етап от моето развитие. От една страна античният свят заради самия факт, че това е античният свят, е много по-млад … той е по-млад от света на Зенон с 16 века. Следователно е видял много по-малко ужаси и трагедии. При Адриан все още има възможност човек да вярва, че един велик характер може, поне за известно време, да стабилизира света. По времето на Зенон това вече е само шега. Такова нещо вече не може да бъде направено.

От друга страна, „Адриан“ беше написан през 1948 година и Бог знае, че обстоятелствата тогава бяха такива, че вече даваха достатъчно основание за песимизъм…за абсолютен песимизъм. Но винаги, щом свърши една война, има известен подем – хората вярват, че разумът, мъдростта, или поне споразуменията (ако допуснем, че те са разумни), може би ще излязат победители накрая, ще се наложат. Докато в „Творение в черно“, която е писана между 1960-1965 година, ясно се виждаше, че много неща вече се пропукват.

Б.П.: Спомням си за нещо казано от Робер Кантерс по повод на вашата книга „Творение в черно“: „Адриан живее в една епоха, в която човекът все още успява да се превърне в Бог, докато Зенон живее в една епоха, в която човекът трудно успява да остане човек“.

М.Ю.: Това е напълно вярно и чудесно казано…като много от нещата, които казва Робер Кантерс.

Б.П.: На едно място в „Творение в черно“ Зенон казва следното: „Аз се пазех от това, да правя от истината свой идол, като предпочитах да я представям под нейното по-скромно име на точност“.

М.Ю.: Това изречение е много важно за мен.

Б.П.: Наистина ли? Защо?

М.Ю.: Защото когато се говори за истината, често всъщност се говори за теории, които някои хора възприемат като истина. Или за догми, които някои хора възприемат като истина. Докато когато се говори за точност, това вече е сериозно.

Б.П.: Да поговорим за стила. Да видим колко е еволюирал и как дори в такова песимистично произведение той може да бъде богат и оцветен. „Месото, кръвта, вътрешностите, всичко, което трепти и живее, по това време будеше у него отвращение, защото и животното умира в болка, както и човека, а на него му беше неприятна мисълта, че тялото му трябва да смила агонии. Още от времето, когато той самият закла прасе при един касапин от Монпелие, за да установи дали има съвпадение между пулсацията на артерията и систолите на сърцето, той реши, че няма смисъл да се използват различни думи, за да се обозначи едно животно, което се предава на заколение и един човек, който умира. Неговите предпочитания относно храната се простираха до хляба, бирата, някоя каша, която пази плътния вкус на земята, всякакви зеленини, освежаващи плодове и кореноплодни“.

М.Ю.: Да, Зенон много обича живота.

Б.П.: Той обича живота! Но тази храна, която той описва, това вашата храна ли е?

М.Ю.: Това е моята храна, естествено.

Б.П.: Карате ме малко да се съмнявам… Не си спомням дали в „Souvenirs pieux“ или в „Archives du Nord“, но вие казвате, че ви се е случва да хапнете и малко шунка.

М.Ю.: Не. Адриан казва това. Адриан също говори за вегетарианството, защото той е опитвал всички философски школи. Той казва, че за един император то не е много практично. Това би го принудило твърде много да се отличава от хората в своя двор и от своите войници. Освен това той мрази да се подчинява на каквито и да било теории и няма да възприеме някакъв възглед за света, който би му попречил да се натъпче с наденици, ако случайно има желание да го направи или ако това би му било полезно. При Адриан има това отричане на всяка абсолютна догма.

Б.П.: Но вие самата сте вегетарианка?

М.Ю.: Да, аз съм вегетарианка. Но от време на време ми се случва да хапна и някой сандвич.

Б.П.: Ето, намерих този цитат. В бележките под линия на „Archives du Nord“, стр. 167, вие правите сравнение с една от вашата героиня Франсоаз Льору, „… случва ми се от време на време да хапна по някоя шунка, сигурно не толкова вкусна колкото тези, които тя е опушвала, но все пак принадлежаща на някое животно, което е брутално убито… разбира се, не пред очите ми…“.

М.Ю.: Е, да. Много е трудно човек да бъде изцяло верен на една теория или на каквато и да било система.

Б.П.: Да вземем друга ваша книга, която се казва съвсем просто „Пламъци“ и която е много слабо позната, дори сред вашите читатели. Струва ми се, че това е книгата, в която вие разкривате най-много от себе си.

М.Ю.: Всъщност това е една книга с поеми. Това са поеми в проза, но са все пак поеми и по принцип читателите не се надпреварват да четат поеми.

Б.П.: Не са само поеми. Там има и разкази…

М.Ю.: Има разкази, но те са в един приповдигнат тон, доста лиричен…

Б.П.: Това е книга на моралист.

М.Ю.: Всички книги са книги на моралисти, заради усилието да се извлече някаква поука от един преживян опит.

Б.П.: Тази книга съдържа дневника на една страст.

М.Ю.: Да. Но той се развива през една цяла група от най-различни образи, за които става въпрос постоянно.

