От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2012 01 Anna Ahmatova

А сега си припомням срещата ми с поетесата Ана Ахматова. Бях се запознал с поезията й чрез Морис Баура и жадувах да се срещна с нея. През ноември 1945 отидох от Москва в Ленинград. Не бях виждал града от 1919, когато бях на десет години и на семейството ми беше разрешено да се завърне в родния ни град Рига, столица на една тогава независима република. В Ленинград спомените ми от детството се възобновиха с неподозирана яркост. Най-неочаквано се чувствах развълнуван от изгледа на улиците, къщите, статуите, насипите, пазарите, внезапно познатите, все още счупени, перила пред малкия магазин, в който се поправяха самовари, под къщата, в която бях живял. Вътрешният двор изглеждаше също толкова жалък и запуснат както през първите години на революцията. Спомените ми за определени събития, епизоди и преживявания изведнъж застанаха между мен и физическата реалност. Бях навлязъл в някакъв град от легендите, самият аз едновременно станал част от ярката, полузабравена легенда, и все пак, в същото време, гледащ към него откъм някаква външна наблюдателна точка. Градът беше силно разрушен, но дори през 1945 все още си оставаше неописуемо красив (изглеждаше ми напълно възстановен когато го видях отново, единадесет години по-късно). Отидох в книжарницата на писателите на Невский проспект. Докато разглеждах книгите започнах случаен разговор с един човек, който разлистваше някакъв поетически сборник. Оказа се доста известен литературен критик и историк на литературата. Поговорихме за последните събития. Той разказа за невероятните страдания от времето на блокадата, за мъченичеството и героизма на много от жителите, че много от тях са умрели от студ и глад, но други, най-вече младите, са оцелели. Някои са били евакуирани. Попитах го за съдбата на ленинградските писатели. Той каза: „Имате пред вид Зощенко и Ахматова?“ За мен Ахматова беше фигура от отдалеченото минало. Морис Баура, който беше превел някои от стиховете й, говореше за нея като за човек, за когото не се е чувало нищо от Първата световна война насам. „Ахматова все още жива ли е?“, попитах аз. „Ахматова, Ана Андреевна?“, отвърна той, „но да, разбира се. Тя живее недалеч оттук на Фонтанка, във Фонтанния дом; искате ли да се срещнете с нея?“ Сякаш някой най-внезапно беше ме поканил да се срещна с мис Кристина Росети. Почти не можех да говоря. Промърморих, че наистина бих искал да се срещна с нея. „Ще й се обадя по телефона“, каза новият ми познат. Върна се след малко, за да ми каже, че тя ще ни приеме в три часа следобед същия ден. Трябваше да дойда в същата тази книжарница, след което щяхме да отидем заедно.

Върнах се в уречения час. Двамата с критика излязохме от книжарницата, завихме наляво, пресякохме моста Аничков и отново завихме наляво, по тротоара на Фонтанка. Домът с фонтаните, дворецът на Шереметиеви, е величествена сграда в стил късен барок, с врати от ковано желязо, с които Ленинград е известен, изградена около просторен двор – не много по-различен от централния двор на някой голям оксфордски ли кеймбриджки колеж. Качихме се по стръмните, тъмни стъпала до един от горните етажи и влязохме в жилището на Ахматова. Беше много скромно обзаведено – буквално всичко в него е било, така мисля, премахнато – или продадено, или ограбено по време на блокадата. Имаше малка маса, три или четири стола, дървена ракла, диван, и, над незапалената печка, рисунка от Модиляни. Представителна, сивокоса жена с бял шал около раменете, се изправи бавно и ни поздрави.

Ана Андреевна Ахматова беше изключително величествена жена, с бавни жестове, благородна глава, красиви, донякъде строги черти и изражение на огромна тъга. Поклоних се. Изглеждаше ми подходящо, защото тя изглеждаше и се движеше като трагическа кралица. Благодарих й за гостоприемството и казах, че хората на Запад ще се радват да узнаят, че тя е в добро здраве, защото за нея не се беше чувало нищо в продължение на много години. „О, но за мен беше публикувана статия в Dublin Review“, каза тя, „а в Болоня, така ми казаха, някой пишел дисертация върху творчеството ми.“ Заедно с нея беше нейна приятелка, някаква дама от академичните среди, и в продължение на няколко минути се започна учтив разговор. След това Ахматова ме попита за изпитанията в Лондон по време на бомбардировките; отговорих й колкото можех, при което се чувствах доста притеснен и ограничен от нейните дистанцирани, донякъде кралски маниери.

