Из текста:

„Що пролет се е запролетила, що чудо! Нагоре да погледнеш, ширнало се едно небе, хем широко, хем дълбоко, хем чисто, чисто, като моминска пазва. Надолу очи да метнеш, кипнала оная ми ти земя, напращели ония младоци, надули се ония ми ти пъпки по фиданките, аха-аха, ще запукат, ще затряскат и ще накарат Тотка, младата вдовичка, дето се е качила на кладенеца, уж въже на дюлята да връзва за прането, а окото ѝ шари се оттатък плета, да ахне и да тупне от страх в коритото.

Класическата българска литература е по правило издържана в тон на себе-жертвеност и протест срещу нещата, които някои някога „са ни сторили“ (основно османските господари, които са и основният източник на „злини“ в канона, с който израстваме всички). Почти няма класически български автор, който да се е опитал да погледне нещата през очите на другата страна, да е показал по някакъв начин злините и неправдите, които самите ние сме причинявали, в хода на последните 130 години, на българските турци.


И толкова по-голяма е заслугата на Йордан Йовков, чиято незаспиваща съвест или просто огромна човешка душа не му е позволила да подмине с мълчание именно тази страна от родната действителност. Разказът „Сенебирските братя“ се откроява сред инак еднообразната тоналност на класиката ни с хуманистичен патос, който не прави разлика между свои и чужди – нещо толкова рядко за родната литература, пък и мисловност, и чувствителност като цяло – че това го прави почти толкова уникален, колкото е и бялата лястовица от големия шедьовър на Йовков.

Трагедията на нашето време се състои в чувството за всеобхватен, физически страх, поддържан в продължение на толкова дълго време, че ние даже сме се научили да го понасяме. Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени? Именно затова младият мъж или жена, пишещи днес, са забравили проблемите на човешкото сърце, намиращо се в конфликт със самото себе си – които са единственото нещо, пораждащо добра литература, защото само те са, за които си струва да се пише, които си струват агонията и потта.


Отказвам да приема края на човека. Достатъчно лесно е да се каже, че човекът е безсмъртен просто защото ще издържи на всичко, че когато последният звук на страшния съд е прозвучал и затихнал от последната ненужна канара, висяща неподвижно в последната червена и умираща вечер, че дори и тогава ще прозвучи още един звук: звукът на неговия жилав, неизтощим глас, все още говорещ. Отказвам да приема това. Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост. И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща.

Много преди да прочета и една книга от Франц Кафка, бях чувал за него от приятеля му Жак Кон, бивш актьор в Еврейския театър. Казвам „бивш“, защото когато се запознах с него, той вече не играеше. Беше началото на 30-те и Еврейският театър във Варшава започваше да губи публиката си. Самият Жак Кон бе болен и съсипан човек. Въпреки че все още се обличаше като франт, дрехите му бяха овехтели. Носеше монокъл на лявото си око, висока старомодна яка (известна още като „отцеубиец“), лачени обувки и бомбе. Циниците от Варшавския еврейски клуб на писателите, който и двамата посещавахме редовно, му викаха „лорда“. Въпреки че все повече се прегърбваше, правеше отчаяни опити да държи раменете си изправени. Онова, което оставаше от косата му – навремето сламеноруса, – сресваше така, че да образува нещо като мост над голото теме. В традицията на някогашния театър, от време на време преминаваше на немско-идиш – най-вече когато говореше за приятелството си с Кафка. Напоследък беше започнал да пише статии за пресата, но редакторите единодушно отхвърляха ръкописите му. Живееше в таванска стая някъде на улица Лешно и непрекъснато боледуваше. Членовете на клуба обичаха да се шегуват с него: „Цял ден лежи с кислородна маска, а вечер се прави на Дон Жуан“.

Когато дон Хосе Монтиел умря, всички се почувстваха отмъстени, освен жена му, но бяха необходими няколко часа, за да могат хората да повярват, че наистина е умрял. Мнозина се съмняваха дори и след като с очите си видяха трупа му – сред възглавници в ленени чаршафи, в един жълт и тумбест като пъпеш ковчег. Беше съвсем гладко избръснат, облечен в бели дрехи, с лачени ботуши, и видът му беше толкова хубав, че дори приживе май никога не беше изглеждал толкова жив, колкото в ковчега. Беше си просто дон Чепе Монтиел на неделната литургия в осем, само че вместо камшик, държеше в ръцете си разпятие. Чак след като заковаха капака на ковчега и го затвориха във великолепната семейна гробница, цялото село се убеди, че не се преструва на умрял.


След погребението му единственото нещо, което на всички се стори невероятно, освен на неговата вдовица, беше, че Хосе Монтиел умря от естествената си смърт. Докато всички чакаха някой да го направи на решето откъм гърба, неговата вдовица беше уверена, че го е видяла да умира от старост, в леглото си, изповядан и без агония – също като съвременен светец. Тя обърка само някои подробности. Хосе Монтиел умря в хамака си една сряда в два часа следобед, защото се ядоса – нещо, което лекарят му беше забранил. Неговата съпруга очакваше също, че цялото село ще отиде на погребението и че къщата ще бъде тясна да побере толкова много цветя, а дойдоха само неговите партийни съратници и представители на религиозните конгрегации, а единствените венци бяха от общината. Синът му, консул в Германия, и двете му дъщери в Париж изпратиха телеграми от по три страници. Виждаше се, че ги бяха съчинявали на крак, че ги бяха писали с мастило от общата мастилница в пощенския клон и те бяха скъсали много бланки, докато измислят думи за двадесет долара. Нито един от тях не обещаваше да се върне. В онази вечер – докато плачеше във възглавницата, още запазила топлината на човека, който я беше направил щастлива – шестдесет и две годишната вдовица на Монтиел позна вкуса на пълното отчаяние. „Ще се затворя в къщи завинаги – помисли тя. – За мене е все едно, че са ме сложили в ковчега заедно с Хосе Монтиел. Не ме интересува нищо на този свят.“ И беше искрена.

Посетители

45

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 2 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 5 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 5 дни
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 5 дни
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 6 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 2 седмици