Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

 

Автобиография на Марк Твен: Том 1
Редактор: Хариет Елинор Смит
(University of California Press, 736 стр.)

Трудно е да се помисли за някой друг писател, толкова велик колкото Марк Твен, който да е извършил толкова много неща, които дори и просто добрите автори не трябва да вършат. От великите писатели не се очаква да пишат лоши книги, а още по-малко да ги публикуват. Твен не само е публикувал множество лоши книги, той изглежда дори не е забелязвал разликата между добрите и лошите си. От великите писатели не се очаква да се грижат за парите повече, отколкото за изкуството. Твен се е грижил толкова много за парите, че малкото, което пише за изкуството в автобиографията си, се отнася почти изцяло, и обсебено, до бизнес-аспектите на нещата му: неговите сметки, рекламните му пътувания, финансовите му спорове с издателите, вложенията му в различни бизнес-проекти, свързани с издателски и печатарски технологии. Той спира и започва Хъкълбери Фин отново и отново, за да вложи огромни количества от времето и енергията си в губенето на 190.000 долара (около 4 милиона в днешни долари) в една осъдена на провал машина за типографски набор, в резултат на което почти фалира. От великите писатели се очаква да се интересуват от идеи; те би трябвало да се обвържат с поне няколко убеждения. С изключение на пограничното си усещане за свобода, Твен никога не е срещал идея, която да не може да сведе до виц. Изглежда, че дори не е бил предан на собствения си скептицизъм.

Като минимум, от великите писатели се очаква да мислят, че писането е важна, ако не и свята, дейност. Когато Твен се заема да напише историята на живота си, той открива, че писаното слово е недостатъчно („твърде литературно“), и вместо това решава да я продиктува. Въпросната книга е била рекламирана и продавана като автобиографията, която Марк Твен е написал, но отказал да публикува приживе, защото материалът е бил прекалено шокиращо откровен. В това твърдение има достатъчно измами, за да накарат дори Том Сойер да се изчерви. Твен не я е написал; почти никоя част от нея не е шокиращо откровена; почти целият материал от нея вече е бил печатан в една или друга форма – или в биографиите на Твен, или в собственото му журналистическо творчество. Книгата обхваща 736 страници, напечатани в микроскопичен шрифт, което й придава усещането за сериозно и дълбоко преживяно приключение. За редакторите то със сигурност е било такова. За Твен – не съм чак толкова сигурен.

Диктовките на Твен съставят едва около една трета от книгата; останалото са извадки от вестникарски статии, които той е намирал интересни, преписи на негови речи от приеми, забележки, бележки под линия, бележки към текстове, обяснителни бележки и т. н. Дори предполагаемо автобиографичните части са не толкова автобиографични, колкото един изкусен опит на изключително умел писател да избегне писането на автобиографията си. Невъзможно е да си представим да я прочете от край до край някой, комуто не е платено за това. Дори и аз, който все още се надява да му платят, влачих книгата със себе си в продължение на около шест месеца, по бизнес-пътувания и ваканции, и прекарах огромни периоди от време, зверейки се на твеновите произволни бълнувания в дребен шрифт, чувствайки се гневен и някак странно прекаран – долу-горе така, както се чувствах след десетина страници от Личните спомени на Жана Дарк – преди да събера енергията да се впусна по-надълбоко в тях.

Но, взета като онова, което всъщност е, а не като онова, което претендира да бъде, книгата е великолепна. Онова, което имаме тук, е всъщност съдържанието на тавана на Марк Твен: всички онези неща, които не са се побрали в жилището и които човекът е захвърлил на тавана, където в продължение на един век те са събирали прах, паяжини и слухове. Екип от редактори от университета Бъркли, Калифорния, движени от страст към точността, напълно чужда на техния обект, са се захванали с тая бъркотия и са я подредили по един ако не разбираем, то поне прегледен начин. Ето ви и заглавието: ако сте намирали характера на Марк Твен неправдоподобен за велик писател, то почакайте само, докато видите какво човекът е насъбрал на тавана си. Или, казано другояче: ако всичко, което познавате от Марк Твен, е тази любопитна себе-презентация, то никога не бихте повярвали, че някой възрастен човек би могъл да се интересува от неговото литературно производство цял век след смъртта му.

Като начало, самият Твен никога не е бил възрастен – не и по собствено желание. Той е създал името си като журналист с история за храбростта на оцелелите от едно корабокрушение, прекарали четиридесет и три дни в открито море. Най-добрите си книги е написал за речни капитани, златотърсачи и момчета, търсещи приключения. Ако някъде наблизо до Ханибал, Мисисипи, би имало пирати или канибали, Твен без съмнение би писал и за тях. Той е имал способност, подобна на онази на хората от „Пиксар“, да превръща неща, изглеждащи като приключенска история за деца, в произведение на изкуството за възрастни – но е запазвал, като един вид извинение, преструвката, че не е написал нищо повече от история за деца.

