Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Граф Хари Кеслер узнава новината в офицерския стол на своя армейски полк от един колега-офицер. На 25 октомври 1900 г., Фридрих Ницше, който преди това е обявил смъртта на Бога, е умрял на свой ред.

През предишното десетилетие творбите на Ницше вече са завладели немската култура. Един от приятелите на Кеслер се шегува, че „няма как шест образовани немци да се съберат на едно място за половин час, без да се спомене името на Ницше“. Ницше се е превърнал в герой и култова фигура за всички, които се опитват да си представят Германия по нов начин; или пък в злодей – за онези, които си остават привързани към протестантските корени и традиционния ред в страната.

Трагичната съдба на философа само е увеличила още повече мистиката около него. Ницше преживява унищожителна нервна криза през 1888, точно когато идеите му започват да се разпространяват извън академичните среди. Някога брилянтният учен и философ, доведен до умственото състояние на малко дете, не успява дори да разбере колко известен е станал.

И докато идеите му се приспособяват за различни, често противоположни цели, от авангардни артисти, психоаналитици и расови идеолози, смъртта му става повод за започване на битка около духовното му наследство. Кеслер, известен покровител на културата и разполагащ с добри връзки посредник на европейската артистична сцена, взема сериозно участие в тази битка.

Графът е човек с ненаситен интелект и безкраен чар, както и дълбоко убеден писател на дневници. На дванадесет години той започва първия си дневник, след което създава цяла ракла със съкровища за изследователите на Вилхелминска Германия и Belle Époque[1]. Изглежда, че той е познавал всички важни личности от онова време – в дневниците му, повече от петнадесет хиляди страници, написани в продължение на 57 години, се появяват над петнадесет хиляди имена. С дисциплината на голям репортер той записва безброй много забележителни моменти, в които се представят, в интимни детайли, сеизмичните политически промени, разтърсващи Европа от края на 19 век до времето на Третия райх. Забележително място сред тях заема ангажиментът на Кеслер с живота и наследството на Ницше.

В годините, водещи до Първата световна война, графът впряга организационния си талант за изграждането и финансирането на мемориал в чест на Ницше. Но той не е единственият човек, който е силно заинтересуван от наследството на философа. Елизабет Фьорстер-Ницше, сестрата на философа, има свои собствени представи относно начините, по които творчеството и идеите на брат й трябва да бъдат използвани.

Близки по възраст, Фриц (както философът е известен сред приятелите и семейството си) и Елизабет имат здрава връзка, подсилена до голяма степен от смъртта на баща им, протестантски свещеник, който почива през 1849, когато Фриц е на четири, а Елизабет на три години. Като момче, Фриц получава чудесно образование, което насърчава интересите му към литературата и музиката. През 1864 той се записва в университета в Бон, но се прехвърля на следващата година в Лайпциг, оставяйки Елизабет сама с Франциска, тяхната властна майка. Ученията на Фриц, както и срещите му с широкия свят, го отдалечават от семейството му и в друг смисъл. Той започва да поставя под въпрос мястото на Бога и религията, а след това се отказва от теологията в полза на филологията. Разочарованието му от християнството причинява първия сред много разриви между него и Елизабет, която счита отхвърлянето на вярата на баща им за нещо дълбоко объркващо.

През 1859, след като злополука по време на езда слага край на военната му служба, Ницше започва да работи като преподавател по класическа филология в университета Базел, Швейцария. През същата година се запознава с Рихард Вагнер. Въпреки възрастовата разлика от три десетилетия, двамата мъже започват интензивна интелектуална връзка, базираща се на споделяната и от двамата любов към музиката и философията на Артур Шопенхауер. В творбата си Раждането на трагедията от духа на музиката, публикувана през 1872, младият мислител твърди, че западната култура е достигнала кулминацията си при античните гърци, но пък вагнеровите опери са стигнали възможно най-близо до олицетворяването на гръцката традиция в модерно време.

Здравето на Фриц никога не е било особено силно, а манията му към непрекъсната работа често го е водела до изтощение и болести. Освен това тялото му е бавно разрушавано от сифилис, който е прихванал от проститутка. Разтревожена от писмата, съобщаващи за постоянни мигрени и стомашни проблеми, Елизабет пристига в Базел през 1870, за да се грижи за брат си. В течение на следващите осем години тя прекарва там дълги периоди в грижи за домакинството му, така че той да може да преподава и пише без да бъде смущаван.

В хода на времето отношенията между Фриц и Вагнер придобиват реалната динамика на връзка между баща и син – и постепенно синът започва да се бунтува срещу прекомерното влияние на бащата. След като посещава фестивала в Байройт, открит през 1876 за увековечаване музиката на Вагнер, Фриц преживява радикална промяна на възгледите: оперите на Вагнер са не онова възобновяване на гръцката култура, което той винаги е виждал в тях, а спектакли, сводничещи в услуга на най-низките импулси на новообединената Германия. Освен това той изпитва съмнения към шопенхауеровия песимизъм и антисемитизма, от който е проникнат мирогледът на Вагнер.

През 1878 Ницше публикува Човешко, твърде човешко, в която се открива критика срещу християнството и антисемитизма. Книгата огорчава Елизабет, която е подразнена от факта, че Фриц я е превърнал в persona non grata за семейство Вагнер и техния приятелски кръг. Напрежението води дотам, че тя напуска брат си и се завръща в Германия. Неспособен да се грижи сам за домакинството си, Ницше напуска поста си в Базел и става странстващ философ.

Следващите караници между брата и сестрата са предизвикани от любовните им връзки. През 1882, на тридесет и седем, Фриц се влюбва в Лу Саломе, двадесет и една годишна рускиня, която е също толкова умна, колкото и красива. Фриц намира интелекта й опияняващ, той се наслаждава силно на безконечните им философски дискусии. Елизабет, която цени високо буржоазното достолепие и е силно ревнива към връзките на брат си, разглежда неконвенционалната Саломе като заплаха. Тя се противопоставя на плана за създаване на „философски манастир“, в който Саломе, Фриц и философът Паул Рее ще живеят заедно, в платоническо домакинство. И се чувства силно унизена когато Саломе разпраща из приятелския им кръг шеговита фотография, на която тя, Саломе, е заснета с камшик в ръка, караща каруца, в която са запрегнати Фриц и Паул Рее.

Разгневен от намесата на сестра си, Фриц я обвинява в „гадно и манипулативно“ поведение. Самият той си има свои собствени проблеми с годежа на Елизабет с Бернхард Фьорстер, водеща фигура в тогавашното германско антисемитско движение. През 1881 Фьорстер дирижира отправянето на специална петиция до правителството, в която се изисква регистрацията на всички евреи, ограничаването на еврейската имиграция в Германия, както и налагане на забрана за евреите да упражняват учителски професии. Когато политическите дейности му костват собствената учителска позиция, той решава да вложи енергията си в основаването на Nueve Germania – расово чиста германска колония в Парагвай. Макар че първоначално е скептично настроена към радикализма и колониалния проект на Фьорстер, Елизабет постепенно възприема идеите му, считайки ги за по-приятни от братовото й отхвърляне на Бога. През 1884 двамата престават да разговарят. „Този проклет антисемитизъм… е причината за радикалното скъсване между мен и сестра ми“, пише Ницше до един приятел.

В течение на следващата година двамата се помиряват. Елизабет дори моли Фриц да стане шафер на сватбата им. Той отказва: да приеме това би означавало публично да приеме и брака, който той отхвърля. Елизабет се оженва за Фьорстер на 22 май 1885, което е и рождения ден на Вагнер. В края на октомври Фриц й пожелава щастие преди тя да замине за Парагвай. Това е последния път, в който Елизабет вижда брат си в пълно присъствие на умствените му способности.

В началото на 1889 той има тежък припадък; тялото му е напълно изтощено от почти двете десетилетия на борба със сифилиса. Когато идва на себе си, философът се обявява за превъплъщение на Дионис. Това не е иронична философска прокламация, а отчаяния вик на един чезнещ интелект. Настъпва краят на неговия интелектуален живот и началото на безсмъртието му. Докато Фридрих Ницше и деветнадесетият век навлизат в последните си години, немските читатели постепенно започват да възприемат творбите му.

Кеслер е един от хората, запленени от магията. Роден в Париж през 1868 в семейството на хамбургски банкер и наследничка на голямо британско богатство, той прекарва детството си между Викторианска Великобритания и Вилхелминска Германия. Националистическата треска от късния деветнадесети век, в комбинация с натиска от страна на бащата, правят за Кеслер невъзможно да стане гражданин на Европа, както чувствителният младеж би предпочел. Изправен пред перспективата да стане банкер, той успява да се пребори и убеждава родителите си да го оставят да следва право и история в Бон и Лайпциг. Когато става време да изкара военната си служба, той си осигурява място в елитната Трета кавалерийска гвардия.

По време на следването си Кеслер придобива интерес към антична Гърция, възхищение към изкуството и естетиката, както и презрение към историцизма – все неща, които го правят идеален читател за творбите на Ницше. В края на 1891 един приятел му дава Човешко, твърде човешко. Кеслер е запленен на мига. Дневникът му съдържа възражения срещу обяснението, което Ницше дава за типично немското Schadenfreude[2], и отбелязва, че омразата на философа срещу всичко немско го е „довела до пълни абсурди“, като например да разделя постиженията на Гьоте от руслото на немската култура. Но скептицизмът му скоро се изпарява.

Лудият в архива

След пет години, прекарани в Парагвай, Елизабет се завръща в Германия през 1890, но не като триумфираща first lady, а като покрита с позор вдовица. Обвинен в злоупотреби и кражби при управлението на Nueve Germania, Фьорстер се е застрелял, за да не бъде принуден да понесе униженията на банкрута и възможната затворническа присъда. „Фалшиви приятели и интриги разбиха сърцето му“, обяснява Елизабет, настоявайки, че съпругът й не се е самоубил, а е починал от инфаркт. След като е преглътнала загубата на съпруга си, тя най-неочаквано открива, че вече има двама братя: на първо място – философът, почитан като Бог от германци като Кеслер; на второ – лудият, обитаващ стаите на дома, в който и двамата са израсли.

Вместо да остане и да помага на майка си в грижите за брат й, Елизабет се връща в Nueve Germania, твърдо решена да продължи делото на Фьорстер и да възстанови репутацията му – но само за да бъде на свой ред обвинена в злоупотреби. Оставяйки след себе си множество кредитори, тя забягва обратно в Германия и прегръща окончателната си идентичност на сестра на Фридрих Ницше. Никога повече тя няма да бъде „Ели“ Фьорстер, а само импозантната Елизабет Фьорстер-Ницше. Промяната на името й е утвърдена чрез постановление на съда.

Принудена да прекарва времето си под покрива на майката, в малкото градче Наумбург, Фьорстер-Ницше насочва енергията си към създаване на архив от творбите на брат й, започвайки работата по разчитане на онези от ръкописите му, които биха могли да бъдат допълнително публикувани. Имайки пред вид ниското й образование и противоречиви възгледи, тя едва ли е идеалният за тази цел попечител. Но, тъй като ръкописите на Ницше се намират в нейно физическо притежание, приятелите му не могат да направят почти нищо. Оттук нататък всеки, който би искал да влезе в досег с ръкописите на Ницше и неговото наследство, ще трябва да си има работа с Фьорстер-Ницше.

На 26 октомври 1985 Кеслер прави първото си посещение, срещайки госпожата за пръв път. Междувременно той е станал член на издателската колегия на Пан – илюстрирано списание за литература и изкуство, и желае да публикува музикалните композиции на Ницше.

Фьорстер-Ницше никога не е била лишена от амбиции и нарастващата слава на брат й се превръща в средство за удовлетворяването им. През 1896 тя извоюва контрола над произведенията му от майка им и се премества с него във Ваймар – сънливо градче, някога люлка на германската култура. Там тя се надява да го представи като равен на Гьоте и Шилер.

През август 1897 двамата се настаняват във вила Зилберблик – четириетажна сграда недалеч от центъра на Ваймар. Вилата е закупена от Мета фон Залис, швейцарска аристократка, която се е сприятелила с Ницше, докато е живял в Цюрих. Малко след това Кеслер ги посещава отново, вече във вилата. Фьорстер-Ницше му разказва, че брат й е харесал новата къща – след пристигането той е тичал от стая в стая, припявайки „palazzo, palazzo“. Тази и други подобни истории потискат Кеслер. „Тя изглежда до такава степен е свикнала да третира брат си като заекващо дете, че вече не чувства цялата ужасна трагедия на всичко това“, записва той в дневника си.

Фьорстер-Ницше очевидно не е доволна от вътрешната подредба на вилата и започва серия от скъпи ремонти, като изпраща сметките на Залис. Разгневена от „все по-голямото нахалство“ на сестрата, Залис прекратява връзката. Не желаейки да има нищо общо с Фьорстер-Ницше, тя продава вилата на един братовчед на Ницше през 1899. Както много други почитатели на философа, тя се тревожи какво ли ще се случи с наследството му, докато се намира в ръцете на Елизабет Фьорстер-Ницше.

Маската на смъртта

Кеслер се прибира у дома след работа, за да открие, че там го очаква спешна телеграма. „Тази сутрин дълбоко обичаният ми брат почина неочаквано“, пише Фьорстер-Ницше. „Понеделник 5 ч. следобед погребение в архива на Ницше. Моля елате ако е възможно“. Той взема първия влак и се отправя към Ваймар.

Идеята за увековечаване на Ницше вероятно отдавна се е въртяла в главата на Кеслер. На сутринта преди погребението той урежда на философа да се направи смъртна маска. За тази цел той наема Курт Щьовинг, който вече е рисувал философа няколко години по-рано, заедно с един местен майстор. Гипсовата маска е приготвена в течение на половин час.

Ницше е погребан близо до родителите си, в гробището на църквата Рьокен, където баща му е служил като пастор. Това не отговаря на собственото му желание – той винаги е желал да бъде погребан в Швейцария, на полуостров Шастè, в Силс-Мария, където е прекарвал множество прекрасни лета. Процедурата е християнска – и това за човек, който не е вярвал в Бога. Камбаните звънят, хорът пее религиозни химни, върху ковчега е положен сребърен кръст. В недовършения спор по въпросите на религията между Фьорстер-Ницше и брат й, тя е онази, която има последната дума.

Увековечаването на Ницше

С напредването на новия век Кеслер се оказва все по-ангажиран с Ваймар – по причини, независими от Ницше. Неговият добър приятел, белгийският архитект Хенри ван дер Велде, е станал директор на Ваймарското училище по изкуства и занаяти през 1902. В двора на Вилхлем-Ернст, ерцхерцога на Саксония-Ваймар-Айзенах, има много хора, които желаят да привлекат и Кеслер във Ваймар. За човек, свикнал с живота в Берлин и Париж, решението да се установи в градче с тридесет хиляди жители, най-вече пенсионери, едва ли е лесно. Но предложението за почетно директорство на Музея за изкуства и занаяти е трудно за отхвърляне и през март 1903 той приема поста.

Но модерните му разбирания за изкуството скоро се сблъскват с традиционните възгледи на ваймарското общество. През 1906 той е принуден да се откаже от поста, след като едно изложение на акварели на голи жени от Огюст Роден предизвиква скандал. Кеслер бързо се прехвърля към други проекти, като например различни меценатски проекти за художници, от които се възхищава. Той дори сътрудничи на Хуго фон Хофманстал при писането на либретото за Der Rosenkavalier, известната опера на Рихард Щраус.

Фьорстер-Ницше също не си е губила времето. Междувременно тя е наела ван дер Велде за разширяването и преустройството на архива през 1903 (и до днес сградата е образец за дизайн в стил art nouveau). През 1908 основава фондацията Архив Ницше, която оттук нататък ще придава форма на цялата й дейност. Парите за поддържане на архива идват от Ернст Тил, шведски бизнесмен от еврейски произход. Фьорстер-Ницше е потиснала антисемитизма си, за да спечели поддръжката му.

Междувременно се е появил постоянен поток от събрани съчинения и писма на философа, издавани под ръководството на Фьорстер-Ницше. Очакват се много други. Томовете са изпълнени с фалшификации, големи и малки. Учените, които по-късно се опитват да сравнят съдържанието на изданията с онова от архива, отбелязват липсата на множество оригинални писма, особено от кореспонденцията между Фьорстер-Ницше и брат й през времето, в което тя е живяла в Парагвай. Освен това тя не се е колебала да променя имената на получателите на писмата или дори да променя съдържанието им, за да прикрие отвращението на брат си от антисемитизма.

Плановете за изграждане на мемориал продължават с все нови подеми и задръжки до 1911. За изграждането на планирания „малък храм“ са необходими 50,000 марки – доста значителна за онова време сума. Кеслер и останалите ентусиасти решават да открият подписка, изискваща от участниците вноски от по 1,000 марки (самият Кеслер внася 5,000). Планирани са също благотворителни концерти, лекции, представления в Германия, Франция, Австрия и Ню Йорк.

Изграждането на храма е амбициозен, но все още изпълним проект. След това обаче се появява идеята за изграждане на стадион. Кеслер смята, че окончателната сума няма да бъде повече от сто хиляди марки. През юни 1912 ван дер Велде представя пред комитета идеята си за оформяне на мемориала на Ницше. Дизайнът е одобрен, въпреки окончателната преценка, според която за реализирането му ще са необходими два милиона марки.

През останалото време от 1912 и 13, мемориалът продължава да съществува, но само като проект. Фьорстер-Ницше, която междувременно е довела архива до огромни дългове, се гневи силно от мисълта, че парите, които биха могли да отидат за погасяване на дълговете, ще отиват за изграждането на мемориала. В края на краищата тя и Кеслер действително постигат споразумение мемориалът да бъде оставен на заден план, докато нуждите на архива бъдат покрити.

„Изпитвам ужасния страх, че някой ден може да бъда обявен за светец“, е писал Ницше в Ecce Homo през 1888. Началото на Първата световна война слага край на плановете за изграждане на мемориал. Ницше със сигурност би бил благодарен.

След войната Фьорстер-Ницше, която се противопоставя на новата Ваймарска република, се присъединява към überконсервативната Германска Национално-народна партия. В хода на двадесетте години тя захранва почитателите на Ницше с различни дясно-радикални приказки, особено ако те са в състояние да напишат чек в полза на архива. „Човек може да се разплаче като види какво е станало с Ницше и с неговия архив“, оплаква се Кеслер през 1932.

Вече не се говори и за мемориал, не и от страна на Кеслер. Войната очевидно е намалила вкуса му към имперски амбиции и го е превърнала в пацифист. След като е открил у себе си талант за дипломация, той става първи немски посланик в отскоро независимата Полша. Възходът на нацистите прави невъзможно завръщането му в страната, с която той е принуден да се раздели. Останалите години от живота си той преживява във Франция.

Елизабет-Фьорстер Ницше обаче е обсипана с внимание и възхищение от новия Трети райх. Годините, които е прекарала в непрестанни изкривявания на делото и паметта на брат й, са го направили един от героите на новото нацистко ръководство. От май 1934 тя получава почетна пенсия от триста марки месечно – от личните средства на Хитлер, в чест на „заслугите й при опазването и публикуването на творчеството на Ницше“. Когато тя почива през 1935, Хитлер лично посещава погребалната церемония.

 

Източник



[1] Тоест Германия и Европа от края на 19 век. Бел. пр.

[2] Злорадство. За Ницше „злорадството“ е преди всичко един вид удовлетворение за собствените, осъзнати или не, изблици на завист към други хора. „Ако човек е добре, той събира в съзнанието си нещастията на другите като своеобразен капитал, който да вложи срещу нещастието, ако то постигне самия него по някое време“. Бел. пр.

Мередит Хиндли
Мередит Хиндли е американска историчка и журналистка. Тя е сътрудничка на множество популярни американски издания, сред които Salon, Lapham's Quarterly, и New York Times.

Посетители

17
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 3 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици