Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2012 09 tolstieМеждународната конференция върху Толстой продължава четири дни и се провежда в Ясная Поляна – имението, където Толстой е роден, живял по-голямата част от живота си, написал Война и мир и Ана Каренина, и където е погребан.

Някога, докато бях аспирантка, един мой доклад беше приет за конференцията. По онова време факултетът ми даваше два вида пътни стипендии: 1,000 долара за представяне на доклад на международна конференция или 2,500 долара за международно изследване на място. Моите нужди изпадаха ясно в първата категория, но при изгледа за допълнителни 1,500 долара аз реших да опитам и напиша предложение за изследване на място. Със сигурност щеше да се намери някаква мистерия, която би могла да бъде разкрита единствено в дома на Толстой…

Отидох до библиотеката с велосипеда си, под ослепителното лятно слънце, и прекарах няколко часа затворена в моята охладена, осветена от луминесцентна светлина библиотечна клетка, с екземпляр от Толстой – 700-страничната биография от Анри Троя. Четох с особен интерес заключитгелните глави, „Последна воля и завещание“ и „Бягство“. След това поръчах един труд по отровни растения и го прегледах навън, в кафенето. Накрая се върнах обратно и включих лаптопа си.

„Толстой умира през ноември 1910 на провинциалната железопътна гара Астапово, при обстоятелства, които могат да бъдат описани като странни“, написах аз. „Но странността на тези обстоятелства бива незабавно асимилирана в по-широкия контекст от живота и творчеството на Толстой. В края на краищата, дали някой наистина е очаквал авторът на Смъртта на Иван Илич да умре тихичко, в някой тъмен ъгъл? И така, за нормална се приема една смърт, която всъщност заслужава по-специално изследване“.

Бях доста доволна от предложението си, което озаглавих „Умрял ли е Толстой от естествени причини или е бил убит: съдебно-медицинско разследване“, и което включваше преглед на личностите, които са имали мотиви и възможност да окажат влияние върху смъртта му.

Вероятно най-противоречивата публична фигура в Русия, Толстой не е бил лишен от мощни врагове. „Още писма със заплахи за живота ми“, отбелязва той през 1897, когато защитата му за сектата на Духоборците[1] предизвиква шумни протести от страна на Православната църква и цар Николай II, който дори нарежда на секретната полиция да следи Толстой.

Както често се случва, враговете на Толстой са не по-малко смущаващи от така наречените му приятели – например поклонниците, които гъмжат из Ясная Поляна: една променлива маса от философи, скитници и разбойници, обозначавани колективно от прислугата като „тъмните“. Тези подозрителни герои включват един морфинист, който е написал математическо доказателство за християнството; босоног шведски старец, който проповядвал „простота“ в облеклото и който в края на краищата трябвало да бъде прогонен, „защото започваше да става непристоен“; един старец, привърженик на Старата вяра, който преследвал Толстой на всяка крачка, крещейки, „Лъжец! Лицемер!“

А междувременно, в семейния кръг, завещанието на Толстой е обект на горчиви кавги…

„Ти със сигурност си моята най-интересна студентка“, каза научната ми ръководителка, когато й разказах теорията си. „Толстой – убит! Ха! Ха! Ха! Човекът е бил на осемдесет и две, с медицинска история на сърдечни удари!“

„Точно това би направило престъплението съвършено“, обясних аз търпеливо.

Хората от катедрата не бяха убедени. Все пак те ми дадоха 1,000-та долара стипендия, с които да представя доклада си.

* * *

В деня на полета ми за Москва закъснях за летището. Чек-инът вече беше привършил. Макар че в края на краищата ме допуснаха в самолета, куфарът ми остана долу и после изчезна напълно от информационната система на Аерофлот. Въздушните полети са малко като смъртта: отнема ти се всичко.

Понеже в Ясная Поляна няма магазини за облекло, бях принудена да нося, през всичките четири дни на конференцията, същите дрехи, с които бях пътувала: джапанки, долнище на анцуг и фланелка. Бях се надявала да мога да поспя в самолета и се бях облякла по съответния начин. Някои от присъстващите учени вероятно предполагаха, че съм толстоистка – тоест, че, също като Толстой и последователите му, съм дала обет да ходя обута в сандали и да нося една и съща селска рубашка ден и нощ.

Бяхме към двадесет и пет души на брой – Международни изследователи на Толстой. Заедно – между различните беседи по Толстой – ние се разхождахме из къщата на Толстой и градината на Толстой, седяхме на любимата пейка на Толстой, възхищавахме се на кошерите на Толстой, зяпахме любимата колиба на Толстой и избягвахме опорочените наследници на любимите гъски на Толстой: едно от тези почти свирепи същества беше клъвнало някакъв културен семиотик.

Всяка сутрин се обаждах на Аерофлот да питам за куфара си. „А, вие ли сте“, въздишаше служителката. „Да, молбата ви се намира точно пред мен. Адрес: Ясная Поляна, домът на Толстой. Когато открием куфара, ще ви го изпратим. А междувременно, позната ли ви е руската фраза душевно примирение?“

* * *

2012_09_tolstie

На първата сутрин от обсъжданията, един изследовател на Малевич[2] прочете доклад за толстоевото иконоборство и Червения квадрат на Малевич. Той каза, че Николай Ростов[3] бил Червения квадрат. През останалото време от деня той седеше с глава, заровена в ръце, с израз на голямо страдание. След това една гигантска руска текстоложка в гигантска сива дреха се разпростря в гигантски обеми из едно ново изследване на ранните варианти на Война и мир. С очи, фиксирани на средно разстояние, без да се консултира с никакви бележки, тя рецитираше с полу-умолителен, полу-декларативен тон, като човек, поднасящ едночасов тост.

Точно когато изглеждаше, че най-после ще си седне, тя подскочи обратно и добави: „Ще слушаме повече за тези много интересни първи издания във вторник!... ако още сме живи“. Сред Международните изследователи на Толстой е модерно да се подчертават всички твърдения за бъдещето с това допълнение, намек за късните дневници на Толстой. След религиозното си прераждане през 1881, той променя практиката си да завършва записките от всеки ден с план за следващия, замествайки го с думите „ако съм жив“. Дойде ми на ум, че още от 1881 Толстой винаги е знаел, че ще бъде убит.

По времето на преобразяването си Толстой решава да отдаде всичките си авторски права „на народа“. Това решение го изправя на „борба до смърт“ срещу съпругата му, Соня, която се занимава с домакинството и която в хода на годините му е родила тринадесет деца. В края на краищата Толстой отдава на Соня авторските права на всичките си произведения отпреди 1881, но дава останалите на един от „тъмните“, Владимир Чертков – аристократ, избрал да бъде толстоист – чието име включва руската дума за дявол (чёрт).

Доктринер, известен с „безжалостното си безразличие към човешките обстоятелства“, Чертков избира като своя мисия да приведе целия живот и творчество на Толстой в съгласие с принципите на толстоизма. Той става постоянен спътник на писателя и скоро получава редакторски контрол над всички негови нови произведения – включително и дневниците, в които семейният живот на Толстой се разглежда с големи подробности. Соня никога не прощава на съпруга си. В семейство Толстой започват постоянни битки, продължаващи до късно през нощта. Крясъците и плачът тресат стените. Толстой реве, че ще побегне в Америка; Соня побягва с плач в градината, заплашвайки, че ще се самоубие. Според секретаря на Толстой, Чертков успява с плана си: да постигне „морално разрушение на съпругата на Толстой, за да получи контрол над ръкописите му“. През този бурен период от брака си Толстой пише Кройцеровата соната – новела, в която един съпруг, приличен на самия него, брутално убива съпругата си, прилична на Соня. Всеки човек, разследващ нещо гнило в смъртта на Толстой, би открил в Кройцеровата соната много неща, над които да размисли.

* * *

Една вечер, в жилищната сграда на академичните гости, аз седнах на балкона си и запалих цигара. Няколко минути по-късно вратата на съседния балкон се отвори. Балконите се намираха много близо един до друг, перилата им разделени от около двадесетина сантиметра черно пространство. Една възрастна жена излезе и застана мълчаливо, строго вторачена в далечината, очевидно задълбочена в собствените си мисли за Толстой. Внезапно тя се обърна към мен. „Ще бъдете ли така любезна да ми дадете огънче?“, попита тя.

Измъкнах от джоба си кибрит, запалих една клечка, обрамчих я с длан и я подадох през перилата. Тя се наведе, запали една Kent Light и започна да пафка. Реших да се възползвам от момента на човешки контакт и да я помоля за малко шампоан. (В банята нямаше никакъв, а моят собствен се беше изгубил заедно с куфара ми). Но когато споменах думата „шампоан“, по лицето на дамата просветна силна емоция. Страх? Раздразнение? Омраза? Утеших се с мисълта, че съм й дала възможност да практикува малко душевно примирение.

„Момент“, каза съседката ми примирено, сякаш беше прочела мислите ми. Постави цигарата си в стъкления пепелник. Струйката дим се издигаше нагоре в безветрената нощ. Върнах се в стаята си, за да потърся съдче за шампоана. Избрах една керамична чаша с картинка на историческите бели врати на Ясная Поляна. Под картинката имаше цитат от Толстой, за това как не е в състояние да си представи една Русия без Ясная Поляна.

Протегнах чашата над тясната празнота и съседката ми наля някаква сапунена вода от малко пластмасово шишенце. Осъзнах, че тя споделя с мен действително последните си капки шампоан, който беше смесила с вода, за да изкара по-дълго време. Поблагодарих й толкова топло, колкото можах. Тя отговори с величествено кимане. Постояхме за миг в мълчание.

„Имате ли куче или котка?“, попита тя накрая.

„Не“, казах аз. „А вие?“

„В Москва имам прекрасна котка.“

* * *

„В имението на Толстой в Ясная Поляна няма котки“, започва добре известната студия на Ейми Манделкер В търсене на Ана Каренина:

Полегнали, или по-скоро навити на кълбо в дома на Толстой, защищавайки го от преносители на зарази, вместо очакваните котешки символи на домашността… [се намират] змии… Прародителите на тези змийски домашни любимци са били допуснати тук от ненавиждащата котки съпруга на Толстой, София Андреевна (Соня), за да освободят къщата от гризачи.

Мислех си за тези редове на втората сутрин от разговорите, докато преброих цели четири котки в залата за конференции. Но, за да бъдем справедливи към Манделкер, не може да се каже, че в Ясная Поляна липсват змии. Н закуска един от историците описваше как, докато претърсвал ръкописните бележки в толстоевите издания на Кант, открил змия, право там, в архивите.

„Поне някакви добри бележки успяхте ли да откриете?“, попита някой.

„Не. Той не беше писал нищо по полетата на книгите“, каза историкът. Той направи кратка пауза, след което добави триумфиращо. „Но пък книгите се отваряха от само себе си на определени страници!“

„О?“

„Да! Очевидно е, че това са били любимите страници на Толстой!“

Сутрешната дискусия беше посветена на сравнения между Толстой и Русо. Опитах се да внимавам, но не можех да престана да мисля за змиите. Може би Толстой е бил убит с някаква отрова?

„Френският критик Роланд Барт е казал, че най-малко продуктивната тема в литературната критика е диалогът между авторите“, започна вторият лектор. „Въпреки това днес аз ще говоря за Толстой и Русо.“

Спомних си за една от историите на Шерлок Холмс, в която богата наследничка в Съри е намерена в предсмъртни гърчове, шепнеща „Беше лентата! Пъстрата лента!“ Доктор Уотсън предполага, че тя е била убита от група[4] цигани, спрели с катуна си на нейната собственост (те носят пъстри забрадки). Но Уотсън греши. Думите й всъщност се отнасят до вид рядка индийска пепелянка, която злият й доведен баща пуска в спалнята през тясна вентилационна шахта.

Предсмъртните думи на наследничката, „пъстрата лента“, представляват един от ранните примери за „улика“ в детективската литература. Много често една улика е нещо, което носи множество значения: група цигани, носна кърпичка, пепелянка. Но ако „пъстрата лента“ е улика, мислех си сънливо, то какво тогава е змията? Изведнъж се дочу силен шум и аз подскочих. Международните изследователи на Толстой аплодираха. Втората лекторка беше приключила беседата си и предаваше микрофона на съседа си на масата за конференции. 

„Най-важният елемент от природата, както за Толстой, така и за Русо, е бил… въздухът“.

* * *

Разхождах се по засенчените от брезички алеи на Ясная Поляна, в търсене на улики. В езерото плуваха змии, водата се къдреше. Всичко тук беше музей. Змиите са генетичният змийски музей. Мухите бръмчат през поколенията; знам, че те знаят всичко, но няма да ми кажат. По виещата се пътека стигнах до гроба на Толстой: обрасъл с трева куп, приличен на коледен сладкиш. Разглеждах го в продължение на три минути. Стори ми се, че помръдва. По-късно, близо до пчелина на Толстой, поседнах на една пейка, не любимата на Толстой, и се загледах в едно кошче за боклук. Беше пълно с фасове от цигари и обелки от краставици.

На един пън в самите тези гори, през 1909, Толстой подписва тайно завещание. Той оставя всичките си авторски права под контрола на Чертков и най-малката си дъщеря, Саша, страстна толстоистка. Това е най-големият от всички страхове на Соня – „Ти искаш да отдадеш всичките си авторски права на Чертков и да оставиш внуците си да умрат от глад!“ – и тя реагира чрез стриктна програма за шпионаж и домашно наблюдение. Веднъж тя прекарва цял следобед, легнала в една канавка, наблюдавайки входа на имението с бинокъл.

В един друг следобед през септември 1910, Соня нахлува в кабинета на Толстой, въоръжена с детски пистолет с капси и прострелва портрета на Чертков. Когато Толстой идва в стаята, тя стреля отново, просто за да го уплаши. Един друг път тя крещи, „Ще убия Чертков! Ще го отровя! Или той, или аз!“

На 3 октомври Толстой изпада в криза. Челюстите му се движат спазматично и той произнася неразбираеми звуци, изпъстрени с думи от статията за социализма, която тъкмо пише: „Вяра… разум… религия… държава“. След това получава толкова мощни конвулсии, че трима възрастни мъже не успяват да го удържат. След пет пристъпа, Толстой най-после заспива. Събужда се на следващата сутрин, както изглежда, възстановен.

Няколко дни по-късно Толстой получава писмо от Чертков и отказва да позволи на Соня да го прочете. Тя изпада в ярост и подновява обвиненията си за тайното завещание. „Не само, че поведението й към мен не изразява любов“, пише Толстой за Соня, „но очевидната му цел е да ме убие“. Той се скрива в кабинета си и се опита да се развлече, четейки Братя Карамазови. Кое от двете семейства е по-ужасно, Карамазови или Толстой?“, пита той. По негово мнение Братя Карамазови е „не-артистична, суеверна, позьорска, безразлична към големите проблеми“ книга.

В три часа сутринта на 28 октомври Толстой се пробужда от звуците, произвеждани от Соня, която преравя чекмеджетата на писалищната му маса. Сърцето му започва да бие лудо. Това е последната капка. Слънцето още не е изгряло, когато великият писател, с електрическо фенерче в ръка, напуска Ясная Поляна завинаги. Съпровожда го лекарят му, толстоист на име Маковицки. След напрегнато 24-часово пътуване, двамата пристигат в Шамардино, където сестрата на Толстой, Маря, е монахиня. Толстой решава да прекара остатъка от живота си тук, в една взета под наем хижа. Но на следващия ден към тях се присъединява Саша, която, заедно с доктор Маковицки, убеждава трескавия писател, че той трябва да избяга в Кавказ. Малката група напуска на 31 октомври, във вагон втора класа, купувайки билетите едва в последния момент, за да се избегне преследване.

Температурата на Толстой се покачва. Тресе го. Когато стигат до малката гара Астапово, той вече е прекалено болен, за да може да продължи. Уреждат му импровизирана болнична стая в къщата на гаровия началник. Тук Толстой претърпява последователно треска, делириум, конвулсии, загуба на съзнание, силно главоболие, звънтеж в ушите, налудничавост, трудности с дишането, хълцане, неравномерен, повишен пулс, мъчителна жажда, удебеляване на езика, загуба на ориентация и памет.

През последните си дни Толстой често обявява, че е измислил нещо ново и че би искал да диктува. След това или не произнася нито дума, или излива неразбираем поток от думи. „Прочети ми какво казах“, нарежда той на Саша. „Какво съм написал?“ Веднъж се разгневява така силно, че започва да се бори с нея, крещейки „Пусни ме; как се осмеляваш да ме задържаш! Пусни ме!“

Диагнозата на доктор Маковицки е катарална пневмония.

Соня пристига в Астапово на 2 ноември. Тя не е допусната в къщата на гаровия началник и се настанява в един от вагоните на близък влак. Ако Толстой се възстанови и се опита да бяга зад граница, тя решава, че ще плати 5,000 рубли на частен детектив, който да го следи.

Състоянието на Толстой се влошава. Той диша с голямо усилие, произвеждайки ужасяващи хрипливи звуци. Забравил е как да ползва джобния си часовник. В един финален период на просветление на 6 ноември, той казва на дъщерите си, „Съветвам ви да запомните следното: на този свят има още много други хора освен Лев Николаевич“. Умира от дихателна недостатъчност на 7 ноември.

* * *

На третия ден от Международната толстоева конференция, един професор от Йейл прочете доклад върху тениса. В Ана Каренина, започна той, Толстой представя тениса на трева по силно отрицателен начин. Ана и Вронски пердашат отчаяно малката топка, изправени на ръба на огромна духовна и морална пропаст. Когато е написал тази сцена, самият Толстой никога не е играл тенис; той познава играта единствено като английска прищявка. На 68-годишна възраст той за пръв път получава тенис-ракета и научава правилата на играта. Това го превръща в моментален тенис-фен.

„Никой друг писател не е бил толкова склонен към гигантски противоречия“. Цяло лято Толстой играе тенис по три часа всеки ден. Никой противник не може да издържи на неутолимата му жажда по играта; гостите и децата му се редуват да играят с него.

Международните изследователи на Толстой се удивляваха на неговата атлетичност. Той е трябвало да живее до осемдесет и три, деветдесет, сто години!

Също през шестдесетте си години Толстой се научава да кара колело. Първия си урок взема точно един месец след смъртта на любимия негов и на Соня най-малък син. Както велосипедът, така и уводният урок, са подаръци от Московското общество на любителите на велосипеда. Човек може само да предполага как се е чувствала Соня, в нейната скръб, да гледа как съпругът й върти педалите по алеите на парка. „Толстой се научи да кара колело“, отбелязва Чертков по онова време. „Не е ли това несъвместимо с християнските идеи?“

* * *

През последния ден от конференцията, облечена в моя толстоев костюм и джапанките, аз заех мястото си на дългата маса и прочетох доклада си за двойния сюжет в Ана Каренина. Той завършва със сравнение между романа на Толстой и Алиса в страната на чудесата, което предизвика спор, тъй като аз не разполагах с доказателства, че Толстой е чел Алиса по времето, когато е писал Ана Каренина.

„Е, Алиса в страната на чудесата е публикувана в 1865“, казах аз, опитвайки се да игнорирам любовната сцена, осъществявана точно под прозореца от два от наследниците на толстоевите коне. „Добре известно е, че Толстой е обичал да получава всички най-нови английски книги по пощата.“

„Толстой е имал екземпляр от Алиса в страната на чудесата в личната си библиотека“, каза една от специалистките по архивите.

„Но това е издание от 1893 година“, възрази организаторът на конференцията. „Надписано е за дъщеря му Саша, а тя е родена едва през 1884.“

„Значи Толстой не е чел Алиса през 1873!“, възкликна един възрастен мъж откъм задната част на помещението.

„Е, никога не се знае“, каза дамата от архива. „Може и да я е чел по-рано, а след това да е купил нов екземпляр за Саша.“

„Ами то може и в устата ми да растат гъби – само дето тогава тя не би била уста, а цяла градина!“, отговори възрастният мъж.

Една от експертките по Русо вдигна ръка. „Ако Ана представлява Алиса, а Левин представлява Белия заек“, каза тя, „то кого представлява Вронски?“

Опитах се да обясня, че не предлагам съответствие едно към едно между всеки герой от Алиса в страната на чудесата и Ана Каренина. Експертката по Русо ме гледаше втренчено. „Във всеки случай“, приключих аз, „с Белия заек сравнявах Облонски, а не Левин.“

Тя се намръщи. „Значи Вронски е Белият заек?“

„Вронски е Лудият шапкар“, подвикна някой.

Организаторката на конференцията се изправи на крака. „Струва ми се, че можем да продължим тази интересна дискусия на масата за чай“.

* * *

В навалицата покрай чаената маса до мен се приближи дамата от архива, която ме потупа по рамото. „Сигурна съм, че Толстой е чел Алиса в страната на чудесата преди 1873“, каза тя. „Освен това днес получихме съобщение от полицията. Един куфар е бил доставен и се държи на сигурно място.“

Тя ме поведе към сигурното място, което беше в една от историческите портални кули на Ясная Поляна – същите кули, нарисувани на чашата, която бях използвала, за да получа шампоан. По същия начин, по който фабриката на елфите от Киблър е скрита в едно кухо дърво, така и целият отдел по охраната тук е скрит в тази кула. Чашата, както изглеждаше, е била улика. Близо до стоманената маса на един от служителите, под рамкиран портрет на Толстой, стоеше моят куфар. Бил пристигнал два дни по-рано, но служителите не знаели чий е. Подписах формуляр и потеглих куфара през мъха и корените обратно към залата за конференции. Това предлагаше добра възможност да се изследва земята наоколо. Търсех Hyoscyamus niger, отровно растение, известно като буника или миризливо кучешко грозде, което расте в тази част на Евразия.

Буниката съдържа токсина атропин, който може да се свърже с почти всички от симптомите на Толстой, включително и треска, интензивна жажда, делириум, видения, загуба на ориентация, учестен пулс, конвулсии, трудности с дишането, раздразнителност, несвързаност, загуба на говор и памет, проблеми със зрението, респираторни проблеми и спиране на сърцето. Особено отличителна черта на отравянето с атропин е разширението на зениците и повишена чувствителност към светлината. В тази връзка, мемоарите на Чертков съдържат едно показателно наблюдение: „Толстой – за учудване на докторите – продължи да демонстрира признаци на съзнание до самия край… извръщайки се от светлината, която светеше директно в очите му“ (курсивът мой, Б. а.).

Почти всеки е могъл да сипе буника в чая на Толстой (той е пиел огромни количества). Чертков например, при съучастничество на доктор Маковицки. Те, фанатичните толстоисти, са имали достатъчно мотиви: ами ако Толстой се разкая и отново промени завещанието си? Или пък, в старческото си безумие, поради някаква нова слабост, се противопостави на принципите на толстоизма?

Соня, освен че е имала мотив, се е интересувала и от отрови. „Прегледах медицинската книга на Флорински, за да видя какви са последствията от отравяне с опиум“, пише тя в дневника си през 1910. „Първо възбуда, след това летаргия. Няма противоотрова“. А освен това на ред идват и синовете на Толстой. Макар че дъщерите са предпочитали да застават на страната на Толстой, синовете – обикновено безпарични – са поддържали майка си. През 1918 Соня се хвали, че дори и ако Толстой би написал тайно завещание, тя и момчетата щели да го изхвърлят: „Ние ще докажем, че към края си той започна да губи разсъдък и имаше поредица от удари… Ще докажем, че е бил принуден да напише това завещание в момент а умствена недостатъчност“.

Може би Соня е използвала атропин, за да симулира последствията от удар. Може и да не е възнамерявала да убие мъжа си, а само да предостави основания за отмяна на завещанието му. Но в предизвикания си от атропина делириум Толстой е предприел едно фантастично и фатално бягство.

След смъртта на Толстой, Соня, живееща от пенсия, дадена лично от царя, се опитва да се бори със Саша и Чертков за авторските права. Но й се противопоставя Историята, под формата на Първата световна война, последвана от революцията. Соня и Саша най-после се помиряват по време на глада от 1918-19. Саша по-късно си припомня за майка си така: „Изглеждаше странно безразлична към парите, от които преди това толкова се беше интересувала“. На смъртното си легло Соня прави странно признание. „Искам да ви кажа“, казва тя, дишайки тежко, прекъсвана от спазми и кашлица, „знам, че аз бях причината за смъртта на баща ви“.

* * *

От всички доклади на конференцията най-мистериозният се занимаваше с малко четената пиеса на Толстой Живият труп. Той беше изнесен от мъж в седемдесетте си години, с големи, воднисти сиви очи, емигрант в Канада от някъде в северна Европа, много харесван и поради бомбастичната си общителност, и заради щедростта с бутилката малцово уиски, която носеше в куфара си. Всички го наричаха Ваня, но аз мисля, че това не беше истинското му име.

Героят от Живият труп е мъж на име Фьодор. Фьодор е женен, но постоянно забягва с циганите. Има чиста любов с една циганска певица. Междувременно жена му, Лиза, има чиста любов с най-добрия му приятел, чието име е, странно, Каренин. (Името на майка му пък е Ана Каренина). Макар че Каренин отвръща на любовта на Лиза, двамата не са в състояние да изживеят чувствата си освен ако Фьодор даде на Лиза развод. От своя страна пък Фьодор не може да подаде развод без да опетни честта на циганската певица. Той решава да се самоубие и дори написва бележка, но циганката се намесва в последния момент и те предприемат нещо друго: Фьодор оставя дрехите си на брега на реката, с бележката за самоубийство в джоба. Всички вярват, че той се е удавил, включително Лиза и Каренин. Те се оженват. Но тъкмо когато новият живот трябва да започне и за Фьодор… хм, не се случва нищо. По някакъв начин Фьодор решава да не променя името си. Той и циганката не се оженват. Скарват се и се разделят. Фьодор прекарва целия си живот в кръчмата. „Аз съм труп!“, крещи той, удряйки чашата си в масата. В един момент всичко се разкрива и Лиза е арестувана за двубрачие. В отчаянието си Фьодор  се застрелва. Живият труп се превръща в обикновен, истински.

Живият труп се основава на реалната история на един алкохолик на име Гимер, който е симулирал собственото си самоубийство и е осъден на заточение в Сибир. Московският театър на изкуствата е искал да го постави, но Толстой постоянно намира някакви извинения. „Има цели седем действия“, казва той. „Необходима е въртяща сцена“. Реалната причина за отказа му става ясна едва много по-късно. Гимер, както изглежда, е узнал, че за него е написана пиеса и, след завръщането си от Сибир, се появява в Ясная Поляна. Толстой взема нещастника в ръце, убеждава го да се откаже от пиенето и му намира работа в същия съд, където той е бил осъден. В светлината на „възкресението“ на Гимер, Толстой предава Живият труп на чекмеджето.

Тази странна история има дори още по-странен епилог. Докато Толстой лежи в треска през 1908, някой му донася новината за смъртта на Гимер. „Трупът вече наистина е мъртъв“, шегува се посетителят, но Толстой напълно е забравил не само бившето си протеже, но и съществуването на пиесата. Дори когато му преразказват сюжета, той не може да си спомни да е написал нещо такова: „А и много, много се радвам, че всичко това се е изпарило от ума ми, за да отстъпи място на нещо друго“.

Централният въпрос от доклада на Ваня беше „Кой е живият труп?“ Аргументите му се извиваха и проблясвах като мобиле под вятър. В един момент изглеждаше, че толстоевият Фьодор всъщност е Фьодор Достоевски, който е преживял (симулиран) разстрел и Дома на мъртвите в Сибир. После се оказа, че Фьодор е всъщност Фьодоров, руският философ-мистик, който е вярвал, че общата задача на човечеството е да подчини силите на природата и науката, за да постигне всеобщото възкресение на мъртвите. Още по-късно започна да изглежда, че живият труп всъщност е Ана Каренина, която беше умряла като прелюбодейка в Ана Каренина и се е завърнала като майка в Живият труп. Накрая се появи и Исус Христос, чиято гробница е намерена празна след три дни и нощи: какво друго е бил Богът на Толстой, ако не жив труп? И какво е Толстой?

Ръкоплясках чак докато ме заболяха ръцете.

* * *

Банкетът през тази вечер продължи до десет или единадесет. Ясная Поляна е в Тулската провинция – известен център за производство на акордеони – и учениците от местното училище се грижеха за развлечението ни: момчета на възраст от шест до петнадесет, вече способни да свирят на акордеон с маниеризмите на гениални, носталгични възрастни мъже. Дори и най-малкото момче се усмихваше разбиращо, кимаше и дори помахваше на аудиторията.

Преди вечерята бях се отбила в общежитието, където взех душ и облякох ленена рокля. Мнозина от Международните изследователи на Толстой ме поздравиха по случай смяната на костюма. Някои от тях действително бяха си мислили, че не притежавам други дрехи. Един белорусин от Париж се ръкува с мен. „Тази вечер трябва да се преоблечете три пъти“, каза той, „за да наваксате за изгубеното време“.

На вечеря се вдигнаха множество тостове. Непознат мъж в спортно сако изрецитира особено дълъг и безсмислен тост; по-късно научих, че това бил пра-пра-внукът на Толстой.

* * *

На следващата сутрин трябваше да станем рано за последното събитие от Международната конференция по Толстой: екскурзия до бившето имение на Антон Чехов, което се намира директно на тричасовия път между Ясная Поляна и Москва. В това отношение, посещението на имението имаше известен логистичен смисъл. Въпреки това, след четири дни на пълно отдаване на Толстой, майстора на руския роман, изглеждаше някак странно да спрем толкова бързо у Чехов – майстора на руския разказ и напълно различен писател – само защото се случва да минаваме през околността.

И така, след вечерята, когато участниците се прибраха в стаите си, за да опаковат куфарите – моят, разбира се, не беше разопакован никога, на първо място – аз излязох на балкона, за да размисля върху Чехов. Въздухът ухаеше на цветя и цигарен дим, което ме навяваше на мисълта за чудесната история, започваща с пристигането на млад човек, късно през една пролетна нощ, в селското имение на бившия му преподавател, известен специалист по градинарство. Във въздуха се долавя мраз и хортикултуралистът, заедно с дъщеря му, са в паника, че градините могат да замръзнат. Дъщерята е решила да будува цяла нощ, наблюдавайки откритите огньове. През цялата нощ младият човек и дъщерята се разхождат, кашляйки и бършейки просълзените си от дима очи, между редиците дървета, наблюдавайки работниците, които подклаждат огньовете с тор и влажна слама. Опитах се да си припомня как завършва историята. Не завършваше добре.

Чехов е на девет години когато е публикувана Война и мир. Той изпитва огромно възхищение пред Толстой и копнее да се срещне с него; същевременно, изгледът за среща го преизпълва с такава тревога, че веднъж той побягва от една баня в Москва, когато узнава, че Толстой също е там. Чехов не желае да срещне Толстой в банята, но очевидно такава е неизбежната му съдба. Когато най-после събира кураж да отиде в Ясная Поляна, Чехов пристига точно в момента, когато Толстой се е отправил към потока, за да извърши ежедневното си ритуално измиване. Толстой настоява Чехов да дойде заедно с него; по-късно Чехов разказва, че, докато той и Толстой седели голи, до шия във водата, брадата на Толстой се носела царствено във водата пред очите му.

Въпреки враждебността към медицинската професия, която поддържа цял живот, Толстой начаса харесва Чехов. „Изпълнен е с талант и несъмнено има много добро сърце“, казва той, „но засега не изглежда да има някакво определено отношение към живота“. Чехов има само някаква слабо определено отношение към живота – този странен процес, който довежда човека очи в очи с плуващата брада на най-големия ексцентрик в световната литература. Днес потокът, където са се къпали те, е отчасти затлачен и пълен с растителен живот. Един от Международните изследователи на Толстой, който настояваше да поседи в него, се появи оттам напълно позеленял.

Чехов, внук на крепостен селянин, никога не е разбирал смисъла на толстоизма. Защо трябва образовани хора да се снижават до нивото на селяни? Селяните трябва да бъдат издигани до нивото на образованите хора! Въпреки това той продължава да изпитва страхопочитание към Толстой чак до края на дните си. „Той е почти съвършен човек“, отбелязва Чехов веднъж. И, друг път: „Страхувам се от смъртта на Толстой. Тя би оставила голяма празнота в живота ми“. В действителност Толстой надживява Чехов с шест години.

Още от времето, когато е бил студент по медицина, Чехов е имал епизоди, в които е храчел кръв. Той ги игнорира като признаци на бронхит или грип, но всички знаят истинската причина. Една вечер през 1897, докато вечеря с издателя си в един от най-добрите московски ресторанти, Чехов преживява силно белодробно кръвотечение. Кръв се излива от устата му върху покривката на масата. Той е откаран спешно в частна клиника и диагностициран с напреднала туберкулоза и на двата дроба. Чехов преживява кризата, но в продължение на шест дни е изключително слаб и не може да говори. Само членове на семейството се допускат при него. Тогава се появява Толстой, облечен в огромна меча шуба. Никой не се осмелява да го помоли да си отиде, така че той седи до леглото на Чехов и говори в продължение на дълго време за „безсмъртието на душата“. Чехов слуша мълчаливо. Макар и да не вярва в безсмъртието на душата, той е силно покъртен от загрижеността на Лев Николаевич.

Последната среща между Толстой и Чехов се състои в Гаспра, курортното селище на Черно море, което Толстой е посещавал често. Един ден в Гаспра Толстой прегръща Чехов през рамо. „Скъпи приятелю, моля ви“, казва той, „престанете да пишете пиеси!“ Друг път, докато двамата писатели са се втренчили в морето, Толстой пита, „Бяхте ли много развратен в младостта си?“ Чехов онемява от притеснение. Толстой, гледайки към хоризонта, обявява, „Аз бях ненаситен!“ Как е възможно Чехов да не е потърсил лечение? Как е могъл да не разпознае симптомите си – особено след като е прекарал три седмици в грижа за собствения си брат Николай, който умира от туберкулоза през 1899?

Припомних си за едно представление на Вуйчо Ваня, първата пиеса, която гледах в Русия, поставена преди няколко години в Москва. Актьорът, който играеше доктор Астров, известен с това, че е играл доктор Уотсън в сериите за Шерлок Холмс по съветската телевизия. Гледайки как доктор Астров пуши лула, рови се из географски карти или се възмущава от обезлесяването – гледайки как доктор Астров пропуска да забележи истински важното нещо, че Соня е влюбена в него – аз бях поразена от приликата му с доктор Уотсън. Докторе, мислех си аз, вие гледате, но не наблюдавате! При цялото си научно просвещение, вие винаги сте пропускали важните признаци.

* * *

В шест часа на следващата сутрин, двадесет и четирите Международни изследователи на Толстой се качиха в наетия автобус до Москва. Изглежда никой не знаеше колко далеч е Мелихово от Ясная Поляна, колко време ще ни отнеме да стигнем до там, дали ще има някакви спирки по пътя. Лена, млада жена с проницателни очи, която пишеше дисертация върху Толстой и Шопенхауер, беше особено загрижена от въпроса за спирки за тоалетна. „Автобусът ще се друса“, отбеляза тя. „На този подскачащ автобус няма никаква тоалетна“.

Лена и аз се споразумяхме така: ако някоя от двете ни трябва да отиде до тоалетната, ще отидем заедно при шофьора и ще поискаме спирка.

Автобусът се носеше по магистралата към Москва. През брезовите горички, преминаващи край прозореца ми, от време на време забелязвах същата северо-южна железопътна линия, която е водела Толстой от Шамардино към Астапово.

Някъде около час северно от Тула, Лена се промъкна на седалката до мен. „Време е“, каза тя. „Спомнете си обещанието“.

„Помня“, отговорих аз, приготвяйки се да стана, но Лена не се помръдна. „Току-що получих месечния си цикъл“, каза тя, гледайки право напред. „Десет дни по-рано. Не е нормалното време“. Аз изразих симпатия. „Това е погрешно време“, каза тя решително и стана.

Отидохме в предната част на автобуса. Шофьорът не реагира на молбата ни по никакъв начин, но нещо в блестящата му бръсната глава подсказваше, че ни е чул. Няколко минути по-късно автобусът се отклони от пътя и се плъзна бавно до една бензиностанция.

Женската тоалетна се намираше на тридесетина метра от колонките за бензин, в малка колибка на ръба на гората. Вратата изглеждаше дъсчена, но дъските бяха прогнили и висяха по гвоздеите. Огромната текстоложка влезе първа. Появи се обратно почти веднага, предшествана от приглушен звук на трошене.

„В гората, момичета“, обяви текстоложката. Разпръснахме се из щърбавата горичка зад бензиностанцията. Беше пълно с боклук. Защо изобщо съм тук?, мислех си, докато гледах към бутилка от водка, лежаща наблизо. Заради Чехов е.

Обратно в автобуса, шофьорът си чистеше ноктите с джобно ножче. Лена се върна след една-две минути. Каза, че я е ухапала някаква божия гадинка.

„Той ги е създал в изобилие“, отбелязах аз по повод Бог и неговите създания.

Не знам колко време бяхме седели по местата си, когато започна да изглежда странно, че автобусът не се помръдва. Долових някакво движение отвън. Точно под прозореца ми, организаторката на конференцията – свежа канадка, която беше написала добре приета книга за начина, по който Толстой представя селския живот – отваряше багажника на автобуса. Кръглото й, очилато лице имаше решителен вид, докато тя вадеше един от куфарите. После го отнесе нанякъде.

След като се огледах внезапно забелязах липсата на няколко от Международните изследователи на Толстой: един военен историк и жена му, ученият с тениса от Йейл, както и експертът по Живия труп. Лена и аз слязохме от автобуса, за да разберем какво става.

„Казах му просто да ги изхвърли“, тъкмо казваше организаторката. „Но той настоява да ги вземел със себе си. Ще потърся двойни торбички“. Тя се понесе по посока към бензиностанцията, носейки голяма пластмасова торба, която изглежда съдържаше нещо тежко.

„Ще бъде толкова ужасно когато той отвори куфара си“, каза съпругата на военния историк.

Оказа се, че Ваня е имал лична злополука с тоалетната, но отказва да хвърли гащите си. Искал да бъдат сложени в куфара му, в пластмасова торба. Военният историк и изследователят на тениса били в мъжката тоалетна, в опити да го вразумят. Лена беше напълно пребледняла. „Това е тиранията на тялото“, каза тя.

Организаторката на конференцията се завърна, заедно с двойните торбички.

„Не трябва да ходим до Мелихово“, каза й Лена. „Не е подходящо време“.

Организаторката на конференцията изгледа Лена в очите. „Посещението беше планирано, така че ще отидем“.

Обратно в автобуса, шофьорът се оплакваше как щял да закъснее. Вместо да ни закара до Москва, той щял да ни остави на последната спирка на метрото в най-далечните предградия.

„Тоя е бандит!“, изкрещя някой по адрес на шофьора. Дочуха се мърморения в съгласие. Един по един, останалите пасажери се завърнаха в автобуса. Последен беше Ваня, чиито бледи очи шареха по двете редици Международни изследователи на Толстой. „Дами и господа, моля за извинение за закъснението. Аз съм стар човек, нали разбирате. Много стар човек“.

* * *

Когато автобусът потегли отново, ме застигна вълна от сънливост. Бях стояла до късно предната нощ, в четене на една биография на Чехов. Искаше ми се да подготвя душата си за посещението до Мелихово, но Ясная Поляна беше като дом, обитаван от духове: колкото и да се опитваш да мислиш за Чехов, накрая винаги се препъваш в Толстой. Нямаше начин да го подмина; всичко това изглеждаше предопределено от съдбата още далеч преди те да са били родени. През 1841, крепостният дядо на Чехов е изкупил свободата на семейството си от техния господар, благородник на име Чертков – който се оказа не някой случаен човек, а бъдещият баща на Владимир Чертков, тъмния, облагодетелствания от тайното завещание на Толстой! (Дядото на Чехов е платил на бащата на Чертков по 220 рубли на душа; Чертков père, очевидно не някой зъл човек, сложил в сметката една от лелите на Чехов безплатно). Нищо чудно, че Чехов не е вярвал в безсмъртието. В момента, в който парите са сменили стопанина си, собственият му дядо се е превърнал в гоголева „мъртва душа“: крепостен селянин, за когото е платено, макар че той вече не съществува.

Освен това научих, че Толстой е гледал Вуйчо Ваня по време на първото представление в Москва, когато ролята на Астров е играна от самия Станиславски. Единственото положително впечатление, останало у Толстой от това представление, бил звукът на щурче, цвъртящо в последното действие. Един добре известен актьор прекарал цял месец в овладяване на точно това умение, учейки се от едно щурче в обществената баня в Сандунов. Въпреки това, майсторското му цвъртене се оказало недостатъчно да преодолее общото ужасно впечатление, което Толстой получил от Вуйчо Ваня. „А къде е драмата?“, провикнал се той веднъж, когато пиесата била спомената. Дори измъчил актьорите с дълга реч, обяснявайки, че за Астров и Ваня би било най-добре да се оженят за селски момичета и да оставят съпругата на професора на мира.

Записът в дневника на Толстой от 27 януари 1900 гласи така: „Отидох да гледам Вуйчо Ваня и се вбесих. Реших да напиша драма, Труп“. Същия месец Толстой започва да работи над Живият труп.

Сънувах, че играя тенис с Толстой. Така както Алиса играе крокет в страната на чудесата, използвайки фламинго вместо палка, аз пък използвах гъска вместо нормална ракета. Сервирах топката, с което произведох облак от мъхест сив пух. Мощният бекхенд на Толстой изпрати топката отвъд далечните окрайнини на поляната за тенис, в безкрайните измерения на тоталното познание и човешката способност за разбиране. Последна точка от мача.

Подадох гъската си на Чертков, който беше следващ по ред от противниците на Толстой. Седнала на края на поляната, наблюдавайки играта Чертков-Толстой, аз внезапно осъзнах, с потрепване, кой всъщност е живият труп. Това беше Чертков. Толстой беше написал тази пиеса за Чертков, когото винаги е възнамерявал да надживее.

* * *

Събудих се от хрущенето на чакъл. Бяхме пристигнали в Мелихово, където ни се предложи избор между пълна или съкратена обиколка. „Искаме пълната обиколка“, каза мрачно организаторката на конференцията, докато измъкваше видеокамерата си. Нашата водачка, пенсионерка с химически пребоядисана в оранжево коса, се нуждаеше от двадесет минути, за да ни отведе от будката за билети до входната врата. „Уважаеми гости!“, извика тя. „Ние се намираме в задния двор на съседа на Антон Павлович Чехов!“

Вътре в къщата не почувствах нищо. Ясная Поляна беше наследственото имение на Толстой и центърът на неговата вселена; има смисъл да се посети Ясная Поляна. Чехов не е имал наследствено имение. Той е купил Мелихово – къща, по онова време изобилстваща с дървеници и хлебарки – от един фалирал художник. Няколко години по-късно, когато туберкулозата го принуждава да търси по-мек климат, той продава земята на търговец на дървен материал и се премества в Ялта. За Чехов Мелихово е просто спирка – почти сценичен декор. Съседните имения са в притежание на социални парии: внукът на един бунтовник-декабрист, занимаващ се с боди-билдинг, плюс една пропаднала графиня и нейния много по-млад любовник.

Нито една от стаите в къщата на Чехов не беше достатъчно голяма, за да побере целия корпус от Международните изследователи на Толстой. Промъквахме се из дълъг тъмен коридор. Водачката ни посочваше различни помещения, все прекалено малки, за да влезем в тях.

Минахме покрай миниатюрна „всекидневна“: „сцена на не-скон-чаеми, интересни разговори“.

„Свирел ли е Чехов на пиано?“, попита някой.

„Не!“, възкликна водачката ни, с голям апломб, „Той абсолютно не е свирел!“

Забелязах известно празно пространство около Ваня, който изглеждаше леко изгубен. Приближих се до него, но незабавно отстъпих назад, поради миризмата.

Някъде откъм сенките пред нас водачката викаше „Тук е любимата мастилница на великия писател!“

Измъкнах се от мрачната гора от рамене, побързах напред из тесния коридор и излязох в градината на Чехов. Тя беше празна, ако не се брои организаторката на конференцията, която заснемаше на видео ябълковите дръвчета на Чехов, плюс изследователя на Малевич, който се повдигна на пръсти, за да си откъсне ябълка, огледа я и отхапа огромна, зееща дупка.

* * *

Вървях бързо, опитвайки се да изживея отново искрата на мистерията. Може би, мислех си, Толстой е бил убит от „трупа“ – от Гимер, който уж е умрял две години преди това, но пък дали някой е видял самото тяло? „Кой сега е труп, а!“, представих си Гимер да мърмори, оставяйки настрана чаената лъжичка. Всичко, което трябваше да отгатна, беше мотива. Но по някакъв начин този път мотивът ми убягваше. Сърцето ми вече не беше при всичко това. Открих, че си припомням „Окончателният проблем“, първата и последна история, в която Уотсън не изпитва удоволствие от прилагането на метода на Холмс: „За съжаление това беше прекалено лесно“. Две редици от стъпки водят към водопада, но нито една – обратно; наблизо лежи алпийския бастун на най-добрия и мъдър човек, когото той е познавал.

По-късно, разбира се, Конан Дойл се разкайва. Смъртта на Холмс и загубата на Уотсън се оказват временна илюзия и реалният живот започва отново: късните нощи, файтоните, торфените блата, възбудата от преследването.

Но дали нещата действително могат да бъдат отново същите между доктора и „живия труп“? Няма ли да дойде време, в което Холмс ще трябва да признае на приятеля си, че всички убийства, които те са разследвали, са били само пионки на една далеч по-голяма сила, недосегаема за човешката справедливост – една сила, способна да действа дори самостоятелно, без участието на човешки посредник?

Уотсън ще бъде безкрайно объркан. „Криминално действие без криминално лице – скъпи Холмс, не може да сте се присъединили към свръхестествениците!“

А Холмс ще се усмихне тъжно. „Не, стари приятелю – страхувам се, че от всички сили, тази е най-естествената“.

Наречете я професор Мориарти или Мадам la Mort, наречете я черната монахиня, или използвайте латинското й име: този убиец разполага с неограничени средства и необозрими мотиви.

А все още продължава животът в градината на Чехов, където винаги е подходящ ден човек да се обеси, а някой някъде свири на китара. В един хотел в Харков, старият професор извлича идентичността на бъдещия си убиец: „Аз ще бъда убит от… тези отвратителни тапети!“ Домашният интериор толкова често е Окончателният проблем; Иван Илич е убит от някакви си завеси. А сега самоварът е почти изстинал и мразът е докоснал черешовите цветове. Доктор Чехов, верни пазителю на човешкото тяло, вие, който можехте да погледнете към ухото на един човек и да видите цялата вселена – къде сте вие сега?


Източник



[1] Духоборци – руска селска секта, чиито принципи включват егалитаризъм, пацифизъм и отхвърляне на цялото Писание в полза на устно предавано познание, наречено „Живата книга“. Когато руското правителство започва да ги преследва заради отказа им да участват в Руско-турската война, Толстой дарява всички приходи от романа си „Възкресение“, за да финансира емиграцията им в Канада през 1899.

[2] Казимир Малевич (1878–1935): руски художник и теоретик на изкуството от полски произход. Бел. пр.

[3] Герой от „Война и мир“. Бел. пр.

[4] Тук има непреводима игра на думи, тъй като английската дума band означава едновременно „лента“ и „група“. В случая speckled band може да се тълкува и като „пъстра лента“, и като „бандата с точките“. Бел. пр.

Елиф Батюман
Елиф Батюман (р. 1977 г.) е американска писателка, преподавателка и журналистка от турски произход. Родена е в Ню Йорк, израснала е в Ню Джърси, в момента живее в Сан Франсиско. Завършва Harvard College, а след това защитава докторат по сравнителна литература към Stanford University. Най-известната ѝ книга, „Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат“, е преведена на български език (изд. „Сиела", 2013).
Други статии от този автор

Посетители

18
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 4 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици