Варлам Шаламов отдавана вече е една от най-символните, най-представителни фигури на руско-съветската литература на съпротивата. Неговите „Колимски разкази“, описващи живота на лагерниците в съветския ГУЛАГ, днес са част от канона на съвременната руска литература. Сбити, стегнати и мощни, лишени от каквато и да било показност или ненужна описателност, тези истории ще си останат завинаги един вид паметник на времената, които всички искаме да преодолеем и превърнем в необратима част от миналото. Ако можем... И така, Варлам Шаламов и „Колимски разкази“...
Един от най-смешните и най-тъжни разказвачи в новата американска литература, Кърт Вонегът рядко пропуска да осмее и иронизира различните видове военни ентусиазми, стари или нови. В този ранен разказ сарказмът му все още не е толкова остър, пък и историята е романтична, така че военните се измъкват само с едно насинено око. Нещата, разбира се, ще се променят по-късно, когато той стигне до зрелите си антивоенни произведения...
А ето и едно от най-добрите попадения относно стила и същността на този тъй любим разказвач, идещо от американската преса:
„Велик космически комедиант, тракащ с човешки скелети, идеалист, дегизиран като песимист, е написал книга, пълна с лудост и истина, с абсурди и откровения.“
И така, нека днес послушаме малко Кърт Вонегът...
Абогин и докторът стояха лице срещу лице и в гнева си продължаваха да си нанасят един другиму незаслужени оскърбления. Изглежда, че никога в живота си, дори и на сън, не бяха изговаряли толкова несправедливи, жестоки и нелепи приказки. И у двамата силно се проявяваше егоизмът на нещастните. Нещастните са егоистични, зли, несправедливи, жестоки и по-малко, отколкото глупците, са способни да се разбират един друг. Нещастието не съединява, а разединява хората и дори там, където изглежда, че те би трябвало да бъдат свързани от еднородната скръб, стават много повече несправедливи и жестоки, отколкото в среда сравнително доволна.
– Благоволете да ме отведете у дома! – извика докторът, като се задъхваше.
Абогин рязко позвъни. Когато на повикването му никой не се отзова, той още веднъж позвъни и сърдито захвърли звънчето на пода; то глухо се удари о килима и издаде жаловит, сякаш предсмъртен стон. Появи се лакей.
– Къде се изпокрихте, дявол да ви вземе? – нахвърли се върху него стопанинът, като стискаше юмруци. – Къде беше досега? Върви, кажи да дадат за тоя господин каляската, а за мене нареди да впрегнат каретата! Стой! – викна той, когато лакеят се обърна да излезе. – Утре нито един предател да не е останал вкъщи! Всички вън! Ще наема нови! Гадове!
Джеръм Дейвид Селинджър, когото повечето от нас познават най-вече от „Спасителят в ръжта“, ни въвежда тук в другата голяма история от творчеството си, онази на семейство Глас. Това е – до голяма степен – едно типично следвоенно американско семейство, с много деца и още повече страхове около непонятните болки и страхове, с които животите им са изпълнени сред пищната материалност на следвоенна Америка. Травмите – и на мъжете, и на жените – са основната тема тук и, както обичайно, Селинджър ги представя с пестеливите краски на художник-минималист. Майсторството, казват, се състояло в способността да кажеш всичко, но с възможно най-малко думи...
В своите изпокъсани дрехи странникът седеше свит до своя приятел. Никога не беше се чувствал толкова уморен и приятната топлина, и светлината от огъня го объркваха така, че не можеше ясно да разграничи сега от някога, днес от тогава.
– Кръстнико Бинсвангер – каза той, – аз отново бях непослушен и майка ми вкъщи плака. Ти трябва да говориш с нея и да ѝ кажеш, че искам отново да бъда добър. Ще го направиш ли?
– Да, ще го направя – каза кръстникът, – бъди само спокоен. Тя те обича!
Огънят вече позагасваше и Аугустус гледаше втренчено със същите големи, сънливи очи в бледата червенина, както някога в своето ранно детство, и кръстникът сложи главата му на скута си и зазвуча фина, ведра музика, нежно и блажено в мрачната стая и хиляди малки сияещи духове се понесоха и кръжаха весело в изкусни дъги, преплитания едни около други на двойки из въздуха. А Аугустус гледаше и се заслушваше и всички негови нежни детски чувства бяха отново открити в този рай.
Веднъж му се стори, че го вика майка му, но беше твърде уморен, а и кръстникът беше вече обещал да говори с нея. Когато Аугустус заспиваше, кръстникът положи ръката си на челото му и се заслуша в притихналото му сърце, докато в стаята настъпи пълен мрак.
Коментари
Не... преди 4 седмици