От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(или Защо днес е възможно да изпратиш Поздрави на Дикенс от България)

„Поздрави на Дикенс“
Изд. „Скалино“, София 2012 

2012_12_pozdravi_dickens

Коледно време! Време за честитки. Време за добро хапване. Време за подаръци. Домашно време.

Когато бях малък, най обичах на Коледа да ми подарят книги. Веднага ги зачитах – книгите бяха моя празник. По него време не бях пътувал никъде и не се сещах, че съществува друг свят освен този около мен и онзи в книгите.

По онова време и аз, и Коледа бяхме локални. Светът свършваше в края на града, а Коледа свършваше с разопаковането на подаръците и изяждането на сърмите с кисело зеле. Никой не ми каза тогава, че Коледа е християнски празник, който се празнува далеч не от цялото човечество. Още повече, на български името не съобщава, че празникът е Рождеството Христово. И още по-повече, на нас ни казваха, че празнуваме Новата Година.

Днес тригодишната ми внучка – родена в Чикаго, пътувала до България, Швейцария, Германия, Аржентина, Чили и Мексико и притежателка на три паспорта – празнува Коледа в Рио де Жанейро и се вижда с Дядо на екрана на компютъра. За нея свят от книгите едва ли ще съществува, но ако допуснем, че ще, той няма да бъде отделен или паралелен с нейния локален свят. Защото за нея локален е целият свят.


Small Ad GF 1

Глобалният свят е понятие, което обяснява процеса на световните промени на хората като мен: израсли в локален свят и останали му верни завинаги. Дори и когато се преместят да живеят в друг локален свят. Дори и когато успеят да се приспособят към глобалността. Това е нашия бивш локален свят, който пред очите ни се свързва с други като него, уеднаквява се, одостъпява се и … ни озадачава. Целият свят е естественото понятие за онези, които се раждат през 21 век в света на Нещата без граници, на виртуалните технологии и социалните мрежи. Те растат в него без да влизат в конфликт с понятието за локален свят, защото такъв за тях просто няма.

Но какво става с книгите в този глобален-цял свят? Глобализират ли се и книгите, които си приличат с моя локален свят по това, че имат граница – корицата; броя на страниците; сюжета, който има завръзка и развръзка, начало и край, тема и заключение – и ни навяват носталгия, когато ги напуснем? Въпросът ми не е съвсем точно дали хартиените тела на книгите ще изчезнат, разтопени от горещината на вездесъщите електронни технологии, макар че и това се включва в него. Въпросът ми е дали книгите ще започнат да описват света на моята внучка – цял, без граници и без локалности.

За (мое) щастие, всяка монета има и обратна страна. Тръгнете да пътувате и изведнъж ще се натъкнете на толкова локалност, че ще ви бъде трудно да повярвате, че светът си е въобразил, че се глобализира.

Преди книгите идва храната. В Америка е проблем да се намери българско сирене и още по-голям проблем да си купиш българска ракия. Кой би сложил на българска маса Хамон Иберико, който е задължителен за всяка испанска трапеза! Ако искаш да се храниш добре в Япония, трябва да свикнеш да ядеш рибена супа на закуска. Коледата в Англия си има своя Christmas pudding, Коледата във Франция – своя Bûche de Noël. Задължителното коледно ядене в Америка е печена пуйка, докато в България – баница и зелеви сърми. Германците на Weinachten не могат да минат без курабии и хляб с джинджър, а португалците – без сварена осолена моруна. В Италия е трудно да намериш място, където няма да ти предложат спагети.

По-навътре в света на потреблението: в Англия трябва да си купиш кола с дясно кормило; ако живееш в Америка и искаш да си купиш обувки или палто по мярка в Испания (на място или по интернет), трябва да знаеш да превърнеш твоя номер от едната в другата система; литрите бензин от Европа се превръщат в галони в Америка; километраж в Америка трябва да се казва милиметраж; пак там икономичността на автомобила се измерва в мили за галон, а не в литри на 100 км. Дори зареждачката на централния инструмент, който ползваме за да се чувстваме глобални, т. е., свързани – лаптопа – се включва в електричеството с американски контакти, които са различни от европейските, които са различни от британските, които са различни от австралийските и т. н. И понеже без лаптоп вече не можем да излезем от къщи както без бельо или портмоне, ако например пътуваме до Япония през Хитроу на отиване и през Франкфурт на връщане трябва да си носим конвертори за всеки вид контакти, за да можем да го зареждаме по летищата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А книгите? Те се пишат на местен език и това няма как да се промени. Езикът е най-устойчивата граница, с която всяка локална общност се идентифицира и гордее.