Б.П.: Но там чуваме Маргьорит Юрсенар, която говори в първо лице, която се оплаква, чийто глас потреперва… вие казвате, например: „Любовта е едно наказание. Ние сме наказани да не можем да оставаме сами“. Чудя се дали това твърдение не е преувеличено?

М.Ю.: Да. Спомням си за също толкова преувеличеното твърдение на Паскал, че човекът е наказан с това да не може да стои само в една стая. То е същото. Очевидно в момента, в който подадем нос извън стаята, или щом се привържем към някой друг, има вече известен риск.

Б.П.: Или това например: „Едно сърце – това може би е неуместно. То е нещо, свързано с анатомия, с маса или с касапи. Предпочитам твоето тяло“. Бях много изненадан да прочета това, написано от вас.

М.Ю.: Да и не. В този случай, струва ми се, че аз реагирах срещу френската склонност към любовна сантименталност, моля да извините моята липса на патриотизъм. Често имам чувството, че Франция поне от Средновековието насам, от Кретиен дьо Троа през „Принцесата на Клев“, като се продължи с романтиците като „Херцогинята на Ланже“ и чак до наши дни преувеличава значението на любовта, ако смея така да се изразя. Твърде много е говорено за сърцето.

Б.П.: И не достатъчно за тялото?

М.Ю.: Може би няма какво толкова да се каже за тялото, освен това, че то съществува. И нищо не е по-реално от съществуването на тялото, но сърцето е толкова изкуствено творение, че човек остава с усещането, че е опаковано в литература. А към това аз винаги се отнасям с недоверие.

Б.П.: Тази страст, за която вие разказвате, тя е много болезнена…

М.Ю.: Те всичките са. Иначе нямаше да бъдат страсти.

Б.П.: Е, мисля, че понякога има и щастливи страсти, или поне…

М.Ю.:… за известно време. Само за известно време.

Б.П.: Накрая на книгата вие казвате, че на човек му доскучава да бъде щастлив, а в текста вие се оплаквате, че не сте. Това ми напомня за едно изречение от „Алекси“, което е писано десетина години по-рано… Той казва: „Трудно е да не мислиш за себе си като за някой, който превъзхожда другите, щом страдаш повече от тях“.

М.Ю.: Да. Вярвам, че по-голямата част от хората живеят с тази илюзия. И то не е съвсем илюзия, защото чрез страданието те са научили нещо повече.

Б.П.: Алекси добавя: „При вида на щастливите хора на човек му прилошава от щастие“.

М.Ю.: Но щастливите хора не са непременно добри хора. Понякога щастливите хора са доста неприятни. Това не винаги е приятна гледка.

Б.П.: До поговорим за вашата страст към Гърция. Вие сте наполовина французойка, наполовина – белгийка, а сега сте американска гражданка, но аз си мисля, че вашата истинска родина е Гърция.

М.Ю.: Не съм сигурна. Бих казала, че имам една дузина Родини…

Б.П.: Дузини?

М.Ю.: Разбира се.

Б.П.: Кои са те?

М.Ю.: Да видим… държавите, които най-много обичам в Европа? Аз имам голяма страст към Австрия, към Швеция, към Португалия, към Великобритания. Английската литература е толкова голямо вдъхновение за мен, че тя е несъмнено една от моите Родини. Обичам много Азия. Доколкото мога, изучавам азиатските литератури и следователно и в Азия се чувствам като в родината си. Аз не вярвам в това, че родината е изключителна. Не повече, отколкото вярвам в незаменимите майки.

Б.П.: Да, но вие вярвате във вашата любов към Гърция?

М.Ю.: Вярвам в страстта си към Гърция. Както в книгата ми „Пламъци“, както в Адриан или в Зенон, заедно с едно много голямо желание за яснота. Аз не вярвам в гръцкото чудо.

Б.П.: Но Адриан казва: „Точно в Гърция аз мислех и живях“, а да не забравяме, че той е римски император.

М.Ю.: Това е вярно, но само за Адриан.

Б.П.: Не е ли поне малко вярно и за вас?

М.Ю.: Само до известна степен. Защото върху мен са упражнявани и други силни влияния след това. За Адриан цялата култура минава през Гърция. Не е имало друга. Той не е искал да бъде латинец. Докато за нас, както казвам в предговора към „Короната и лирата“, има цяла поредица култури, които са еднакво значими.

Б.П.: Тази ваша книга, „Короната и лирата“, ми изглежда много повече като разходка сред гръцката поезия, отколкото като антология.

М.Ю.: Да. Ако смея да кажа, тя е повече един опит за социологическо изследване, отколкото поетичен опит. Има хилядолетна история на гръцката поезия, която започва от първите йонийски поети и стига до първите византийци – това са 12 века. Изумителното в нея е огромното разнообразие на мнения по всички въпроси – за живота, за смъртта, за любовта, за войната и до каква степен всеки един поет е индивидуалност като вие или като аз. Вътре има всичко и тези поеми си противоречат. Това, което поражда страстен интерес у мен е откритието, че същите механизми са все работят. По тази причина аз се опитах за всеки поет да направя една малка обяснителна бележка, която да покаже какви са били политическите и социалните обстоятелства на неговото време.

Б.П.: Сега ще ви помоля да ни прочетете поемата или стиха, който вие си избирате.

М.Ю.: Очевидно всеки избор е продиктуван от случайност. За това ще прочета поемите или по-скоро римуваните текстове от религиозен порядък на известните оракули, към които всички са се обръщали и които използват хитрините на всички оракули. Например до нас е достигнал един текст, посветен на цар Крез, преди той да потегли на война. Той попитал дали ще мине добре или не. Оракулът отговаря: „Царят, ако тръгне на война, ще разруши една империя“. Очарован, царят тръгва на война. Естествено империята се оказва неговата. От друга страна, оракулите никога не трябвало да се компрометират.

А ето сега, за да ви покажа, че трябва да оставим белия мрамор и да гледаме живота такъв, какъвто е, ето един образ на семейна вечеря, представен от Менандър през 4-ти век. Това може да е вечеря, на която вие самият тъкмо сте присъствал.

„Трябва да имаш силно сърце,

за да заемеш място около масата

по време на семейна вечеря.

Първо – бащата, с чаша в ръка, ту гълчи, ту се шегува,

после майката го отменя,

после идва бабата, която мърмори,

после дядото, с басов глас,

после добрата стара леля, която, самата сладост,

нарича „скъпи мой“ най-големия син,

а той, понеже е добре възпитан,

трябва да отговори учтиво.“

Или ето една поема от Платон, който се оплаква от колониалните войни. Тя е за войниците от Калкис, които са загинали в Персия.

„Нас, войниците от Калкис, ни погребват в Суза.

Това е твърде далеч от нашия край“.

Б.П.: Каква великолепна жалба…

М.Ю.: Да. А сега, един по-слабо известен поет, Алкей от Месения, който се жали от унизителното поражение на царя на Македония, когато Рим започва да надмогва и постепенно завладява Гърция.

„Срещу Филип, цар на Македония.

Голи, тъжни, без чест,

покрай една нива с овес,

победени,

след нанесените удари, получени удари,

ти виждаш тук, мимоходом,

нашите изоставени тела.

Три хиляди добри войници, стенат: „О, Македонийо!“

Ние лежим, един връз друг, в забравата и в смъртта, сами.

А нашият цар Филип,

той е още жив и е добре“.

Б.П.: Вие трябва да сте доволна, тук говори вашия пацифизъм!

М.Ю.: А сега Филип отговаря, не със същото перо, но със същата тръстикова пръчица, със заплашителни стихове:

„ Голо, тъжно, без листа,

под яркото обедно слънце,

ти виждаш тук, мимоходом,

дървото, на което ще бъде обесен Алкей“.

Б.П.: Една част от тези поети са били в библиотеката на Адриан…

М.Ю.: Да, разбира се. Можем да си съставим мнение за Адриан въз основа на поемите, които е обичал най-много. И ние знаем кои поеми е обичал най-много. Неговите любими поети са били често мрачни поети от миналото.

Б.П.: Той самият е бил поет.

М.Ю.: Да, той е бил поет. Написал е много красиви стихове, някои от тях дори на гръцки, които не са лоши.

Б.П.: Това не е ли проява на голям алтруизъм от ваша страна – вие, която също сте творец, да прекарвате дни, месеци, дори години от времето си като превеждате написаното от други?

М.Ю.: Не, това е едно и също нещо.

Б.П.: Как така?

М.Ю.: Аз никога не правя разлика между вас и мен.

Б.П.: Обяснете ми. Не разбирам.

М.Ю.: Има един девиз, който Зенон много често използва: „Unum sum et multi in me“. Аз съм един, но в мен има мнозина. Дали това съм аз, на която се случва нещо, или на някой друг, аз не виждам разликата.

Б.П.: Вие сте превеждали негърски спиричуъли, гръцки поети…

М.Ю.: Разбира се. Това е част от моя протест в защита на малцинствата.

Б.П.: Вие имате много повече политически пристрастия, отколкото хората си мислят…

М.Ю.: Да, разбира се. Що се отнася до гръцките поети, дали един човек е написал много хубави стихове, които ме вълнуват, за живота, смъртта, любовта, политиката, или дали аз съм ги написала, честно казано, аз не виждам разликата. Ние сме дали израз на нещо, което е трябвало да бъде изразено. Това е.

Б.П.: Цитирам от „Творение в черно“ този алхимичен девиз: „Да отиваш към тъмното и неизвестното чрез това, което е още по-тъмно и по-неизвестно“. Същото не е ли валидно и за работата на писателя?

М.Ю.: Напълно. Това, което прави писателите толкова важни е, че те се изправят лице в лице с тази безформена, разнообразна, сложна материя, която представлява живота, и докато работят върху нея, малко по малко, тя приема някаква форма, и човек си казва: „Ето, това води до нещо, има някакъв резултат“. Така писателят позволява на хората да изразяват своя собствен опит чрез него, да анализират своя опит чрез неговия.