[…]

Малко по-късно към нас се присъедини друга учена дама, асироложка, която ми зададе безброй много въпроси за английските университети и тяхната организация. Ахматова очевидно не се интересуваше от това и през по-голямата част от времето мълчеше. Малко преди полунощ асироложката си отиде, и тогава Ахматова започна да ме разпитва за нейни стари приятели, които бяха емигрирали – някои от които аз бих могъл да познавам. (По-късно ми каза, че била сигурна в това. Що се отнася до личните връзки, увери ме тя, интуицията й – второто й виждане – никога не я лъжело). Действително, аз познавах някои от тях. Говорихме за композитора Артур Лури, когото бях срещнал в Америка по време на войната. Попита ме и за Борис Анерп, художникът-мозаицист (когото никога не бях срещал): знаех малко за него, само това, че е украсил пода на входната зала в Националната галерия с фигури на известни личности – Бъртранд Ръсел, Вирджиния Улф, Грета Гарбо, Клайв Бел, Лидия Лопухова и други като тях. Двадесет години по-късно вече можех да й кажа, че към тях е бил прибавен и нейният образ, отново от Анреп. Показа ми един пръстен с черен камък, който Анреп й подарил през 1917 г.

От Първата световна война насам тя била се срещала само с един чужденец – поляк. Попита ме за различни други приятели – Саломея Андроникова, на която Манделщам беше посветил едно от най-известните си стихотворения; съпругата на Стравински, Вера; поетите Вячеслав Иванов и Георгий Адамович. Отговарях й, доколкото можех. Разказа ми за пътуванията си до Париж преди Първата световна война, за приятелството й с Амедео Модиляни, чиято рисунка, представяща нея, висеше над камината – една от многото (останалите бяха изчезнали през блокадата). Описа детството си по бреговете на Черно море – една езическа, некръстена земя, така я наричаше тя, където човек се чувствал близо до някаква древна, полугръцка, полуварварска, дълбоко неруска култура. Говори за първия си съпруг, известния поет Гумильов. Беше убедена, че не е участвал в монархистката конспирация, заради която е бил екзекутиран; за Горки, който бил замолен от множество писатели да се намеси в негова полза, но очевидно не е направил нищо, за да го спаси. Не беше виждала Гумильов за известно време преди осъждането – те били разведени още няколко години преди това. В очите й се появиха сълзи, когато започна да разказва за мъчителните обстоятелства около смъртта му.


Small Ad GF 1

2012_01_modiljyani

След известно мълчание тя ме попита дали бих искал да послушам нейна поезия. Но преди това каза, че би желала да ми изрецитира две части от Дон Жуан на Байрон, защото те имали отношение към онова, което ще последва. Дори и ако бих познавал поемата добре, не бих могъл да кажа кои части е избрала тя, защото, макар и да четеше английски доста свободно, произношението й правеше напълно невъзможно да разбера повече от една-две думи. Тя затвори очи и рецитираше строфите по памет, с интензивна емоция. Станах и отидох до прозореца, за да скрия смущението си. Може би, помислих по-късно, това е начинът, по който ние днес четем класическите гръцки и латински произведения. Да, може би ние също се чувстваме дълбоко развълнувани от думите, които, докато ги произнасяме, биха били напълно неразбираеми за техните автори и публики. След това тя ми прочете малко от нейната поетическа книга – Anno Domini, Бялото ято, От шестте книги. Стихотворения като тези, но далеч по-добри от моите, каза тя, „бяха причината за смъртта на най-добрия поет на нашето време, когото обичах и който обичаше мен…“ Дали е имала пред вид Гумильов или Манделщам, не можех да кажа, защото тя избухна в сълзи и не можа да продължи.

Има записи на нейните четения, така че няма да се опитвам да ги описвам. Прочете (по онова време все още недовършената) Поема без герой. Разбрах, още тогава, че слушам гениално произведение. Не допускам, че тогава може да съм разбирал тази многостранна, магическа поема, с многобройните й алюзии, по-добре, отколкото сега. Тя не се опитваше да крие факта, че поемата е предвидена като един вид окончателен паметник на живота й, на миналото на града – Санкт Петербург – което беше част от нея и, под формата на един вид карнавална процесия на маскирани фигури от „Дванадесета нощ“ – на приятелите й, на техните животи и съдби – един вид артистична nunc dimittis преди неизбежния край, който нямаше да закъснее. Това е едно мистериозно и наситено с дълбока емоция произведение: над него безжалостно се издига цяла надгробна могила от учено знание. Скоро то може да се окаже погребано под собствената си тежест.

След това тя ми прочете Реквием, директно от ръкопис. Прекъсна и заговори за годините 1937–38, когато съпруга и сина й са били арестувани и изпратени в лагери (по-късно това щеше да се случи отново), за опашките от жени, чакащи ден и нощ, седмица след седмица, месец след месец, да получат новини от съпрузите, братята, бащите, синовете си, за разрешение да им изпратят храна или писма. Никакви новини не са дошли, никога. Над Съветския съюз висеше смъртна плащеница, докато мъченията и убийствата на милиони хора продължаваха. Тя говореше със сух, прозаичен тон, от време на време прекъсвайки с думите „не, не мога, няма смисъл. Вие идвате от общество на човешки същества, докато ние тук сме разделени на човешки същества и…“ А после, след дълго мълчание: „Дори и сега…“

Попитах я за Манделщам: тя помълча, очите й пълни със сълзи, и ме помоли да не говорим за него: „след като удари плесница на Алексей Толстой, всичко беше свършено…“ Отне й известно време да се възстанови. След това, с напълно променен глас, тя каза: „Алексей Толстой носеше лилави ризи à la russe докато бяхме в Ташкент. Говореше за чудесното време, което щели сме да прекараме заедно когато се върнем обратно. Беше много надарен и интересен писател, негодник, пълен с чар и мъж с бурен темперамент. Сега вече е мъртъв. Беше способен на всичко, абсолютно всичко. Беше див авантюрист. Единственото, което харесваше, бяха неща като младост, власт, жизненост. Но довърши Петър Велики, защото смяташе, че може да се занимава с живота на Петър само като млад човек; какво да прави с ония хора когато остареят? Беше един вид Долохов (от „Война и мир“, бел. пр.). Наричаше ме Анушка. Това ме караше да изпъшквам, но аз го харесвах много, макар и той да беше причината за смъртта на най-добрия поет на нашето време, когото обичах и който обичаше мен.“ (Думите й бяха идентични с ония, които беше използвала по-рано; сега вече изглеждаше ясно кого има пред вид).

Беше станало, мисля, вече някъде към три сутринта. Тя не показваше никакви признаци на желание да си отивам, а аз бях прекалено развълнуван и погълнат, за да мога да се помръдна. Напусна стаята и се върна обратно с чиния варени картофи. Било всичко, което имала, каза ми тя; беше смутена от бедността на гостоприемството си. Помолих я да ми позволи да препиша Поема без герой и Реквием; тя отговори, че от това нямало нужда. Един том със събраните й стихове трябвало да се появи през следващия февруари. Всичко било вече готово. Щяла да ми изпрати екземпляр. Както вече знаем, партията реши другояче. Тя беше наречена от Жданов (във фраза, която той не беше измислил сам) „наполовина монахиня, наполовина проститутка“. Това я постави отвъд пределите на официалността.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Говорихме за руската литература. След като отхвърлихме Чехов поради липсата в неговия свят на героизъм и мъченичество, на дълбочина, мрак и възвишеност, заговорихме за Ана Каренина. „Защо Толстой я е накарал да се самоубие? Веднага щом напуска Каренин, всичко се променя. Изведнъж тя се превръща в паднала жена, traviata, проститутка. Кой наказва Ана? Бог? Не, не е Бог, а обществото – същото онова общество, чието лицемерие Толстой постоянно разкрива. Накрая той ни разказва, че Ана отхвърля дори и Вронски. Толстой лъже. Той е разбирал нещата по-добре от това. Моралът на Ана Каренина е моралът на московските лели на Толстой, на еснафските конвенции. Всичко това е свързано с неговите лични несигурности. Когато Толстой е бил щастливо женен, той е написал Война и мир, където се възпява семейството. Но след като започва да ненавижда София Андреевна, но не може да се разведе, защото разводът се осъжда от обществото, а може би и от селяните, той пише Ана Каренина и наказва Ана за това, че е напуснала съпруга си. А когато вече е стар и изпитва вина заради това, че все още е измъчван от силно желание по селските момичета, пише Кройцерова соната и забранява напълно секса.“

Това бяха думите й. Не знам доколко сериозно бяха изказвани, но неприязънта на Ахматова към проповедите на Толстой изглеждаше истинска – тя го разглеждаше като един вид чудовище на суетата и враг на свободата. Тя обожаваше Достоевски и, също като него, презираше Тургенев. А след Достоевски – Кафка, когото беше чела в английски преводи. („Той е писал за мен и за моя живот“, каза ми тя по-късно в Оксфорд. „Кафка е по-голям писател дори и от Джеймс и Елиът. Но и той не е разбирал всичко. Само Пушкин разбира всичко.“) След това ми говори за Египетски нощи на Пушкин, и за бледия чужденец от тази история, който импровизира стихове по теми, предложени от публиката. Виртуозът, по нейно мнение, е бил полският поет Адам Мицкевич. Отношението на Пушкин към него е било неясно. Полският въпрос ги е разделял. Но Пушкин винаги е разпознавал гения у съвременниците си. Блок също – с лудите си очи и невероятен гений, той също би могъл да бъде improvisateur. Тя каза, че Блок никога не я е харесвал, но че всяка учителка в Русия вярвала, и без съмнение продължава да вярва, че те са имали любовна афера. Историците на литературата също вярвали в това. Всичко това, по нейно мнение, се основавало на нейното стихотворение за смъртта на Сивоокия крал, макар че то е написано повече от десет години преди Блок да умре. Блок не харесвал нито един от акмеистите, към които тя принадлежала. Той не харесвал и Пастернак.

След това тя заговори за Пастернак, когото обичаше дълбоко, макар че никога не е била влюбена в него. След смъртта на Манделщам и Цветаева, те останали сами. Знанието за това, че другият е жив и работи, било източник на безкрайно облекчение и за двама им. Те се критикували свободно един друг, но не позволявали на никой друг да го прави. Страстната преданост на безброй много хора в Съветския съюз, които знаели стиховете им наизуст, и ги копирали и разпространявали, била за тях източник на гордост. Но и двамата останали във вътрешно изгнание. Мисълта за емиграция била противна и на двама им. Копнеели да посетят Запада, но не и ако това би означавало, че няма да могат да се завърнат. Дълбокият им патриотизъм не бил замърсен от национализъм. Ахматова не беше готова да напусне. Независимо от това какви ужаси биха могли да я очакват, тя никога не би напуснала Русия.

Разказа ми за детството, за женитбите и връзките си с други хора, за богатия артистичен живот в Петербург преди Първата световна война. Не се съмняваше, че културата на Запада, особено сега, през 1945, е далеч по-високо от него. Разказа ми за великия поет Аненски, който я научил на повече неща дори и от Гумильов, и умрял забравен от издатели и критици, един велик, забравен майстор. Говори ми за самотата и изолацията си. Ленинград след войната не бил за нея нищо повече от гробище на приятелите й – това било като горски пожар: няколкото останали овъглени дървета правели безутешността още по-безутешна. Живеела от преводи. Молила се да й позволят да преведе писмата на Рубенс, а не ония на Ромен Ролан. След нечувани трудности, най-после й дали разрешение. Попитах я какво означава за нея ренесансът – дали това е реално историческо минало или някаква идеализирана визия, въображаем свят? Тя отговори, че било второто. Изпитвала носталгия по него – един копнеж по онази универсална култура, за която говорел Манделщам, така както са я мислели Гьоте и Шлегел – копнеж по онова, което е било преобразено в изкуство и мисъл – природа, любов, смърт, мъченичество – една реалност, която не разполага с история, нищо извън самата себе си. Говореше със спокоен, равен глас, като някаква далечна принцеса в изгнание, горда, нещастна, недосегаема, често с думи на най-вълнуващо красноречие.