Момент! Не са ли всъщност книгите най-старата стока, която е прекосявала границите – благодарение на превода? Прекосявала – да, но не и премахвала. Тази стока е пренасяла история и култура, когато историята и културата са били изключително местни явления – не толкова в пространството, колкото във времето. Днес техният преносител – виртуалният език на електрониката – ги доставя навсякъде почти в мига, в който те се случват, и ги прави глобални.

Но все пак! Все пак това става на човешкия език, на който се създават. Езикът се оказва непреодолимата граница, чието съществуване е гарантирано и през този век. Епъл, Гугъл, Фейсбук, Амазон, Майкрософт – всички тези гиганти на комуникацията се съобразиха с това и накараха неутралния кодов език на компютрите да служи на човешките езици. Да живее превода! Да са живи и здрави преводачите!

И – издателите! Да, издателите, които някои по света прибързано обявиха, че са на изчезване, а други смятат за необходимо зло.

Ето защо искам да привлека вниманието на книголюбите към един издателски феномен: книгата „Поздрави на Дикенс“ (Скалино, София 2012), коледен подарък за читатели и издатели, който ознаменува Коледата на 2012. Това е книга, която търси път към глобалното, залагайки на традиционните носители: преведеният човешки език и хартията. Бих се учудил, ако някой може да ми посочи друга такава книга по света, събрала автори пишещи на различни езици в сборник, обединен от темата за Празника на Рождеството, която резонира с всяко сърце, независимо на какъв душевен език то се изразява. Аз не съм чувал. При това книгата – смело поет издателски риск – е отпечатана едновременно на три езика: български, италиански и английски.

Изобретателното хрумване на съставителя и издателя на „Поздрави на Дикенс“, Емилия Миразчийска, посочва оригинален път, по който локалната литература може да се пренесе през границите с традиционни средства – предизвикателство към агресивния език на глобализиращите ни медии. Този похвален от всяка гледна точка издателски проект е събрал в едно красиво оформено книжно тяло, облечено в дядомразовско червено, коледните разкази на петнайсет писатели, пишещи на седем езика: български (5), италиански (3), английски (1), унгарски (2), гръцки (1), сръбски (1) и испански (2). Идеята на Емилия е осъществена от самата нея и осем преводачи за българския вариант, десет – за английския и осем – за италианския. Колосално преводаческо начинание, в което някои писатели са и преводачи (Яна Букова от гръцки и Глориана Орландо от испански), а някои преводачи превеждат от два езика на своя роден (Давиде Фанчуло от български и сръбски на италиански, Петя Винанд от български и испански на английски). Емилия Миразчийска превежда от и на италиански, а Роберта Морети от и на английски.

Благодаря на търпеливите читатели, които дочакаха да прочетат „за какво се разказва в тази книга“. За Коледа? Не само. Дори твърде малко. Но книгата е еманация на коледния дух. Как всеки отделен разказ е пропит с него разказва чудесното Въведение на Филица Софиану-Мълен, от Американския университет в Благоевград.

За да не преразказвам нейния преразказ, ще кажа само кои разкази са по мой вкус, без това да е оценка на литературните достойнства на сборника. Впрочем, ако прозата в този сборник не беше четивна, увлекателна, оригинална, с една дума качествена проза, не бих могъл да защитя твърдението си, че става дума за феноменален издателски проект. Иска се не само много добро познаване на литературата, солиден литературен вкус и отвореност към света, но и немалка доза смелост, за да вярваш, че петнайсет разказа от толкова различни по език и култура автори могат да зазвучат в резонанс като се съберат в книга, посветена на Коледа: един общочовешки семеен празник, за който всеки човек по света има своя собствена представа от най-ранното си детство. И това е, според мен, големият риск поет от издателя.

