Магазинче

Детайли

Автор(и): Super User

Създадена на 09 Май 2020

Посещения: 44

Една смешна, тъжна и много, много мъдра история, в която онези от нас, които все още си спомнят славните времена на реалния социализъм, вероятно ще разпознаят много от нещата, с които са израснали...

Прочети още...

Детайли

Автор(и): Super User

Създадена на 11 Юли 2020

Посещения: 23

Българският национален проект, който в моето разбиране не е нищо друго освен събирателен образ, а може би и метафора, за дълбинната мотивация и целеполагане, които стоят под цялата структура на сегашното ни национално съзнание, и който в хода на този текст ще използвам като синоним на много по-разпространения и познат на всички ни израз „национален идеал“, има в основата си именно това: отрицанието на другия, на чуждия. В търсенето на ценностна система и посока, в която младата тогава (и до днес не пораснала) нация, се е опитвала да види възможностите за собственото си израстване, за присъединяването си към кръга на „почитаните и напредничавите“, винаги е преминавал най-първо през отрицанието на огромна част от собственото й минало, на която всеки от нас е програмиран от най-ранно детство да гледа като на черната дупка в българската история. „Робството“ е онзи гигантски камък, който виси над главата на всеки от нас, досущ като у Достоевски, то е онази „клевета“, на която поетът ни е завещал „да строшим зъба“, то е нещото, което при всички случаи, при всякакви обстоятелства, не на живот, а на смърт, ние сме длъжни да изличим от историята и съзнанията си, да отречем, да отхвърлим по магически начин и да превърнем в нула, нищо. А това разбира се означава, че заедно с него трябва да бъдат премахнати и всички символи, всички асоциации, всички елементи от живота, бита и обкръжението ни, които по някакъв начин ни напомнят за неговото съществуване. За да бъдем европейци – или поне за да можем да си позволим да бленуваме за нещо такова – ние винаги сме се чувствали абсолютно задължени да отхвърляме всичко ориенталско, всичко османско, всичко турско, в себе си и около себе си. Няма значение, че всеки от нас, който е прекарвал някаква по-значителна част от живота си сред турци, има прекрасно усещане за дружелюбието, добротата и дисциплинираността на тези толкова почтени, толкова свестни хора. „Какво тук значи някаква си личност?“ далеч не е просто някаква красива фраза, изречена от един смел човек малко преди смъртта. По един магически начин, както често се случва с гениалните поети, той е успял да улови в едно-единствено изречение може би най-дълбоката умонагласа на всеки един от нас, българите: конкретният човек, конкретните неща в живота, всъщност нямат ни най-дребно значение, щом само се стигне до идеала, до битката за осъществяване на изконната цел на всинца ни. Там, на нивото на идеала, на идеологическата свръхзадача, била тя комунистическа или чисто национална, единственото нещо, което има значение, е идеята. Този тук турчин може и да е свестен – но турското у нас е по дефиниция осъдено завинаги като изостанало и назадничаво, то е част от черната дупка, а следователно трябва да бъде изчиствано с всички сили и средства.

Прочети още...

Детайли

Автор(и): Super User

Създадена на 12 Юли 2020

Посещения: 27

Писането е нещо, което се случва (почти) независимо от собствената ми воля. Или така – или не се случва изобщо. Времето и болезнените преживявания за собствена неавтентичност са ме научили да не се подчинявам на празното желание да надвия самотата, отчаянието, скуката, усещането за пълна изолация от този свят – все болезнени и трудни за живеене неща – чрез опити да „пиша, защото трябва“. Не го правя, или поне се надявам, че не. Опитвам се да намирам някакви съответствия между онова, което се случва във и вън от мен, и писането, но, като се изключи прекалено елементарното наблюдение, че има пряка и директна връзка между физическата ми форма и онова, което се появява на екрана, нещо друго няма. Писането е магия, която изисква пълно подчинение, à la Houellebecq 😊 😊. Писането е нещо, което няма очевидна връзка със съзнанието и мисленето ми, като се изключи – отново очевидния – факт, че се поражда от тях, но не като плод на някаква съзнателна, култиваторска работа, а по-скоро като диво растение: има ли благоприятна, добре наторена почва, има и растения. Изчезне ли хранителната среда, изчезват и растенията.

Тази псевдо-биологическа аналогия е единствената, която мога да предложа. И, забележете, моля: за мен този процес е не само единствено възможният, той е и единствено ефективният, единствено автентичният, единствено обещаващият… Фразите, които се пораждат в моите моменти на късмет, рядко имат гладка, лесна за проследяване и възприемане форма или дори повърхност. Обикновено те са дълги, прекомерно накъдрени и изпъстрени с думи, които текстовият ми редактор безмилостно маркира в червено. Непознато, отново непознато, пак непознато… Абе, човек, ти ще напишеш ли най-после едно изречение, в което да липсват думи, дето липсват в речника?

Прочети още...

Детайли

Автор(и): Super User

Създадена на 05 Юли 2020

Посещения: 27

Че Грета Тунберг – 16-годишното момиче от Швеция, което със силата на характера и решителната си непримиримост срещу „силните на деня“ вдъхнови милиони хора по света да се включат в движението за публични протести срещу настоящите политики за климата, стартирано от нея… Че това младо момиче се превърна за буквално отрицателно време в символ на сблъсъка между поколенията и повод за заемане на полярно противоположни, несъвместими публични позиции, днес вече едва ли е нещо, което може да се отрича. При това, като всеки феномен от подобен мащаб, реакциите против нея и движението в никакъв случай не могат да бъдат определени еднозначно – спектърът на противниците обхваща огромно разнообразие от отрицания, като се започне с онези на убедените противници на всякакви „климатични паникьорства“ и се свърши с хора, които реагират някак първосигнално, най-вече срещу поведението, израженията и гневното говорене на самата Грета, твърдейки заедно с това, че по принцип са „за каузата“.

Не бих искал, нито пък съм в състояние, да се опитвам да правя какъвто и да било обзор на тази мощна вълна, но пък, от друга страна, не мога да не дам израз на усещането и разбирането си, че зад нея и в нея се откриват определени, сравнително ясни за наблюдаване и описване модели на публично поведение и говорене, които, за кой ли път през последните двадесет или тридесет години, дават повод да се сравнят едни с други „Западът“ и „Изтокът“, поне що се отнася до неща като това какво може и какво не може да се говори и върши на двете „места“. Разбира се, голяма част от наблюденията и размишленията ми си остават доста спекулативни, но това едва ли ги прави по-малко важни за изказване, дори и ако те се окажат неприемливи за мнозинството читатели. В края на краищата повечето говорещи огледала на този свят рано или късно биват запокитени срещу стената. Такъв, както изглежда, е непроменливият ход на нещата човешки.

Прочети още...