Б.П.: Като наблюдавам вашия живот и книгите ви ми се струва, че вие сте непрекъснато по границите на нещата. Вие сте родена на границата между Франция и Белгия; живеете тук в щата Мейн, който е на границата на Съединените щати, недалеч от Канада; в двете ви автобиографични книги, за които ще говорим след малко „Archives du Nord“ и „Souvenirs pieux“ вие изучавате границите на своето семейство; книгите ви не могат да бъдат подведени под един единствен литературен жанр, защото са на границата между историята, романа и поезията…където и да се опита да ви разположи човек, вие никога не оставате в центъра, а бягате към границата.

М.Ю.: Вярно е. Адриан казва: „Не мога да се лаская с един живот, разположен в центъра“.

Б.П.: Вие непрекъснато бягате от центъра…

М.Ю.: Центърът е навсякъде. Тази маса, около която сме седнали сега, също е център.

Б.П.: Да се върнем на Адриан. Той прекарва живота си в пътуване. Като император той прекарва 12 от 20 години в пътуване.

М.Ю.: Вярно е. Той е харесвал варварските страни или поне това, което по негово време е било считано за варварски страни, а именно – страните по границите.

Б.П.: Но какво търси Адриан от другата страна на границата?

М.Ю.: Някаква свобода… преди всичко свободата да може да съди за това, което се предполага, че се намира в центъра. Има някои интересни стихове за Адриан на латински, не на гръцки, в които поетът казва: „ Не бих искал на бъда Цезар, а да се излагам на дъжда в Британия и на снега в Русия“. А Цезарят, тоест Адриан, отговаря: „Аз не искам да бъда някой си Фулан (както се е наричал поета) и да се излагам на комарите в Рим и на литературните разговори в салоните“. Когато напуснеш страната си, това дава един голям шанс за свобода на преценката спрямо средата, в която си живял преди това.

Б.П.: А вие какво търсите от другата страна на границата?

М.Ю.: Именно тази промяна на средата, което ни позволява да съдим. Тази перспектива.

Б.П.: Да поговорим малко за вашите последни две книги „Archives du Nord“ и „Souvenirs pieux“. Бих искал да разбера защо, след като сте изследвали вече живота на Адриан, на Зенон, Алекси и на толкова много други, решихте да пишете за персонажи във вашето собствено семейство?

М.Ю.: Предполагам, че бях малко повлияна от работата по „Творение в черно“. За тази книга се опитах да използвам автентични документи на различни семейства и доста често използвах имена на хора и феодални владения, които бях открила в различни семейни документи.

Б.П.: Вие самата почти не присъствате в тези две книги, или най-много като дете на 6 седмици. Защо избрахте да опишете вашето семейство – защото това е вашето семейство или защото хората от вашето семейство представляват някакви аспекти на това, което се нарича човешката участ?

М.Ю.: Заради човешката участ. Всички имаме прадеди и те винаги са представители на човешката участ, но не винаги има налични документи. А в моя случай имаше доста запазени документи. С обичайните пропуски, но все пак, имаше документи.

Б.П.: Любопитно е, че самата вие, която нямате деца, нямате наследници, по някакъв начин давате един втори живот на хората, които ви предшестват?

М.Ю.: „Да възкресим мъртвите“, както е казвал Джорджио Мерула…

Б.П.: Не, не … не мисля, че вие възкресявате мъртвите. Мисля, че вие ги карате да се родят отново. Това е нещо различно.

М.Ю.: Може би.

Б.П.: Искам да дам още един пример за Вашия стил. В началото цитирах този пример за почти янсенистки стил в „Алекси“, после този богат и цветен стил от „Творение в черно“, а сега, в „Archives du Nord“ откривам, че там не сте далеч от Брьогел.

М.Ю.: Да, разбира се. Това е 19-ти век, той е много ярък като цветове.

Б.П. : Интересното във вашия случай е, че вие сте започнали с един стил, който е много овладян, много икономичен, а с напредването на времето стилът ви става все по-оцветен…

М.Ю. : Човек се опитва да вкара в текста колкото се може повече от вероятните реалности.

Б.П.: Но не е ли по-приятно да се пишат произведения като „Archives du Nord“, в сравнение с по-ранните ви, по-изчистени творби, като „Пламъци“?

М.Ю.: Не. И при двата случая аз …не бих казала точно, че много съм се забавлявала, но…по-скоро съм писала в едно състояние на … как да кажа… „екзалтация“ е идиотско, „възбуда“ е ужасно американско, ако кажа „удовлетворение“ пак изглежда глупаво, как да го опиша?

Б.П.: Потърсете точната дума, докато аз ви прочета този красив малък откъс…

М.Ю.: Състояние на разцвет, ако искате.

Б.П.: Разцвет. Ето цитата: „Ах, тази жена Льору! Бих искала да разбера дали на млади години тя е била прислужница в някой хан или слугиня в замък, дали е обичала мъжа си или му е слагала рога, дали е палила свещи в църквата или е недоволствала от свещеника, (или може би и двете едновременно), дали е полагала грижи за болни съседи или е затръшвала портите под носа на просяците. Точно чрез най-обикновените жестове ние трябва първо да се опитаме да разберем едно същество, сякаш го очертаваме с резки движения на молива. Но би било просташко да отречем на тази непозната и наличието на по-изискани, почти по-чисти чувства, които изглежда се пораждат при усъвършенстването на душата по начина, по който един алхимик извлича злато. Франсоаз може и да е обичала също като мен деликатните звуци на латерните; може да се е възхищавала на някой червен залез над заснежените поля, да е вземала тъжно някое птиченце, паднало от гнездото, като си е казвала, че това е много жалко. Това, което тя е чувствала и мислила по отношение на своите болки и радости, за своите моменти на физическа болка или телесна удовлетвореност, за старостта, за смъртта, която настъпва, за тези, които е обичала, но които са вече покойници, няма повече или по-малко значение от това, което аз съм мислила и чувствала. Нейният живот несъмнено е бил по-труден от моя. Обаче аз имам чувството, че работата е горе-долу. Тя е като всички нас в плен на необяснимото и неизбежното.“ Аз мисля, че на 25 години вие никога не бихте казали „горе-долу“.

М.Ю.: Защо, бих казала, но може би не по повод на Фразоаз Льору. Самата Франсуаз Льору би казала „горе-долу“. Виждате ли, разликата, която обикновено се прави между книгите, в които авторът казва „аз“ и книгите, в които авторът говори за „него“ или „нея“, в основата си е доста глупава. Защото дори когато казваме „него“ или „нея“ се опитваме да говорим така, както той или тя биха говорили – това е трето лице, но то е едно маскирано първо лице. Тук говори Франсоаз Льору.

Б.П.: Кажете ми как работите? Един подобен пасаж, дълго време ли работите върху него или той просто се излива естествено?

М.Ю.: Излива се естествено. Има моменти, в които, разбира се, нещата не се получават и човек трябва да пренарежда отделните части от текста и преработва по десет пъти една страница, понякога има и блокажи. Дори и да не забелязвате, това се случва понякога…

Б.П.: Значи първият том „Souvenirs pieux“ е за семейството на вашата майка; „Archives du Nord“ е за семейството на вашия баща, а вече беше обявено, че ще има и трети том… той написан ли е вече?

М.Ю.: Не. Не е написан, дори не е започнат. Тези две книги имаха известен успех, а аз не искам да правя автоматично продължение, използвайки същия глас. Исках малко да помисля, защото проблемите вече ще бъдат съвсем нови. В първия и втория том аз не присъствам, или присъствам най-много като дете на 6 седмици. В третия том ще проследим остаряването на един мъж, Мишел, и това, което ме интересува е не точно фактът на неговото остаряване, а неговата страст към живота, която той запазва до края. Освен това се появявам и аз, но като дете. И трябва да опиша различните периоди на детството и детството като такова. А това е доста трудно.

Б.П.: Значи е доста по-трудно да пишете за самата себе си, отколкото за персонажи като Зенон или Адриан?

М.Ю.: Много по-трудно. Защото човек може да се обърка. И суетата се намесва винаги. Понякога също и срама. А отделно от това съществува проблема, че ние самите не се виждаме отстрани. Някои велики художници са си правили автопортрети като са се гледали в огледало. Рембрант, например, го прави чудесно. Но по принцип това е трудно, а и опасно.

Б.П.: Помислете, обаче, че толкова много хора очакват с нетърпение това произведение…

М.Ю.: Опитвам се да се отдалеча от темата, защото подозирам, че моите виждания за детството се разминават с много от идеите, които са широко разпространени.

Б.П.: От всичките ви книги и от живота ви се излъчва едно внушение, че не трябва човек да се колебае да разкъса оковите на ежедневието си, да разруши навиците си и да поеме на път.

М.Ю.: Разбира се. Има много хора, които ни съветват да не разкъсваме оковите си…

Б.П.: Да, има много такива, особено във Франция.

М.Ю.: Може би.

Б.П.: Мислите ли, че в пътуването има някаква философия, че от него може да се извлече поука?

М.Ю.: Има поуката на раздялата, поуката на свободата. Но пътуването не ни дава автентичната свобода, както забелязва Зенон, защото винаги влизаме в нови връзки и възникват нови обстоятелства, които ни ограничават. Без това нямаше да има живот.

Б.П.: Какво представлява за вас конформизма – една лоша болест?

М.Ю.: Една нещастна болест, при всички случаи.

Б.П.: Защо да е нещастна болест?

М.Ю.: Защото ви пречи да съществувате. Защото хората, които са били истински конформисти, те не са живели изобщо.

Б.П.: Натрупването на богатства, на вещи прави хората конформисти. В „Източни новели“ има едно изречение: „Този изискан човек, най-после успя да усети вкуса на всичките си пари чрез най-висшата форма на лукс, която се състои в това, да можеш да се лишиш от всичко“.

М.Ю.: Забележете, че това е едно усещане, което съм изразила чрез думите на един японски принц, който става будистки монах, но с които нашите предшественици от 17-ти век щяха напълно да се съгласят. Много от тях накрая са се оттегляли в манастир или са се отказвали от всичко.

Б.П.: Да, но в хода на един човешки живот ние се привързваме не само към хора, но и към предмети, спомени, фотографии ….