Изглежда е нареждал нещата така, че през по-голямата част от времето да бъде третиран като дете. Ролята, която е избрал за жена си например, е била по-малко онази на съпруга, отколкото на попечителка: той си е играел на Том Сойер със своята собствена леля Поли. Главната й функция, ако може да се съди по описанието, което ни е оставил тук, е била да не му позволява да се измъква безнаказано с онова, което по природа е бил. Той й е позволявал да премахва от книгите му всички вицове, фрази и усещания, които според нея са били проява на лош вкус. Прякорът, с който го е наричала, е бил „младежът“, защото „аз имах определени мисловни и материални особености и навици, подходящи за човек, много по-млад от мен.“ Един такъв навик е бил да оставя след себе си пълна какофония, с която да се оправят други. Той не може да отиде на пътешествие до езерото Тахо, без да подпали гората. Когато дава на един пияница от местния затвор клечка кибрит, пияницата я използва, за да изгори затвора до основи, със себе си вътре. Когато се впуска в инвеститорски капитализъм – финансирайки създаването на ножици за кастрене на плет с една ръка, вечни календари, плат, направен от торф – той по правило създава търговски хаос. Един богат приятел-бизнесмен е привикан, за да оправя нещата.

Твен никога не изпада в състояние на забрава; той винаги заявява, че осъзнава щетите, които е нанесъл. След всяка от злополуките, които е причинил, той е в състояние да осъзнае последствията от действията си. Но не изпитва нужда да стигне до корена на проблема, дори и когато последиците са трагични:

Аз бях причината за болестта на това дете. Майка му го довери на моите грижи и аз го взех на дълго пътуване в открит файтон, за да се поразведрим. Беше сурова, студена сутрин, но той беше добре завит с кожи и, в ръцете на някой по-внимателен човек, не би му се случило нищо лошо. Но аз скоро изпаднах в захлас и забравих отговорността си. Кожите се разтвориха и откриха голите му крачета. По едно време файтонджията забеляза това и аз отново го завих, но вече беше прекалено късно. Детето беше почти замръзнало. Втурнах се към къщи с него. Бях ужасен от това, което съм направил и се боях от последствията. Винаги съм изпитвал срам за онази коварна сутрин и не съм си позволявал да мисля за нея, когато ми е било възможно. Съмнявам се, че съм имал куража да направя признание по онова време. Най-вероятно е, че никога досега не съм го признавал.

Този смразяващ разказ е началото на историята за смъртта на първото му дете, единственият му син. Това е най-искреният израз на разкаяние в една автобиография, изпълнена с моменти на фалшиво разкаяние. Но дори и този абзац ми се струва, не знам, някак несмлян – по-малко израз на дълбока мъка, отколкото на желание да се отхвърли един неприятен спомен. Може би това е несправедливо.

Във всеки случай Твен изглежда е мислел за себе си, и се е наслаждавал да мисли за себе си, като небрежен човек. За писател от неговия калибър той показва учудващо малко интерес към приемане на една истински зряла роля в света, отчасти защото зрелостта му се е виждала малоценно състояние. Размишлявайки върху смъртта на най-голямата си дъщеря, Сузи, той пише: „Сузи умря в подходящия момент, в щастливото време на живота – на двадесет и четири години. На двадесет и четири, едно такова момиче е видяло най-добрата част от живота – животът като щастлив сън. След тази възраст започват рисковете; идва отговорността, а заедно с нея и грижите, горестите и неизбежната трагедия. Заради майка й аз бих искал да я върна обратно от гроба, ако бих могъл, но не бих го направил заради самия себе си.“ Когато Твен е в късните си шестдесет години, след смъртта на жена си, той намира компания при поредица малки момичета. Взема дванадесетгодишни момичета като компаньонки на приеми за възрастни и забавлява единадесетгодишни през уикендите в дома си. Рибката-ангел, така нарича той младите си приятелки – макар и да не говори много за тях в мемоара си. И, макар това да звучи напълно перверзно, то изглежда и съвсем характерно за него. В тези връзки не е имало дори и намек за сексуалност, поне от негова страна. Човекът просто е предпочитал да се чувства като момче.

Той се е наслаждавал и на извиненията на детството: правото да върши и казва неща, които едно дете може да върши или казва, и все пак да бъде обичано, докато един възрастен човек не може. Нямам пред вид това като някаква оригинална критика. Оруел отдавна го е нарекъл „основната слабост в характера на Твен“, в едно есе, което по-нататък го обвинява в много по-сериозна измама:

Марк Твен описва приключенията си като лоцман по Мисисипи така, сякаш по онова време е бил момче на около седемнадесет години, докато всъщност е бил млад мъж на почти тридесет. За това си има причина. В същата част от книгата [Живот по Мисисипи] се описват и подвизите му по времена Гражданската война, които са определено безславни. Нещо повече, Марк Твен започва като борец, ако изобщо може да се каже, че се е борил, на страната на Юга, а след това сменя страните преди войната да е завършила. Този вид поведение е по-извиним при едно момче, отколкото при зрял мъж, оттук и промяната на датите.

Когато и Твен да пише за себе си, и особено когато пише за детството си, читателят изпитва усещането, че е бил поканен да участва в някаква развлекателна измислица. В тези диктовки Твен на няколко пъти казва неща, звучащи като „когато хората пишат спомените си, те само лъжат и се надуват. И тъй като аз ще ви говоря директно откъм гроба, без да имам какво да губя, това ще бъде първата дълбоко честна автобиография.“ Но в смъртта той се интересува от простата, безизкусна честност не повече, отколкото се е интересувал от нея през живота си. Честността не е била добродетел за Твен и със сигурност не е била най-добрият подход. Тя е била инструмент в инвентара му, използван от време на време, когато го е изисквал случаят.

Когато четете дори и най-невинните сред смешните истории, които Твен разказва за себе си, и се размислите за момент, вие разбирате, че нещата не само не може да са се случили по начина, по който ги разказва той, но и че истинският смисъл на историята е да се реши, евтино и безболезнено, въпроса за това що за човек е Марк Твен. Ето тук една типична твенова история, разказваща за първите дни в първата му истинска работа, като чирак в местния вестник в Ханибал:

Беше летен следобед, тъкмо онова време, което едно момче предпочита за екскурзии по реката и други забавления, но аз бях затворник. Всички други бяха отишли на пикник. Бях сам и тъжен. Бях направил някаква дяволия и това беше наказанието ми… Имах само едно утешение, и то беше щедро, докато го имаше. Това беше половината от една дълга и широка диня, прясна, червена и зряла.

Младият Клеменс излапва динята и му остава кора „достатъчно голяма, за да може да послужи като люлка“. Той седи с гигантската си динена кора на прозореца на един от горните етажи, докато му хрумва нещо: той ще я хвърли на нечия глава. Изчаква малко, докато се появи подходящият човек. Най-после съзира съответния кандидат, брат му Хенри:

Той беше най-доброто момче в целия регион. Никога не причиняваше вреда никому, никога не обиждаше никого. Беше дразнещо добър. Разполагаше с преливащо изобилие от доброта – но не достатъчно, за да го спаси този път. Наблюдавах с жив интерес как той се приближава… Фигурата му започна да се очертава все по-добре. Когато беше почти под мен, от високото си място можех да видя кажи-речи само върха на носа му и равномерно движещите се крака. Тогава се прицелих с динята, изчислих разстоянието и я пуснах, с празната страна надолу… Той имаше да прави още около шест крачки когато пуснах онова кану, и беше приятно да се гледа как двете тела постепенно се приближаваха едно към друго… Кората се пръсна точно върху главата му и го заби в земята до шия. Парчетата от онази натрошена диня се разлетяха във всички посоки като спрей и изпочупиха прозорците до третия етаж наоколо. Трябваше да докарат кран от ония, с които се строят къщи, за да могат да го изтеглят. Искаше ми се да сляза долу и да го утеша, но това едва ли щеше да бъде безопасно.

Всичко е толкова хубаво и толкова перфектно съвпадащо с начина, по който очакваме младият Клеменс да се държи, че почти не ни интересува какво точно се е случило, или пък защо. Каквото и да си е позволил, то е украсило не само историята, но е подобрило и самия Твен. Той е бил майстор в изкуството да продава себе си като героя, който се държи лошо, подбирайки недостатъците си внимателно, така че да бъдат приемливи за една по-широка аудитория. Той е онзи престъпник, който очарова ченгетата като си признава дребни престъпления. „Точно такъв си е!“, можете да чуете аудиторията му да казва, докато той разказва следващата история, уж разкриваща характера му, а всъщност прикриваща го. А може би това наистина е той: по някое време в живота човек става онзи, който се преструва, че е. Толкова трудно е да се каже дали това действително е Твен, или просто онзи, за който той е смятал, че ще получи най-голяма награда от хората. В края на живота си Твен толкова очевидно се е интересувал повече от известността, отколкото от занаята си, че занаятът му вече не изглежда като инструмент за поддържане на известността. Колкото повече е имал да губи, толкова по-малко е имал да каже.

А да губи е имал много. Той е бил известен по начин, по който писателите вероятно не бива да бъдат, ако биха искали да си останат полезни. Ако в тези диктовки има нещо шокиращо, то е колко лесно и леко Твен е носел своя възвишен статус. Където и да е отидел, включително и в Белия дом, той винаги е бил най-голямата звезда в стаята. В една подхвърлена забележка относно упадъка на пощенските служби в САЩ (след като не са успели да му доставят писмо, отправено към погрешен щат), Твен споменава доброто старо време, когато пощата му е доставила в дома му в Хартфорд, Кънетикът, писмо от Европа, адресирано по следния начин:

Марк Твен
Бог знае къде

Оруел, който е имал остър нюх за моралните недостатъци на другите, подушва и този: „Той се е превърнал в това съмнително нещо, „публична фигура“, ухажван от паспортни чиновници и развличан от кралски семейства.“

Но както във всяка сила има слабости (например дарбата да се откриват моралните недостатъци на другите), така и във всяка слабост има сила. Да се пише с едно око накъм публиката е със сигурност пречка; но пък тревогата, че аудиторията може по всяко време да стане и да напусне залата, принуждава писателя да бъде ясен, кратък и очевидно заслужаващ да бъде изслушан. Той е принуден да обръща специално внимание на звука на думите си. Един характерен литературен глас е малко като таланта да мърдаме ушите си, или да задържаме дъха си под вода в продължение на цели две минути. Не е честно, че някои хора просто звучат съвсем като самите себе си, а други – не, и наистина не е честно колко отчетливо като самия себе си звучи Твен, дори и когато лежи в леглото и говори на някоя стенографка. Но гласът на Твен е причината, поради която хората все още го четат. Гласът му е причината, поради която имате усещането, че говори именно на вас. А тълпите, за които е играел в своята жажда за слава и богатство са му помогнали да създаде този глас.

От друга страна, изискват се много усилия, за да се поддържа един глас без човек да изпадне в негов плен. Недълго преди той да се самоубие, се срещнах с Хънтър С. Томпсън в дома му, късно през нощта. Той седеше в кухнята, опъвайки направо от бутилката – двулитрово шише Текила – заобиколен от гигантски плакати, представящи различни свирепи неща, които той е казал или написал. Беше станал по-малко писател, отколкото актьор, опитващ се да не забравя героя, който трябва да играе. В края на живота си Твен очевидно се е борел със същия проблем. В тези диктовки се прокрадват изблици на един дразнещ, неблагозвучен глас, който той никога не е допускал до такава степен в писането си:

Пейдж [съвършено приятният млад човек, изобретил типографската машина, която е струвала на Твен цяло състояние] и аз винаги се срещаме при изключително приятелски обстоятелства; и все пак той знае напълно ясно, че ако бих могъл да сложа топките му в стоманена преса, то бих забравил всякакво човешко съчувствие и бих наблюдавал онази преса, докато той умре.

Или:

Опитът ми с хората отдавна ме е научил, че един от най-сигурните начини да си създадеш враг е да извършиш някому някакъв странен акт на щедрост, който да положи върху му дразнещото усещане за задълженост.

Или:

Всички същества убиват… Човекът е единственото същество, което убива за удоволствие.

Но гневът, който Твен е изпитвал към края на живота си – горчив, отмъстителен, болезнен гняв – не пасва на характера, който той си е създал, за да го играе. Той е погребал не само жена си, но също и три от четирите си деца. Той се е чувствал измамен или подведен от голям брой от бизнес-партньорите си. Изгубил е вяра в почти всичко и не се е интересувал повече от каквото и да е обвързване със социални или политически каузи. Носел е белия си костюм навсякъде, но вътрешният му живот е бил изпразнен от съдържание. Един писател, инвестирал по-малко в собствената си карикатура, може би е щял да реагира по-адекватно на мъката, причинявана от отминаващото време. Един идеален Твен може би щеше да изгуби момчешкостта си и да стане по-разбираемо зрял.

Нека обобщим: ако би имал по-добър характер, той би могъл да бъде по-велик писател. Такава поне е теорията. Но аз не съм толкова сигурен. Ако Твен би бил по-малко хлъзгав характер, той никога не би бил писателя, който е. Той не би развалил края на Хъкълбери Фин, но само защото никога не би го написал, на първо място.

Източник

Майкъл Луис
Майкъл Луис е американски журналист, редактор на Vanity Fair и автор на множество публицистични бестселъри, сред които The Blind Side, Moneyball, The New New Thing и др.
Други статии от този автор

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 4 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици