Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело, погледът като че ли пита: ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600, а заглавието интригуващо: „Панихида за мъртвото време“. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил да сложи кавички на прилагателното „мъртво“. Не „мъртво“, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред музите на Парнас и боговете на българския Олимп.

Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световноизвестни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на „боингите“, възхищавам се на недостигнати образци на световната култура – и всичко това удавено в неизброимо количество уиски… Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова… Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а може би и за политика (която не се споменава често), воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия „социален експеримент“ на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що. Щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по техния модел.

„Полезни идиоти“ бе нарекъл Ленин своите адепти, обитаващи загнилите демократични държави на света, които се възхищаваха от успехите на социализма в СССР. Те не подозираха и частица от трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров – където бяха посрещнати по начина, по който княз Потемкин водел царица Екатерина по Волга – с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни… и те повлякоха след себе си наивниците.

Тъкмо тези леви интелектуалци се постара изненадващо Людмила Живкова първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езика на Кирил, Методи и Климент да е български, та се преименува същия този език на църковно-славянски, едва ли не с руски произход! За измъкване от тресавището на забравата Л. Живкова избра за свой главен помощник даровития и гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и писатели за прослава на… какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен комунизъм, социалистически реализъм, просъветска политика във всички области на междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. – той провежда шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъстват най-вече лица от червения край на световния литературен спектър. Немският вестник „Ди Велт“ уточнява: „Броят на участниците в „Интерлит 82“ е обратно пропорционален на писателската значимост“. Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната. Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в кариерата: от главен редактор на вестник „Литературен фронт“ той е скочил в председателството на Отечествения фронт, председател е на Съюза на писателите и заместник-председател на Комитета по култура – т.е. пръв помощник на „незабравимата“ Людмила. Държавният глава Тодор Живков му е като духовен баща и го включва в ловната си дружинка под завистливите погледи на колегите.

Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране на българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни приобщаване към великия Съветски Съюз – което, за щастие, не се осъществи. По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи – внимателно подбрани! – на български автори, разровиха се и излязоха наяве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство… Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на „Панихидата…“ е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Грийн, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила в Индия, където последната изпада под фаталното влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и подробности от обстановката на многобройните си срещи – това може да стане само с помощта на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.

Трябва да се признае ловкостта на автора при воденето на разговорите с различни по идеология лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил „да отвори дупка в желязната завеса“. Ако това се прави без задни мисли – благородна задача, но как да се вярва на философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била „конвергенция“, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрушчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланик Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: „Как така сте комунист?“ Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл обикновен мошеник.

Епохата, която обхваща творбата на Левчев е от 1950 г., та чак до наши дни –2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветският Съюз рухна като „колос на глинени крака“, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество – и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е споменато и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време – той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейността му като председател и сътрудник на различни властови институции, преводите на стиховете му, известността му… А в този момент в България се вършат чудовищни неща: хиляди хора са подложени на тотално следене, мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности, икономиката затъва… но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешества по белия, красив свят, обвеян от любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв талант, какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи и писатели от древността до наши дни, както и споменаването на десетки световни културни творци навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!

Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: „Убий българина“, „Ти се следващият“ и последната част, „Панихида…“ Сякаш четеш Ода на нарцизъм! Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!

Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едва ли ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна истина.

Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младостта си – през шестдесетте години – тримата вече популярни творци Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били приятели и духовно близки. Възмущавали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си, Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Известно време те дори учат заедно италиански език. Поетът обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: „Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?“ Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната блестяща кариера (при повече практичност от негова страна) и поема пътя на беден изгнаник, довел го в края на краищата до ранна смърт. Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани. Оттук обаче започва едно, бих казал, укоримо развитие. Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт (само в идейната сфера, надявам се). Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае колко (и дали изобщо) морални угризения му коства този път.

Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократичния надзор на БКП върху културата, както тук-там в повествованията си той се опитва да се представи. Яркото му презрение към изявите на Хрушчов и неприемането на перестройката на Горбачов са доказателство, че поетът „нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил“, според шаблонния израз. Той самият заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега. Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддръжката на един антинароден режим, за затварянето на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944 г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски – потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад – чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му във Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч – в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.

Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Например в стихотворението „Махалото на Фуко“ или в „Интелигентска поема“, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фойерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма (идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм) е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето на сина му. (Моля да ми прости, ако греша!). И тук обаче Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни, че е получавал заплахи от някакъв анонимен „Хайдук“ – несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е български Робеспиер. Така иска да го приемем в „Ти си следващият“.

Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействащ стих, с дълбоки и умели метафори. Със занимателна, интелигентна проза; историк, макар и крайно пристрастен, на цяла епоха от културното ни развитие. Нека обаче да си спомним не друг, а самия Ботев: „Тате – пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?“ Отговорът е: „Лесна работа – ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана…“ И коментарът: „Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК“.

Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват и да го последват хората. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Марков със своя авторитет на жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддръжката му на живковия ненавистен режим, за лъжливата, обаятелна картина на действителността през тази епоха, за неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия. А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. Логично е, след краха на комунизмо-болшевизма у нас, цялата армия от клакьори, приспособенци, кариеристи и всякакви други левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група от най-упорити в тази насока основават фондация „Орфей“ с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души ГЕНИИ (така са се нарекли сами), начело с издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков… Моля не се смейте!

Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя показва второто лице на истината, много често мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи само светлата страна, таланта, успеха – или да погледне и отзад, където се спотайват подлизурството, алчноста, жаждата за власт. Въпрос на жизнен опит и духовна настройка.

Пловдив, 2012

П. П.

Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното. Ангелов

Павел Ангелов-Пулиев
Специалност-машинен инженер. Конструктор и проектант. Пенсионер. Разнообразни интереси: класическа и оперна музика, политика, техника, астрономия-космология, литература и пр. Любопитство!! Написал наскоро две книги с преживявания и личен летопис. Продължава да пише разкази, които няма кой да чете.Основател и председател на Сдружение „Георги Марков“-Скитник, поставило си за цел популяризиране творчеството на именития писател, подло убит през 1978 г. в Лондон, и построяване на паметник на същия.

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 3 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици