Класическата българска литература е по правило издържана в тон на себе-жертвеност и протест срещу нещата, които някои някога „са ни сторили“ (основно османските господари, които са и основният източник на „злини“ в канона, с който израстваме всички). Почти няма класически български автор, който да се е опитал да погледне нещата през очите на другата страна, да е показал по някакъв начин злините и неправдите, които самите ние сме причинявали, в хода на последните 130 години, на българските турци.
И толкова по-голяма е заслугата на Йордан Йовков, чиято незаспиваща съвест или просто огромна човешка душа не му е позволила да подмине с мълчание именно тази страна от родната действителност. Разказът „Сенебирските братя“ се откроява сред инак еднообразната тоналност на класиката ни с хуманистичен патос, който не прави разлика между свои и чужди – нещо толкова рядко за родната литература, пък и мисловност, и чувствителност като цяло – че това го прави почти толкова уникален, колкото е и бялата лястовица от големия шедьовър на Йовков.
