Може би при емиграцията възниква впечатлението,
че тя е свързана със загуба и себеотрицание.
Но емиграцията е и нещо героично:
човек взема съдбата си в собствени ръце.
Еял Сиван, израелски кинорежисьор
Тя трябва да бъде винаги готова, каза й Брайт, скоро ще потеглят. Щом утихне вятъра. Когато той подкупи войниците, когато има нови надувни лодки. Утре, другата седмица, най-късно по-следващата.
И тогава Пат опакова нещата си. Списък с телефонни номера, чиста блуза, бельо, един панталон и една банкнота от 20 евро, всичко в найлонова торбичка, залепена с тиксо, за да не се мокри. Пакетчето лежи сега на леглото й, до Библията и мобилния й телефон, в един стар пансион в стария град на Танжер. Често, когато наблюдава вързопчето, стомахът й се свива от радост. Патриция Омориги от Нигерия иска да отиде в Германия; през юни тя потегли за Испания.
Разбира се, че се страхува от водата. Тя не може да плува. Познава мнозина, които са се удавили. Но тя може да плати само за този маршрут, пътя през протока Гибралтар. И тя иска най-после да стигне до Европа, да отиде при брат си в Щутгарт. Пат е на път вече от две години насам. „Животът ми е в ръцете на Бога“, казва тя.
Сутрин тя коленичи пред леглото си и се моли, заедно с Чарлз, нейния приятел. Тя идва от уважавано семейство, дядо й е бил съдия, но сега е заобиколена от престъпници, убийци, изнудвачи, търговци на момичета. Пат зависи от тези типове, но ги презира. Тя се моли.
Одисеята на Патриция Омориги, 27 годишна, започна през януари 2001. На два пъти я предаваха, веднъж едва не умря от жажда, беше арестувана, счупи си крака. This road is bloody, казва тя, този път е кървав.
Тя познава нигерийци, които са били измъчвани от други нигерийци, защото не са могли да платят дълговете си. Една от приятелките й била отвлечена преди половин година, родителите трябвало да заплатят 7000 евро откуп.
Пат казва: „Преди бях по-спокойна. По-свободна. Преди никога не трябваше да се тревожа за това къде ще спя или какво ще ям. Преди Чарлз и аз никога не се карахме. Сега се караме често. Животът в Мароко не е живот.“
Пат има къса коса, в която преплита изкуствени коси, понякога дълги, черни, къдрави, друг път къси, прави, с бронзов цвят. В Лагос е притежавала фризьорски салон, но той приличал повече на дървена барака, сред дълга редица от други дървени бараки. Тя е петото от девет деца на учител и търговка на зеленчуци, ходила е само две години на училище, след това баща й починал, с майка й се случила катастрофа, момичето трябвало да помага в домакинството. Когато тя се усмихва, се вижда един липсващ зъб. Тя е висока и доста закръглена. „Когато стигна до Европа, искам да отслабна“, казва тя.
Понякога Пат мисли, че е сбъркала. Че не би трябвало да бъде тук. Тогава тя тъгува за Лагос, за своето магазинче, за семейството си – тук, сред хаотичното безвремие на своето ежедневие.
Но не минава много време и тя отново се чувства привлечена от мечтата по Европа. Тя има един идеал: иска да бъде добра дъщеря. Иска някой ден да може да се грижи за майка си. Напуснала като непозната, няма да може да си прости никога, ако се върне с празни ръце. Тя знае колко много хора преди нея са успели, всички в къщи знаят за тях. „Ако ме депортират, при всички случаи ще опитам отново“, казва тя.
Трябва да бъде винаги готова, казал Брайт. Тя му платила 1000 евро, които преди известно време й изпратил чичо й от Ню Йорк. Брайт е един от патроните на Танжер. Нигерийците казват също: connection-man. Един от господата, които се грижат за нелегалните маршрути. Той търгува с жени, може би и с наркотици, но най-вече с нощни превози в надувни лодки през морето.
Брайт й помогнал веднъж, когато нямала пари – затова тя решила да избере него. В Танжер има повече от десет нигерийски патрони. Най-важният се казва Педро, за Сато се говори, че не е губил още нито една лодка, Утчи, напротив, е изгубил много, последния път през февруари – заедно с 40 възрастни и 4 деца на борда. Преди да се удавят, пасажерите изпращали призиви за помощ с мобилните си телефони, звънели в Танжер и плачели, че по тях се стреля. Слуховете процъфтяват, но никой не знае какво точно се е случило в онази нощ.
Ако някой от патроните изгуби лодка, това е голяма загуба, преди всичко финансова. Само една от бъдещите проститутки на борда струва 5000 евро. Но шансовете за момичетата да стигнат до Европа намаляват все повече и повече. Морето бива наблюдавано все по-строго, все по-често Испания изпраща емигрантите веднага обратно. Маршрутът през Танжер полека-лека става нерентабилен.
От петнайсет години насам лодките потеглят оттам през нощта. През ноември 1988 потъна първата, потънаха 23 пасажери. Оттогава насам са се удавили около 4000 души, такива са поне официалните цифри. Десетки хиляди са били изпратени обратно от Испания, преди всичко мароканци, много стотици хиляди са успели и днес живеят в Европа.
В началото с превоза се занимаваше мароканската мафия, която прекарваше хората в прогнили дървени лодки. С времето по-голямата част от бизнеса беше поета от нигерийци, транспортът се прехвърли на огромни черни надувни лодки, за по 40, 50 пасажери. Емигранти от Гана, Сенегал или Камерун се виждаха все по-рядко в Танжер. Те избираха други маршрути. През Тарфая до Канарските острови, от Тунис за Лампедуза.
Затова пък идваха все повече нигерийци. Виктор, един авто-механик, чиято работилница вървяла зле; Винсент, който следвал пет години, но след това не можал да намери работа и сега търси „зелени поляни“; Стивън, който продал колата на баща си, за да плати пътуването; Стенли, един дезертирал войник; Ефоза, един дърворезбар; Лилиан, която опитва за втори път, макар че вече е лежала половин година в затвора за отхвърлени емигранти в Аахен; Озас, който иска да докаже, че е мъж; Матю, който бил дилър и отново иска да бъде дилър; Годфри, който обирал шофьори и се принудил да бяга след като полицията застреляла повече от половината му банда; Озату, който е избягал от къщи; Дерек, един инженер с учтиви маниери. Всички те идват от Нигерия. Всички са от една и съща област. От щата Едо, в южната част на страната, от Бенин Сити и околността. Пат идва оттам, Чарлз също, както и Брайт, нейният патрон.
Все още мнозина вярват, че онова, което кара хората да напускат родината, е бедността. Но за емиграцията има различни причини – и бедността не е най-важната от тях. Решаващи са човешките мрежи, информациите, контактите. Никой човек не тръгва просто така в празното, обикновено хората отиват там, където преди тях са отишли съседи, приятели или братя и сестри. Емигрантите търсят сигурност. И най-често по-заможните са ония, които се решават да тръгнат. Разбира се, в лодките седят множество бедняци, но сред тях са и други – амбициозни хора, хора, търсещи приключения, хитри или безскрупулни, млади занаятчии и безработни хора с висше образование.
„В Бенин Сити няма нито една улица, от която да не идва някой, който вече е upstairs“, казва Пат. Upstairs. Горе. В Европа.
* * *
Вече е април, една събота сутрин. Пат готви, в една малка ниша до таванската тераса, тананикайки. Тя налива олио в една очукана алуминиева тенджера, реже лук и домати, прибавя грах, доматен концентрат, кокали, вътрешности и много чер пипер, след това оставя яденето да ври. По-късно ще го сервира с един вид пюре от царевично брашно. Ястието се казва Банку. Тя го яде всеки ден, точно както и всички останали. Една порция на обяд, една на вечеря. Който е бил по-дълго време в Мароко, мрази това ядене. Песента, която пат тананика, разказва точно за това. Това е химнът на емигрантите.
„On my way to Calamocarro, in the last assembly, we were singing: No more banku, no more
По пътя към Каламокаро … Така се казва бежанският лагер в испанския енклав Цеута, който сега е ограден от Европейския Съюз с ограда, струваща 150 милиона евро. Да се прави салам-алейкум означава да се проси пред джамиите, да се протяга ръка към мюсюлманите, за да спечели човек по едно-две евро, достатъчни за вечеря. Никога повече Банку, никога повече просия. По пътя към Испания, пристигане и победа. Да, ако само беше толкова лесно.
Когато Пат се обръща в готварската си ниша, тя може да види Европа. В някои дни брегът изчезва като фата моргана, но днес той изглежда болезнено близо. Сякаш човек би могъл да плюе от другата страна, да доплува до там. Вижда се едно село, един корабен фар.
Пансионът се казва Амар, той се счита за сигурен, защото принадлежи на един висш чиновник. Вече доста време не е имало полицейска проверка. Ето защо понякога патроните се срещата на таванската тераса.В тази сутрин е дошъл Брайт. Той стои на сянка, не говори много, не се ръкува, не отговаря сам на телефонни обаждания, не повишава тон. Всичко това прави вместо него един дребен, възбуден тип с очила в позлатена рамка.
Брайт не може да се върне обратно в Бенин Сити, роднините на удавените веднага ще се втурнат по петите му. Той носи чиста риза и кожено яке, брадата му е внимателно подстригана. Той не изглежда вулгарно, той е горд, той е предпазлив, той никога не би разговарял с някой бял.
Някои от момичетата, които перат бельо на таванската тераса, му принадлежат, той скоро ще ги продаде. Те са млади и хубави, те са много срамежливи, в Европа те ще работят като проститутки. Подписали са договори, които ги задължават да изплатят по 20, понякога по 50 хиляди евро, на по-късните си притежатели в Европа.
Момичетата знаят какво ги очаква. Ако се осмелят да престанат да плащат дълга си, семействата им ще бъдат тероризирани или тяхна кръв, косми и снимки ще бъдат дадени на вуду-магьосник; те се страхуват от това. Може би вече са работили като проститутки, може би са ги продали родителите им. Може би мечтаят за бързо богатство, може би са изпаднали в зависимост от някой патрон, когато парите им са се свършили по пътя на север. Сега ги държат като стока. „Те идват от бедни семейства“, казва Пат. „Това се разбира от начина, по който говорят.“
Пат живее от месеци насам заедно с тях, но не знае историите им. Тя никога не би ги попитала. Разбира се, те си помагат, държат се заедно срещу мароканците, делят хляба и храната с ония, които нямат пари. Но никой не разказва нищо за себе си.
Долу, в облицованите с плочки стаи на пансиона, момичетата взаимно си сплитат косите. Един мъж цял ден чете Библията, един млад пастор играе карти със съквартиранта си, някъде се карат, след това се сменя касетата, от Тупак Шакур на Боб Марли, от Боб Марли на Тупак Шакур. Всички чакат. Обаждане, нови пари, утихване на вятъра.
Пат седи на леглото си. С времето стаята й се е превърнала в неща като малка бакалия. Тя продава бяло вино, бира и цигари, хашиш, рибни пастети и Банку. Пат си отбелязва всяка продажба в една ученическа тетрадка, наскоро изпратила на майка си 50 евро. Най-много печели от два крема, Civil Clear и TCB. Първият правел черната кожа да изглежда по-бяла, а вторият, от къдравите коси – гладки. Който може да си го позволи, купува тези кремове. Който може, се прави малко по-бял.
Вечерно време един от мъжете прави концерти. Той пее пустинни песни, песни за джипове и товарни камиони, в които чернокожите прекосяват Сахара, песни за духове, жега или жажда. Не след дълго няколко от жените вече танцуват между леглата, други тропат по бирени каси или пеят в хор. В тази вечер Пат изглежда щастлива. До нея седи Чарлз. И двамата сияят. Тези дни Пат е забременяла.
* * *
По принцип пътуването й започна в онзи горещ ден, в който тя още рано сутринта се нареди пред немското консулство в Лагос, с поканата на брат си в ръка – и когато молбата й за виза беше отклонена. Скоро брат й намери друг начин да я вземе в Германия: Пат трябваше да лети с фалшива виза от Брега на слоновата кост за Лондон. На 4 януари 2001 тя се качи в автобуса в Нигерия, майка й плачеше на раздяла, но Пат не се тревожеше. Пътуването щеше да бъде кратко и сигурно.
