От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2012 01 Pasternak

 

I

През лятото на 1945 британското посолство в Москва докладва, че му липсват хора, особено такива, които да знаят руски език, и беше предложено аз да запълня празнината за четири или пет месеца. Приех предложението с ентусиазъм, най-вече, трябва да призная, поради голямото ми желание да узная нещо повече за състоянието на руската литература и изкуство, за които по това време на Запад се знаеше сравнително малко. Знаех нещичко, разбира се, за онова, което се беше случило с руските писатели и хора на изкуството през двадесетте и тридесетте години. Революцията беше насърчила огромна вълна от творческа енергия в Русия, във всички изкуства; смелите експерименти се окуражаваха навсякъде; новите контрольори на изкуството не се намесваха в нищо, което можеше да бъде възприето като „плесник в лицето“ на буржоазния вкус, независимо дали нещата бяха марксистки или не[1]. Новото движение във визуалните изкуства – работата на такива художници като Кандински, Шагал, Сутен, Малевич, Клюн, Татлин, скулпторите Архипенко, Певзнер, Габо, Липшиц, Цадкин, на театралните и филмови режисьори Майерхолд, Вахтангов, Айзенщайн, Рудовкин – създаде шедьоври, които имаха мощно въздействие върху Запада: там също се забеляза една подобна възходяща крива в областите на литературата и литературната критика. Въпреки насилията и опустошенията на Гражданската война, на разрушенията и хаоса, причинени от нея, продължаваше да се създава революционно изкуство с изключителна жизненост.

Спомням си как срещнах Сергей Айзенщайн през 1945: той се намираше в състояние на ужасна депресия: това беше резултат от сталиновото осъждане на оригиналната версия на неговия филм Иван Грозни, защото този жесток владетел, с когото Сталин се идентифицираше, бил представен – такова беше оплакването на Сталин – като човек, измъчван от престъпленията си в борбата срещу болярите до степен на невроза. Попитах Айзенщайн кои според него са най-добрите години от живота му. Той отговори без колебание, „Ранните двадесет. Това беше времето. Бяхме млади и правехме в театъра изумителни неща. Спомням си как веднъж пуснахме сред публиката стадо мръсни свине. Хората се качваха по столовете и крещяха. Страхотно беше. Боже, как само се развличахме!“

Но това очевидно беше нещо прекалено хубаво, за да продължи твърде дълго време. Срещу него беше подета яростна атака от страна на левичарски фанатици, които изискваха колективно пролетарско изкуство. А след това Сталин реши да сложи край на тези политико-литературни кавги като чисто пилеене на енергия – нещо, от което петилетните планове нямаха никаква нужда. Съюзът на писателите беше създаден в средата на тридесетте, за да се наложи единомислие. Не трябваше да има повече спорове, никакво мътене на умовете на хората. Последва мъртъв конформизъм. А след това дойде окончателният Ужас – Големите чистки, показните политически процеси, нарастващия терор от 1937-38, дивото и безразборно унищожаване на личности и групи, а по-късно и на цели народи. Няма защо да се спирам на фактите от този смъртоносен период, нито първи, нито може би и последен, в историята на Русия. Автентични разкази за живота на интелигенцията от онова време могат да се намерят в мемоарите на Надежда Манделщам, Лидия Чуковская и, в един по-различен смисъл, в поемата на Ахматова Реквием. През 1939 Сталин прекрати преследванията. Руската литература, изкуство и мисъл се появиха отново, като място, което е било бомбардирано, и където някои красиви сгради са останали все още сравнително непокътнати, но се издигат самотно сред пейзаж от разрушени и обезлюдени улици.

А след това дойде немското нападение, и тогава се случи нещо изключително. Нуждата от постигане на национално единство пред лицето на врага доведе до известно отпускане на политическия контрол. Сред голямата вълна на руски патриотически чувства, млади и стари писатели, и особено поети, които читателите възприемаха като говорещи от тяхно собствено име, за нещата, в които самите те вярваха и които чувстваха – тези писатели започнаха да се почитат както никога преди това. Поети, чието творчество беше разглеждано с неприязън от властите, а следователно бяха публикувани рядко, ако изобщо, внезапно започнаха да получават писма от войниците по фронтовете, нерядко цитиращи техните най-малко политически и най-лични стихове. Борис Пастернак и Ана Ахматова, които в продължение на дълго време бяха живели в един вид вътрешно изгнание, започнаха да получават удивително голям брой писма от войници, цитиращи както публикувани, така и непубликувани техни стихотворения. Появи се наплив от молби за автографи, за потвърждения автентичността на текстовете, за изказване на авторовото отношение по един или друг проблем. В края на краищата това започна да оказва влияние върху мисленето на някои от партийните лидери. Статусът и личната сигурност на тези гледани с неприязън автори започна да се подобрява. Публичните четения на поетите, както и рецитирането на поезия по време на частни сбирки, бяха нещо обичайно в пред-революционна Русия. Новото в случая беше, че когато Пастернак и Ахматова четяха стиховете си, и понякога спираха, за да си припомнят някоя дума, сред огромната аудитория винаги се намираха множество слушатели, които им подсказваха, независимо от това дали произведенията бяха предварително публикувани или не. Нямаше писател, който да не се почувства дълбоко затрогнат и да не черпи сили от тази толкова искрена форма на почитание.

