Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

Немскоезичната преса за книгата:

Грандиозен роман, който увлича читателя от първата си страница, но не го оставя и след затварянето на последната.

„Франкфуртер рундшау“

В „Южни зими“ намират място важни събития от историята на ХХ век: краят на Втората световна война през 1945-а, студентските вълнения през 1968-а, рухването на комунизма през 1989/91-а. Взаимното им преплитане е по силите само на голям автор.

„Ди Цайт“

Гщрайн разказва леко, но в същото време извънредно прецизно.

„Нойе Цюрхер Цайтунг“


За поредицата:

Книгата излиза в поредицата “Вълшебната планина” , в която издателството предлага съвременна проза от Германия, Австрия и Швейцария.

Следващи заглавия от поредицата: „Как се появи наденичката с къри” от Уве Тим, „Пърформанс в Шанхай” от Зилке Шойерман,  „Дървосекачество” от Томас Бернхард, „Не бях аз” от Кристоф Магнусон, „Блуменберг” от Сибиле Левичаров.

 

За преводача:

Любомир Илиев е eдин от най-изтъкнатите български преводачи. В две последователни години – 2008 и 2009 – той заслужи Националната награда за превод „Христо Г. Данов”. Предстои му и връчването на Австрийската държавна награда за литературен превод за 2012 год.

Списъкът на преведените от него творби е внушителен и респектира със сложността на текстовете, разнообразието на жанровете и художествените форми. Сред многобройните му преводи се открояват “Корабът на глупците” на Себастиян Брант, “Натан Мъдрецът” на Лесинг, драмите на Шилер, Гьотевият “Фауст”, “Смъртта на Вергилий” на Херман Брох, “Сидхарта” на Херман Хесе, както и творби на по-съвременни автори като Хайнрих Бьол, Зигфрид Ленц, Бернхард Шлинк, Ханс-Улрих Трайхел, Уве Тим, Мартин Зутер, Даниел Келман, Гюнтер Грас и др.

Забележителен връх в творческата кариера на Любомир Илиев е преводът му на знаменития роман “Човекът без качества” от  Роберт Музил.



it's war, baby, it's war

1

Норберт Гюрайн, „Южни зими“
изд. „Атлантис – КЛ, София, 2013

2013 09 Gstrein korica

На втория месец от престоя си в Загреб, през есента, когато войната започна, Мария получи съобщение, което завинаги я отчужди от собствения й живот. Не беше виждала баща си вече повече от двадесет и пет години и също толкова дълго го бе смятала за умрял, ето защо отначало не реагира на обявата, която съседката беше оставила пред вратата й и която по никакъв начин не можеше да бъде от него. Сигурно бе някакво недоразумение, но когато няколко дни по-късно историята се повтори, тя слезе тичешком на улицата, купи от будката вестника, разгърна го веднага въпреки силния вятър и с чувството, че нещата наоколо губят очертанията си и се размиват едно в друго, се втренчи в неособено голямото каре по средата на рубриката „Разни съобщения“. После измина цяла седмица, в която не се случи нищо, но беше изпълнена с безпокойство, и когато накрая се натъкна на нова обява, седна в едно кафе, очите й тутакси се напълниха със сълзи и тя се огледа, за да провери дали хората от другите маси не я наблюдават и не са забелязали какво се случва с нея.

Последния декември бе навършила петдесет, бяха прекарали с мъжа си една седмица на остров Елба и непохватността, с която той се грижеше за нея, я накара да го заподозре, че има нова любовница. По обед седеше с него на слънцето, увита в одеяло, гледаше към морето и не знаеше дали можеше да усети мириса му във влажния въздух, или да го види там на хоризонта, или дали само слухът й я известява за него, но колкото и да се стремеше да не се поддава на пресмятанията, свързани с рождения й ден, забелязваше как тъкмо в тази неподвижност времето направо лети. Макар че вкъщи отдавна спяха поотделно, си взеха обща стая за няколкото дни и накрая тя възнагради усилията му да й покаже колко много я желае още, приведе се над него, събуди с няколко ловки пипания задрямалия червей, който по-рано бе наричала с най-нежни имена като същинска змиеукротителка, и го остави на мира чак когато с няколко слаби конвулсии се изля в устата й. Свършила си беше работата, а той обстоятелствено й се заизвинява както всеки път, когато не успееше да се дръпне навреме от нея, и на следващата сутрин не смееше да срещне очите й, хвърляше й крадешком отчаяни погледи като ученик в интернат, какъвто наистина е бил някога, и се закачаше с младите англичанки, с които закусваха в едно и също помещение на хотела, докато тя седеше безмълвно до него и си мислеше, че нейните желания са къде-къде по-силни от неговите и че като нищо би последвала предвзетите дами, когато по-сетне тръгнеха да изучават острова с големите си, напълно несвоевременни шапки, за да се почувства отново момиче поне за ден.

