Хаджи Койо хаджи Стойоолу, старият търговец на розово масло, беше вече пътник за оня свят. Засегнат от лек паралич, той от година пазеше стаята, премяташе голямата кехлибарена броеница със здравата си ръка, храчеше по пода и се караше подред на всичките си близки и роднини.


– Ти цяла ли се къпеш в ливанто мари, отдалече още миришеш на пор! Майка ти без сапун се миеше едно време, икономии да прави, а вий сте го ударили на разсипия. Гюлова вода с казани имаме долу в избата, а тя ливанто купува! – ругаеше той дъщеря си.


– Пак месо сте сготвили! Кацата с армеята стои непобутната, бобът покара листа в избата, а вий купувайте месо, пилейте! Що не иде Цана да набере мокреш по вадата накъм Топкория, ами все марули купувате?


Близките му не смееха да му продумат дума. Всички знаеха, че има някъде скрити два феса турски лири още от румелийско време, и се надпреварваха как да му угаждат, за да го спечелят. Жените му точеха баници и баклави, правеха му цариградски „маалеби“ и „таук гюусу“, миеха му краката, завиваха го, а мъжете му носеха подаръци – броеници и цигарета, – закопчаваха му крачолите и го разхождаха със стария файтон из околностите на градеца през хубави дни.

Прочут беше майстор Танко и славата му се носеше, като почнеш от горния край на Голо бърдо, та чак долу до харманите. Плевник да ти направи, сушинка някаква за колата или гюлница – ако се случи сушаво време и вятър да няма, до три години може да стои здрава и читава сградата и да не пада. Инак, гледаш го, малко нефелит и едното му око фланкира, ама очила има и като опаше старата дребава престилка на жена си, като грабне теслата, че като закомандва:

– Каал! Скоро кал!… Кирпичи бре, повлекановци!…

Младите зидари тичат като леви пчели и – догде се сетиш – дигнала се една постройка, свят да ти се завие от страхотия!

Само четири инструмента имаше той: трион, тесла, чук и мистрия. Туй шаула, гдето му думат, що се спуща с конец, за да се види прав ли е зидът, терезия, не знам какво си, хич ги и не потърсваше, кога почне работа. И чужди ум и съвети не търпеше.

Само Стойно Бумбалът, негов връстник и роднина, нявга-нявга ще се обади:

– Майсторе – ще му рече, – тоя зид ми се вижда да е издул корем накъм слънце-залязва. Я виж да я не згепсаме нещо!

Майстор Танко ще подигне вежди, ще го изгледа сърдито и ще рече:

– Бабѝняк!

И пак ще се наведе да работи.

Класическата българска литература е по правило издържана в тон на себе-жертвеност и протест срещу нещата, които някои някога „са ни сторили“ (основно османските господари, които са и основният източник на „злини“ в канона, с който израстваме всички). Почти няма класически български автор, който да се е опитал да погледне нещата през очите на другата страна, да е показал по някакъв начин злините и неправдите, които самите ние сме причинявали, в хода на последните 130 години, на българските турци.


И толкова по-голяма е заслугата на Йордан Йовков, чиято незаспиваща съвест или просто огромна човешка душа не му е позволила да подмине с мълчание именно тази страна от родната действителност. Разказът „Сенебирските братя“ се откроява сред инак еднообразната тоналност на класиката ни с хуманистичен патос, който не прави разлика между свои и чужди – нещо толкова рядко за родната литература, пък и мисловност, и чувствителност като цяло – че това го прави почти толкова уникален, колкото е и бялата лястовица от големия шедьовър на Йовков.

Из текста:

„Що пролет се е запролетила, що чудо! Нагоре да погледнеш, ширнало се едно небе, хем широко, хем дълбоко, хем чисто, чисто, като моминска пазва. Надолу очи да метнеш, кипнала оная ми ти земя, напращели ония младоци, надули се ония ми ти пъпки по фиданките, аха-аха, ще запукат, ще затряскат и ще накарат Тотка, младата вдовичка, дето се е качила на кладенеца, уж въже на дюлята да връзва за прането, а окото ѝ шари се оттатък плета, да ахне и да тупне от страх в коритото.

През 1928 година – тогава бях деветгодишен – принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия „Метрополитън“.

В събота и на големи празници Вожда ни вземаше рано сутрин от домовете и с готовия да се разпадне рейс ни извеждаше от Манхатън в сравнително волните простори на парка „Ван Кортланд“ или Палисадите. Когато ни теглеше чистият спорт, отивахме във „Ван Кортланд“, където имаше истински игрища и не съществуваше опасност да срещнеш за противник някоя бебешка количка или разярена стара дама с бастун в ръка. А когато команчките ни сърца закопняваха за лагерен живот, отивахме на Палисадите и се борехме с несгодите. (Помня, че една събота дори се загубих в измамната местност между пътния знак за Линит и западния край на Вашингтоновия мост. Но не изгубих ума и дума. Настаних се под величествената сянка на едно огромно рекламно табло и преглъщайки сълзите, извадих закуската и я нагънах, почти сигурен, че Вожда ще ме намери. Вожда винаги ни намираше).

Посетители

81

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Мария Пипева писа Още
    Много е радостно, че... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Питам се дали... преди 21 часа
  • Кунев писа Още
    Същата "Европа", която... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Тук още нещичко по... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Моят учител за... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    За младежките... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Един напълно... преди 1 седмица
  • Марина Московкина писа Още
    Наслада бе за мене да... преди 1 седмица
  • Стефан писа Още
    Приемането на исляма... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, толкова... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Развълнува ме, бате... преди 2 седмици
  • Д-р Георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Аплодисменти от... преди 2 седмици
  • Милена Бончева, Кава... писа Още
    Не искам да обиждам... преди 2 седмици
  • драган събев,търгови... писа Още
    Кво не дадах от... преди 2 седмици
  • Белия капитан писа Още
    Защо сте забравили да... преди 3 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Златко, все пак съм... преди 3 седмици
  • Песимист писа Още
    "Компирите", като и ако... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Защо Бай Тошо реши 99 %... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Из днешния „Ню Йорк... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Опитах търсачката на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ха стига толкова, от... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    За Златко, който ни... преди 4 седмици
  • цвятко цеков писа Още
    Абе оставете най... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Още две думи:
    Не... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Във фразата „В... преди 4 седмици