Абсурдът беше толкова осезателен, че за момент очите му почти се изпълниха със сълзи. „Остарявам, по дяволите!“, помисли той немалко досаден, после се насили и премина към отегчителния ритуал на запознанството.

– Карталов, приятно ми е.

Ръката му остана да виси във въздуха в продължение на някаква убийствено дълга вечност, после тя леко докосна пръстите му, без да се представя, и каза, или може би промълви, той вече не беше сигурен в нищо:

– Хубаво име, смело. Сигурно знаете какво означава то, нали?

За момент той изгуби и ума и дума, покашля се смутено, затърси отчаяно спасение в шефската поза, отказа се, отново се опита …

– Да, разбира се – дочу се той сам да отговаря. – То си има и история, историята на моето семейство. Напомнете ми да ви я разкажа някой ден.

– Някой ден? Защо някой ден, а не сега? – попита тя някак игриво, но тук той вече се беше хванал в ръце и сега изпрати топката в нейната половина с един-единствен, отсечен и заповеден удар.

– Защото тук сме на работа, а не за развлечение.

През очите й премина бърза сянка, сега тя изглеждаше изплашена и безсилна, но това му достави удоволствие само за миг, после печалният цвят изби нагоре през синьозеленото и той се почувства познато-виновен, както в моментите, когато усещаше как Стефана плаче безшумно във възглавницата до него, както в повечето моменти от безсмисления, осран живот, който водеше от години насам, просто както винаги … По дяволите!

– Другарката Ненова ще ви въведе в работата – каза той сухо и се скри зад друг куп папки, вдъхвайки познатата канцеларска миризма от която днес, кой знае защо, му се повдигаше.

Малката се обърна покорно и затвори зад гърба си вратата, оставяйки го сам с рефрена, който натрапчиво се въртеше из главата му, заплашвайки да го подлуди.

Stay, lady, stay … stay with your man awhile …

* * *

Ръцете му продължаваха да треперят, въпреки че стискаше волана с всички сили. Беше опитал всякакви разслабителни хватки – да брои пътните знаци, да мисли за курви, да вдишва и издишва равномерно … Дрън-дрън! Подлото треперене продължаваше да го тресе отвътре и не му позволяваше да се съсредоточи, да помисли за защита, за някакъв опит за измъкване.

Телефонното обаждане беше го заварило в окръжното управление, в Тъмен. Кратко, без обяснения: „Другарят Паладински ви кани на разговор. Незабавно елате в Братоево. Да, в Братоево, в родната му къща.“ В първия момент той беше толкова стъписан, че дори не успя да отговори, преди ония оттатък да са затворили. Необходими му бяха няколко дълги минути за да осъзнае какво се беше случило. После, против волята му, някъде изотдолу започна да се просмуква паника. Хладна и треперлива паника. Въпреки топлото време изведнъж му стана студено, а устата му пресъхна, почувства се жаден. Ако не се страхуваше, че старецът ще го подуши, вече отдавна би обърнал няколко водки, но това, разбира се, беше невъзможно. Ония бяха казали „незабавно“, а той беше достатъчно опитен, за да знае какво означават такива думички. Ти си на ред, драги. Бъди мъж, не се излагай!

Всички знаеха, че бай Денчо не забравя нищо, но той все пак беше се надявал, че ще му се размине, през цялото време след онази вечер в ловната хижа. По едно време даже беше започнал да се успокоява, да се разпуща. Напразно, разбира се. Старецът наистина не забравя нищо. Сега вече го знаеше, със сигурност. Не че разбираше в какво се състои вината му, но това така или иначе няма значение – щом другарят Паладински е решил, че трябва да ти тегли куршума, то значи за това си има причини – и толкова по-зле за теб ако не можеш да се добереш до тях. Ха! Сякаш има някаква разлика.

А селото изглеждаше толкова мирно и кротко, с бабичките и дядовците, насядали по пейките пред къщите си, оглеждащи света с прозрачни, всезнаещи птичи очи. Разкошната българска есен, както обикновено, не беше се стискала, лозята и овощните градини пращяха от плод и навсякъде се виждаха хора с доволни, щастливи лица. Ангел изведнъж се почувства ужасно раздразнен, прииска му се да слезе от колата и да наругае всички, всички идиоти с безгрижни, размазани от доволство лица. Светът се тресе, утре всичко може да отиде по дяволите, а те се захилили тук като пъпеши. И после – кой ни е виновен, че все се влачим на края на световната опашка? Какво може да се очаква от такива идиоти, а? Какво? Не по петстотин, ами и по хиляда години ще ни управляват, толкова си заслужаваме!

