Стенограмата на едно трудно приятелство
Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“
Изд. „Ерго“, 2012
Кореспонденцията между Набоков и Уилсън няма нищо общо с високите образци на изкуството на писмото или със суетата, пронизваща например всяка дума, написана от Томас Ман. И за двамата писмото е най-удобното (по тяхно време) средство за поддържане на контакти и размяна на мисли; сигурен съм, че днес те без никакво колебание щяха да контактуват чрез електронната поща. Богатството, завещано ни от Набоков и Уилсън в тяхната кореспонденция, ни напомня и колко много губим от изчезването на епистоларната култура.
Писмата, които Набоков и Уилсън разменят в продължение на три десетилетия (1940-71), са уникална хроника на литературната история и на обречената дружба между писателя и неговия критик. Те документират перипетиите на едно приятелство, което се проваля, тъй като в последна сметка литературата, по-точно литературните пристрастия и на двамата са им по-скъпи от емоционалната привързаност. А предпоставките за взаимна симпатия са много. И двамата произлизат от високо култивирани семейства: Уилсън – от американската буржоазия, Набоков – от руската аристокрация, и двамата се интересуват живо от историята и културата на другата страна, отнасят се скептично към религията и са влюбени в литературата; да не говорим за безценната помощ, която Уилсън оказва на Набоков, след като последният се установява със семейството си в Америка през 1940.
Разминаванията помежду им засягат преди всичко литературните предпочитания и тълкуването на историята, специално на Русия и СССР. Що се отнася до различията в характерите – от една страна, емоционалният, повелителен и безкомпромисен във вкусовете и преценките си Набоков, от друга, сдържаният, скептичен и търпелив Уилсън, – те са отражение и на различната социалнополитическа среда, в която са се формирали: духът на индивидуализъм и толерантност на демократична Америка срещу вековните напластявания от самовластието, едва отскоро темперирани от новопокълващия либерализъм в царска Русия.
Уилсън, който владее отлично руски език и прави толкова много за задълбоченото представяне на руската литература в САЩ, никога не изпада до пагубната наивност, обхванала немалко западни интелектуалци тъкмо в разгара на Сталиновия терор през ‘30-те години, но и той смята след завръщането си от СССР през 1935, че там се гради едно справедливо общество. Главният аргумент, с който Набоков се опитва да опровергае вижданията на приятеля си, развити в прочутата му книга Към Финландската гара, е, че той пренебрегва онзи повече от половин век на ускорени либерални промени, предшестващ революцията от 1917, и упорито си затваря очите за забележителните руски писатели, творили през същия период.
Дружбата между Набоков и Уилсън почива до голяма степен върху високото мнение, което двамата имат един за друг като автори. Затова не е чудно, че окончателният сблъсък помежду им става не в полето на политиката, а именно на литературата. От всички произведения на Набоков Уилсън цени най-много Истинският живот на Себастиан Найт, първия му англоезичен роман, както и студията му за Гогол. Той явно никога не прочита Дар (както упорито го подканя Набоков), онази книга, в която според Саймън Карлински би могъл да открие липсващия ключ към изкуството на приятеля си, а и към съвременната руска история. На всичко отгоре Уилсън заплюва Лолита, любимата рожба на Набоков.
През следващите години връзката им поохладнява, както се забелязва по намаляващия обем и честота на кореспонденцията им. Набоков приема едва ли не като лична обида мненията за Ленин и за боготворения и от двамата Чехов, изразени в две книги на Уилсън от втората половина на ‘50-те години. Отношенията им се усложняват още повече от противоречията в оценката на Доктор Живаго от Пастернак: американският критик посвещава възторжена рецензия за романа, който Набоков смята за падението на един голям поет. Отрицателната им нагласа към таланта на Солженицин е последното свидетелство за единодушие в кореспонденцията им.
През 1965 разногласията избиват в скандал, предизвикан от остро критичната рецензия, с която Уилсън посреща дългогодишния титаничен труд на Набоков – четиритомния превод с коментар на Пушкиновия Евгений Онегин. Набоков отговаря разгневен на страниците на The New York Review of Books (където е публикувана рецензията), а през следващата година излиза с подробно опровержение в Encounter. Уверението на единия, че е „личен приятел на мистър Набоков“, и напомнянето от другия за някогашната им близост остават незабелязани на фона на ударите, които си разменят. Едмънд Уилсън, човек с необятен културен хоризонт и един от най-големите литературни критици на миналия век, не успява да види гения в лицето на своя приятел Владимир Набоков. Не може да има никакво съмнение обаче, че късогледството му е било абсолютно безкористно.
Уилсън умира през 1972. Две години по-късно излиза последният завършен роман на Набоков „Вижте арлекините!“. Той самият умира през 1977 и е погребан в селцето Кларанс край Монтрьо. Върху надгробния му камък е написано на френски: „Владимир Набоков, писател“.
