Когато я срещнах в кафенето на Червената къща, лицето на моята добра позната беше изпънато от напрежение. Поздрави ме малко нервно и продължи да обсъжда с другата ми добра позната детайлите по домакинството на семинара, който, оказа се, междувременно бил преместен от университета тук. Но защо, не разбирам? „Забраниха ни“, отговори ми тя накратко, после продължи работата си.

Тук вече ме напуши смях – не знам защо, може би е било неразбиране на ситуацията, а може и да е било проста реакция на разтоварване от напрежението, което буквално цвърчеше във въздуха наоколо. Забранили? В 2009 година, в страна-членка на Европейския Съюз, някой е забранил семинар под името „Срещу политическия монопол върху историята: Другият разказ за Майските протести 1989 г. – 20 години по-късно"? Момент, но нали ректорът е историк, човек, образован на Запад, в Сорбоната, доколкото знам. В кой век живеем, по дяволите?

„Именно той ни забрани“, беше отговорът.

„Но как, по какъв начин? С какво се мотивира?“

Думите му бяха „Семинарът е прекалено политизиран, прекалено едностранчив“.

Аз все още не разбирах. „Но нима е възможно да има съпротива от страна на ректора на Софийския Университет срещу разработването на най-новата ни история? Не мога да повярвам, не мога да разбера.“

Двете дами ме изгледаха със зле прикрито съжаление. Бедничкият, в кой свят живееш?

„Виж какво, всички турски гости идват директно от Турция, това са живи участници в съпротивата от 1989.“

„Е и какво?“

„Как какво? Тия хора са реална опозиция на Доган, макар и да не правят политически капитал от това. Те просто казват, че неговата роля в събитията е била доста по-ограничена, отколкото тя се представя в момента. Става дума за това коя от двете версии ще влезе в историята, как може да не разбираш?“

И тук вече започна да ми просветва. Джордж Оруел – 1984. „Който владее миналото, той владее и бъдещето“. Нещата внезапно започваха да придобиват един до болка разбираем, уж отдавна забравен смисъл...

Не бих се учудил, ако някой ден бъдещите историци счетат за най-удачно описание на нашата съвременност кратичката формула „времената на Големия страх“. Не че страхът като изключително ефективно средство за контрол и манипулация на масите е изобретение на нашето време. Онова, което изглежда ни различава от по-ранните, технологически не толкова изкушени епохи, е гласовитостта.

Тясно сплетената комбинация от голямоформатни, медийно всесилни политически и бизнес интереси, която без видими изключения управлява световните икономики и политики, вече се е превърнала в своеобразен политико-медиен комплекс, наследник на предишния, военнопромишлен такъв. И формулата, която, както изглежда най-ясно описва начина, по който този комплекс функционира, се съдържа в простичкото вестникарско правило: „Добрите новини не са новини!“ Студените войни биват заменени от глобални затопляния, злите империи – от брадати фундаменталисти, препасани с колани от динамит. Онова, което не се променя, е посланието. Страхувайте се – и ще бъдете щастливи! Това е формулата, която ни се предлага от всички страни – и, дали под натиска на някаква еволюционна (и все пак доста перверзна) потребност за приспособяване, или от простичък стаден инстинкт – ние с удоволствие се подчиняваме, превръщайки страха в modus operandi, един вид сив кардинал, който ежедневно управлява съществуването ни.

Поп Кръстю се изправи като пиян, олюля се един или два пъти, после се стовари на колене пред Апостола, сграби ръцете му и се разрида като дете, дълбоко и жално.

– Апостоле, апостоле, апостоле! Събуди се, човеко, съвземи се! Изкушил те е нечестивият, взел ти е ума заради едно нищо, не мой да си толкова горд, да не видиш сам какво си на път да извършиш. Ако ти паднеш, падаме всинца заедно с тебе, Апостоле! Толкова ли не можеш да видиш? По-добре… – Той пое въздух дълбоко, сякаш нещо го давеше – По-добре мъртъв… отколкото… такъв. По-добре мъртъв. Смертию смерть поправ!

Васил измъкна ръцете си от трескавата хватка на отеца, отдръпна се крачка назад, изгледа го с почуда, после очите му отново се премрежиха и някак потънаха навътре, в себе си.

– Може и да си прав, Кръстьо. Може и да си прав. Знам ли кое е най-добре и за мен, и за вас. Но стига толкова, среднощ стана, време е за лягане. Утре пак път ни чака, знаеш сам.

– Тъй, тъй – разбърза се изведнъж отецът, сякаш споходен от прозрение. – Прав си, прав си, Апостоле. Ама аз още не съм уморен. Ти легни, почивай, а аз ще бдя отвънка. Като се върне Никола, ще взема и аз да наобиколя, да проверя, щото нищо се не знае. Четири очи са по-добре от две. А ти почивай, почивай.

Стана, разцелува Апостола, и си тръгна. В тъмното…

Сеячите на страх. Дребните, но неутолими, неизличими, комай непобедими паразити, които са се впили някъде в командните центрове на нашите с вас нервни и умствени системи, които са ни парализирали, обвили в някаква луда паяжина от страхове и клишета, напълно парализиращи слабите повици на тъй дълбоко вцепенените ни съвести… Ездачите на мътно озъртащия се, омаян, обаян, урочасан гигант, наречен народ. Зомби-майсторите, майсторите на пехливанлъка, познавачите на Фатки и Майсторлъци, овчарите на стадото, свирещи на дудук, омайващ сетивата ни, с ръка скрита под ямурлука, тайничко полегнала върху дръжката на ножа, приготвен за поредното приношение, в което да бъде покосена някоя и друга овчица, за да настъпи след това яката лапачка…

Писането е нещо, което се случва (почти) независимо от собствената ми воля. Или така – или не се случва изобщо. Времето и болезнените преживявания за собствена неавтентичност са ме научили да не се подчинявам на празното желание да надвия самотата, отчаянието, скуката, усещането за пълна изолация от този свят – все болезнени и трудни за живеене неща – чрез опити да „пиша, защото трябва“. Не го правя, или поне се надявам, че не. Опитвам се да намирам някакви съответствия между онова, което се случва във и вън от мен, и писането, но, като се изключи прекалено елементарното наблюдение, че има пряка и директна връзка между физическата ми форма и онова, което се появява на екрана, нещо друго няма. Писането е магия, която изисква пълно подчинение, à la Houellebecq 😊 😊. Писането е нещо, което няма очевидна връзка със съзнанието и мисленето ми, като се изключи – отново очевидния – факт, че се поражда от тях, но не като плод на някаква съзнателна, култиваторска работа, а по-скоро като диво растение: има ли благоприятна, добре наторена почва, има и растения. Изчезне ли хранителната среда, изчезват и растенията.


Тази псевдо-биологическа аналогия е единствената, която мога да предложа. И, забележете, моля: за мен този процес е не само единствено възможният, той е и единствено ефективният, единствено автентичният, единствено обещаващият… Фразите, които се пораждат в моите моменти на късмет, рядко имат гладка, лесна за проследяване и възприемане форма или дори повърхност. Обикновено те са дълги, прекомерно накъдрени и изпъстрени с думи, които текстовият ми редактор безмилостно маркира в червено. Непознато, отново непознато, пак непознато… Абе, човек, ти ще напишеш ли най-после едно изречение, в което да липсват думи, дето липсват в речника?

Посетители

77

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Мария Пипева писа Още
    Много е радостно, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Питам се дали... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Същата "Европа", която... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Тук още нещичко по... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Моят учител за... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    За младежките... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Един напълно... преди 1 седмица
  • Марина Московкина писа Още
    Наслада бе за мене да... преди 2 седмици
  • Стефан писа Още
    Приемането на исляма... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, толкова... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Развълнува ме, бате... преди 2 седмици
  • Д-р Георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Аплодисменти от... преди 2 седмици
  • Милена Бончева, Кава... писа Още
    Не искам да обиждам... преди 2 седмици
  • драган събев,търгови... писа Още
    Кво не дадах от... преди 2 седмици
  • Белия капитан писа Още
    Защо сте забравили да... преди 3 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Златко, все пак съм... преди 3 седмици
  • Песимист писа Още
    "Компирите", като и ако... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Защо Бай Тошо реши 99 %... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Из днешния „Ню Йорк... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Опитах търсачката на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ха стига толкова, от... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    За Златко, който ни... преди 4 седмици
  • цвятко цеков писа Още
    Абе оставете най... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Още две думи:
    Не... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Във фразата „В... преди 4 седмици