Беше толкова ядосан, че за малко не пропусна улицата, за която беше се осведомил предварително. Закова рязко спирачки и подплаши селските гъски, което му достави някакво странно, детинско удоволствие. Но реалността го застигна бързо, принуди го да присвие глава между рамене и да се отправи нагоре, по прилично асфалтираната, макар и тясна улица, където го очакваше съдбата под форма на як старец с тежки, неподвижни очи … Той се огледа бегло в огледалото на колата, почуди се за миг дали да се скрие зад тъмните очила, които лежаха в жабката, после мрачно поклати глава и се потътри навън.

Откъм старата селска къща, заобиколена от висок каменен дувар се носеше музика, което го накара да се почувства още по-объркан и уплашен. Портата беше широко отворена, никъде не се виждаха пазачи, нямаше дори куче и това отново го изпълни със странно, неприятно чувство, сякаш някой тук непрекъснато се опитва да му поставя капани. Из двора се разхождаха кокошки, отнякъде се чуваше женски глас, който подвикваше „кът, кът, кът“, меката есенна светлина изпълваше въздуха с измамно, нетрайно спокойствие, от което го побиваха тръпки. Ангел пъхна ръце в джобовете си – те все още трепереха издайнически – и се запъти към дъното на двора, откъдето се чуваше музиката.

Посрещна го гледка, която буквално го накара да зяпне. С лъснали от пот чела и запретнати ръкави, музикантите от малък духов оркестър надуваха усърдно инструментите си, из двора около тях навсякъде щъкаха хора, натоварени с щайги, пълни с грозде, а в средата на импровизираната площадка, сред няколко набързо сковани маси, отрупани с ядене и пиене, се издигаше огромна, почти човешки бой каца, от която стърчеше омазаното с гроздов сок лице на бай Денчо, ухилен до уши и комай не малко подпийнал. Старият функционер, ужасът на поне две поколения партийни активисти, подскачаше като дете в такт с музиката и току подвикваше „Ха сега! Ха така!“ и „Дай, дай още!“ Ангел беше толкова смаян, че направо заби на място и само зяпаше с детинско удивление, за пръв път днес забравил грижите и страховете си.

– Хей, Братоев – подвикна Денчо Паладински откъм кацата, продължавайки да подскача и маха с ръце. – Къде се мотаеш бе, момче, ще пропуснеш най-важното! Хайде, запретвай крачоли, че аз нещо започвам да се уморявам. Ама да си измиеш първо краката, ей! Това тука вино ще става, не конска пикня! Ей, я ме измъквайте оттук, че дъх не ми остана. Тъй де, да дадем път на младите, няма сами да вършим всичката работа я.

Ангел се огледа неуверено, сякаш не беше сигурен дали игриво звучащата заповед се отнася до него, после покорно засъбува обувки …

* * *

– Тъй. Запоти ли се хубаво? Ха така, да видиш и ти веднъж как се изкарва хляба. Хайде, стига толкова, влизай вътре, че работа ни чака.

Ангел, прекомерно объркан, за да знае дали да се радва или все още да очаква най-лошото, последва Паладински навътре в ниските тъмни стаички. Сега вече старецът изобщо не изглеждаше подпийнал, очите му бяха придобили познатата пронизителна острота и Ангел продължаваше да се чувства непрекъснато наблюдаван, даже когато вървеше зад гърба му.

– Донке, не искам никой да ни безпокои. Кажи им да продължават без мен, аз имам малко работа – подхвърли Паладински към празния коридор, затваряйки вратата зад себе си.

– Сядай, сядай – обърна се той към Ангел, който продължаваше да се чувства странно вцепенен и все още не можеше да повярва на късмета си. – Не ти предлагам нищо, че ни чака важна работа. Така. Уморих се днес, цял ден с тия задевки. Ние тук сме гроздоберски край, тачим си традициите и корена, нали виждаш … Ти май за пръв път тъпчеш грозде, а? Що така бе, уж си от нашия край момче? Гроздоберът, Братоев, е най-старият български празник, най-важният. Тук хората са го празнували две хиляди години преди нас и след нас пак така ще си го празнуват. Това ни е корена, това е кои сме, разбираш ли за какво ти говоря?

– Да. Мисля, че да – отвърна Ангел несмело.

– Домати, картофи – това са американски измишльотини, Братоев. България – това е слънцето, земята и гроздето. Важно е човек да ги разбира тия неща, да ги разбира и помни. Времената се менят, менят се и хората – но само онзи, който си знае корена, оцелява. Пак те питам – разбираш ли за какво ти говоря, момче?

– Не съвсем – призна Ангел.

– Знам, знам, не са лесни за разбиране тия неща, искат време и търпение. Но ти ми се виждаш оправно момче, ще започнеш с времето и това да разбираш. Затова съм те повикал тук, а не за да пием вино, това сигурно вече го разбираш.

– Да, да.

– Добре. Стига толкова общи приказки, сега ми кажи как ти върви работата.

Ангел го изгледа невярващо, но старецът го гледаше от упор и той започна да разказва, постепенно набирайки смелост.

– Успяхме … успяхме да разкрием важна диверсионна група. С нелегална печатница …

– Е, чак печатница – усмихна се Паладински накриво. – Доколкото разбрах, ставало дума за една копирна машина в някакъв килер. Но ти продължавай, продължавай, аз искам от теб лично да го чуя. Изчистено ли е всичко по случая? Дочух, че със свидетеля … е имало проблеми.

Ангел изведнъж изтръпна, студът го прониза отново, ръцете му пак понечиха да се разтреперят. Значи интуицията все пак не го е излъгала. Онзи все пак го е примамил тук само за да си поиграе с него …

– Това … това беше нещастен случай – прошепна той с пресъхнало гърло. – Не можехме да знаем, че е имал слабо сърце.

– Виж сега, тия подробности не ме интересуват – намръщи се старецът. – Като те питам дали всичко е чисто имам пред вид дали семейството ще си седи на задника или не. Знаеш каква е ситуацията, турците само това чакат, за да вдигнат света на главата си. Тук сме си свои хора, питам те отново: изчистили ли сте всичко или трябва други да се погрижат?

Ангел пое дълбоко въздух, преглътна мъчително. Тази въртележка постепенно започваше да го преобръща с главата надолу.

– Жената и без това е арестувана – той се закашля, опитвайки се да печели време. – Имаме всички уверения от страна на останалите близки, че по случая … няма да има никакви усложнения. Аз много пъти говорих със старците и мисля, че … те разбират … сложността на положението. Случаят е приключен, всичко е чисто.

Бай Денчо продължи да го претегля с преценяващ поглед, сякаш след малко щеше да му плаща цена. Постепенно остротата в очите му се замени с нещо по-различно, един вид задоволство или може би просто спокойствие. Ангел изведнъж се почувства значително по-добре.

– Добре. Това исках да чуя. Виж сега, Братоев, момчета като теб, сръчни и оправни, винаги могат да бъдат от полза. Времената се менят, сигурно няма нужда да ти обяснявам надълго какво имам пред вид. А България винаги ще има нужда от момчета като теб. Много народ е минал оттук, какви ли не завоеватели и главорези, все с огън и меч, Братоев. А ние все още си стоим на мястото и не мърдаме, вече хиляда и толкова години. И знаеш ли защо?

– Не.

– Защото си знаем корена, затова. Който си знае корена, него нищо не може да го изтръгне от мястото му. Коренът е най-важното нещо, Братоев, може да забравиш всичко друго, което ще ти кажа тази вечер, но това не трябва да забравяш.

– Тъй вярно – изплъзна се от устните на Ангел, та чак го досрамя малко, но старецът само поклати одобрително глава.

– Тъй, тъй. Виждам, че си свястно момче, не си някой келеш, дето няма респект към нищо. Коренът – това означава респект, Братоев. Респект и отговорност. За да започне да уважава себе си, човек първо трябва да се научи да уважава другите. А човек, който не умее да уважава, не заслужава власт. Започнаха вече да стават много неща, но ти се опитвай да ги запомняш. Общ корен, респект и отговорност – това са трите най-важни неща, които ни свързват. Останалото са подробности. Запомни ли ги? Я сега повтори, да те чуя сам.

– Общ корен, респект и отговорност – повтори Ангел неуверено. – Това са трите най-важни неща.

– Добре. Надявам се да не съм се излъгал в тебе, Братоев, ти много внимавай да не ме разочароваш. Оттук нататък ще те поемат други хора, те ще те водят и напътстват, но ако нещо се издъниш, накрая пак с мен ще си имаш работа, да знаеш. Тъй че умната, Братоев! Страх лозе пази, а от лозето по-важно няма.

– Разбирам, другарю Паладински.

– Добре, за днес стига толкова. Когато му дойде времето, ще дойдат при теб хора и ще ти покажат това-онова. Трябва да се подготвяме за всичко, прекалено неспокойни стават времената. Хайде сега, тръгвай и не забравяй каквото ти говорих. И за корена, и за лозето.

– Тъй вярно, другарю Паладински – отсече Ангел, този път без ни най-малко колебание. Вече беше научил първата си лекция.