Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Преди половин час готвачът, прислужниците, човекът, който дереше кожите и носачите посрещнаха Франсис Макомбър пред лагера и триумфално го понесоха на ръце към палатката му. Носачите на пушките не се присъединиха към шествието. Когато туземците го пуснаха пред входа на неговата палатка, той се ръкува с всички, прие поздравленията им, влезе и поседна на леглото, докато дойде жена му. Тя не каза нищо, и той побърза да излезе навън, изми лицето и ръцете си в брезентовата кофа, отиде при палатката, в която се хранеха, и се изтегна на сянка в удобния походен стол, полъхван от ветреца.

Много преди да прочета и една книга от Франц Кафка, бях чувал за него от приятеля му Жак Кон, бивш актьор в Еврейския театър. Казвам „бивш“, защото когато се запознах с него, той вече не играеше. Беше началото на 30-те и Еврейският театър във Варшава започваше да губи публиката си. Самият Жак Кон бе болен и съсипан човек. Въпреки че все още се обличаше като франт, дрехите му бяха овехтели. Носеше монокъл на лявото си око, висока старомодна яка (известна още като „отцеубиец“), лачени обувки и бомбе. Циниците от Варшавския еврейски клуб на писателите, който и двамата посещавахме редовно, му викаха „лорда“. Въпреки че все повече се прегърбваше, правеше отчаяни опити да държи раменете си изправени. Онова, което оставаше от косата му – навремето сламеноруса, – сресваше така, че да образува нещо като мост над голото теме. В традицията на някогашния театър, от време на време преминаваше на немско-идиш – най-вече когато говореше за приятелството си с Кафка. Напоследък беше започнал да пише статии за пресата, но редакторите единодушно отхвърляха ръкописите му. Живееше в таванска стая някъде на улица Лешно и непрекъснато боледуваше. Членовете на клуба обичаха да се шегуват с него: „Цял ден лежи с кислородна маска, а вечер се прави на Дон Жуан“.

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувстваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му – сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега.

Отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.

Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл.

Прочетете още...