Но когато пристигна в Брега на слоновата кост човекът, на когото беше платила, изчезна. Пат заседна в Абиджан, без пари, без виза. Но тя остана, тя искаше да продължи. Ето как се запозна с Чарлз. Чарлз има фигура на боксьор и голямо сърце. Те станаха двойка.
4000 евро беше изгубила Пат. Оставаше само една възможност – тя и Чарлз трябваше да поемат опасния път по суша. От Мали за Мароко, директно през алжирска Сахара. Два джипа, 40 пасажери, пътуваше се през нощта, през деня се търсеха скривалища, от слънцето и от хеликоптерите. Една сутрин джиповете отпътуваха, но когато се свечери, те не се върнаха обратно. Пътниците останаха там, в средата на нищото, изгубени в Ерг Чек.
Тогава те тръгнаха сами, осем от тях, през нощта, по посока на една далечна светлина. Намериха празни бидони, поилка за животни, срещнаха пътници, които им дадоха хляб. Двайсет нощи вървяха те, краката на Пат кървяха. Чарлз я подкрепяше, така най-после те стигнаха до Регане, едно село в най-южното ъгълче на Алжир.
Пат може да ви разкаже нещо за жаждата. За втвърденото гърло, за подутия език, за отвратителния вкус в устата, за сухата кашлица. Но тя никога не разказва за това. Тя казва само: „Това беше най-лошото, което съм преживявала някога. Мислех, че ще умра.“
„Някой ден ще разказваме на децата си през какво сме минали“, казва Чарлз.
Пътуването продължи. Границата с Мароко пресякоха на крак, до Танжер ги закараха в товарни камиони. Пат можеше да вземе една от надувните лодки, но брат й в Германия имаше проблеми, парите пресъхнаха, тя отново заседна. Твърде горда, за да се върне обратно, на първо време без никакъв шанс да продължи по-нататък.
Половин година беше Пат в Танжер, там я арестуваха. Дълги години Мароко пускаше африканците просто да преминават, но по молби, настоявания и заплахи от ЕС междувременно и правителството в Рабат помага за защитата на крепостта Европа. Но колко безпланово, колко дилетантски! По улици, из гори и пансиони жандармите хващат чернокожите и ги карат обратно до алжирската граница, която е затворена от години насам. На ничията земя между Киджа и Магния тогава африканците биват изхвърлени от автобуса. Run! Run!, крещят мароканците и вдигат оръжията си. Бягайте там, откъдето сте дошли!
Пат бягаше. Жените знаеха какво ги очаква сега, те искаха да го избегнат на всяка цена. Те хвърляха изкуствените си коси, валяха се из праха, избираха най-мръсните и вонящи дрехи и падаха със стонове на земята, когато ги поемаха алжирските войници. Сякаш бяха болни. Защото за войниците се знае, че те изнасилват чернокожите жени, преди да ги върнат обратно в Мароко.
Пат не беше докосната. Маскарадът проработи. Сто долара струваше обратния път до Танжер, през нощта, в затворен камион. Но когато пристигна там, й се случи ново нещастие. Тя си счупи крака. Това се случи, когато една нощ тя бягаше от полицията, опитвайки се да скочи от единия покрив на другия. В болницата получи гипс и две патерици, но счупената кост не зарасна добре. И до днес тя ползва патериците. От една страна, защото това е перфектната маскировка и това я предпазва от нови депортации. От друга страна, защото кракът и до днес я боли.
Така тече времето, така изминават еднаквите дни. Чакане, печелене на пари, чакане. Веднъж Брайт се обади. „Бъди готова“, каза той, „веднага ще те вземат.“
Цяла вечер седя Пат, възбудено стискайки своето вързопче. Но нищо не се случи. На следващата сутрин узна, че хората на Брайт не успели да подкупят бреговата охрана. Наскоро в Казабланка избухнаха две бомби, мароканските власти са по-бдителни от всякога. В Гибралтарския проток обикалят военни кораби. Стартирана е операцията Одисей, с която Европа иска да се защищава от терористи и контрабандисти. Пат отново скрива вързопчето си под леглото. Сега вече тя чувства ясно, че е бременна. Често се чувства уморена, мръзне, макар че юни носи горещи дни. Сутрин тя разбърква едно сурово яйце с лъжица сухо мляко и вода. Това трябва да й даде сили.
* * *
Седмиците минават. Дълго време от Пат не се чува нищо. Но един ден тя се обажда. Телефонът пращи и шуми, едва мога да я разбера. „Аз съм в Испания!“, казва тя. „В Малага, в затвора за емигранти … Капучино … 877“ Останалото е напълно неразбираемо. Какво се е случило?
Два дни по-късно, в Малага, една дузина чернокожи мъже стоят пред стария гарнизон Капучинос, днес преустроен като затвор за емигранти. Всяка вечер от шест до осем има свиждане със затворниците. „Номер 877?“ Полицаят разлиства един списък. „Патриция Час.“ Очевидно тя е дала фалшиво име. Мъжът ме поглежда. „Тя не е тук. В болницата е.“ Поглежда към колегата, който седи до него, онзи кима с глава. Полицаят пише бележка и ми я подава. На нея е написано „Hospital Materno Infantil“. Гинекологическа клиника.
Това е дълга нова постройка, с такси до там са десет минути. „Патриция Час“ лежи на седмия етаж. Часът за посетители е минал, но сестрите от отделението изглежда се радват, че някой посещава непознатата чернокожа. „Говорете с нея“, казва една от жените. „През нощта тя имаше спонтанен аборт. Не знаем какво става. С нас тя не говори.“
Пат лежи в бяла нощница между бели чаршафи. Тя е будна, но вглъбена в себе си, изглежда уморена и ожесточена. Поглежда към мен, радва се. Гласът й е слаб.
„Ако поне бях запазила бебето“, казва тя по-късно. „Толкова много го исках. Щеше да е родено тук, едно испанско бебе. Чарлз го искаше още повече от мен. Ако поне това беше сполучило! А сега всичко беше напразно. Нищо не ми се удава през последните две години.“ Навън се стъмнява, но Пат не включва осветлението.
„Не мога да се върна обратно“, казва тя. „Какво да правя в Нигерия? Отново да седя в малкото магазинче? Да моля майка си за пари? На моите години? От какво ще живея? Не знам даже дали магазинчето още съществува. Ако ме депортират, ще остана в Танжер. Няма да се върна в къщи, не така, без пари, с тези стари дрехи.“
И тогава разказва. Преди три седмици Брайт й позвънил. Този път без фалшива тревога. В затворен камион закарали нея и останалите извън града, след това много часове вървели през гора, до някакъв бряг. Но там нямало никаква лодка. Нито тази, нито на следващата вечер. Цяла седмица чакали на брега, нямали одеяла, много рядко – нещо за ядене. И тогава изведнъж се появили лодката и Брайт, изискан както винаги. Той им повторил многократно: идвате от Гана, ясно ли е? От Гана! Качили се в лодката, четирийсет нигерийци и седем мароканци. Петима били контрабандисти, с торби, пълни с хашиш, плюс двамата млади лодкари. Тръгнали. Морето изглеждало тихо. Било три часа през нощта.
Радостта на Пат била изчезнала. Сега дошъл страхът. Тя мръзнела. Молела се. Заедно с другите пеела, каквито хорали можела да си спомни. Никой не говорел. Колкото повече се приближавали до Испания, толкова повече се усилвало вълнението. Скоро в лодката започнали да прескачат първите вълни. По едно време двамата кормчии казали: не става, трябва да се връщаме обратно. Чернокожите протестирали. Един набрал номера на Брайт. Брайт казал: Продължавайте! Ако се върнете, трябва да платите пътя още веднъж.
Двамата кормчии се подчинили. Продължили нататък. Междувременно било светло. В огромни кръгове заобикаляли товарните кораби, които пътували из протока. Лодката се пълнела с все повече вода. Мъжете я изгребвали с шапките си, жените изцеждали пуловерите си. В един часа следобед, след десет часа път, най-после пристигнали в Испания.
Контрабандистите побягнали първи. Двамата мъже на кормилото пробили лодката с ножове и също избягали, последвани от африканците. Само допреди няколко години единствените, които трябвало да се страхуват от депортация, били мароканците, чернокожите чакали спокойно да се появи полицията. Но откак между Нигерия и Испания е подписано споразумение за екстрадиране, нигерийците също бягат.
Но за Пат брегът бил прекалено стръмен. Бременна, уморена, с крак, който постоянно боли – това не било за нея. Скоро дошла полицията. Първо хванали горе повечето мъже, след това започнали да изтеглят жените нагоре по стръмния бряг. Червеният Кръст раздавал напитки. Попитали Пат коя е тя. Тя казала: Пат Омомо от Гана.
Дотук всичко вървяло по план.
Но този път се случило нещо неочаквано. През изминалите месеци Испания депортирала много нигерийци направо от брега обратно. Винаги само мъжете, на жените се позволявало да останат. Но сега, при този курс, се случило точно обратното. Мъжете били пуснати след няколко часа, след като им раздали писмени молби за най-скорошно напускане на Испания. Жените, напротив, останали в ареста. След това ги закарали в емигрантския затвор в Малага.
„Може би полицията знае, че много жени работят като проститутки“, казва Пат. „Това е много зле. Тия престъпници препречват пътя на честните хора!“ Пет от жените, които пътували заедно с Пат, принадлежали на Брайт.
Не след дълго дошъл един сътрудник на нигерийското посолство и разговарял с Пат. Тя се опитала да промени произношението си, казала, че идва от Гана, че е живяла дълго време в Брега на слоновата кост и е избягала, когато там избухнала гражданска война. Мъжът от посолството кимал. Пат останала в ареста.
„Колко глупаво от страна на Брайт, че не ни каза по-рано, че все едно идваме от Гана“, казва Пат. „Трябваше да се подготвим. Какъв е цветът на такситата или как изглежда националното знаме.“
* * *
В затвора още отначало й потръгнало зле. Яденето я отвращавало, всичко я боляло. Жените-полицаи й дали някакви бели хапчета, същите, които се дават срещу главоболие. Пат ги глътнала. Още същата вечер започнало кървене. Закарали я в болницата, там станал абортът. „Хапчетата са виновни“, казва Пат. „Не трябваше да ги вземам.“
На следващата сутрин в стаята се появява един дребен, дебеличък лекар, придружаван от няколко сестри. „тя е вече наред“, казва докторът. „Може да бъде изписана.“ Една от сестрите се обажда в полицията. След това те си отиват.
Пат побледнява. Тя знае, че това е последният й шанс. Обува чехлите си. До прозореца стои пластмасова торба с дрехите й, но тя не може да ги облече, те са пропити с кръв. Остават й само нощницата и чехлите. На партера, от стъкленото кафе на болницата, се вижда един от асансьорите, те са четири. Пред тях стоят медицински сестри, които посочват пътя на посетителите. Хора влизат, излизат. Минава половин час.Две жени тропат по мрамора, едната държи бележка в ръка, и двете сияят. Лекари прекосяват залата, минава още половин час.
Минава още повече време. Най-после телефонът ми звъни, една жена казва нещо неразбираемо, после говори мъж, диктува някакъв адрес. Това е съвсем наблизо, един телефонен магазин. Вътре седи Пат, на малка табуретка. Тя сияе от радост. Едва може да се държи на крака. Смее се. Гласът й е още по-тих. Слязла на първия етаж на болницата, пратили я обратно, слязла отново и просто продължила, през вратата, през улицата, винаги направо, докато срещнала първия чернокож човек. Той я довел тук, в телефонния магазин.
„Това е най-щастливият ден от живота ми“, казва Пат. Сега тя седи в такси, хората са й намерили светложълт панталон и бяла тениска, тя има адрес, на който може да пренощува. „Толкова съм уморена“, шепне тя, „искам да спя, толкова съм уморена, толкова съм щастлива, толкова уморена.“
* * *
Няколко дни Пат живяла при нигерийци в Малага, но след това типовете започнали да я притесняват, трябвало най-после да започне да печели пари, тя знаела как. Пат си отишла. Три нощи спала в парка, след това си купила автобусен билет за Мадрид, там намерила по-добро убежище, при една нигерийка. Оттогава насам преживява с плетене на коси. Подала е молба за получаване на убежище, получила е отлагане с два месеца, надява се скоро да получи продължение на престоя. Надява се скоро и приятелят й Чарлз да успее да се прехвърли тук, да си намери работа и най-после да отпътува за Щутгарт. Надява се, че всичките й усилия не са били напразно и че Одисеята й най-после ще намери край. Тази година. Или следващата. Но най-късно по-следващата.