Dear Bunny, Dear Volodya: The Nabokov-Wilson Letters, 1940-1971. University of California Press
(2008)
Истинският живот на арлекините
Импровизация по мотиви от „Кореспонденцията между Набоков и Уилсън“
Действащи лица:
– Владимир Набоков, наричан Володя, руски писател, емигрирал през 1940 в Америка, за когото няма друг живот извън литературата и пеперудите;
– Едмънд Уилсън, наричан Бъни, американски литературен критик и писател, задълбочен познавач на руската култура, за когото няма друг живот извън литературата и жените; оказва голяма помощ на В. Н. в началото на втората му кариера като автор, пишещ вече на английски в една чужда страна. Между 1940 и 1971 двамата разменят 323 писма.
НАБОКОВ: Драги ми г-н Уилсън! Братовчед ми Николас ме посъветва да ви пиша. Бих искал много да се запознаем. Съ искреннимъ приветомъ, В. Набокоф.
УИЛСЪН: Драги Набоков! Рецензията ви за Руставели е превъзходна. Имайте предвид, че хонорарът зависи от броя на редовете. И още нещо: откажете се от игричките на думи, към които явно имате склонност. При нас те не се използват в сериозната журналистика.
НАБОКОВ: Драги Уилсън! Вашият портрет на Илич е чиста проба кич (пардон). Тази примитивна сърдечност, това присвиване на очите, усмивката, които така привличат биографите, са ми особено пошли. Подобна атмосфера на повърхностно веселие съм пресъздал в моя роман Покана за екзекуция (който, все още се надявам, ще прочетете). Заблуждавате се и относно литературния вкус на Ленин. В това отношение той е абсолютен буржоа.
УИЛСЪН: Драги Набоков! Искам да ви осведомя, че Ню Йоркър са повишили хонорарите с 10 %, и че ще получите още 25 %, ако в течение на една година напишете за тях над определено количество думи. Отново четох Малро и стигам до извода, че той е може би най-големият съвременен автор.
НАБОКОВ: Драги Бъни! Абсолютно не разбирам как може да харесваш Малро – или се шегуваш с мен, или литературният вкус е нещо толкова субективно, че е възможно двама души с критична преценка да бъдат на различно мнение в един толкова елементарен случай. С течение на времето все повече се убеждавам, че единственото, което е от значение в литературата, е шаманството на една книга, тоест, че добрият писател е на първо място магьосник. Професорът по френски, който е и астролог, ми съобщи, че Хитлер щял да умре на 23 май, тоест след десет дни. (Кога ще те водя на лов за пеперуди? Хайде, Бъни, опитай, това е най-аристократичният спорт на света!)
УИЛСЪН: Драги Володя! Ние двамата сме на различно мнение не само за Малро, но също за Достоевски, когото ти наричаш „третокласен писател“, за гръцката драма, Ленин, Фройд и куп други неща. Така че в нашите дискусии би било по-разумно да се придържаме към Пушкин, Флобер, Пруст, Джойс. Освен това там, където става дума за политика и обществен живот, ти не си добър като автор, защото нямаш никакъв интерес към тези неща и никога не си положил усилие да ги разбереш. Останах много изненадан, че Хитлер не умря на уречената дата.
НАБОКОВ: Почти 25 години руснаците в изгнание, онези невидими хора, живеещи в материална оскъдица и духовен разкош, копнееха да стане нещо, каквото и да е, което да унищожи болшевиките, например една кървава война. И ето сега този трагичен фарс. Страстното ми желание Русия въпреки всичко да бие Германия или, още по-добре, да я размаже тотално, така че да не остане пукнат германец на този свят, означава да се впрегне каруцата пред коня, но конят е толкова отвратителен, че предпочитам каруцата. От Фондация Гугенхайм ми съобщиха, че съм спечелил стипендия за превода на „You Gin? One Gin“. Спомняш ли си? Двама пияници на бара, единият пита другия: „You gin?“ Онзи кимва утвърдително и първият казва на бармана: „One gin.“ Това е игра на думи с Пушкиновия „Евгений Онегин“. Впрочем самият „Pushkin“ е добър пример за шуробаджанащина – „push one´s kin“, да пробуташ родата. (Започнах работа по един кратък роман за мъж, който си пада по малки момиченца.)
УИЛСЪН: Току-що прочетох твоя Себастиан Найт и го намирам за великолепен. Удивително е как можеш да пишеш така чудесно на английски, без да звучиш като никой друг английски писател. Ти и Конрад сте единствените чужденци, които могат да се похвалят с успех в това поле. Чувам, че пълнееш и ставаш все по-голям оптимист – с други думи, американизираш се. Мисля, че долавям следи от това в писмата ти, но не съм сигурен дали ми харесва.
(интермецо): Сартър казва, че човек трябва да избере какво иска – да живее или да разказва. Изборът на В. Н. в полза на разказа е безрезервен: за него цялата човешка комедия е събрана между кориците на творчеството му. Сартър казва и още нещо – „ако човек предпочете живота, не се случва нищо“. Той самият обаче пренебрегва собствения си съвет и търси трети път, съчетаващ книгата и живота. Това е пътят и на Е. У. Връзката му с В. Н. страда от подкожно възпаление, което един ден ще избие на повърхността.