Статусът на шепата поети, които ясно се издигаха над останалите, беше уникален, струва ми се. Нито художниците, нито композиторите, нито писателите-прозаици, нито дори най-популярните актьори, или пък красноречиви, патриотични журналисти, не бяха обичани и почитани толкова дълбоко и всеобщо, особено от типа хора, с които аз разговарях из трамваите, влаковете и метрото, някои от които признаваха, че не са чели и дума от техните произведения. Най-известният и широко почитан от всички руски поети беше Борис Пастернак. Копнеех да се срещна с него повече от всеки друг човек в Съветския съюз. Бяха ме предупредили, че е много трудно човек да се срещне с ония, на които властите не позволяваха да се появяват на официални приеми, където чужденците можеха да се срещнат само с внимателно подбрани съветски граждани – на останалите беше обяснено изключително сурово, че за тях не е нито желателно, нито пък безопасно, да се срещат с чужденци, особено в частна среда. Аз имах късмет. По щастливо стечение на обстоятелствата успях още в началото на престоя си да се обадя на Пастернак по телефона във вилата му в писателското селище Переделкино, близо до Москва.


Small Ad GF 1

II

2012_01_peredelkino

Домът (днес музей) на Пастернак в Переделкино

Отидох да го видя в един топъл, слънчев следобед през септември 1945. Поетът, съпругата му и сина му Леонид бяха насядали около кръгла дървена маса зад дачата. Пастернак ме поздрави топло. Неговата приятелка, поетесата Марина Цветаева, веднъж беше го описала като арабин заедно с коня си – той имаше тъмно, меланхолично, изразително, много racé[2] лице, познато от множество фотографии и от картините на баща му. Говореше бавно с тих, монотонен тенор, с постоянен, равен звук – нещо между напяване и бръмчене, отбелязвано от почти всички, които се бяха срещали с него: всяка гласна беше удължена като в някоя жална ария от опера на Чайковски, но с много по-концентрирана сила и напрежение.

Почти веднага Пастернак каза: „Вие идвате от Англия. Аз бях в Лондон през тридесетте години – в 1935, на връщане от антифашисткия конгрес в Париж.“ След това каза, че през лятото на онази година внезапно получил телефонно обаждане от властите, които му съобщили, че в Париж ще се състои писателски конгрес и че той трябва да отиде там без никакво отлагане. Казал, че няма подходящи дрехи. „Ще се погрижим за това“, отговорили му. Опитали се да го пременят във формално сако и панталон на райета, риза с маншети и колосана яка, плюс черни лачени ботуши, които му ставали перфектно. Но в края на краищата му позволили да отиде с обикновени дрехи. По-късно му казали, че Андре Малро, организаторът на конгреса, настоявал да го покани; Малро казал на съветските власти, че макар и напълно да разбирал тяхното нежелание да изпратят в Париж Пастернак и Бабел, това можело да причини ненужни спекулации; това били добре известни съветски писатели, а в онези дни нямало чак толкова много такива, които да харесват на европейските либерали. „Не можете да си представите колко много знаменитости имаше там“, каза Пастернак – „Драйзер, Жид, Малро, Арагон, Оден, Форстър, Розамонд Леман и множество други ужасно известни хора. Говорих. Казах им, „Разбирам, че това е среща на писатели, целяща да се организира съпротива срещу фашизма. Мога да ви кажа само едно: не се организирайте. Организацията е смъртта на изкуството. Значение има единствено личната независимост. През 1789, 1848, 1917, писателите не са се организирали за или против каквото и да е. Умолявам ви, не се организирайте.“

2012_01_pasternak_boris

„Мисля, че бяха изненадани, но какво друго бих могъл да им кажа? Мислех, че след това ще имам неприятности у дома, но никой не ми каза и дума, тогава или сега. А след това отидох в Лондон и пътувах обратно с един от нашите кораби, като споделях кабината си с Шчербаков, който тогава беше председател на Съюза на писателите, невероятно влиятелен, а по-късно член на Политбюро. Говорех непрекъснато, ден и нощ. Той ме помоли да престана и да го оставя да спи. Но аз продължавах. Париж и Лондон бяха ме пробудили, не можех да престана. Той молеше за милост, но аз бях неумолим. Трябва да си е помисли, че съм побъркан: може би това ми помогна по-късно.“ Искаше да каже, мисля, че да го считат за малко луд, или поне за изключително ексцентричен, може би го е спасило по време на Големите чистки.

След това Пастернак ме попита дали съм чел прозата му, особено Детството на Люверс. „Виждам по лицето ви“, каза той, напълно несправедливо, „че намирате тези писания много скалъпени, измъчени, самоуверени, ужасно модернистични – не, не го отричайте, вие го мислите и имате пълно право. Срамувам се от тях – не от поезията, а от прозата си – тя беше повлияна от всичко най-слабо и най-замътено в символистичното движение, модерно по онова време, пълно с мистичен хаос – разбира се, Андрей Белий беше гений – Петербург, Котик Летаев са пълни с чудесни неща – знам, няма нужда да ми го казвате – но влиянието му беше фатално – Джойс е нещо друго – всичко, което пишех тогава, беше обсебено, насилено, начупено, изкуствено, негодно; но сега пиша нещо напълно различно: нещо ново, съвсем ново, светло, елегантно, стройно, класически чисто и просто – онова, което е искал Винкелман, да, и Гьоте; и това ще бъде последното ми слово, най-важното ми слово, към света. Това е, да това е, с което бих искал да ме запомнят; ще посветя остатъка от живота си на него.“

Не мога да гарантирам за пълната точност на тези думи, но така съм ги запомнил. Това планирано произведение по-късно се превърна в Доктор Живаго. През 1945 той беше завършил черновата на няколко ранни глави, които ме помоли да прочета и да изпратя на сестрите му в Оксфорд; направих го, но не знаех за плановете за целия роман чак до много по-късно. След това Пастернак помълча за известно време; никой от двама ни не говореше. После ми каза колко много обича Грузия, грузинските писатели, Яшвили, Табидзе, и грузинското вино; колко добре са го посрещали там винаги. След това учтиво ме попита какво се случва на Запад; дали познавам Хърбърт Рийд и неговото учение за персонализма? Тук той обясни, че вярата му в личната свобода произхожда от кантовия индивидуализъм – Блок интерпретира Кант напълно погрешно в едноименното си стихотворение. Тук в Русия (направи ми впечатление, че нито той, нито някой друг от писателите, с които се срещах, не използваха думите „Съветския Съюз“), нямало нищо, за което той би могъл да ми разкаже. Трябва да се разбере, че часовниците в Русия са спрели някъде около 1928, когато връзките с останалия свят са били на практика прекъснати; например неговото описание в Съветската енциклопедия не съдържа никаква информация за по-късния му живот и творчество.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Беше прекъснат от Лидия Сейфулина, една възрастна, добре известна писателка, която се намеси по средата на изречението: „Моят живот е точно същия“, каза тя: „последните редове от енциклопедията казват за мен ‚В момента Сейфулина се намира в състояние на психологическа и творческа криза‘ – статията не е променяна през последните двадесет години. Що се отнася до съветския читател, аз все още съм в състояние на криза, на прекъсната анимация. Ние сме като жителите на Помпей, вие и аз, Борис Леонидович, заровени в пепел по средата на изречението. И знаем толкова малко: Метерлинк и Киплинг, за тях знаем, че са мъртви; но Уелс, Синклер Луис, Бунин, Ходасевич – живи ли са те?“ Пастернак изглеждаше засрамен и смени темата. Четял Пруст – френските комунистически приятели му изпратили целия шедьовър – познавал го, каза, и наскоро бил го препрочел отново. По онова време още не беше чувал за Сартр и Камю, а за Хемингуей нямаше особено високо мнение („Защо Ана Андреевна [Ахматова] го цени толкова много, не мога да разбера“, каза той).

Говореше във величествени бавни периоди, тук-там с интензивни приливи на думи. Говоренето му често надхвърляше бреговете на граматическите структури – разбираеми пасажи бяха следвани от разхвърляни, но винаги великолепно живи и конкретни образи – които пък от своя страна биха могли да бъдат последвани от мрачни думи, при което беше трудно човек да го следва – а след това отново и внезапно се завръщаше към яснота. Речта му винаги беше реч на поет, каквито бяха и писанията му. Някой някъде беше казал, че има поети, които са поети когато пишат поезия и прозаици, когато пишат проза; другите са поети във всичко, което пишат. Пастернак беше гениален поет във всичко, което вършеше и беше. Що се отнася до начина му на говорене, аз не бих могъл да започна да описвам качеството му. Единствената друга личност, която съм срещал, и която разговаряше като него, беше Вирджиния Улф, която караше мисълта ви да препуска по същия начин, и изличаваше нормалния ви поглед към реалността по същия освежаващ и, понякога, ужасяващ начин.

Използвам думата „гений“ съзнателно. Понякога ме питат какво имам пред вид с това силно емоционално, но неточно понятие. В отговор мога да кажа само това: веднъж попитали балетиста Нижински как успява да скача толкова високо. Твърди се, че той отговорил, че не вижда в това никакъв проблем. Повечето хора, когато скачат във въздуха, се приземяват веднага обратно. „Но защо трябва да се приземявате веднага? Постойте малко във въздуха, преди да се завърнете, защо не?“ Един от критериите за гениалност за самия мен е именно този: силата да вършите нещо абсолютно просто и видимо, което обикновените хора не могат, и знаят, че не могат, да направят – нито пък знаят как се прави, или защо не могат да го правят. На моменти Пастернак говореше с огромни подскоци; начинът, по който използваше думите, беше най-творческия, който някога съм срещал; беше жив и изключително затрогващ. Съществуват, без съмнение, множество варианти на литературния гений, но Елиът, Джойс, Йейтс, Оден, Ръсел не говореха по този начин (поне в моя личен опит). Но не исках да оставам прекалено дълго през този първи път. Сбогувах се с поета, развълнуван, и наистина завладян, от думите и личността му.

След като Пастернак се завърна в Москва, започнах да го посещавам почти ежеседмично и го опознах добре. Не мога да опиша електризиращия ефект от неговото присъствие, глас и жестове. Той говореше за книги и писатели; обичаше Пруст и познаваше отлично творчеството му, както и Одисей – по онова време още не беше чел по-късните произведения на Джойс. Говореше за френските символисти, за Верлен, а и за Рилке, с когото беше се срещал лично; силно се възхищаваше от Рилке – и от човека, и от автора. Беше великолепен познавач на Шекспир. Недоволен беше от собствените си преводи: „Опитах се да направя така, че Шекспир да проработи за мен“, каза той, „но без успех“. Твърдеше, че е израснал в сянката на Толстой – за него несравним гений, по-голям от Дикенс и Достоевски; писател, който е равен на Шекспир, Гьоте и Пушкин. Баща му, художникът, беше го взел със себе си да види Толстой на смъртното му легло, в 1910, в Астапово. Беше му невъзможно да критикува Толстой: Русия и Толстой бяха за него едно и също. Що се отнася до руските поети, Блок разбира се беше доминиращият гений на неговото време, но той не го намираше симпатичен. Белий беше по-близо до него, човек със странни, нечувани прозрения – вълшебен и свят шут в традицията на руското православие. Брюсов той считаше за самоконструириаща се, находчива, механична музикална кутийка; интелигентен, пресметлив оператор, но не и поет. Не спомена нищо за Манделщам. Изпитваше най-нежни чувства към Марина Цветаева, с която го свързваха дълги години на приятелство.

Чувствата му към Маяковски бяха по-неясни: беше го познавал добре, били са близки приятели, и беше научил много от него; Маяковски, разбира се, е бил титаничен разрушител на старите форми, но, за разлика от останалите комунисти, човешко същество по всяко време – но не, не и голям поет, не някой безсмъртен бог като Тютчев или блок, нито дори полубог, като Фет или Бели. Времето беше го омаловажило. От него беше имало нужда в собственото му време, той беше онова, което ония времена бяха породили. Има поети, казваше той, които имат своя час, Асеев, бедният Клюев – ликвидиран – Селвински, дори Есенин. Те задоволяват някаква спешна необходимост на деня, дарбите им са от решаваща важност за развитието на поезията в страната им, а след това ги няма повече. Маяковски е най-великият от тях – Облак в панталони си има своята историческа важност, но крясъкът е непоносим: той е раздувал и измъчвал таланта си, докато накрая се е пръснал. Тъжните парчета от многоцветния балон все още лежат на пътя ви, ако сте руснак. Той е бил талантлив, важен, но груб и непораснал, и е свършил като показен артист. Любовните афери са били катастрофални за него – и като човек, и като поет. Той, Пастернак, е обичал Маяковски като човек; самоубийството му било един от най-черните дни в живота му.

Пастернак беше руски патриот – усещането за историческата връзка със страната му беше много дълбоко. Той ми казваше, отново и отново, колко се радва, че може да прекарва летата си в селото на писателите, Переделкино, защото някога то е било част от имението на този велик славянофил, Юрий Самарин. Истинската линия на традицията водела от легендарния Садко до Строганови и Кочубееви, до Державин, Жуковски, Тютчев, Пушкин, Баратински, Лермонтов, Фет, Аненски, до Аксакови, Толстой, Бунин – до славянофилите, а не до либералната интелигенция, която, както твърди Толстой, не знае от какво живеят хората. Това страстно, почти маниакално желание да бъде възприеман като руски писател, с корени дълбоко в руската земя, беше особено очевидно в негативните му чувства към еврейския му произход. Той не желаеше да говори по тази тема – не се притесняваше от нея, но не я обичаше: той желаеше евреите да изчезнат като народ.

Художественият му вкус се беше оформил в младостта и той оставаше верен на майсторите от този период. Паметта за Скрябин – сам той беше мислил да става композитор – беше свята за него. Не мога лесно да забравя хвалебствения химн, изказан както от Пастернак, така и от Нойхаус (известният музикант и бивш съпруг на жената на Пастернак, Зинаида) в почит на Скрябин и на художника-символист Врубел, когото, заедно с Николай Рьорих, те ценяха по-високо от всички съвременни художници. Пикасо и Матис, Брак и Бонар, Клее и Мондриан, изглежда означаваха за тях също толкова малко, колкото Кандински и Малевич.

