Едно име в литературната ни история, днес познато основно на ценители, продължава да свети, подобно на необикновено цвете под похлупак. Весела Василева, родена през 1919 г., е сред талантливите и харизматични представители на своето поетично поколение – поколението, започнало разгръщането на поетичния си талант преди Втората световна война. Весела израства в семейство, което е част от елита на демократичните среди на тогавашна България. Баща ѝ Григор Василев е бележит общественик – адвокат, журналист и политик, министър в кабинета на Андрей Ляпчев. Майката, Мара (Станишева) Василева, също е ярка фигура в тогавашния културен живот на София. Весела, едно от четирите им деца, отрано се откроява с личността и литературния си талант.

Автор: Невена Борисова

Неда Антонова е автор на стихосбирки, исторически романи, повести, театрални пиеси и новели. Актуалните ѝ творби са романите „Съвършената,“ „Царица Елеонора българска“ и „Неговата любима“, които излязоха през последните няколко години и се радват на сериозен успех. Част от творчеството ѝ е преведено на руски, френски, полски и чешки език. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“. Настоящото интервю е дадено за сайта delo.bg навръх Деня на народните будители.

Автори: Неда Антонова, delo.bg

Защо, наистина? „Менят се времената“ е обяснението на Левчев, допълнено със задоволство от тази „плесница за академичния вкус“. Плесницата щеше да бъде страшна – също като легендарния дъжд, – но преди петдесет години. Боб Дилън отдавна вече е президент, император, пантократор на академията, на всички академии. Чудно ли е, че колегите му от Стокхолм решиха да го въздигнат? В действителност това решение издава безотговорност, инсценирана като дързък скок в бъдещето, след което човек се пита: а какво ли ще ни поднесат догодина?

Автор: Стоян Гяуров

В дома му в Ню Йорк, през декември 1994, на моя въпрос дали поезията не се превръща все повече в камерно изкуство, Алън Гинзбърг ми каза: „Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да промени света, както направиха „Бийтълс“ и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократичния марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла така, както Боб Дилън; и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.“

 

Автор: Владимир Левчев

Общ недостатък на най-младите ни лирици, „модернисти“ е, че зле са разбрали своите учители, за които творчеството не е словесна игра, а вътрешна необходимост. Не се чувства интимната, непосредната връзка между онова, което пишат, и онова, което преживяват. Техните песни не са лирически изповеди; в тях липсва звеното, що свързва творението с вътрешния мир на твореца. Разбира се, всичко това се дължи на обстоятелството, че тия наши лирици са бедни и откъм вътрешни преживявания, и откъм идеи, и откъм художествени образи – най-вече откъм самокритика.

Автор: Боян Пенев (подбрал: Асен Валентинов)

Преди няколко години акад. Иван Радев от Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ изказа аргументирано становището си, че поетът Димчо Дебелянов не е заминал като доброволец на фронта за участие в Първата световна война. Твърдението на акад. Радев определено предизвика шок и в културните среди, и сред много по-широки кръгове от обществото, отдавна свикнали с разпространената и неподлежаща на съмнение „официална“ версия, кристализирала като мит и придаваща още по-мъченически ореол на Димчо Дебелянов като жертва на Войната.

Автор: Славимир Генчев

Кратката компилация от мнения, обменени във Фейсбук по въпроси, свързани с болежките на днешната „литературна България“, може и да изглежда леко отнесена от гледната точка на настоящето, но пък, кой знае, бъдещите поколения може и да открият в нея неща, невидими за нас днес и сега. Самият аз съм напълно доволен да играя ролята на архивар. Отново: кой ли може да каже кое ще се окаже важно (или не?) в бъдещето…

И така: професор Александър Кьосев в задочен диалог с Милен Русков (и Деян Енев)…

Милене, с литературните пирамиди въпросът стои като с финансовите. Когато се повдигат обвинения, те трябва да бъдат с факти, имена, конкретни описания как става процеса на корумпиране и пр. Неща, които ако не са доказани, поне могат да бъдат проверени. Ако няма такава конкретност, съдът обикновено прекратява делото – по липса на доказателства, лошо подготвено обвинение. Как става разпределението „по квоти“, кой точно го контролира, с какви интереси, как е принудил другите да му помагат, какво им е обещал? Как стават договорките в комисии и за награди, кой може да свидетелства за това? Кой поддържа вътрешната дисциплина и солидарност в „пирамидите“ чрез какви лостове на влияние? С общи приказки и обвинения „по вероятност“ няма да стане: това поражда опасност от конспиративна картина, която трябва да приемем на вяра.

Автор(и): Александър Кьосев & Cie.

В Русия ставах все по-известен, а на тема „Соларис“ беше откачил не само Тарковски, за чийто филм с него страшно се скарахме – но за това съм разказвал подробно на Береш. Само да се появя в Москва, и учените ме отлюспваха от писателската делегация. Затова не се запознах с никакви писатели, може би с изключение на братята Стругацки, а само с физици, астрофизици, кибернетици; канеха ме на закуска, обяд, вечеря. Започнах също да се срещам с дисиденти, които ми задаваха трудни въпроси като например: защо у нас няма самиздат. Не знаех какво да отговоря – при тях вече имаше и самиздат, и тамиздат, тоест, онова, което се печаташе в чужбина. Един ден посетих така наречения Институт за високи температури край Москва, за който трябваше да имаш специален пропуск и изнесох нещо като беседа за работещите там. После, докато се обличах, някой пъхна в ръката ми листче, на което пишеше: „На този човек може спокойно да се доверите“. А човекът ми каза: „Моля, излезте в девет вечерта от хотел „Пекин“, където живеете, и застанете на ъгъла“.

Автор: Станилслав Лем

Убеден съм, че писателят няма право да се оставя на фантазията. Във всеки случай, аз поне не вярвам в писателската фантазия. В литературата от ХХ в. се случи една съществена промяна, изразяваща се в това, че литературата вече не е или не трябва да бъде романтична в историческия смисъл на понятието романтизъм. В романтизма движещата сила на литературата е фантазията. След всичко, което ни поднесе историята през този век, съвсем ясно е, че фантазията, а с нея и романтизмът, вече нямат никакво значение. Модерната история създаде толкова автентични видове реалност, че на днешния писател не му остава нищо друго освен художествено да ги оформи, да ги „измисли“ ако трябва, т.е. да употреби автентичните дадености като суров материал и чрез въображението си да им придаде нова форма.

Автор: Данило Киш

През 1959 литературният критик Джордж Стайнър публикува книга на име „Толстой или Достоевски“. В нея не се задава въпроса кой от двамата писатели е по-добрият – те „и двамата са титани“, пише Стайнър. Вместо това се пита какво може да означава предпочитанието на даден човек към единия или другия. Открийте кой от двамата руснаци предпочита даден читател и защо, твърди Стайнър, след което „според мен вече ще сте проникнали в неговата собствена натура“, защото предпочитанието към Толстой или Достоевски „обвързва въображението с едната или другата от две радикално противоположни интерпретации за съдбата на човека, за историческото бъдеще и за мистерията на Бога“.

Автор: Джошуа Ротман

Преди време, когато за първи път прочетох „Непосилната лекота на битието“ и споделих впечатленията си (възторга си) с един мой познат англичанин – доцент по чешка литература, той не можа да сдържи учудването си: „Как е възможно да се възхищаваш на тази политическа публицистика?“ В неговия вкус не можех да се съмнявам, в своя – не исках; оставаше ми да допусна, че разминаването на нашите прочити се дължи на нещо по-важно от недоразумение. По-късно гледах екранизацията на романа от режисьора Филип Кауфман и подозрението ми се засили: независимо от огромната известност на Кундера на Запад, нещо в него се изплъзваше на западното културно око и стилът му ставаше едноизмерен. Западният културен филтър пропускаше историята на Томаш и Тереза или като откровен (и елементарен) политически реализъм, или като еротична мелодрама: Кауфман „преразказваше“ романа като историята на един холивудски красавец, който има известни политически неприятности.

Автор: Александър Кьосев

Що се отнася до романа „Чевенгур“, Максим Горки ще се окаже прав – наистина няма да го напечатат. Той е отхвърлен през 1929 г. от издателство „Федерация“, а после – въпреки отчаяните преработки, които прави Платонов, и въпреки опитите му да публикува поне фрагменти, ръкописът е върнат последователно от всички издателства и списания, в които е предложен. За първи път е публикуван в цялост (през 1928 г. излизат в списание две глави от романа като самостоятелни повести) след повече от четиридесет години – през 1972 г., извън пределите на Съветския съюз. В родината на Андрей Платонов. „Чевенгур“ беше издаден едва през 1988 г.

Автор: Александър Кьосев

В началото беше Долорес. „Долорес е много красиво име, име с дълъг траурен воал, с влажни очи. Умалителното на Долорес е Лола, а умалителното на Лола – Лолита … За моята нимфетка ми трябваше умалително с лирично звучене. Л е една от най-искрящите букви, а финалната сричка -ита излъчва изобилие от романска нежност, каквато именно желаех да постигна.“ Всъщност в началото, в 1947, когато Владимир Набоков започва с първите бележки по романа си, тя е била Хуанита (или Джоанета) Дарк, а самият роман се е наричал не „Лолита“, а „Кралство край морето“. Хуанита? Едва ли с героиня с подобно име романът щеше да развихри същия фурор, едва ли щеше да предизвиква и днес онази смутeна тръпка и похотливо-съучастническа усмивчица, винаги когато се спомене името Лолита.

Автор: Стоян Гяуров

Необикновеността на романа не е в сюжета, а в метода: в смелия, непоколебим избор на състояния и изразни средства, с които тези състояния са описани. Признавам, че не ми беше лесно да намеря най-подходящите български думи, за да предам дори най-простата линия на повествованието и да избегна богатия на двусмисленост словесен арсенал, който различните култури употребяват, за да означат отношения, дефинирани от най-съкровени човешки потребности и социална стигма – дотолкова сложни и нееднозначни, дори бих казал нови и непознати, са отношенията и душевните преживявания, които съставляват плътната тъкан на разказа на Грийнуел.

Автор: Златко Ангелов

Стогодишнината от рождението му е добър повод да направим отново Албер Камю от този изумителен мъж, който дойде от големия студ на миналия век и стана звезда на парижките интелектуалци: роден на 7 ноември 1913 в Алжир от една неграмотна жена направо на голия пръстен под на една винарна край Мондови и умрял на 4 януари 1960, когато луксозната кола на приятеля му Мишел Галимар се разбива в един чинар по Route nationale на път към Париж. Едва ли ще открием този съвременник на нашите разочарования във витрините на изложбите, организирани по повод годишнината от рождението му. Затова аз се отправям на път от мита към човека Камю, към специалните места, хората, къщите и пейзажите, които бяха неговият живот.

Автор: Ирис  Радиш

Чух, че Е. У. живее в Ню Йорк, че е писател, есеист и поет, че превежда Октавио Пас и китайска поезия, че е чел всичко или за всичко на Земята, а останалото е видял със собствените си очи. Не съм чул, но мога да ви кажа, че Е. У. е разказвач на приказки, изкусител и археолог на духа; „събирач на светове“, който обира паяжините от ъглите на интелектуалната история.

Автор: Стоян Гяуров

„Хеликон“ публикува своята листа за най-продавани книги през 2015 година с обнадеждаващата сякаш констатация: „Български автори са на първите три места в годишната класация на веригата книжарници“. Информацията стимулира някои медии възторжено да ревнат за „повишения интерес към родната литература у нас“. Според мен обаче прибързано и некомпетентно изреваване: ако се доверим на Мартин Скорсезе, който на натиска на холивудските студия отговаря, че не иска да прави филми, а кино, то по същия начин бихме могли да заключим, че не всяка българска книга, фиксирана в класацията, е всъщност литература. Тоест, ако всяка литература е книга, то не всяка книга е литература. Наистина, вглеждайки се в списъка, трудно бихме могли да определим като литература книги като „Българ: Книга игра“(3 място) от Неделчо Богданов, „101 отбивки: Идеи за пътешествия до малко познати места в България“(5) от Иван Михалев и Елина Цанкова или „Прави така всеки ден. Закони, съвети, упражнения, формули, молитви“(12) от Петър Дънов.

Автор: Митко Новков

Напоследък мнозина от българските литератори са се отдали на спешно препрочитане на литературното наследство. Амбицията им (поразително съвпадаща със социалната поръчка на деня) е основателна и благородна: българската литература трябва най-после да се очисти от наносите на тоталитарните си тълкувания, трябва най-накрая да се види терористичната биография на Вапцаров, страстта за разрушение у Смирненски, трябва да се разбере, че Фурнаджиев е чисто „митологичен“ поет, който няма нищо общо със септемврийския „метеж“…

Има обаче и една друга група литератори. Те гледат с гордо презрение на подобни „нови прочити“, в които виждат евтин митоборчески патос и твърде конюнктурен морал. За тях и техните не по-малко благородни мотиви и основания литературното наследство е зона на почит и трепет; всеки политически юруш в него е неуместен. В собствените си очи тези литератори се държат по пенчославейковски – те не объркват „борбите на деня“ и тяхната врява с високите културни ценности, не смесват „живота в смъртта“ на класическата национална литература с политическия вятър на временното.

Автор: Александър Кьосев

Архипелаг е странно географско понятие, обозначаващо възможността островите да се доближават един до друг. Хората-архипелази в литературата и в живота като цяло са малко. Те умеят да свързват хората чрез думи и присъствие. Един от тях беше поетът Гриша Трифонов, който си замина на 23 ноември, малко след 60-годишния си юбилей. Присъствието му обаче е съхранено. След смъртта на подобни хора настъпва оглушителна тишина. След това за тях продължава да говори поезията им.

Автор: Невена Борисова

Габриел Гарсия Маркес започва да пише Cien Años de SoledadСто години самота – преди повече от половин век, като го завършва през късната 1966. Романът излиза от печат в Буенос Айрес на 30 май 1967, два дни преди Sgt. Peppers Lonely Hearts Club Band, и реакцията сред испаноезичните читатели е силно подобна на Бийтълманията: тълпи, камери, възклицателни знаци, усещане за ново начало. През 1970 книгата излиза на английски, последвана от издание с меки корици, на чиято обложка гори ярко слънце – новият тотем на десетилетието. По времето, когато Гарсия Маркес получава Нобеловата награда, през 1982, романът вече се счита за Дон Кихот на глобалния юг, доказателство за литературната сила на Латинска Америка, а авторът е „Габо“, познат по целия континент с първото си име, също като кубинския си приятел Фидел.

Автор: Пол Ели

Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.

Автор: Асен Валентинов

Би могло да се каже, че темата „Андрич и/в Турция“, в по-глобален мащаб – „Андрич и/в Ориента“, е сравнително неизследвана в иначе безспорно богатите традиции и постижения на андричевистиката и, без съмнение, нейното всестранно, задълбочено и обективно осветляване би допринесло изключително за разшифроването на много кодове в неговите произведения. Разбира се, настоящата разработка си поставя поне на този етап значително по-скромни цели и тя ще се опита да проследи пътуванията и пребиваванията на световноизвестния балкански писател в Република Турция, наследница на Османската империя, чиято политическа, социална и духовна история му служи като генератор на творчески идеи, сюжети и пр., а така също да хвърли сравнително обстоятелствен поглед върху преводите му на турски и рецепцията му, както и да предложи скромна теза за творческата история на „Прокълнатия двор“.

Автор: Хюсеин Мевсим

Именно това е темата, която придава на романа неговия разказвателен напор и която, разбира се, е причината за цялото внимание, което той получи, защото всичко, което има нещо общо с имиграцията, националната държава, мултикултурализма, етничността и религията, е експлозивна материя в Европа от наши дни. Много от елементите му са разпознаваеми, като например вестниците, които избягват да споменават или споменават само с пределна предпазливост, конфликтите, възникващи на етническа основа, или пък антирасизмът на левицата, който надделява над нейния феминизъм, което пък не ѝ позволява да критикува патриархалните структури вътре в емигрантските общности. Но в този роман всичко е пределно заострено, доведено до възможно най-крайни заключения, в един сценарий за бъдещето, който, погледнат реалистично, е по-малко от дори слабо вероятен, но все пак напълно възможен. Решаващото в романа е, че политическите събития, които той портретира, са психологически колкото убедителни, толкова и достоверни, защото това е всичко, около което този роман се върти – огромната загуба на смисъл за цяла една култура, нейната напълно липсваща, или поне силно изтощена вяра. Една култура, в която общностните връзки се разпадат и която, най-вече поради липса на издръжливост, се отказва от най-важните си ценности и се предава в ръцете на религиозно управление.

Автор: Карл Ове Кнаусгор

Всъщност имам три различни родни места: западноукраинският град Иваново-Франкивск, откъдето произхожда майка ми и където съм родена; белоруското село, в което съм израснала; накрая, руската култура, която ме е възпитала и част от която станах. Баща ми, комунистът, е пристигнал в Иваново-Франкивск като част от окупационната армия на ненавиждания там Съветски съюз. През четиридесетте години на руснаци там по принцип не се продавало нищо. Ето защо като бебе едва не съм умряла. Тогава баща ми отишъл в местния манастир и казал на игуменката, „Аз съм враг, но имам малко дете, което умира от глад“. А тя му отвърнала, „Махни се веднага и не се показвай никога повече тук. Но изпрати жена си.“ На майка ми монахините давали всеки ден козе мляко. Това ме е спасило.

Автори: Светлана Алексиевич, Керстин Холм

По подобие на Оруел в „1984 година“, моят герой Павел Премянов от новата ми книга „Орлов мост“, участник в протестите на знаковото място в София, си съставя абсурдни опозиции, които извиняват неговия трагично преживян, но впоследствие добре обмислен и философски оправдан цинизъм:

„КРАЖБАТА Е ПРОИЗВОДСТВО! НАСИЛИЕТО Е ДРУЖЕЛЮБИЕ! БЕЗРАБОТИЦАТА Е ПОЧИВКА! ПРОСТАЩИНАТА Е КУЛТУРА! БЕДНОСТТА Е УТЕХА! БЕЗЗАКОНИЕТО Е РЕД! СЪВЪРШЕНСТВОТО Е ЕГОИЗЪМ!“

Автор: Владимир Зарев

Съществува интимна връзка между паметта и границата. Освен всичко друго тя символизира и „непрекъснатото завоевание на цивилизацията срещу варварството", тя „периодически служи за трамплин на националния подем". Защо тогава толкова драматично възприема преминаването ѝ Джем Султан в завръзката на романа „Случаят Джем"? Очевидно тя вещае някаква екзистенциална покруса? Дали защото, отново в плана на колективното възприятие, тя „е символ на миналото, олицетворение на историческото нещастие, свързано с националната съдба"? В случая това е колективната ни обща европейска или балканска съдба.

Автор: Евдокия Борисова

Нишанджи Мехмед паша е великият везир в двора на Мехмед ІІ. Романът всъщност започва с неговата изповед в показания, тя бележи и формалната завръзка на романовия сюжет. Когато Мехмед Хан ІІ Завоевателя предава богу дух, Нишанджи скрива истината от войската. Гротесковото триседмично представление от последния ден на неговото царуване (когато вече мъртъв Мехмед дефилира пред войската, седнал в царствената носилка) ще се разиграе повторно след години, когато ковчегът на „багрянородния“ Джем не ще намери покой. Нишанджи изпраща конник към Джем със страшната вест и това е началото на бунта срещу законния престолонаследник, самото „плъзгаво съвършенство и самообладание“, „слабият сух и женствен, блед умислен и потаен“ Баязид.

Автор: Евдокия Борисова

Романът „Случаят Джем“ е роман за едно дълго пътуване – историческо и екзистенциално. За живота като пътуване, при това съвсем не доброволно. Пътуване-лутане и намиране между световете на Изтока и Запада. Има такъв жанр, твърди Памук, отнесен към традициите на турската литература от 90-те години на ХХ век, който е обвързан с „фокусирането на наратива върху озападняването и опасностите от преклонението към Запада“, върху „имитирането на Запада и предизвиканото от него трагикомично объркване.“ Естетическата рецепция на романи в тоя жанр съвсем не предполага единствено трагикомизма и объркването: „Моят собствен роман „Бялата крепост“ – отбелязва Памук – е скромен принос към традицията на романа за Изтока и Запада.“

Автор: Евдокия Борисова

Александър Шурбанов: Калуня-каля“ е истинско откритие. Това е несъмнено една от големите български – и не само български – книги на нашето време. Деян Енев, който я обърса от прахта, за да ни я покаже в нейния „чисти блеск“, я сравнява с всепризнати белетристични шедьоври на световни автори като Будзати и Кутси, а и на нашия Димитър Талев. На мен тя ми напомня за Иво Андрич. Има в нея нещо изконно балканско, което черпи своята сила от националното, но го надхвърля и разцъфтява в опияняваща смесица от етноси, вери, езици и обичаи, преливащи едно в друго, за да оформят цял един неподражаемо пъстър и неизтребим свят.

Владимир Трендафилов: Мисля, че има някакво обезумяване около този роман. Толкова ли не четат хората внимателно? И тъй като това не е първата нашенска полуда по някоя средна книга, явно шумотевицата около „Калуня-каля“ е пореден пример за това как през последния четвърт век българската литература периодично хуква по първата крива уличка, за да излезе на правия път. Преди беше поне последователна. Стоеше си в махалата на кривите улички и не помисляше да излиза на никакъв прав път. Рекламата обаче е настъпателна.

Автори: Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов

В първата част на този диптих се опитах да покажа, че българската литература е сравнима с европейската и американската. Ако това е грях, признавам си го. Другият ми грях – също признат – е може би, че се опитах да покажа, че стандартите за оценка на българската литература не трябва да се различават от стандартите, с които харесваме или отхвърляме европейската и американската литератури.

Автор: Златко Ангелов

Джеймс Солтър почина в петък. Току-що бе навършил деветдесет, девет дни преди това. „Този рожден ден дойде някак си по-рано, отколкото си мислех“, казва той в интервю за германското списание Щерн, което го определя така, както не прави почти никой в Америка – като автор на бестселъри. „Надявах се да остана по-дълго отсам деветдесетте. Бих казал, че получих от живота много повече, отколкото очаквах, но и аз, както всички други, все още се надявам“.

Автор: Ник Паумгартън

В „Една малка анкета“ сръбският писател Михайло Пантич, с присъщия за всеки пишещ мислител скептицизъм, усъмнявайки се в бъдещето на литературата, заявява, че равнодушието е най-страшната диагноза и за писателя, но и за читателя. Всъщност принципно няма разлика между писането за и писането на художествена литература, и в двата случая пишещият разчита на разказа, който или ще му се яви, или той самият ще изнамери, ще изрови от осветените дворове на живота. Или от „плесенясалите подземия на литературната история“. Цитираната метафора би заинтригувала самия Индиана Джоунс. В ролята му този път влиза Хюсеин Мевсим, който тръгва по дирите на слабо познат и тепърва осветлен сюжет от родната ни литературна история, а именно – истанбулския период от живота на големия български поет-септемвриец Никола Фурнаджиев.

Автор: Евдокия Борисова

За изкушения читател всеки нов роман е предизвикателство. Още по-голямо – ако е от неизвестен автор. И още по-голямо – ако е роман, спечелил конкурс за начинаещи … графомани? скрити таланти? посредствени писачи? а може би срамежливи гении?

Автор: Златко Ангелов

„Някога имаше Дрезден. Красив град, пълен с музеи и зоопаркове – човекът в неговото най-голямо величие. А когато дойдохме ние, градът си отиде… Нападението не скъси войната и с половин секунда, не отслаби германската съпротива или нападение никъде, не освободи нито един човек от някой концентрационен лагер. От всичко това полза имаше само една-единствена личност.“

„И кой беше това?“

„Аз. Получих по няколко долара за всеки убит човек. Представете си само…“

Автор: Мартин Еймис

На седемдесетия му рожден ден множество писатели – Надин Гордимър, Джон Ървинг, плюс цялата германска литературна сцена – се бяха събрали, за да го възпяват в театъра „Талия“ в Хамбург, но онова, което си спомням най-добре беше, че когато хвалебствените слова приключиха, започна да свири музика, сцената на театъра се превърна в танцова площадка и Грас се разкри като майстор на онова, което бих нарекъл „съвместно танцуване“. Той можеше да танцува валс, полка, фокстрот, танго и гавот – и, както изглеждаше, всички най-красиви момичета в Германия се редяха на опашка, за да танцуват с него. И докато той с видимо удоволствие се полюшваше, завърташе и приклякваше, аз разбрах, че това е неговото „аз“: големият танцьор на германската литература, танцуващ сред ужасите на историята към красотата на литературата, надживяващ злото поради личната си грация, но също и поради личното си усещане на големия комик за смехотворното.

На журналистите, които искаха от мен да го омаловажавам през 1982, аз отговарях, „Може би той трябва да умре, за да можете да разберете какъв голям човек сте изгубили“. Този момент дойде днес. Надявам се, че те ще го направят.

Автор: Салман Рушди

Посетители: 92

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Ето и обещания сборник...... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Сърдечно благодаря!... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хубаво, че го захванахме... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    За сетен път се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    И накрая - вече да не се...
    преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Още един труд с изобилни... преди 2 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Всъщност... грешката е... преди 3 дни
  • 007 писа Още
    Только пепел знает, что... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Боже, колко съм изветрял!... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Станко писа:
    Ако са само лъжи New York Times...
    преди 1 седмица
  • Силви Гаврилов писа Още
    Препоръчвам Пътуване... преди 1 седмица
  • Станко писа Още
    Ако са само лъжи New York Times... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Визуализирането на... преди 1 седмица
  • Bisser Stoyanov писа Още
    Прекрасно и живо есе на... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    РТ е пропагандното... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Мисля, че май "скроиха... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Национализмът само ... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Съгласих се - трябва да... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Към Калоян Михайлов: не... преди 1 седмица
  • Zlatko писа Още
    Аз благодаря. Човек се... преди 1 седмица
  • коректор писа Още
    Клуж-Напока (не "Клюй"),... преди 1 седмица
  • нубиец писа Още
    Традицията в с.... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Добре де, добре, разсмя... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Горките американци... Още... преди 1 седмица
  • бай Трендафил беленец писа Още
    Ама той не се е давел.... преди 1 седмица