Разказът за непрестанната трагедия на нейния живот стигна отвъд всичко, което някой някога ми е разказвал в неписано слово; споменът за това е все още жив и болезнен. Попитах я дали смята да напише мемоар за литературния си живот. Тя отговори, че това била поезията й, особено Поема без герой, която ми прочете отново. Отново я помолих да ми позволи да я запиша. И отново тя отказа. Разговорът ни, който засегна интимни детайли както от нейния, така и от моя живот, премина от литературата към изкуството, и продължи до късно сутринта на следващия ден. Видях я отново когато напусках Съветския Съюз, по пътя за вкъщи през Ленинград и Хелзинки. Отидох да се сбогувам на 5 януари 1946, и тя ми даде една от поетичните си сбирки, с едно ново стихотворение, написано от вътрешната страна на обложката – стихотворението, което по-късно щеше да стане втора част от цикъла Cinque. Осъзнах, че това стихотворение в тази, първата си форма, е било директно вдъхновено от предишната ни среща. Има и други позовавания и алюзии за нашите срещи, в Cinque и на други места.

Не я видях при следващото ми посещение в Съветския Съюз през 1956. Синът й, който междувременно е бил арестуван за втори път, беше освободен от лагера по-рано същата година и Пастернак ми каза, че тя се чувствала изключително нервна относно срещите с чужденци, освен по официални поводи, но че искала да й се обадя по телефона; това било далеч по-безопасно, защото всичките й телефонни разговори се подслушвали. По телефона тя ми разказа за преживяванията си като отхвърлена писателка; за това как са я напуснали хора, на които е гледала като на верни приятели, за благородството и куража на други. Беше прочела отново Чехов и каза, че в Палата номер 6 той е описал точно нейната ситуация, както и на много други хора. Междувременно преводите й на класически корейски стихове били публикувани – „Можете да си представите колко корейски знам; това е подбор; не е избрано от мен. Няма нужда да го четете.“

Когато се срещнахме в Оксфорд през 1956 Ахматова ми каза, че Сталин е бил лично вбесен от факта, че тя си е позволила да се срещне с мен: „Значи нашата монахиня сега получава посещения от чужди шпиони“, се твърди, че казал той, последвано от нецензурности, които отначало тя не се осмеляваше да повтори пред мен. Фактът, че никога не съм работил за която и да е разузнавателна организация нямал значение. Всички членове на чуждите мисии били за Сталин шпиони. Разбира се, каза тя, по онова време старецът вече не е бил с ума си, намирал се е в хватката на непрестанна патологична параноя. В Оксфорд тя ми каза, че била убедена, че гневът на Сталин, причинен от нас двамата, бил предизвикал Студената война – че тя и аз сме променили историята на човечеството. Виждаше в себе си и мен световно-исторически персонажи, избрани от съдбата да изиграят тази съдбоносна роля в един космически конфликт, и че това е отразено в поезията й от онова време. Това било нещо вътрешно присъщо за цялата й историко-философска визия, от която произлизала голяма част от поезията й.

Каза ми, че след пътуването й до Италия предишната година, когато й беше връчена литературна награда, е била посетена от служители на съветската тайна полиция, които я попитали какви са впечатленията й от Рим. Тя отговорила, че според нея Рим е град, в който езичеството все още е във война с християнството. „Каква война?“, попитали я. „Беше ли спомената Америка? Имаше ли участие на руски емигранти?“ Какво да отговори, ако подобни въпроси й бъдат зададени и за Англия или Оксфорд? Защото в Русия тя ще се завърне, каквото и да я очаква там. Съветският режим е установеният режим в страната й. С него тя живее, с него и ще умре. В това е смисъла да бъдеш руснак.

Върнахме се към руската поезия. Тя говореше с презрение за добре известни млади поети, насърчавани от съветските власти. Един от най-известните сред тях, който по това време беше в Англия, беше й изпратил телеграма в Оксфорд, за да я поздрави с почетния докторат. Бях там, когато тя пристигна. Тя я прочете и гневно я захвърли в кошчето за боклук – „всички те са дребни бандити, проститутки на талантите си и експлоататори на публичния вкус. Влиянието на Маяковски е фатално за тях. Маяковски крещеше с все сили, защото за него това беше нещо естествено. Той просто не можеше другояче. Но имитаторите са усвоили маниера му като жанр. Те са вулгарни декламатори, без нито дори искрица от истинска поезия в себе си.“

В Русия днес имало много надарени поети: най-добър сред тях бил Йосиф Бродски, когото, каза тя, сама водела за ръка и чиято поезия била отчасти публикувана: благороден поет, намиращ с в дълбока немилост, с всичко, което следва от това. Имало и други, великолепно одарени – но техните имена нямало да ми говорят нищо – поети, чиито стихове не можели да се публикуват, и самото съществуване на които вече било свидетелство за неизчерпаемия живот на въображението в Русия. „Те ще затъмнят всички ни“, каза тя, „повярвайте ми, Пастернак и аз, Манделщам и Цветаева, всички ние сме краят на един дълъг период на развитие, започнал през деветнадесети век. Приятелите ми и аз мислехме, че говорим с гласа на двадесети век. Но тези нови поети са ново начало – в момента те са забранени, но някой ден ще се измъкнат и ще удивят света.“ Тя говори още известно време в този пророчески тон, а след това се върна отново към Маяковски, докаран до отчаяние, предаден от приятелите си, но за известно време истинският глас, тръбата на своя народ, ако и фатален пример за другите. Самата тя не му дължала нищо, но много на Аненски, най-чистият и прекрасен поет, далеч от страстите на литературната политика, до голяма степен пренебрегван от авангардните журналисти, щастлив, че е умрял навреме. Не е бил широко четен през живота си, но пък такава е била съдбата и на други велики поети – сегашното поколение било далеч по-чувствително към поезията от нейното собствено: кой се е интересувал истински от Блок, Бели или Вячеслав Иванов през 1910? Или пък от самата нея и поетите от нейната група? Но днес младежите знаят всичко наизуст – тя все още получавала писма от млади хора, мнозина от тях глупави, лесно възторгнати момичета, но пък дори и само броят им със сигурност бил вече свидетелство за нещо.

Пастернак получавал дори още повече такива писма и ги харесвал повече от нея. Срещал ли съм се с неговата приятелка Олга Ивинская? Не. Самата тя намирала както жената на Пастернак, Зинаида, така и любовницата му еднакво непоносими, но пък Борис Леонидович бил магически поет, един от големите поети на руската страна: всяко изречение, което той е написал, в стихове и проза, говори с автентичен глас, различен от всички други, които тя е чувала. Блок и Пастернак са божествени поети; никой модерен французин или англичанин, нито Валери, нито Елиът, не може да се сравнява с тях – Бодлер, Шели, Леопарди, това е компанията, към която той принадлежи. Като всички големи поети, те не притежавали особено остро чувство за качествата на другите – Пастернак често хвалел дребни критици, откривал въображаеми скрити дарби, насърчавал всевъзможни дребни фигури – почтени писатели, но без талант – той имал митологическо чувство за историята, в която нищо и никакви хора понякога играели мистериозни, важни роли – като Евграф от Доктор Живаго (тя яростно отричаше, че тази мистериозна фигура имала каквато и да връзка със Сталин; за нея това беше очевидно невъзможно дори за размисляне). Всъщност той не четял истински съвременните автори, които иначе бил готов да хвали – нито Багрицки, нито Асеев, нито дори Манделщам (когото не можел да понася, макар че разбира се направил каквото можал когато той се оказал в беда), нито нейното собствено творчество – пишел й великолепни писма за поезията й, но те се отнасяли до самия него, не до нея – тя знаела, че това са върховни фантазии, които имали само малко общо с нея. „Може би всички велики поети са такива.“

Комплиментите на Пастернак естествено карали всички, които ги получават, да се чувстват много щастливи, но това било измамно; той бил щедър дарител, но не се интересувал истински от работите на другите; интересувал се, разбира се, от Шекспир, Гьоте, френските символисти, Рилке, може би Пруст, но „не и от някой от нас“. Тя каза, че й липсвало неговото съществуване, всеки ден от живота й; те никога не са били влюбени, но са се обичали дълбоко и това силно дразнело жена му. След това заговори за „празните“ години, през които е била извън живота в Съветския Съюз – между средните двадесет и късните тридесет. Каза, че когато не превеждала, четяла руски поети: Пушкин постоянно, разбира се, но също Одоевски, Лермонтов, Баратински – тя смяташе, че Есен на Баратински е дело на чист гений; наскоро пък беше започнала да чете Велемир Хлебников – луд, но великолепен.

Попитах я дали някога би написала обяснителни бележки към Поема без герой: алюзиите може би ще останат неразбираеми за онези, които не познават живота, с който се занимава поемата; наистина ли тя желае всичко това да остане в тъмнина? Тя отговори, че когато ония, които познават света, за който тя говорела, бъдат обзети от старческа слабост и смърт, то ще умре и поемата; тя ще бъде погребана заедно с нея и нейния век; тя не е писана за вечността, нито дори за следващите поколения. Самото минало имало значение за поетите – детството преди всичко друго – това били емоциите, които те желаели да пресъздадат и да изживеят отново. Предсказанията, одите към бъдещето, дори великото послание на Пушкин към Чаадаев, били форми на декламаторска реторика, израз на величествени пози, поетическо око, опитващо се да надникне в мъгливото бъдеще – пози, които тя презирала.

Тя знаела, каза тя, че не й оставало да живее дълго. Докторите й обяснили, че сърцето й е слабо. Но преди всичко останало тя не желаела да става обект на съжаление. Тя се е сблъсквала с всякакви ужаси и е опознала най-ужасните дълбини на скръбта. Изискала от приятелите си обещанието, че няма да позволят нито дори намек за съжаление към нея; омраза, обиди, презрение, неразбиране, преследване, всичко това тя можела да понесе, но не и симпатия, ако тя била примесена със състрадание. Гордостта и достойнството й бяха много големи.

Дистанцираността и безпристрастието, с които тя говореше, прикриваха само отчасти страстните й убеждения и морални съждения, срещу които беше напразно да се протестира. Разказите й за личности и животи бяха пронизани от остра проницателност за моралния център на характерите и ситуациите (те не щадеше приятелите си в това отношение), заедно с втвърдени идеи, от които тя не можеше да бъде помръдната. Знаеше например, че нашата среща е имала сериозни исторически последствия. Знаеше, че поетът Георгий Иванов, когото обвиняваше, че е написал лъжливи мемоари след като е емигрирал, преди това е бил полицейски шпионин, платен от царското правителство. Знаеше, че Некрасов също е бил правителствен агент; че поетът Аненски е бил преследван до смърт от литературните си врагове. Тези вярвания нямаха никакви основания във факти – те бяха интуитивни, но не и безсмислени, не просто фантазии. Това бяха елементи от една последователна концепция за живота и съдбата на самата нея и нейната нация, за централните въпроси, които Пастернак беше желал да дискутира със Сталин, визията, която поддържаше и оформяше нейното въображение и изкуство. Тя не беше мечтателка; през по-голямата част от времето притежаваше остро усещане за реалността. Описваше литературната и социална сцена в Петербург преди Първата световна война, както и участието си в нея, с трезв реализъм и остро усещане за детайл, които ги правеха тотално достоверни.

Ахматова беше живяла в ужасни времена, през които, според Надежда Манделщам, тя беше се държала с героизъм. Никога, нито публично, нито в частни разговори с мен, тя не произнесе нито дума, насочена срещу съветския режим. Но целият й живот беше въплъщение на онова, което Херцен някога беше казал за руската литература – едно непрестанно осъждане на руската реалност.

Преклонението пред паметта й в днешния Съветски Съюз, неизказано, но широко разпространено, е несравнимо с нищо, доколкото знам. Непрестанната й пасивна съпротива срещу онова, което тя разглеждаше като недостойно за родината си, я превърна във фигура не просто на руската литература, но и на руската история от нашето време.

Източник

Сър Исая Бърлин (1909–1997) е британски социален и политически теоретик, философ и историк от руско-еврейски произход, считан от мнозина за един от най-важните социални учени на своето поколение.

Pin It

Прочетете още...

Holly Christmas

Зузане Майер 14 Фев, 2009 Hits: 15250
В търсене на Холи Голайтли, Труман Капоти и…

Поема за желанието

Златко Ангелов 02 Мар, 2016 Hits: 15941
Необикновеността на романа не е в сюжета, а…