Когато се върнаха във Виена, тя изчака да минат няколко месеца и тогава – по-скоро за да го поласкае, отколкото от желание наистина да научи нещо – се осведоми защо се прибира толкова късно вечер. Не би възприела като катастрофа истината и забеляза как той здравата се изпоти, докато най-сетне стигне дотам, че да чуе от нея всичко. После го попита дали би имал нещо против тя да замине за известно време за Загреб и се ядоса, задето още в следващата секунда омекоти замисъла си.

– Само за лятото.

Прозвуча така, сякаш на свой ред не бе сигурна в правилността на решението си и когато той поиска от нея да му обясни каква работа има там, само вдигна ръце, тъй че не му беше трудно да я разколебае.

– През всичките тези години не си и помисляла да ходиш, а точно сега, когато там всеки миг пожарът може да избухне, държиш да пътуваш – каза той. – Че защо направо не застанеш пред някой зареден топ и да се надяваш, че няма да гръмне?

Несъгласието му не можеше да бъде по-ясно, но тя добре знаеше, че бързо избухва, но и бързо му минава.

– Екстравагантно е, но ти си знаеш.

И само й напомни онова, което вече от седмици й натякваше и което вестниците не спираха да повтарят: за Балканите като „барутен погреб“, което я бе накарало да направи прогнозата, че неколцината мъртви, за които съобщаваха, тепърва ще стават повече.

– Пак ли почваш?

Преди повече от двайсет години, в първата нощ, която бяха прекарали заедно, му беше разказала, че е родена в Югославия, и до ден-днешен беше чувствителна към забележките му по този въпрос. Тогава, в сутеренната му квартира във Втори район на Виена, веднага бе почнал да я разпитва, тъй че не й беше останал друг избор, освен да съчинява отговори или да му предлага нещо по-необвързващо, за да възпре възторга му, че идвала от страна, където комунизмът бил победил, да охлади подхващаните отново и отново между две целувки излияния за Великия кормчия и за верните другари в борбата. В нея бе открил трофей, с който да се перчи пред приятелите си, с които по онова време одимяваше ден след ден едно специално наето за целта помещение, където се готвеха за съдбовния ден и замисляха световната революция; беше й създал усещането, че е бижу в двоен смисъл – хем средиземноморска красавица, както се изразяваха познавачите, хем разкошен политически екземпляр, и нищо чудно недоразуменията им да водеха началото си от нейния страх да му каже, че всичко не е толкова просто, от ужаса й да не го загуби незабавно, след като му разкаже повече за себе си и за своя произход и го изтръгне от сънищата му.

В действителност тъкмо несъгласието й я бе отвело в леглото му, по-точно не в леглото, а на голия под в мизерната му квартира току зад площад Пратерщерн, където нямаше легло, и тя още си спомняше с неудобство как се бе стигнало до там – след една вечер, в която я бе заклеймил като реакционна гъска, понеже непредпазливо се беше присмяла над един от лозунгите му. Макар тази мисъл да не й харесваше, тя отдавна съзнаваше, че си бе тръгнала с него единствено защото преди това я бе унизил до крайност и й се искаше да оправи всичко, да пълзи на колене, на ръце и крака пред него, ако се наложеше, да изличи всичко, което говореше против нея и да му покаже, че е схватлива ученичка. И както подобава на истински революционер, той разполагаше само с една койка, която се откъсна под тежестта на телата им, та тя още помнеше гърба си, прежулен от твърдите дъски на пода на ивици, сякаш някой я беше бил с камшик до кръв, както и непрогледния мрак, в който се случваше всичко, понеже заради неплатени сметки токът му бе спрян вече от седмици – мрак като в нощите през войната.

На всичко отгоре следващата сутрин той пребърка долния от двата сложени един върху друг огромни куфара – единствените мебели в квартирата му – и извади оттам екземпляр от своя брошура, книжле със заглавие „Партизанската болест като шанс“, която бе отпечатал в няколкостотин броя и след обезсърчителния си опит да ги продава на улицата сега ги подаряваше на приятелите си. Тя бе навярно единствената в широкия кръг на познатите му, която още я нямаше, но когато понечи да й я надпише, й беше ясно още от първата чертичка какво ще бъде посвещението – толкова често бе виждала по етажерките на други студенти двете съществуващи възможности. За мъжете неизменно беше запазено обръщението „другарю“, докато жените получаваха мачисткото „заради тази нощ“, сякаш без изключение бяха минали през мрака и мухъла на стаичката му и чак тогава се бяха квалифицирали за по-висше ръкополагане, а тя, каква чест само, получи и двете: „compañera”, понеже той тъкмо се намираше в южноамериканския си период, с удивителен знак, който не можеше да се назове другояче, освен фалически, и „para esta noche”, скрепено с име и дата; липсваше само печат във вид на петолъчка, свит юмрук или някаква друга страховита заврънкулка.

Във възбудата на онези дни той не можеше да се насити на югославските й истории, а смесицата от умора и раздразнителност, с която се мъчеше да запуши устата й сега, се появи у него доста години по-късно.

– Гледай най-после да ги превъзмогнеш тия неща – каза той. – Приказната страна от детството ти вече я няма и най-вероятно никога не я е имало.

Старата песен на нов глас.

– Твоят живот е тук.

Прииска й се да му суфлира, но вместо това каза:

– Че кога съм твърдяла обратното? – Прииска й се нейните колебания да бъдат малобройни като неговите. – Само това оставаше!

Заедно с летния семестър приключи и курсът по сърбохърватски, който Мария водеше в университета, така че бе свободна до есента и можеше да оформи всичко като един вид отпуск, макар че всеки, който имаше мозък в главата и можеше да си го позволи, или напускаше Загреб, или не ходеше там. Нямаше точна представа за пътуването си, но решението й до такава степен бе твърдо, че всяка назована причина да поеме този риск би изглеждала като претекст, зад който се крие нещо съвсем друго. Все пак ставаше дума за родината й, а съобщенията за първите стълкновения отново я бяха тласнали към старите мисли: какво ли би било, ако не се бе наложило да бяга тогава, през войната, заедно с майка си в уж все още сигурната Виена, понеже партизанските сражения бяха превърнали страната в ад и те не можеха да останат вкъщи, на хърватското крайбрежие. Винаги си бе задавала въпроса дали и тогава животът би изглеждал като някаква случайност, или щеше да бъде вече по-голяма необходимост, да има по-голяма тежест, ако бе останала в онзи рай, който помнеше от детството си, и сега тези мисли отново я връхлетяха.

На двете си приятелки, с които се видя няколко дни преди заминаването си на ежеседмичната им среща в хотел „Регина“, каза, че няма никаква причина да се оплаква, понеже не искаше да опростява нещата и да създаде дори най-бегла представа, че имат някакво основание да я питат дали поводът не е мъжът й. Би било твърде удобно за нея да обясни тревогите си по този начин и тя се помъчи да разочарова очакванията им, тъй че в крайна сметка те вече не знаеха дали да я съжаляват, или да й завиждат, и предпочетоха да се размечтаят как ще й дойдат на гости, едно малко приключение не би им навредило, пък и надали там било чак толкова страшно. Неестествеността в поведението им, насилено доброто им настроение, пиянското веселие, с което още рано следобед поръчаха бутилка шампанско и го изпиха с донесените от тях пастички, й въздействаха толкова нелепо, че за пръв път почувства някакви колебания и се подразни от приятелките си. Защото целувките им на сбогуване, прегръдките, които вече далеч не бяха само загатнати, обещанията да си пишат я накараха да проумее, че въпросът не е само в разстоянието от няколкостотин километра, в няколкото часа път с автомобил, а че е тръгнала много по-надалеч, отколкото си мисли.

След първия им разговор мъжът й не подхвана повторно темата, сякаш се надяваше, че ако си мълчи, всичко ще отмине от само себе си. Сутрин бързаше за редакцията, а вечер като че ли започна да се прибира по-рано, но ако нещо правеше по-необичайно впечатление, това бе настъпилото спокойствие – сякаш беше казал на всички, които иначе му звъняха денонощно, да го оставят на мира за известно време. Ходеше с нея на кино – нещо, което не бе правил от години, – когато я водеше на вечеря, избягваше ресторантите в центъра, които обикновено посещаваше и където всички го познаваха, и за пръв път от доста време насам го видя изтегнат с книга в ръка на канапето, което беше преживяло всички техни смени на жилища, и безмълвно легна до него, притисна се плътно към тялото му и почти не смееше да диша, само искаше той да продължи да чете и да я прегръща с едната си ръка, когато една вечер се прибра доста късно. Беше се оплаквала, че около тях има твърде много хора, но всъщност нямаше никого, и ето че той внезапно проумя копнежа й, желанието й не просто да замине в някаква неизбежност, престана да подменя малкия си вестникарски свят с онова, за което някога бяха мечтали, даде си сметка, че малко по малко се бе превърнал в местно светило, на което цяла Виена се подмазваше, но статиите му се отличаваха със същото самодоволство и същата наглост, които някога беше ненавиждал.