М.Ю.: Не е лошо, но трябва да можем и да се лишим от тях.

Б.П.: Но вие не се лишавате. Виждам много такива наоколо.

М.Ю.: Да, разбира се, но защото са тук. В момента, в който вече не са тук…

Б.П.: За вас няма значение?

М.Ю.: Няма значение. Знаете този красив израз на Кокто, която вече съм цитирала другаде. Питат го: „- Ако домът ви бъде обхванат от пламъци, както ще отнесете със себе си?“. „- Ще отнеса пламъците“. Красиво.

Б.П.: Много красиво. Но на какво трябва да държим в живота? Трябва да държим на нещо, нали? Думата „ценности“ е може би твърде претенциозна, но какви са вашите ценности?

М.Ю.: Обаче думата „ценности“ е важна.

Б.П.: Значи вие приемане думата „ценности“?

М.Ю.: Напълно приемам. Може би най-важното е да държиш за развитието на своята собствена ценност, на своите собствени ценности.

Б.П.: Как?

М.Ю.: Вие ме карате да потрепервам! Защото ако ви отговоря това, което наистина мисля, в най-прости изрази, ще изглеждам така, сякаш сипя банални истини за живота.

Б.П.: Но понякога има банални истини, които могат да послужат за основа на един живот.

М.Ю.: Да се отнасяме един с друг по-човешки, да бъдем по-щедри, да бъдем по-твърди …

Б.П.: Твърди?

М.Ю.: Да. Твърди.

Б.П.: Не сме достатъчно твърди?

М.Ю.: Просто, за да можем да поемаме ударите.

Б.П.: Да, но нека да направя алюзия с една глава от „Творение в черно“, в която се говори за „безпътиците на плътта“. И внезапно, пред тези „безпътици“, нищо не може да устои…

М.Ю.: Обърнете внимание, че от момента, в който безпътиците на плътта започват да излагат Зенон на опасност, той вече е преминал периода, в който те наистина са съществували за него самия. Той страда заради безпътиците на другите. Той е участвал в тях преди, както всички. Вярвам също, че цялото наше християнско образование, и пост-християнско, западно образование, ни кара да преувеличаваме положението и да го утежняваме. Щеше да е много по-просто, ако не се самообвинявахме толкова много.

Б.П.: Вие говорите за греха?

М.Ю.: Аз не обичам много думата „грях“ и никога не я използвам.

Б.П.: Алекси я използва често.

М.Ю.: Да, но това произтича от неговото протестантско образование. То е половина католическо, наполовина протестантско, но във всеки случай – много религиозно. Това е част от характера на Алекси.

Б.П.: Мислите, че щеше да бъде по-добре, ако по-малко се притеснявахме за греха?

М.Ю.: Да, така мисля. Може да се казва просто „грешка“ или „непохватност“.

Б.П.: В книгата „Алекси“ попаднах на следния пасаж: „Това, което може би прави сластта толкова ужасна е, че тя ни учи, че имаме тяло. Преди това то ни е служило само за да живеем“.

М.Ю.: Мисля, че това е много вярно за по-голямата част от европейците. И трябва да разполагате с цял един метод, с цяла дисциплина, за да разберем, че имаме тяло и това тяло е инструмент на това, което се нарича „душа“ (по липса на по-добра дума да назовем това нещо), и че ние се осланяме през цялото време на това тяло така, както аз в момента се подпирам с лакът на масата. За да слезем на едно много ниско ниво, човек има впечатлението, че за част от авторите на френската литература, литературата а ла Мопасан, и това не е обида към Мопасан, а към най-забележителните неща, които той е описал, та човек остава с впечатлението, че „любовната кльопачка“ е най-важното нещо, което според тях оправдава съществуването на тялото. Други го търсят в спорта, но той е състезателен. И това също е опасно.

Б.П.: А, значи вие не обичате състезанията?

М.Ю.: Не.

Б.П.: Това е от „Coup de grâce“ – „Съществуването не е направено от преживени импулси и упорита последователност, а от компромиси и забрава“.

М.Ю.: Това е що-годе вярно за съществуването.

Б.П.: Сигурна сте?

М.Ю.: До голяма степен. Има моменти, които са описани от Пруст, когато сърцето е непостоянно, когато спомените се връщат, но обикновеното съществуване, средното съществуване, е за щастие до голяма степен изградено от забрава. Без това хората щяха да бъдат постоянно проснати на земята.

Б.П.: Не си спомням дали беше в „Souvenirs pieux“, но в един момент вие говорите за фаталността на доброто….дали все пак фаталността на злото не е по-силна?

М.Ю.: Да допуснем, че е.

Б.П.: Дали тази фаталност на злото няма в последна сметка да ни помете всички, да помете нашата цивилизация?

М.Ю.: Сигурна съм, че ще го направи. Защото тя взема една изключително коварна форма. Има наистина зловещи хора и други, които не са в такава степен. Но има огромно количество хора, които са малодушни, които оставят нещата да се случват пред очите им, или хора, които са наивно доверчиви…

Б.П.: На които липсва тази твърдост, за която вие говорихте?

М.Ю.: Да, които не са нито решителни, нито проницателни. И докато убедите всичките тези хора, че нещо трябва да се направи, много е вероятно онези, които са наистина ужасни и зловещи, да надделеят.

Б.П.: Във вашите очи има много интелигентност, доброта, нежност, но често проблясва и подигравателност… Струва ми се, че във вашите книги често вие говорите много подигравателно за жените.

М.Ю.: А, не само за жените.

Б.П.: Разбира се, но да поговорим по-специално за жените. Ще се върна към вашия предговор към „Короната и лирата“, от където е това изречение: „При преводите, както и при жените, ако са верни, но нямат никакви други достойнства, това ги прави нетърпими“.

М.Ю.: Сигурно. Но това е вярно и за мъжете. Един мъж, който е верен, но който няма никакви други достойнства освен това, че е верен, може да бъде доста досаден.

Б.П.: Но вие не сте написали „мъжете“. Написали сте „жените“.

М.Ю.: Защото хората изискват верността преди всичко от жените.

Б.П.: Да. Но все пак … Адриан, например, като говори за жените казва следното: „Връщах се към тесния кръг на жените, техния твърд усет за практичното и начина, по който небето над тях внезапно посивява в момента, в който любовта вече не е с тях“. Искам да разбера дали вие сте съгласна с Адриан?

М.Ю.: Мисля, че това е често пъти вярно.

Б.П.: Но какво искате да кажете? Мислите, че щом една жена няма повече любов в живота си …

М.Ю.: Особено във Франция…може би тук, в Америка, не е съвсем същото…Но във Франция жената е била толкова убедена, че нейният живот се основава на любовта, че щом тя остарее, щом престане да бъде привлекателна и да бъде обект на съблазняване, тя твърде често има усещането, че нейният живот става сив.

Б.П.: Искате да кажете, че Адриан е познавал френски жени?

М.Ю.: Латински жени.

Б.П.: Значи това е вярно за всички латински жени?

М.Ю.: Важи за повечето италианки или испанки, каквато е била майка му.

Б.П.: Адриан казва също и следното: „Положението на жените е предопределено от странни обичаи. Те са едновременно зависими и защитени, слаби и влиятелни, прекалено силно презирани и прекалено уважавани“. Мислите ли, че това е още вярно?

М.Ю.: Да, мисля, че все още е вярно. Напълно вярно. Може би дори в наше време те са по-малко уважавани. И все още не са защитени в достатъчна степен. Има някакъв период на преход, който не е твърде приятен.

Б.П.: Не са достатъчно уважавани?

М.Ю.: Да. Жената през 19-ви век е била, поне привидно, повече уважавана. Дали наистина е била, това е въпрос, който тепърва трябва да се постави.

Б.П.: Какво мислите за жените, за френските жени от наше време? Които днес нямат колебания да споделят, да описват каква е тяхната сексуалност – това изглежда ли ви като освобождение?

М.Ю.: Не. Да кажете на света каква е сексуалността на някого, като при това допускаме, че изобщо има такъв предмет, ми изглежда толкова маловажно…

Б.П.: Значи не вярвате, че може да има така нареченото „освобождаване на жените“ по пътя на…

М.Ю.:… по пътя на признаване на тяхната сексуалност? Не. Мисля, че това е едно фалшиво освобождение. Същото е вярно и за мъжете. Ние всички сме били млади и към 20-тата си година сме вярвали, че ако бъдат премахнати определени сексуални забрани, нещата от само себе си ще се подобрят. Но тези сексуални забрани са вече до голяма степен премахнати. Признавам, може би не са достатъчно добре премахнати, духът на враждебност и на недоверие към сексуалността все още витае, но има напредък по определени показатели. И хората са вярвали, че от там нещата ще се подобрят. Но на мен не ми изглежда това да е станало.

Б.П.: Да, но си спомням, че Алекси казва: „Няма нищо по-лошо от мълчанието“.

М.Ю.: Да. Алекси се задушава от мълчание.

Б.П.: Но има и много жени, които се задушават в мълчание.

М.Ю.: Да. Но не съм сигурна, че начинът, по който те се опитват да решат проблема е наистина подходящ. Мен често ме обвиняват в мизогиния, което е много глупаво, докато не прибавят към това и просто мизантропия. Но това, което ме шокира е, че снимки на жени с картечници, снимки на дами, които се разхождат из страни от Близкия изток с картечници, се представят като насърчаване на освобождението на жените. Също като освобождение на жените се представя това, че жените са приети в някоя институция или че могат да си изкарват прехраната с някаква професия чрез работа за някое предприятие, което по-скоро би трябвало да бъде закрито. Тези неща не ми изглеждат като насърчаване на жените. Истинското насърчаване на жените ще има, когато престанем да говорим за тях във връзка с красотата, кухнята, градината, а когато те успеят да се наложат в едно общество, доминирано от мъже, с простото качество на това, че жените са хора. Никога никой не се е отнасял с презрение към една жена като Флоранс Найтингейл, или Елизабет Унгарска, или някоя влиятелна игуменка от Средновековието, или Света Тереза, знам ли, идват ми повече имена на католички, освен Флорънс Найтингейл, разбира се.

Б.П.: Да поговорим за католическата религия. Адриан критикува силно задължението, което е вменено на християните, да се обичат един друг.

М.Ю.: Да, защото никой не се съобразява с това. Той вижда лицемерието.

Б.П.: Вие съгласна ли сте с тази критика?

М.Ю.: Аз не мисля, че думата „да обичаш“ е подходяща в случая. Ако става въпрос за състрадание, за съчувствие, така разбирам. Но да обичаш? Защо „да обичаш“? Не може да има задължение да обичаш.

Б.П.: Но колко великолепно е това наивно религиозно чувство, което се излива от негърския спиричуъл, нали?

М.Ю.: Превъзходно, наистина. Както съм казвала и друг път, това е наистина големият подарък, който белите са направили на чернокожите, които иначе са малтретирали. Дали са им един Бог, който чернокожите са могли да обикнат. Чернокожите приемат персонажа на Исус за свой близък, за свой защитник, за свой брат … Приемат го преди всичко като брат – някой, който е страдал така, както страдат те.

Б.П.: Цитирам:

„Дайте ми тази стара религия,

щом е била добра за баща ми,

няма причина

да не подхожда и на мен.“

Б.П.: Красиво е все пак.

М.Ю.: Да.

Б.П.: Вече в края на нашия разговор нека да ви попитам за следното. Има едно постоянно усещане за провал у вашите герои. Адриан завършва с провал, Зенон е принуден да се самоубие в своята килия, за да не бъде посечен на дръвника…

М.Ю.: Обаче смъртта на Зенон е всъщност триумф. Той успява в смъртта си това, което не е успял в живота.

Б.П.: … Ерик, в „Coup de grâce“ убива Софи, която му е любима и т.н.

М.Ю.: Всеки живот е един провал, ако погледнете по-отблизо.

Б.П.: Но вашият не е.

М.Ю.: Разбира се, че е. Защото човек би могъл да направи много повече.

Б.П.: Не може да бъде.

М.Ю.: Представете си обратното. Представете си, че има само успехи, животът би бил доста скучен, дори омразен. Но това никога не е вярно. Има остаряване, има болести, има смъртта на близки хора, има една обща болка от света, от съществуването… всеки живот е един провал в смисъл на това, че ние не сме Спасители.

Б.П.: Всеки живот е може би един провал, защото завършва със смъртта, но вашият жизнен път не изглежда като провал…

М.Ю.: Напротив. Защото винаги е могло да се направи нещо повече.

Б.П.: Вярно е, че вие много сте говорила за провала, но всичките тези провали в крайна сметка изграждат вашия литературен успех.

М.Ю.: Ще видим.

Б.П.: Този ваш успех, може ли да бъде увенчан с една Нобелова награда, например?

М.Ю.: Въпрос на чиста случайност. Може да се увенчае с Нобелова награда или може да завърши в забрава. Не може да се каже.

Б.П.: Вие, Маргьорит Юрсенар, писател, успяхте ли да кажете най-важното от това, което сте искали да кажете?

М.Ю.: Успях да кажа много. Ще ми се да бях казала повече.

Б.П.: А смятате ли, че като цяло хората са ви разбрали?

М.Ю.: Някои хора разбраха. Не всички читатели, съвсем не.

Б.П.: А в наши дни имате ли усещането, че хората ви разбират по-добре?

М.Ю.: Започвам да мисля, че хората ме разбират все по-добре. Защото самото разнообразие на книгите, които съм написала, дава възможност на хората да добият една по-цялостна представа, а това е добре. Когато публикувах „Адриан“, хората помислиха, че аз съм специалист по римска история и издатели от различни държави се обръщаха към мен, за да ми предлагат да напиша историята на някой друг римски император. Когато написах „Творение в черно“ окултистите се заинтересуваха, без да забележат, че Зенон съвсем не е окултист – окултизмът е само етап, през който Зенон преминава, и т.н. Когато написах „Archives du Nord“ се сдобих с хор от почитатели едва ли не във всяко село на Северна Франция… Не знам като каква ще се явя при следващото прераждане. Но всеки път има много такива интерпретации – симпатични, но все пак ограничени.

Б.П.: Мислите ли, че това да оставиш книги след себе си е също толкова красиво, както да оставиш деца?

М.Ю.: Вярвам, че в момента е много по-добре да оставиш книги, отколкото да оставиш деца. Деца има вече прекалено много. И голямата цел би трябвало да бъде плавно да сведем огромната човешка маса до едно множество, което отдава на всеки човек дължимото достойнство. И да няма кръвопролития в бъдеще.

 Б.П.: Но в Париж често съм чувал хората да казват, че има твърде много книги.

М.Ю.: Аз също мисля така. Както има твърде много хора, така има и твърде много книги. Често си мисля и за листата на дърветата, които са били пожертвани, за да ги има всичките тези книги. И тогава изпитвам известни угризения.

Превод от френски език: Иванка Иванова

Маргьорит Юрсенар
Маргьорит Юрсенар (1903–1987) е френска писателка и първата жена–член на Френската академия, където е приета през 1980 г.

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици