От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Книгите, които си спомням най-добре, са ония, които откраднах в Мексико Сити, между седемнадесет- и деветнадесетгодишна възраст, и ония, които купих в Чили когато бях на двадесет, през първите няколко месеца от преврата. В Мексико имаше една невероятна книжарница. Казваше се Стъклената книжарница и беше на Аламеда. Стените, и дори покривът й, бяха от стъкло. Стъкло и метални еркери. Отвън изглеждаше като място, откъдето е невъзможно да се открадне. И все пак предпазливостта беше надвита от изкушението да се опита – и след известно време аз направих опит.

Първата книга, която ми падна в ръцете, беше малко томче от Пиер Луис[1], със страници тънки като в Библията; вече не мога да си спомня дали това беше Афродита или Песните на Билитис. Знам, че бях на седемнадесет и че за известно време Луис се превърна в мой водач. После откраднах книги от Макс Беербом[2] (Щастливият лицемер), Шамфльори, Самуел Пепис, братята Гонкур, Алфонс Доде, Рулфо и Ареола, мексикански писатели, които по онова време повече или по-малко все още практикуваха, и които можех да срещна някоя утрин по Авенида Ниньо Пердидо – гъмжаща от хора улица, която моите днешни карти на Мексико Сити скриват от погледа, сякаш Ниньо Пердидо е съществувала единствено във въображението ми, или може би улицата, с всичките й подземни магазинчета и улични артисти наистина се е изгубила, така както се изгубих аз на шестнадесет години.

От мъглите на онова време, от онези потайни нападения, си спомням много поетически книги. Книги от Амадо Нерво, Алфонсо Рей, Ренато Ледук, Гилберто Оуен, Херута и Таблада, но също и от американски поети, като Генерал Уилям Буутс отива на небето от великия Вакел Линдзи. Но онова, което ме спаси от ада и ме запокити обратно право надолу, беше един роман – Падането на Камю. Всичко, което има нещо общо с него, аз си спомням замръзнало в призрачна светлина, тихата светлина на вечерта, макар и да го четох, поглъщах, при светлината на онези изключителни утрини в Мексико Сити, които блестят – или блестяха – в червено и зелено излъчване, обкръжено от шум, на една пейка в Алалмеда, без пари и с целия ден пред мен, всъщност целия живот пред мен. След Камю, всичко се промени.

Спомням си изданието: беше книга с много едър шрифт, като буквар, тънка, подвързана в плат, с ужасяваща рисунка на обложката, трудна за крадене книга, която не знаех дали да скрия под мишницата или под колана си, защото се подаваше под раздърпания ми студентски пуловер. В края на краищата я изнесох пред очите на всички продавачи в Стъклената книжарница – един от най-добрите начини да се краде, който научих от една история на Едгар Алан По.

По-късно, след като откраднах тази книга и я прочетох, аз се превърнах от внимателен в неутолим читател и от крадец на книги в грабител на книги. Исках да прочета всичко, което в невинността ми беше същото като да желая да разкрия тайнствените правила на късмета, които бяха принудили героя на Камю да приеме отвратителната си съдба. Въпреки онова, което може да се предположи, моята кариера на грабител на книги беше дълга и плодовита, докато един ден бях хванат.  За щастие това се случи не в Стъклената книжарница, а в Книжарницата в Мазето, която е – или беше – отсреща на Аламеда, на Авенида Хуарес, и която, както подсказва името й, беше голямо мазе, в което последните книги от Буенос Айрес и Барселона лежаха, натрупани на блещукащи купове. Арестът ми беше позорен. Беше така, сякаш самураите от книжарницата бяха дали награда за главата ми. Заплашиха, че ще се погрижат да бъда изхвърлен от страната, че ще ме бият в мазето на Книжарницата в Мазето – което за мен звучеше като дискусия сред нео-философи на тема разрушение на разрушението – и накрая, след дълго обмисляне, ме пуснаха да си вървя, но не преди да конфискуват всички книги, които имах при себе си, сред тях и Падането, никоя от които не бях откраднал там.


Small Ad GF 1

Скоро след това заминах за Чили. Ако в Мексико бих могъл да се сблъскам с Рулфо или Ареола, в Чили същото важеше за Никанор Пара и Енрике Лин, но мисля, че единственият писател, когото срещнах, беше Родриго Лира, вървящ бързо в една нощ, която миришеше на сълзотворен газ. След това дойде превратът, а след това прекарвах времето си, посещавайки книжарниците в Сантяго, като евтин начин да предотвратя скуката и лудостта. За разлика от мексиканските книжарници, ония в Сантяго нямаха служители и се държаха от по един човек, почти винаги притежателят. Там купих Obra gruesa [събраните съчинения] на Никанор Пара, а също и Артефкти, както и книги от Енрике Лин и Хорхе Тейлер, които скоро щях да изгубя и които за мен бяха важно четиво; макар и „важно“ да не е точната дума: тези книги ми помагаха да дишам. Но пък дишането също не е точната дума.

Онова, което си спомням най-добре от онези посещения в книжарниците, са очите на продавачите, които понякога изглеждаха като очите на обесен човек, а понякога бяха забулени от един вид було на съня, за което сега знам, че е било нещо друго. Никога не съм виждал по-самотни книжарници. Не откраднах никакви книги в Сантяго. Бяха евтини и ги купувах. В последната книжарница, която посетих, докато се ровех из една редица френски романи, продавачът – висок, слаб мъж на около четиридесет, изведнъж ме попита дали смятам, че е правилно някой автор да препоръчва собствените си книги на човек, осъден на смърт.

Продавачът стоеше в ъгъла, облечен в бяла риза с навити до лакти ръкави, и имаше изпъкнала адамова ябълка, която трептеше, докато той говореше. Казах му, че не ми изглежда правилно. Но за какви осъдени мъже става дума, попитах. Продавачът ме погледна и каза, че със сигурност познавал повече от един писател, способен да препоръча собствените си книги на човек, намиращ се на прага на смъртта. След това каза, че говорим за отчаяни читатели. Едва ли съм в правото си да съдя, каза той, но ако аз не го направя, то няма да го направи никой.

Коя книга бихте дали на един осъден човек, попита ме той. Не знам, казах аз. Аз също не знам, каза продавачът, и мисля, че това е ужасно. Какви книги четат отчаяните хора? Какви книги харесват? Как си представяте стаята за четене на един осъден човек, попита ме той. Нямам представа, казах аз. Вие сте млад, и това не ме учудва, каза той. И после: това е като Антарктида. Не като Северния полюс, а като Антарктида. Спомних си за последните дни на Артър Гордън Пим, но реших да не казвам нищо. Хайде да видим, каза продавачът, кой смел мъж би положил този роман в скута на човек, осъден на смърт? Той взе една книга, която се продаваше доста добре, и я подхвърли върху един от куповете. Платих му и излязох. Когато се обърнах да излизам, той може да се е засмял или да е проплакал. Докато излизах, го чух да казва: кое арогантно копеле би се осмелило да направи нещо такова? А после каза още нещо, но не можах да чуя какво.

Източник



[1] Пиер Луис (1870–1925): френски поет и писател, известен с еротичната си поезия. Бел. пр.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

[2] Макс Беербом (1872?1956): английски есеист и карикатурист, най-известен с романа си Зулейка Добсън (1911). Бел. пр.

Роберто Боланьо (1953–2003) е чилийски поет и писател, един от най-забележителните и известни представители на съвременната латиноамериканска проза.

Pin It

Прочетете още...