Има един определен смисъл, в който Ахматова и нейните съвременници Гумильов и Марина Цветаева са последните велики гласове на деветнадесети век – вероятно Пастернак заема пространството между двата века, както и, може би, Манделщам. Те бяха последните представителни на онова, което може да се нарече втори руски ренесанс, по принцип недокоснати от движението на модернизма, от Пикасо, Стравински, Елиът, Джойс, Шьонберг, дори и когато се възхищаваха от тях; защото модернисткото движение в Русия беше прекъснато от политическите събития (поезията на Манделщам е друга история). Пастернак обичаше Русия. Той беше готов да прости на страната си всичките й недостатъци, всички, освен варварството на сталиновия режим; но дори и него, през 1945, той разглеждаше като мрак преди зората, която очите му се напъваха да открият – надеждата, изразена в последните глави на Доктор Живаго. Той вярваше, че се намира в унисон с духовния живот на руския народ, че споделя неговите надежди, страхове и мечти, че е негов глас, както, по своите различни начини, са били Тютчев, Толстой, Достоевски, Чехов и Блок (по времето, в което го познавах, той не казваше нищо за Некрасов).

В разговорите с мен по време на московските ми гостувания, при които винаги бяхме сами, пред полирано бюро, по което не се виждаха никакви книги или дори лист хартия, той подчертаваше убеждението, че живее близо до сърцето на страната си, и често, с ожесточение отричаше тази роля на Горки и Маяковски, особено на първия, като живееше с усещането, че има нещо, което може да каже на управниците на Русия – нещо от огромно значение, което единствено той би могъл да каже, макар че какво точно е това – той често говореше за него – изглеждаше тъмно и неясно за мен. Това може и да се е дължало на липса на разбиране от моя страна – макар че Ана Ахматова ми каза, че когато започнел да говори по този пророчески начин, тя също не успявала да го разбере.

Именно по време на едно от тия възторжени настроения той ми разказа за телефонния си разговор със Сталин за ареста на Манделщам – прочутият разговор, за който циркулираха, и все още циркулират, множество различни версии. Мога да възпроизведа историята само така, както си спомням, че ми я разказа той през 1945. Според собствения му разказ той бил в московския си апартамент заедно с жена си и сина си, когато телефонът позвънил, и някакъв глас му казал, че говори Кремъл, и че другарят Сталин желаел да разговаря с него. Той помислил, че става дума за някаква идиотска шега и окачил слушалката. Телефонът позвънил отново и гласът отново го уверил, че разговорът е реален. След това Сталин го попитал дали разговаря с Борис Леонидович Пастернак. Пастернак казал, че действително това е той. Сталин попитал дали той е присъствал когато Манделщам е рецитирал някакъв пасквил за него, Сталин. Пастернак отговорил, че според него не е важно дали самият той е присъствал или не, но че бил невероятно щастлив, че Сталин разговаря с него; че винаги е знаел, че това ще се случи; че те трябва да се срещнат и разговарят за неща от изключителна важност. След това Сталин попитал дали Манделщам е майстор. Пастернак му отговорил, че като поети те са много различни; че се възхищавал от поезията на Манделщам, но не изпитвал никакво душевно сходство с нея; и че, във всеки случай, това нямало никакво значение.

Тук, разказвайки ми епизода, Пастернак отново се впусна в едно от своите големи метафизични отклонения за космическите поврати в световната история; именно тях той искал да дискутира със Сталин – било от върховна важност да го направи. Мога да си представя, че е говорил по този начин и на Сталин. Във всеки случай, Сталин отново го попитал дали самият той е присъствал или не, когато Манделщам рецитирал своя пасквил. Пастернак отново отговорил, че най-важното била неговата крайно необходима среща със Сталин, че тя трябва да се проведе скоро, че всичко зависи от това, че те трябва да говорят за неща от огромна важност, на живот и смърт. „Ако аз бях приятел на Манделщам, щях да съумея да го защитя по-добре“, казал Сталин и положил слушалката. Пастернак се опитал да позвъни обратно, но не успял да се свърже. Този епизод очевидно го измъчваше дълбоко. Той ми повтаряше версията, която бях слушал поне от две други места, и я разказваше и на други посетители, макар и очевидно в различни форми. Опитите му да помогне на Манделщам, особено молбата му към Бухарин, вероятно са помогнали той да бъде спасен поне за известно време – Манделщам беше унищожен няколко години по-късно – но Пастернак очевидно живееше с чувството, може би без основание, че може би един по-различен отговор би направил нещо повече за осъдения поет.

Той допълни тази история с разкази за други жертви: Пилняк, който тревожно очаквал някакъв пратеник („гледаше постоянно през прозореца“), който да го помоли да подпише разобличение срещу хората, обвинени в предателство през 1936, и понеже не идвал никой, разбрал, че и самият той е осъден. Разказваше за обстоятелствата около самоубийството на Цветаева през 1941, за което той смяташе, че би могло да бъде предотвратено, ако литературните бюрократи не бяха се отнасяли към нея с такава отвратителна жестокосърдечност. Разказа историята за човека, който го помолил да подпише открито писмо, осъждащо маршал Тухачевски. Когато Пастернак отказал и обяснил причините за отказа си, човекът избухнал в сълзи, казал, че поетът е най-благородното и свято човешко същество, което някога е срещал, прегърнал го трескаво, а след това отишъл право при тайната полиция и направил донос.

Пастернак стигна до там да каже, че въпреки положителната роля, която комунистическата партия е изиграла по време на войната, и не само в Русия, той намирал идеята за каквато и да е връзка с нея все по-отблъскваща: Русия е галера, робски кораб, а партийните чиновници са надзирателите, бичуващи гребците. Защо, питаше той, един от британските дипломати, работещи по онова време в Москва, човек, знаещ малко руски и твърдящ, че самият той е поет, защо този човек настоява, при всеки възможен и невъзможен повод, че той, Пастернак, трябва да бъде по-близо до партията? Той няма нужда от джентълмени, идещи от другия край на света, които да му казват какво да прави – и дали бих могъл да кажа на господина, че посещенията му са нежелани? Обещах, че ще го направя, но не го направих, отчасти защото се страхувах да не разклатя още повече и без това несигурната позиция на Пастернак.

Пастернак укоряваше и самия мен; не защото се опитвах да му натрапвам някакви мои политически или други мнения, а за нещо, което за самия него изглеждаше също толкова лошо: ето ни нас двамата тук в Русия, и накъдето и да погледне човек, всичко е отвратително, отблъскващо, някаква ужасяваща кочина, и все пак аз съм изглеждал положително оживен от нея: „Вие се разхождате наоколо“, каза той, „и гледате на всичко с изумени очи“. Бил съм не по-добър (обяви той) от други чуждестранни посетители, които не виждат нищо и страдат от абсурдни заблуждения, подлудяващи бедните нещастни туземци.

Пастернак беше изключително чувствителен към обвинението, че се е нагодил към изискванията на партията и държавата – той се страхуваше, че простото му оцеляване може да бъде приписано на някакъв недостоен опит да се помири с властите, някакъв нечист компромис, чрез който да избегне преследване. Завръщаше се отново и отново към тази тема, и стигаше до абсурдни далечини, в желанието си да отрече, че е способен на поведение, в което никой от хората, които го познаваха, не го обвиняваше. Един ден ме попита дали съм чувал някой да говори за военновременния му том с поезия На ранните влакове като жест на конформизъм към властващата ортодоксия. Казах му истината – че не съм чувал такова нещо, че това предположение е абсурдно.

Ана Ахматова, която беше свързана с него чрез най-дълбоко приятелство и възхищение, ми каза, че в края на войната, когато се връщала от Ташкент, където била евакуирана от Ленинград, спряла в Москва и се отбила в Переделкино. Само няколко часа след пристигането си получила съобщение от Пастернак, че не може да я види – имал температура – бил в леглото – невъзможно било. На следващия ден съобщението било повторено. На третия ден самият той се появил при нея, изглеждайки необичайно добре, без следи от каквото и да е заболяване. Първото, което я попитал, било дали е чела тази, последната му книга с поезия. Задал въпроса с толкова болезнено изражение на лицето, че тя тактично казала не, не още; при което лицето му се прояснило, той изглеждал много облекчен, а разговорът продължил вече спокойно. Очевидно той се е чувствал засрамен, безпричинно, от тези стихотворения. За него това изглеждало като малодушен опит да пише гражданска поезия – нямаше нищо, което самият той да ненавижда по-силно от този жанр.

И все пак, през 1945, той все още хранеше надежди за някакво велико обновяване на руския живот в резултат от прочистващата буря, каквато му се привиждаше войната – една буря, също толкова пречистваща, по своя ужасяващ начин, колкото и самата революция, огромен катаклизъм, намиращ се отвъд обсега на нашите дребни морални категории. Такива гигантски мутации, твърдеше той, не могат да бъдат осъждани. Човек трябва отново и отново да мисли за тях, да се опитва да ги разбере, доколкото това е възможно, през целия си живот; те се намират отвъд добро и зло, приемане или отхвърляне, съмнение или съгласие; те трябва да бъдат приемани като първични промени, земетресения, приливи, трансформиращи явления, които се намират отвъд всякакви етически и исторически категории. По същия начин и мрачния кошмар от предателства, чистки, кланета на невинни, последвани от ужасяваща война, му се привиждаха като необходимото встъпление към някаква неизбежна, нечувана победа на духа.

Не го видях повече в продължение на единадесет години. През 1956 отчуждението му от политическата класа на страната му вече беше пълно. Не можеше да говори за тях, за представителите им, без потръпване. По това време приятелката му Олга Ивинская вече беше арестувана, разпитвана, малтретирана и изпратена в лагер за пет години. „Вашият Борис“, бил й казал Абакумов, министърът на държавната сигурност, „вашият Борис ни презира, нали?“ „Те имаха право“, каза Пастернак: „тя не можеше да го отрече и не го направи“. Бях ходил в Переделкино заедно с Нойхаус и един от синовете му от Зинаида, сегашната съпруга на Пастернак. Той повтаряше отново и отново, че Пастернак е светец, че той бил твърде чужд на света – надеждата му, че съветските власти ще разрешат публикуването на Доктор Живаго беше очевидно абсурдна – и че едно негово мъченичество било далеч по-вероятно. Пастернак е най-големият автор, появил се в Русия в продължение на десетилетия, и той ще бъде унищожен, както толкова други преди него, от държавата. Това е наследството на царисткия режим. Каквато и да е разликата между старата и нова Русия, недоверието и преследването на писателите и артистите е едно и също и в двете. Бившата му съпруга Зинаида – сега жена на Пастернак – била му разказала, че Пастернак е решен да публикува романа си някъде. Той беше се опитал да го разубеди, но думите му бяха се оказали напразни. И, ако Пастернак би ме заговорил по този въпрос, дали аз – това е важно – повече от важно – може би въпрос на живот и смърт, кой би могъл да каже, дори и в тези дни? – дали бих могъл да опитам да го убедя да изчака? Нойхаус ми изглеждаше прав: вероятно Пастернак наистина трябваше да бъде спасен от самия себе си.

Вече бяхме пристигнали в къщата на Пастернак. Той ни очакваше на вратата и, след като пусна Нойхаус да влезе, ме прегърна топло и каза, че през единайсетте години, в които не сме се виждали, са се случили много неща, повечето от тях лоши. Спря и добави: „Сигурно искате да ми кажете нещо?“ А аз казах, с монументална нетактичност (да не кажа непростима глупост): „Борис Леонидович, радвам се да видя, че изглеждате толкова добре. Най-важното е, че сте оцелели. Това изглеждаше почти чудотворно за някои от нас.“ (Имах пред вид преследването на евреите през последните години на Сталин). Лицето му потъмня и той ме изгледа с истински гняв: „Знам какво си мислите“, каза той. „Какво си мисля, Борис Леонидович?“ „Знам, знам, знам точно какво се върти из ума ви“, повтори той с пресекващ глас – беше много плашещо – „не се опитвайте да си кривите душата. Виждам по-ясно във вашия ум, отколкото в моя собствен.“ „Но какво мисля?“, попитах отново, все по-объркан от думите му. „Вие мислите – знам, че мислите така – че съм направил нещо за тях.“ „Уверявам ви, Борис Леонидович“, отговорих аз, „че никога не съм мислил нещо такова – никога не съм чувал такова нещо, от никого, дори и като идиотска шега.“ Накрая той изглежда започна да ми вярва. Но изглеждаше видимо потиснат. Едва след като го уверих, че възхищението пред него, не само като писател, но и като свободно, независимо човешко същество, се шири по цял свят, поне сред цивилизованите хора, той започна да се завръща към нормалното си състояние. „Поне“, каза той, и аз като Хайне мога да кажа: „може и да не заслужавам да бъда запомнен като поет, но със сигурност като войник в борбата за човешката свобода.“

Заведе ме в кабинета си. Там хвърли в ръцете ми дебел плик: „Книгата ми“, каза той, „цялата е тук. Това е последната ми дума. Моля ви, прочетете я.“ Прочетох Доктор Живаго през следващите нощ и ден, и когато два или три дни по-късно го видях отново, го запитах какво мисли да прави с нея. Каза ми, че я е дал на един италиански комунист, който работел в италианската секция на съветското радио, а същевременно и като литературен агент за италианския издател-комунист Фелтринели. Желаел романът му, неговото завещание, най-автентичното, най-пълното от всичките му произведения – поезията му не била нищо в сравнение с това (макар и да смятал, че стиховете от романа са може би най-добрите, които е писал някога) – желаел творбата му да обиколи целия свят, да прочисти чрез огън (тук той цитира известния библейски стих на Пушкин), да прочисти сърцата на хората.

След като премина обяда, съпругата му, Зинаида Николаевна, ме дръпна настрана и ме замоли със сълзи на очи да го разубедя да позволи Доктор Живаго да бъде публикувана зад граница. Тя не желаела децата й да страдат; сигурно съм знаел на какво са способни „те“? Трогнат от молбата й, аз говорих с поета при първия удобен случай. Обещах му да направя микрофилми от романа му, да ги заровя по четирите краища на света, да заровя копия в Оксфорд, Валпараисо, Тасмания, Кейп Таун, Хаити, Ванкувър, Япония, така че тези копия да оцелеят дори и ако избухне ядрена война. Готов ли е той да се опълчи срещу съветските власти, помислил ли е за последствията?

За втори път през тази седмица той показа истински гняв, когато заговори с мен. Каза ми, че онова, което съм му казал, без съмнение е изпълнено с добри намерения, че той е трогнат от моята грижа за неговата и на семейството му безопасност (това беше казано малко иронично), но че той знаел какво върши; че аз съм бил по-лош от онзи упорит британски дипломат отпреди единадесет години. Той е говорил със синовете си. Те били готови за страдание. Забрани ми да споменавам отново този въпрос. Чел съм книгата, сигурно вече съм разбрал какво тя, и преди всичко разпространението й, означавали за него. Замълчах, засрамен.

След кратка пауза заговорихме отново за френската литература, както много често преди това. От времето на последната ни среща той беше прочел Погнусата на Сартр, и я намираше нечетима, а вулгарността й отблъскваща. Със сигурност, след четири столетия на творчески гений, тази велика нация не би могла да престане да създава литература? Арагон е просто нещо временно, Дюамел и Гюено са непоносимо отегчителни; дали Малро все още пише? Преди да мога да му отговоря, една от гостенките му, крехка, мълчалива жена, учителка, която наскоро се беше завърнала след петнадесет години лагер, на които е била осъдена само защото е преподавала английски език, боязливо попита дали Олдъс Хъксли е написал нещо след Контрапункт[3]? А дали Вирджиния Улф все още пише[4]? – тя никога не беше виждала нейна книга; но от статията от някакъв френски вестник, който по мистериозен начин беше попаднал в нейния лагер, тя смятала, че може би ще хареса творчеството й.

Трудно е да се опише удоволствието от това да си в състояние да донесеш новини за изкуство и литература от външния свят за човешки същества, които толкова искрено жадуват да ги получат, и с толкова малка вероятност могат да ги научат от някакъв друг източник. Разказах на нея и на събраната компания всичко, което можех за английската, американска, френска най-нова литература. Беше така, сякаш говорех пред жертви от корабокрушение на необитаем остров, откъснати от цивилизацията в продължение на десетилетия. Всичко, което чуваха, те възприемаха като ново, вълнуващо и очарователно. Грузинският поет Тициан Табидзе, големият приятел на Пастернак, беше загинал в Големите чистки. Вдовицата му, Нина Табидзе, която присъстваше, искаше да знае дали Шекспир, Ибсен и Шоу все още са велики имена в западния театър. Казах й, че интересът към Шоу е намалял, но че Чехов е високо почитан и често изпълняван, при което добавих, че Ахматова ми беше казала, че не може да разбере това преклонение пред Чехов. Неговият свят бил неизменно сив. Не просветвали мечове. Всичко било покрито от ужасна сива мъгла. Вселената на Чехов била море от кал, с безнадеждно уловени в него човешки същества. Това било пародия на живота (веднъж чух Йейтс да изразява подобни чувства: „Чехов не разбира нищо то живота и смъртта“, каза той; „Чехов не знае, че преддверието към небесата е изпълнено от звука на кръстосани мечове“). Пастернак каза, че Ахматова греши напълно. „Кажете й, когато я видите – ние не можем да пътуваме свободно до Ленинград, както сигурно знаете – кажете й от всички нас тук, че всички руски писатели проповядват на читателя: дори и Тургенев му казва, че времето е голям лечител и подобни неща; единствено Чехов не го прави. Той е чист артист – всичко е разтворено в изкуството му – той е нашият отговор на Флобер.“ Той продължи и каза, че Ахматова сигурно ще разговаря с мен за Достоевски и ще атакува Толстой. Но Толстой е прав по отношение на Достоевски, че романите му са ужасна бъркотия, някаква смесица от шовинизъм и истерична религия. „Кажете на Ана Андреевна това, и то от мен!“ Но когато отново видях Ахматова, в Оксфорд през 1965, счетох за по-добре да не й предавам тази преценка: тя сигурно би искала да му отговори. Но по онова време Пастернак вече беше в гроба.


Източник

 


[1] Естествено, тук авторът има пред вид годините преди началото на сталинската унификация, както става по-ясно и от по-нататъшния развой на текста. Бел. пр.

[2] Расово, от чиста порода. Бел. пр.

[3] Тоест, отпреди близо 30 години. Бел. пр.

[4] По това време Вирджиния Улф е мъртва от 15 години насам. Бел. пр.

Сър Исая Бърлин (1909–1997) е британски социален и политически теоретик, философ и историк от руско-еврейски произход, считан от мнозина за един от най-важните социални учени на своето поколение.

Pin It

Прочетете още...

Възпятата история

Борислав Геронтиев 21 Май, 2014 Hits: 12470
В университета нашият професор по български…