Изкуство – Литература

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Виктор Пасков
(10 септември 1949 – 16 април 2009)

2011 02 Marasm

Йордан Ефтимов,
„Тук лежи заекът“
Изд. „Сиела“, 2010

20011_02_Tuk_lezhi_zaekyt

Виктор Пасков бе автор на отчаяна проза. Героите му – в конвулсии, а стилът – безобразно ярък, с недопустимо съчетаване на чисти цветове. Много семпъл като мислене писател, той не пишеше за нищо друго, освен за твореца, на когото е позволено да бъде ужасен, защото само той обича и живее истински, само той е истински ужасен. И дори когато е избрал да използва сюжетите от порнографските канали, като в „Аутопсия на една любов“, той е сантиментален и убедителен за вечно готовите да съчувстват на онази свиня твореца.

В един форумен коментар след мемориалната страница на вестник „Дума“ негов познат, подписал се като Любомир Гаврилов, казва остро: „Виктор Пасков приживе виждаше агенти на ДС навсякъде.“ Потвърждава го героят му в „Ций Кук“, който усеща, че винаги някой го следи и дори не върви по петите му, а е винаги една крачка преди него на всяко място, където отива. Може би обществената позиция на Пасков след 1989 г. изобщо не влиза в противоречие с белетристиката му, където героят е самоомерзен, намразил не само света, който обитава, но и себе си? Може би не става дума за обикновен слаб ангел, какъвто имат героите му, когато подкрепяше Георги Първанов и участваше във всякакви подписки срещу Сорос или управлението на Костов редом до талантливи артисти, които до един се оказаха доносници на Държавна сигурност? Пасков очевидно имаше своя утопия – тази за намиращия се над политиката творец. Точно тази визия го кара да избере за свои приятели и Христо Калчев, с неговия алкохолизиран свят, тотална параноя и политическо самомаргинализиране, и Иван Гранитски, с неговите Съвети за културно развитие към Президента. Не, Виктор Пасков беше много повече от облизанко, който се върти около трапезата на управниците, за да си осигури прилично съществуване и реализиране на творческите си проекти. Неговата представа бе наивно ницшеанска, той бе избрал кои да са художниците свръхчовеци, към които да принадлежи и които стоят като абсолютен контрапункт на скотското общество. Всички те са хиперболици, владетели на великолепни тостове и скрабьозни проклятия. Всички до един са циници, а някои – като Калчев и много от анонимните му познайници на градус – и чисти киници.

Белетристиката на Пасков е пълна с маразъм. Йов от „Мартина“ е наркоман, който не може да търпи българския еснафски свят около себе си и затова е непрекъснато друсан. Героят от „Ций Кук“ се държи като герой на Буковски, но алкохолният делириум не му пречи да вижда на всеки метър, зад всеки ъгъл мизерията и лъжата, в които е потопен като ембрион в стъкленица с формалдехид. Далеч по-тривиално, реалистично са представени героите му музиканти – младия Виктор в „Германия – мръсна приказка“ и героя от „Аутопсия на една любов“ – които с изцъклени очи, като пеперуди на карфици, треперят от ужаса, че живеят в най-отвратителната битова, дребнобуржоазна неистина. Навсякъде заобикалящият свят е неистински, като употребяван многократно декор въпреки различните епохи в постановките. Неистински, но и самоопровергаващ се със своята олющеност, оплютост от мухи, евтина лъскавост.

Историческият разказ на Пасков е „Ций Кук“ – разказът за неавтентичността, за нелепото участие в събития, над които нямаш никакъв контрол дори когато си избягал от обичайния орднунг на подреденото си всекидневие. Не само вечно откриваш, че не си първи, но и че грозните събития, които си предизвикал нарочно, отказвайки контрола на съзнанието посредством безпаметно напиване, не са предизвикани от теб.

Антропологическият разказ на Пасков започва с „Невръстни убийства“, чийто герой дете е наясно, че никога няма да има абсолютен слух, продължава през гастарбайтерския кошмар на героя от „Германия – мръсна приказка“ рязко да бъде придърпан в сюжета на примерен сив бюргер и свършва с „Аутопсия на една любов“, където унижението и неразбирането са толкова плътни спътници на най-възвишеното чувство, колкото и предателствата на тялото.

Но нелепият свят непрекъснато го наказваше с неуместност. Ужасен от тъпото дирене на корените, той обруга в „Мартина“ фолклорните човечища, селяните, самото село с шопския му език и дивашки ритуали, но във филма „Индиански игри“ целият този кич по-скоро тържествува (съчетан с повял откъм русенските събития екологизъм). Обруга в „Биг бизнес“ „успелите на Запад“ бизнесмени, като описа поръчката за фалшива автобиография, която му отправя един резидиращ в Париж български милионер, но точно този текст не се радва на никаква популярност у нас. В „Биг бизнес“ е изобразен и български просяк в парижкото метро, който крещи, че е жертва на режима на Чаушеску, и който заявява на писателя Пасков, че го познава като близък на Тодор Живков и че като таксиджия го е карал в олян вид от резиденцията към града.

Нелепостта го застигна и в некролозите. Няма късмета на Константин Павлов, след чиято смърт един вестник озаглави страницата си с едри букви: „Константин Павлов реди рими пред Бога“. Но бе наречен „посланик на светлината“.

Виктор Пасков се самоописа в есето „Лот в ексил“ и дори изобрети понятието „ексилант“, за да се постави сред радикалните отрицатели на посредствеността, на живеенето нито горещ, нито студен.

Йов, Лот, Мартина, постоянното присъствие на не-назования Христос. Библейският интертекст на творбите му също има обяснение в афинитета му към един възвишен, релефен стил. Както и любовта му към немските романтици. Към френските екзистенциалисти. Към американските постмодернисти.

Виктор Пасков ошашави всички с това, че посмя да пише една неоавангардистка проза в епоха, когато българската литература бе потънала в битовизъм. Не бе единствен. Клаустрофобията на „развития социализъм“ бе уловена и от Красимир Дамянов, и от Александър Андреев, и от Златомир Златанов – страховити писатели, които се отказаха от самомитологизиране, отказаха се дори от това да минават за творци. Не бяха толкова самолюбиви и толкова наивни. Пасков обаче бе и благодарение на това масовата публика все пак знае, че българската литература познава пародията, самоиронията, безпощадното отвращение.

Публикация със съгласието на автора.

Йордан Ефтимов
Йордан Ефтимов е български поет, литературен историк и критик. Главен асистент по теория на литературата в Нов български университет, София. Доктор по история на българската литература с дисертация на тема „Проблеми на символизма в творчеството на Иван Андрейчин, Иван Грозев, Димо Кьорчев и Димчо Дебелянов“ (2008). От 1993 г. с прекъсвания е редактор на независимото седмично издание за култура „Литературен вестник“. Автор е на стихосбирките „Метафизика на метафизиките“ (1993), „11 индиански приказки“ (1997), „Африка/Числа“ (1998), „Опера нигра“ (2001) и „Жена ми винаги казва“ (2005), а също и на научнопопулярните книги „Антична литература“ (2001) и „Модернизъм“ (2003), както и на монографиите „Опроверганата добродетел: Опити върху Цветан Марангозов“ (2008) и „Двойното дъно на класиката“ (2010). Редактор е на „Увод в литературната теория“ на Тери Игълтън (2003) и на сборника „Литературни култури и социални митове“ (ч. I – 2003, ч. II – 2005). Освен на академичните си задължения се отдава и на радиожурналистика – автор и водещ първо на предаването „Книжни тигри“ по Radio France International (2001-2005), а след това на „Студио „Хеликон“ в програма „Хоризонт“ на Българско национално радио (февруари 2005-юли 2008). От ноември 2009 до юни 2010 е автор и водещ на ежедневната телевизионна рубрика за нови книги „Зона за четене“ по Pro BG.
Други статии от този автор

Посетители

30
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 14 часа
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 2 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 3 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 3 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 4 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 5 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 6 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 2 седмици
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 2 седмици