Преди половин час готвачът, прислужниците, човекът, който дереше кожите и носачите посрещнаха Франсис Макомбър пред лагера и триумфално го понесоха на ръце към палатката му. Носачите на пушките не се присъединиха към шествието. Когато туземците го пуснаха пред входа на неговата палатка, той се ръкува с всички, прие поздравленията им, влезе и поседна на леглото, докато дойде жена му. Тя не каза нищо, и той побърза да излезе навън, изми лицето и ръцете си в брезентовата кофа, отиде при палатката, в която се хранеха, и се изтегна на сянка в удобния походен стол, полъхван от ветреца.

– Имате вече и лъвска кожа – обърна се към него Роберт Уилсън, – и то каква!


Мисис Макомбър бързо погледна Уилсън. Беше изключително хубава жена, с грижливо поддържана външност, преди пет години, заради красотата и обществено положение, ѝ плащаха по пет хиляди долара, за да публикуват, придружени със снимка, препоръките ѝ за козметични средства, които тя никога не употребяваше. Единадесет години, откакто се бе омъжила за Франсис Макомбър.


– Наистина, хубав екземпляр – съгласи се Макомбър. Жена му сега погледна към него. Гледаше двамата мъже, сякаш ги виждаше за първи път.


Франсис Макомбър беше много висок, но въпреки ръста си много добре сложен, тъмнокос, ниско подстриган като спортист, със сравнително тънки устни. Минаваше за красив. Носеше ловни дрехи като на Уилсън, само че неговите бяха нови, беше тридесет и пет годишен, поддържаше мускулите си гъвкави, играеше добре тенис, заемал беше няколко пъти първи места в състезания по риболов със спининг и току-що се бе проявил пред всички като страхливец.

Много преди да прочета и една книга от Франц Кафка, бях чувал за него от приятеля му Жак Кон, бивш актьор в Еврейския театър. Казвам „бивш“, защото когато се запознах с него, той вече не играеше. Беше началото на 30-те и Еврейският театър във Варшава започваше да губи публиката си. Самият Жак Кон бе болен и съсипан човек. Въпреки че все още се обличаше като франт, дрехите му бяха овехтели. Носеше монокъл на лявото си око, висока старомодна яка (известна още като „отцеубиец“), лачени обувки и бомбе. Циниците от Варшавския еврейски клуб на писателите, който и двамата посещавахме редовно, му викаха „лорда“. Въпреки че все повече се прегърбваше, правеше отчаяни опити да държи раменете си изправени. Онова, което оставаше от косата му – навремето сламеноруса, – сресваше така, че да образува нещо като мост над голото теме. В традицията на някогашния театър, от време на време преминаваше на немско-идиш – най-вече когато говореше за приятелството си с Кафка. Напоследък беше започнал да пише статии за пресата, но редакторите единодушно отхвърляха ръкописите му. Живееше в таванска стая някъде на улица Лешно и непрекъснато боледуваше. Членовете на клуба обичаха да се шегуват с него: „Цял ден лежи с кислородна маска, а вечер се прави на Дон Жуан“.

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувстваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му – сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия в осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.


След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония – също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса – нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер – докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива – шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги – помисли тя. – За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.


Отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.

Имаше време, когато много мислех за аксолотлите. Ходех в аквариума на Ботаническата градина и часове наред не свалях очи от тях, наблюдавах тяхната неподвижност и едва доловимите им движения. Сега аз самият съм аксолотл.

Случаят ме отведе при тях една пролетна утрин, когато Париж разтваряше пауновата си опашка сред мудната зима. Вървях по булевард „Пор Роял“, после минах по „Сен Марсел“ и „Л’Опитал“, гледах зеленината сред сивите масиви и се сетих за лъвовете. Обичах лъвовете и пантерите, но никога дотогава не бях влизал във влажното и тъмно помещение на аквариума. Оставих велосипеда си до оградата и отидох да разгледам лалетата. Лъвовете бяха уродливи и печални, а моята пантера спеше. Реших да надникна в аквариума, разгледах бегло обикновените риби и неочаквано се натъкнах на аксолотлите. Останах при тях цял час и когато излязох, вече не можех да мисля за нищо друго.

Посетители

35

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 5 дни
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... Събота, 11 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... Събота, 11 Юли 2020