Разказите в „Поздрави на Дикенс“ не са от един и същ калибър. Но като цяло те са на достатъчно ниво, за да изпълнят своето предназначение: да ни доставят удоволствие от четенето, да ни върнат в детството, да ни приобщят към духа на щедрост и човеколюбие, който свързваме с Коледа (и който, като литература, ни е завещан от „Коледна песен“ на Дикенс), и да ни накарат без колебание да подарим тази книга на любими хора.

Разказите са на достатъчно ниво и поради добрия подбор на преводачи – още едно постижение на издателя. Добрият преводач пренаписва творбата, която превежда. Че избутването на преводаческите имена далеч зад авторските в полиграфическото оформяне на всяка книга е несправедливо, проличава особено силно от този сборник, който би бил немислим без тяхното съавторство.

На един дъх прочетох изповедта „Коледа в България“ на американеца Иван П. Хол, роден в България през 1934 година, който през целия си живот е изпитвал носталгия по България. Носталгията, с която Хол описва своите три завръщания в страната на детството си, показва едно възможно индивидуално превъплъщение на глобализацията: той е бил подготвен през детството си да живее с две култури и през целия си живот е съумял да цени и двете и да ги ползва в своите взаимоотношения със света.

До сълзи се смях на финала на фантасмагоричната история „Горивото на Дядо Коледа“ от Деница Дилова. Какъв ти Дикенс?, сякаш казва тя, ние сме си у наше село и там духовете ни се появяват, само когато стигнем до върха на алкохолното опиянение.  На тази весела случка контрастира мрачният хумор на унгарката Жужа Такач в „Гостът с измамна външност“, история, която започва обикновено, но завършва с кървав опит за самоубийство. Една убедителна метафора на саморазпадането на личността. Другият унгарски разказ, „Рожден ден“ от Ноеми Киш, е превъзходна история, построена като постмодерен коментар на непорочното зачатие, в която една жена се подлага на манипулациите на оплождане ин витро.

Милен Русков се извисява с философската си ирония в  „Сбогуване с Платониците“. Неговата история ни пренася във времената на Римската империя, когато робите са станали християни и празнуват раждането на Христос, докато в същото време господарите им, в своя упадък, преживяват идеологическия конфликт.

Останалите разкази не съдържат изненада, но – с три изключения – предават успешно и без претенция сантимента на Коледата, който е общ за всички християни по света.

„Поздрави на Дикенс“ е озаглавена по едноименния разказ на Любов Кронева – една сатирична българска антитеза на Дикенсовия оптимизъм. Отново алкохолът е главен герой и причина за мизерния завършек на коледната нощ на нашите Дядо Мраз и Снежанка, пълна с ангели, златни фанфари и душевно отчаяние. Имаш много поздрави, Дикенс, нашата коледна песен е друга, иска да каже авторката, с ирония към себе си и героите си, които сигурно са чели „Коледна песен“, но не могат да я инсценират по същия одухотворяващ начин. Интересен факт е, впрочем, че „Коледна песен“, според изследването на Владимир Трендафилов, е първата творба на Дикенс преведена в България, още през 1859 година, и то на предосвобожденски български език. Повестта е многократно преиздавана в нови преводи до 1922 г. След продължителна пауза, тя излиза в съвременен превод на Нели Доспевска в събраните съчинения на Дикенс през 1984 година.

С всичко казано искам да подскажа, че „Поздрави на Дикенс“ е един сериозен – и, независимо от заглавието, съвсем не ироничен – български издателски проект, който показва неизчерпаемите възможности за културен пренос дори в съвременния технократизиран свят. Не мога да си представя, че ще остане незабелязан. Не мога да си представя, че догодина на Коледа, изчерпаният му тираж няма да бъде допечатан, за да радва нови и нови почитатели на хубавото четиво, на Коледния дух и на Света без граници.

Поръчах няколко английски книги, за да подаря на приятели в Америка, чието любопитство към България и какви са българите все остава, струва ми се, незадоволено. През годините съм ги гощавал с баница и сърми – сега към това мога да добавя уникална българска книга, в която гостуват небългарски автори, сродени от духа на Коледата.

Една книга, която ме обнадеждава, че и в глобалния свят Коледата ще си остане време за честитки, за добро хапване и за подаръци. Домашно време.

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.


Pin It

Прочетете още...