НАБОКОВ: Хенри Джеймс определено е нещо за непушачи. Притежава известен чар (подобно на анемичната блондирана проза на Тургенев), но това е всичко. Прочетох също романа на Томас Улф, от който винаги съм се страхувал – колко съм бил прав. Има отделни проблясъци, но като цяло е слабичък. Отново прочетох Американска трагедия – без коментар. Лекциите ми вървят идеално. Заклах Горки, мистър Хемингуей и неколцина други – труповете са обезобразени до неузнаваемост.
УИЛСЪН: Ти ли разправяше, че Фокнър не си струвал трудът? Току-що препрочетох Светлина през август, една изключителна книга, която ти изпращам, тъй като имам втори екземпляр. Прочети я най-сетне.
НАБОКОВ: С изключение на забежките в экономически-социальное, есето ти за Толстой ми хареса много. Отношението ти към Фокнър обаче ме ужасява. Как може да го взимаш на сериозно! По-точно – как може да бъдеш така запленен от посланието му (каквото и да е то), че да не забелязваш художествената му посредственост. За бога, потисни твоята идейность. Прегледах работите на Т. С. Елиът и съм по-сигурен от всякога, че е шарлатанин (още по-лош от смехотворния Томас Ман).
УИЛСЪН: Никога не успях да разбера как е възможно да пишеш за хора и същевременно да изключваш всички страни на обществото и обкръжението. Стигам до извода, че като млад си възприел лозунга „изкуство за изкуството“ и никога не си го промислил докрай. Чувал ли си за Жьоне? Неповторим писател – речникът и ритмите му са изключителни, също както и хомосексуалните му преживявания.
НАБОКОВ: Много внимателно изчетох Светлина през август, което по никакъв начин не промени лошото ми мнение за Фокнър и за други книги от този сорт; ненавиждам тези облаци от изветрял романтизъм, водещи началото си още от Юго. Що се отнася до онова, което наричаш „упадъка“ на руската литература между 1905-1917, това е съветска измислица. Та туй е времето, в което създават най-добрите си работи Блок, Бели, Бунин и други. Никога поезията не е била така популярна – нито дори по времето на Пушкин. Аз самият съм продукт на този период, аз бях възпитан в тази атмосфера. Изпрати ми книгата на хомосексуалния писател-затворник; обичам неприлична литература! (Много скоро ще ти покажа може би едно чудовище).
УИЛСЪН: Напоследък се задълбочих в Чехов и бях страхотно впечатлен, особено на фона на ставащото в СССР, тъй като много от неговите фигури – издигнали се селяни, недоволни и некомпетентни бюрократи – са онези, които са на власт сега. Впрочем мисля, че Дамата с кученцето се надценява. Смятам, че тя дължи популярността си на факта, че е единственият от късните разкази на Чехов, в който една любовна афера не свършва с пошлость.
НАБОКОВ: Романът, върху който работих пет години, бе отхвърлен от две издателства, защото бил порнографски. Това е най-добрият ми англоезичен роман и макар темата и ситуацията да са извънредно еротични, той е пропит от чисто изкуство и бесен хумор.
УИЛСЪН: Твоят нов роман ми допада по-малко от всичко друго, което съм чел от теб. От гадни теми могат да излязат добри книги, но не мисля, че това ти се е удало. Героите и сюжетът са сами по себе си отблъскващи, а в този мащаб изглеждат и нереални. Различните случки и кулминацията са прекалено абсурдни, за да бъдат ужасни или трагични, а същевременно са твърде неприятни, за да бъдат смешни. Впрочем жена ми не може да се откъсне от книгата ти и я смята за много важна; пита защо не опиташ да я издадеш първо във Франция.
НАБОКОВ: Продадох моята Лолита и тя бе публикувана в Париж. Много съм потиснат, че това чисто и строго произведение бива третирано като порнографско писание. Още повече ме потиска това, че дори ти не разбираш и не желаеш да разбереш същността на този сложен и необикновен роман. Как може да не виждаш, че става дума за един високо морален въпрос, а не за портрет на американски кулаци. Приключих окончателно с Евгений Онегин: 2500 страници коментар и превод на текста.
(интермецо): Лолита излиза в Америка през 1958 – първата книга след Отнесени от вихъра, която се продава 100 000 пъти през първите три седмици след публикуването й. През януари 1964 семейство Е. У. гостува на семейство В. Н. в техния нов дом, „Палас хотел“ в Монтрьо. Това е последната среща между двамата писатели. Една година по-късно Е. У. помества остро критична рецензия за превода на Евгений Онегин, което довежда до окончателен разрив. След шестгодишно мълчание през 1971 В. Н. се обръща за последен път към стария си приятел:
НАБОКОВ: Драги Бъни! Преди няколко дни прочетох отново цялата връзка с нашите писма. Беше такова удоволствие да усетя отново топлината на твоето приятелство, обилните плодове на нашата дружба, онази постоянна възбуда от изкуството и интелектуалните ни открития. Повярвай ми, отдавна вече не ти се сърдя заради твоето неразбираемо неразбиране към Пушкиновия и Набоковия Онегин. Твой, Владимир Набоков.
(2008)
Из: „Платон, прасето и последният буржоа“ (Публикува се със съгласието на автора и издателите).
