Никола Русев, „Приказка за Стоедин“
Изд. „Жанет 45“, 2008
Книга като машина на времето. Когато лежахме, затаили дъх, а баба разказваше приказки отново и отново, за стотен път и все се не насищахме. Езикът, разбира се, е по-стар, по-пъстър, по-автентичен, но напълно разбираем. И като зашъпнат страниците…
Имаме си юнака, който трябва да извърши куп геройства, а единствената му сила са 101-те години, отсъдени му да живее на тая магична земя. Има си любимата му, която още в началото пада под магия зла и трябва да бъде спасена. Има ги добрият и злият вълшебник и борбата за капката жива вода. Има ги безбройните вътрешни перипетии, които ще украсят пътя на героя. „Приказка за Стоедин“ е изключително усложнена и има куп вътрешни разклонения, всяко от които спокойно може да е самостойна приказка, а обикновено всичко е по три, както си трябва. Има го и дори послеприказният край сюжет, в който живата вода е намерена, но това далеч не е всичко – тя трябва да бъде използвана правилно, а това не е никак, никак лесно.
Истината е, че четох книгата доста дни наред, поне за мен ми идваше в повече езика й, действието – не са лесни, но точно това им е чарът. Това е текст от друго време, каквито мислех, че вече не се пишат или поне беглите ми срещи с фентъзи, основано на българския фолклор, не са оставяли добри впечатления у мен, просто не са ми интересни.
„Приказка за Стоедин“ не е фентъзи, а отзвук от миналото, сбрал в себе си красота, която бих искал да споделя с децата си един ден. Защото имам малкия страх, че те няма да я разберат. А това би било тъжно. Потър пасти да яде.
Преди малко научих и че авторът фактически е бил замислил телевизионен сериал, останал неосъществен и книгата е именно по готвения сценарии. Е, това е щяло да бъде красиво, мисля.
Още хубави приказки за приказката – в „Човешката библиотека“,„Полетът на костенурката“ и „Котенце – златно челце“.