Дъщеря им бе следвала една година във Филаделфия и малко преди да започне лятната ваканция им беше съобщила, че смята да си потърси работа и да остане още няколко седмици, така че разговорът за нея – или по-точно: още въпросът, който го въведе – показа на Мария, че на мъжа й далеч не му е безразлично.

– Детето липсва ли ти?

Едва бе кимнала, и вече съжаляваше за това, понеже още в същия миг й направи впечатление, че беше наричал така Лорена преди цяла вечност.

– Детето?

И повтори с недоумение:

– Детето?

Дъщеря им бе на двайсет и три години; откакто бе напуснала родния дом, нещо със сигурност се беше променило, но чак пък толкова?

– Да не би да мислиш, че има нещо общо?

Когато същата вечер Мария влезе в хола, той тъкмо поставяше слушалката върху вилката, и без да е чула дори една дума, тя знаеше, че бе говорил с Лорена. През последните месеци контактът бе поддържан винаги от нея, докато той само пращаше поздрави или в края на разговора – по-скоро от чувство за дълг, а не защото изпитваше необходимост – разменяше няколко думи с дъщеря им, но ето че сега се държеше като хванат на местопрестъплението. Неговото поведение бе такова, че Мария безпогрешно можеше да назове причината за повишения му интерес, и потвърждението на догадките й не закъсня, понеже малко по-късно Лорена повторно се обади и започна без никакви заобикалки.

– Наред ли е всичко?

Бяха говорили по телефона едва преди няколко дни и въпросът й прозвуча особено. Беше като превод от друг език и Мария едва се сдържа да не отговори на английски. Ето защо само се засмя, смехът й прозвуча леко насилено, и с това критичният момент отмина.

– Разбира се.

Сама си бе виновна, че не каза нищо повече и дори не се опита да прикрие раздразнението си, но наистина не бе очаквала, че дъщеря й ще я заговори толкова директно.

– Искаш да напуснеш татко, така ли?

Паузата започна да тече още преди да успее да се поколебае с отговора си, изгледа мъжа си, сякаш той я беше попитал, и зачака. А той стоеше неподвижно и по лицето му не можеше да разгадае дали се досеща за какво става дума, или въпросът първоначално наистина бе дошъл от него. Откакто го познаваше, винаги беше държал нещата под контрол и би дала много, за да не види внезапно проявилата се у него ранимост, погледа, в който имаше нещо раболепно, и покорството в държанието му, когато тя безмълвно му подаде слушалката и остана да го гледа как се мъчи да излезе от положението с няколко нищо неказващи фрази.

– Не се тревожи – каза накрая той, но вече бе престанал да говори в слушалката. – Без теб светът няма да загине.

На другия ден той взе Мария в града и й накупи какво ли не, сякаш тя беше дете, което заминава на палатков лагер, и макар това негово внимание да й се видя прекомерно, не се възпротиви на желанието му да я облече и съоръжи от главата до петите. С това той превърна всичко в игра и тя мълчаливо го наблюдаваше как трупа камара от какви ли не неща, отказа се да му напомня, че не е тръгнала на експедиция в пустинята или до някой от полюсите, и не попречи на гротесковата му офанзива дори когато забеляза, че единствената му цел е да се намеси лично навсякъде. Започна се с автоматичната писалка в комплект с кожен бележник и хартия за писма, за която тя веднага си знаеше, че няма да изпише дори ред с нея, после дойде ред на дъждобран в маскировъчни цветове, който можеше да се носи двустранно и отвътре бе тюркоазен, и на гумените ботуши, за да се стигне до спиртника, който взе нерешително от рафта; липсваха само тропическа каска и мачете, за да я превърне окончателно в карикатура, но това за съжаление не беше всичко.

Защото смехът й по повод опекунството му секна, когато в една дрогерия той понечи да сложи на касовата лента и опаковка от десет презерватива.

– Знае ли човек… – каза и като че ли в същия миг забеляза, че е отишъл твърде далеч. – Не е зле да ги имаш.

Знаеше този негов начин да се шегува, който понякога я дразнеше, ето защо измъкна пакетчето от ръката му, сякаш беше дете, което е сграбчило играчка, макар да му е забранено да я пипа.

– Мен никой няма да хукне да ме изнасилва.

И небрежно върна опаковката на мястото й.