Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Разказът е най-българският жанр. Казва го Войчех Галонзка, а нему за българска литература може да се вярва. Други българисти, обаче – и Александер Зицман, и Майкъл Холман, без да отричат това твърдение, говорят отрезвяващо: разказът не е атрактивен за превод, трудно се продава, пазарът го избягва, поради което издателите – също. Да пишеш разкази на български език може да се приеме като своеобразна литературна аскеза – разказвачите като отшелници на литературата: важно им е да й се поклонят, не да я употребят. Пилигрими на писането – приемат го не като повод за успех, а като оправдание и лек за съществуванието. Да пишеш разкази на български, значи да не е възможно да не ги пишеш. Фаталност е…

Съдбата на литературната 2011 – да получи името Година на разказа. Чудесна, не фатална година на/за разказа: две авторитетни литературни награди – на Европейския съюз и „Хеликон“, съответно на Калин Терзийски за „Има ли кой да ви обича“ и на Васил Георгиев за „Деград“. Разказът по нашите ширини е ценèн и награждаван. Ценността му доказват и поредиците на големите издателства: „Сиела“ се гордее с „Майстори на разказа“, „Рива“ – с изискани томчета на български разказвачи, „Жанет 45“ – с библиотеката „Кратки разкази завинаги“, където четем Роберто Боланьо, Давид Албахари, Етгар Керет, Аугусто Монтеросо. Разказът тук има бъдеще, затова толкова пишещи му се посвещават. Нека прочетем 13 от тях, да ги прочетем фатално…

 

Бонбониерата, Яница Радева, Парадигма

За тази книга много се писа и с право – тя изобщо е едно от литературните събития на 2011-а. Сама се причислява към жанра разказ, макар Милена Кирова да е повече права – сборникът прилича на полифоничен роман. Но без ясно изведен главен герой и това е възможната причина да скромничи не-романно. Ала има главно събитие, около него се въртят личните истории, към тях сме насочени с език фин, изпипан, промислен, провиждащ един инцидент като съдбовен и неизбежен. Вероятно дълго и изнурително писана книга – всяка дума със сигурност е претегляна стотица пъти, за да намери своето най-необходимо взиждане. В сборника няма празно слово, няма фалшиво звучащо слово, няма слово не на място – езикът е така изваян, че го усещаш триизмерен, почти Пиета. Разказът като фаталността на съдбата…

 

Българчето от Аляска, Деян Енев, Сиела

Майстор на пестеливостта – така може да назовем Деян Енев и последният му сборник ни подкрепя. Малко от разказите са повече от един лист, но думите в тях също са премисляни и претегляни – нито една излишна няма, нито една не е в повече. Забележително е все по-граничното писане на Деян Енев, промъкващо се в зева между репортажа и разказа: фикцията е минимализирана, вижда се, че той разказва „истински истории“. Факции. И понеже тези „истински истории“ са български, то в голямата си част те са безутешни, мрачни, печални. Но и с искрица светлина: подобно на по-ранния „Господи, помилуй“, и тук има една християнска нишка, за която, ако се захванеш, можеш да се изтеглиш от „нещастието да си българин“. За да се сдобиеш с щастието да си повярвал. Разказът като съпреживяване на фаталността…

 

Деград, Васил Георгиев, Сиела

„Деград“ е сред успелите книги на 2011-а – получи „Хеликон“ за прозаично произведение. В надпреварата „надбяга“ романа „Възвишение“ на Милен Русков, което поражда доста съмнения в компетентността/честността на журито. Иначе книгата е типичен представител на, нека я наречем, „адвокатската“ проза – градска, странна, на моменти дори сюрреалистична. Впрочем, и Васил Георгиев, и Радослав Парушев – друг представител на този стил, трябва много да благодарят на Алек Попов специално на неговия зелев цикъл. Характерен почерк за този начин на писане е желанието да покажеш колко ги владееш литературните хватки, „Как си ги завъртял тука, копеле!“; изобщо, ако може да се представиш за по-писател от писателите. Баш писателят, най-писателят, свръх-писателят. Повече те вълнува това как да смаеш, отколкото да се изразиш и освободиш. Разказът като фатална нахаканост…

 

Животът не е за всеки, Радослав Парушев, Сиела

Азбучното подреждане понякога ти избива от главата всякаква идея за произволност и случайност. Както сега: два сходни почерка се засрещнаха, за да подсилят думите ми. Разбира се, нито в „Деград“, нито в „Животът не е за всеки“ свръхписателстването не е единствена особеност – има и хумор, има и тревожност. Хуморът е повече при Радослав Парушев – той, между другото, в тази своя книга е значително по-увлекателен и интересен от предишния си сборник „никоганебъдинещастен“. Едно разказване тип „Виж сега как ще те светна, пич, направо ще те разкатая!“. Прочее, има в книгата почти същия разказ, със същата яка интонация. Самоуверено, дори високомерно писателстване. Ако щете, писателстване, което непрестанно тръби: вие не ме заслужавате! Разказът като провокация срещу фаталността (да си бг)…

 

Има ли кой да ви обича?, Калин Терзийски, Жанет 45

Другата успяла книга с разкази, победила – забележете! – „Захвърлен в природата“ на Милен Русков. Възмутих се и написах за сборника в годишната анкета на ЛВ: „сантименталистки клишета, подквасени с ексхибиционистични уклони“, Деян Енев чак ми се поразсърди. После ме запозна с Калин Терзийски. Читав човек. Но, обратно на Бюфон, аз смятам, че писането не е човекът; на думата си държа. Оттук въпросът: защо е тъй популярно това писмо? Безспорно, публиката всеотдайно го обича, пазарът също: спечели „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга с „Алкохол“, в „Български книжици“ разказваческият му сборник е трети по продажби. Смятам: в убогото време той е раздавач на надежда; не инженер, а имажинер на човешката душа, лечител на студенината между хората. Разказът срещу фаталността на отчуждението…

 

Какво сънуват вълците?, Оля Стоянова, Сиела

Оля Стоянова и в разказите си (както в стиховете си) продължава линията на онова, което Пламен Дойнов нарича „нов автентизъм“. Внимателна е към природата, към естеството, към простотата на човешките взаимоотношения, усложнявани и захабявани от прекалено много условности и задължителности. Книгата, разбира се, щеше да звучи още по-добре, ако не беше пълната коректорска безхаберност на издателството: вътре е пълно с грешки, като рекордът е на стр. 57 – цели четири. Абсолютна безотговорност, която буквално осакатява сборника – човек, вместо да се съсредоточи в четенето, съсредоточава се във възмутата от безобразието. Прочее, в този факт срещаме и своеобразна ирония: една книга, в която се възразява срещу изкуствеността, е предадена точно от изкуствеността. Разказът срещу фаталността на социума…

 

Календар с разкази, Александър Шпатов, Ентусиаст

Заедно с „Бонбониерата“, най-концептуалният и издържан в единство сборник. Александър Шпатов, впрочем, харесва този похват – разказите да са обединени от някакво общо заглавие, което ги определя и жанрово: имаше преди „Бележки под линия“, после „Разкази под линия“, сега „Календар с разкази“. Хубавото на подобна концепция е, че още отначало осъзнаваш, че водеща в писането ще е играта, иронията; един осъвременен раблезиански поглед към света, който, обаче, не го осъжда, а просто го гледа насмешливо и му мери акъла. Любим от сборника ми е разказът за месец юли, но и останалите са написани с много хумор, въображение и въодушевление. Което не значи, че липсва работа върху езика и че са проснати в книгата така, както му е текнало на автора. Разказът като подбъзикване с фаталността (да си човек)…

 

Надморската височина на любовта, Йорданка Белева, Славена

Тук издателството също не се е постарало твърде, Силвия Чолева чак се вбеси. С право: такива фини разкази предполагат по-внимателно отношение, не немара и пренебрежение. Не са го получили, но това не нарушава звученето им – нежна меланхолия, лирична носталгия, кадифена филология. На места се промъкват леко иронични нотки, които внасят дисонанс в общата мелодия, но това не пречи сборникът да бъде един от забележителните на 2011-а. Разбира се, той не беше особено забелязан от купувачите, но тези разкази като че ли хич не се интересуват от пазара – написани са, защото не могат да не бъдат написани. В този смисъл, не се интересуват толкова и как са издадени, по-важното, най-важното за тях е, че са споделени. Защото са пълни с любов, искаща да се заяви. Разказът като фаталността на себеотдаването…

 

На изток от Запада, Мирослав Пенков, Сиела

Мирослав Пенков е от кохортата български писатели, които са колкото български, толкова и не. При него дори е още по-особено: за разлика от Капка Касабова, Ружа Лазарова и Димитър Динев, той сам е превел книгата си; за разлика от Захари Карабашлиев, Красимир Дамянов и Леони Ходкевич, той я пише първо на чужд език (английски). Тази амбивалентна позиция се отразява върху начина, по който говори сборникът му на български: от една страна, идва с индулгенцията, че лично Салман Рушди е харесал разказ от него; от друга, Мирослав Пенков се опитва да покаже, че съвсем не е по-лош, когато пише на български, отколкото когато пише на английски. Заради това – разни препратки и игри с известни наши литературни реалии, втъкани, обаче, в едно отзивчиво и човеколюбиво писане. Разказът като фаталността на завръщането…

 

Няма такъв булевард, Стоил Рошкев, Жанет 45

Ако решим да търсим аналог на разказите на Стоил Рошкев, ще го открием в карикатурите на Христо Комарницки във в. „Сега“. А като имаме предвид, че карикатурата води своя генезис от гротеската, не бива да се учудваме на гротескното звучене в сборника „Няма такъв булевард“. Прочее, нормално е: Стоил Рошкев е политически репортер в БНТ, така че вероятно много се е нагледал и наслушал на българските политически гротески – и като действия, и като индивиди. Може да приемем дори, че написаното от него е един вид антидот срещу онова, което му се налага да изтърпява и гони из властовите коридори. Заради това, за жалост, доста видимата небрежност при писането – то като че ли смята за по-важно да си отмъсти чрез присмех и виц, естетическата издържаност му е по-неглиже. Разказът срещу фаталността на бг политиката…

 

Пеперуди в рогата, Венцислав Божинов, Жанет 45

Това са разкази, написани заради красотата на писането. Всичко друго в тях – призиви за хуманност, любопитни истории, внушения към доброта – са следствие на тази красота. В някаква степен калиграфски разкази – изваяни, изрисувани, стилни. Затова са тъй различни като сюжет – има за свободата, за неосъществените животи, за малцинствените други, за обратите на съдбата, за бокса и жестокостта, с градски истории, със селски истории… На пръв поглед – пълно разнотемие, но в същото време са единни и единосъщни – това са разкази красиви, в които изтъкаването на словото е най-важната случка, най-важният сюжет. Едно писане, предано на самото себе си; една литература, предана на самата себе си – Венцислав Божинов пише, за да пише красиво. Разказът като фатална красота…

 

Солено, Леони Ходкевич, Алтера

Още един автор, който е и тук, и там. В случая, обаче, не е Америка като при Пенков, а Австрия, която се вмъква и в разказите на Леони Ходкевич. Впрочем, още в романа й „Щаделбауер“ това средноевропейско влияние личеше – една кафкианска атмосфера срещаме в писмото й, една обреченост на човека в свят, който не е негов и който му е враждебен. В сборника „Солено“, освен Кафка, ще открием въздействие и от Томас Бернхард, но, слава Богу, сравнително малко – иначе щеше да се изгуби всякаква автентичност. Докато сега имаме художествен текст, който на писането по български е необходим, най-малкото защото е трудно удържим: Борис Минков преди време го изпробва в „Ловци на балади или Scherzocantabile”, Елена Алексиева малко по-късно – в „Читателска група 31“. Отказаха се и двамата. Разказът като фаталността на света…

 

Чекмедже за единични неща, Гергана Пожарски, Ерго

Сюрреалистични разкази – така в следговора на книгата й съм определил писането на Гергана Пожарски. Тя наистина се движи на ръба между реалното и фантастичното, но не само – и на ръба между жестокото и смешното, и на ръба между фарсовото и сериозното, и на ръба между зловещото и умиляващото. Изобщо, писане-на-ръба – така може още да се каже за този почерк, който, освен всичко друго, е овладян, зрял, на места дори мъдър. Вътре в сборника разказите се редуват по звучене и това не е случайно – има някои тъй жестоки, че ако няма други, които да те поразвлекат и поразсеят, ще ти затракат зъбите от боязън и студ, осъзнавайки накъде се е запътил светът и човечеството с него. Да четеш Гергана Пожарски понякога е все едно да слушаш готик – става ти „ужаснострашно“. Разказът като фаталната (ни) жестокост…

 

Истории в минало време, Петър Денчев, Жанет 45

Тези разкази правят нещо, което Давид Бернщейн, чешкият българист и преподавател в Софийския университет, сочи като липса в днешната българска литература – писане, което надскача българските реалии и е открито към глобалния свят. Точно обратно на Мирослав Пенков, който от метрополията се обръща към затънтена България, тук погледът има друга посока – от затънтеността към широкия свят, най-често френски. Разбира се, и в тази интенция Алек Попов има пръст – и „Мисия „Лондон“, и особено „Черната кутия“ са сякаш тематични предтечи на „Истории в минало време“. Разликата е в начина на разказване – ако Алек Попов оставя разказът да тече спонтанно, то Петър Денчев го манипулира – вероятно навик от неговата режисьорска професия. Разказът като управление/управляване на фаталността…

Българският разказ в Годината на разказа – разказ за фаталността на всички български години…

 

Източник

Митко Новков
Митко Новков e психолог, културолог, публицист, литературен критик и медиен наблюдател, журналист. Роден е на 25 юли 1961 година в старопланинското село Бързия, в подножието на връх Ком и прохода Петрохан. Средното си образование получава в ПГ „Д-р Иван Панов“ в град Берковица. През 1988 година завършва висше образование в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност психология и философия. Работи известно време като училищен психолог, в периода 1994-2001 година е журналист в бургаския вестник „Черноморски фар“ като 13 години „пристанува“ в морския град. В момента живее в София. Публикува в местни и национални периодични издания от 1989 година. Неговите текстове са печатани във вестниците „Култура“, „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Литературен глас“, „Черноморски фар“, „Дневник“ и др., в списанията „Демократичен преглед“, „Витамин Б“, „Мост“, „Страница“, „Сезон“, „Български месечник“ и др. Носител за 1999 г. на наградата за белетристична книга „Пегас“ на община Бургас и наградата за критика в конкурса, организиран от „Литературен форум“ през 2001 г. по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Автор е на книгите „Изядената ябълка. 101 управител'ски истории“ (1999), издателство „Аб“ и на „Бартвежи. Разни и по-разни писаници по повод и без повод“ (2001) от поредицата „Тълкувания“ на издателство „Литературен вестник“. Книгата му "Подир сенките на литературата" беше сред номинираните заглавия в секция "Хуманитаристика" на наградата "Хр. Г. Данов" през 2008. Телевизионен наблюдател на вестник „Култура“.
Други статии от този автор

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 2 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 2 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 2 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 1 седмица
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 2 седмици
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 2 седмици
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 2 седмици