Мария изфуча сърдито, захвърли огледалцето и затръшна вратата под носа на майка си. Севда изпъшка шумно, поколеба се малко, после зашляпа навън, мърморейки.

Лятото беше дошло неусетно, заедно с него горещините – и малкото градче отново се беше сгушило и присвило в себе си като примряло от жегата пиле. Хората се изпокриха; ония, които можеха да си го позволят, отидоха на море или планина, останалите – повечето, както винаги – понасяха горещината с мързеливото търпение, на което животът тук ги беше учил в продължение на столетия. Под двойния натиск на скуката и жегата Мария се чувстваше като животинче в клетка, напоследък дори повече от обикновено. От няколко месеца насам животът й беше придобил някакъв странен, сомнамбуличен привкус – изпълнен с непоносимо дълги, убийствено протяжни периоди на транс, в които тя функционираше напълно механично, като говореща кукла – пресечени от ярки, изгарящи мигове на върховно, потайно щастие, толкова несподелимо, че понякога тя и сама се питаше кое всъщност е реалност и кое – сън. Ако не беше Стамко тя сигурно отдавна би се издала, но циганинът притежаваше един почти животински усет за опасност, никога не й позволяваше да прекрачи границата на онова, което – и двамата знаеха – би ги отвяло като глухарчета; винаги оставаше хладнокръвен и предпазлив, винаги нащрек, готов да чака в продължение на няколко вечности, но не и да изложи любовта им на риск. В началото – любопитна и ненаситна – тя се беше опитвала да го препира, да изцеди от него нещо повече от онова, което сама наричаше „на седмица по лъжичка“, но единственият резултат беше, че той изчезна и се появи отново чак когато тя, отчаяна и съсипана от чакане и скръб, беше вече готова да приеме всичко. Мария дори не се опита да протестира – беше достатъчно умна, за да може да оцени неумолимата му предпазливост – а просто се остави да бъде водена в тази игра, чийто залог, така си повтаряше непрекъснато, беше по-голям от живота, също като в онзи стар телевизионен филм. Срещаха се рядко, въз основа на потайни знаци, които уговаряха всеки път и които след това тя очакваше с упованието на мъченик. Любовта им беше мълчалива и бурна, те говореха малко, но се изцеждаха взаимно до пълна изнемога, до треперене в коленете и звезди пред очите. После се разделяха, един по един, без дори да се сбогуват истински, защото за него това бяха „глезотии“ – и мъчителното чакане започваше отново, кап-кап, ден след ден капещи като сталагмитни капки, безцветни и безразлични, с привкус на убийствена вечност.

Тя погледна през прозореца – и едва не премаля от слабост, дори приседна на леглото, за да не се подгънат коленете й. Розата беше там – небрежно подпъхната в мрежата на оградата, напълно свежа, сякаш току-що паднала от небето. Онзи притежаваше някаква нечовешка способност да се появява и изчезва напълно незабелязано, досега тя не беше успяла да го забележи нито веднъж, макар че понякога прекарваше цели часове на прозореца, пришпорвана от копнеж и любопитство. Дори не се опита да го потърси с очи надолу по улицата – знаеше, че няма да го види, беше се опитвала достатъчно често.

Денят вече преваляше и макар че на небето не се виждаше нито едно-единствено облаче, във въздуха вече се чувстваше спокойната кротост на вечерта, зряла и обещаваща малко облекчение след непосилната канонада на летния зной. Откъм ресторанта в градската градина се носеха първите акорди на лека, все още несмела, но наситена с копнеж и обещания музика. От съседните дворове се дочуваше глъч – тук-там смях, другаде караница. Наближаваше нощта и градчето започваше да се съживява.

Мария изчака около половин час, хапейки устни от нетърпение, после навлече първите дрешки, които й попаднаха и се втурна навън.

– Къде хукна така? Няма ли да вечеряш? – провикна се майка й откъм кухнята.

– В тая жега? – подхвърли Мария през рамо. – Най-много да си купя нещо за пиене. Отивам в парка, там все още може да се живее. Сигурно ще закъснея, след това може да отида в дискотеката, ако още мога да дишам.

– Имаш ли пари? – попита я Севда. – Да не ми се излагаш, ей? И умната с тая дискотека, вчера там пак имало бой.

– Брей, как ги научавате толкова бързо тия неща бе? Добре де, ако ми дадеш някой лев няма да ти се разсърдя.

Севда пъхна в ръката й омачкана банкнота, погали я бързешком по главата и се врътна обратно в кухнята, въздишайки.

Мария полетя навън сякаш родната й къща беше кафез.

* * *

– Хайде бе, ще се престрашиш ли най-после или да тръгвам без теб? Забавата сигурно е започнала, ако се помотаеш още малко ще я пропуснем като нищо.

Облечен в светлосиня бригадирска униформа, с небрежно подпъхнато под пагона кепе, Пламен изглеждаше добре и очевидно го знаеше, докато Никола се чувстваше безкрайно нищожен в обикновените си летни дрехи, които на всяка крачка издаваха не-бригадирската му възраст. Забавите по летните бригади събираха младежите от половината град и той, като всички останали, отдавна търсеше начин да се присламчи, но поне досега никога не беше се престрашавал. Не че беше толкова трудно да се отиде там – макар че на теория тези забави бяха запазени само за самите бригадири, никой не се опитваше да гони „навлеците“, защото тук всички се познаваха. Трудното започваше след това, с насмешливите погледи и подмятанията „айде-е-е, пак се насъбраха зелени пъпеши“ или „абе, мъник, ти къде се вреш?“, плюс вечните дрязги между момчетата от различните училища – в градчето имаше три техникума, пълни с момчетии от цялата околия, и само една гимназия, в която бяха събрани почти всички момичета. Никола сигурно не би се престрашил и този път, ако Пламен – по-голям с две години и вече преливащ от опит – не беше го подмамил с обещания за страхотно прекарване и прочие. Сега вече беше прекалено късно да се отказва, разбира се – но неприятното усещане, че се е напъхал в нещо, което заплашва да го направи смешен, разваляше настроението му вече от часове насам и сега той унило се влачеше след приятеля си, изпълнен с неприятни предчувствия.

Лошото му настроение се засили още повече когато, скоро след като пристигнаха пред бетонното общежитие, Пламен изчезна без да каже и дума, оставяйки го сам, с издайническите дрехи и огризаните до кръв нокти. Никола се опита да намери някое по-закътано място, откъдето да може да наблюдава, без да бъде забелязван, но все му се струваше, че от всички страни го преследват недружелюбни погледи и той вече се канеше да потегля обратно за към къщи, когато Пламен неочаквано се появи отново, с трескав блясък в очите и алкохолен дъх в устата.

– Идвай, идвай с мен. По-бързо, дребен, едва успях да те уредя.

– Ама чакай, какво има? Стига си ме дърпал, кажи първо за какво става дума.

– Ти к’во бе, да не си вчерашен? Нашите са спипали Върбина в една от стаите. Ще я работим на акорд. Хайде, преди да се е насъбрала половината бригада. Лешоядите още не са я подушили, само осем души сме.

– Чакай, чакай, коя Върбина? Аз познавам ли я?

– Познаваш, не познаваш, какво значение има? Една крава от девети клас, половината даскало й се изреди. Хайде, нали ти казвам, че едва успях да те уредя. Ей, ама ти наистина си много изостанал. К’во бе, да не ти е за пръв път?

– Не е твоя работа! – изръмжа Никола, оставяйки се да бъде влачен по мъждиво осветения коридор на порутеното общежитие. – Може пък да не искам, ти откъде знаеш?

– Добре де, идвам – побърза да добави той, забелязал удивения поглед на приятеля си. – Исках да кажа, забравих си презервативите вкъщи.

– Няма страшно, аз съм насреща – потупа го Пламен по рамото, вече по-доволен. – Ще черпиш една бира, от мен да мине. Тя не е толкова скапана, Върбинката, има в нея още хляб. Мене само ми е духала досега, в кенефа, но не беше лошо. Има и къде по-скапани от нея. Чакай малко, да видя какво става.

Пред олющената врата ги очакваше група възбудени момчета, които нещо си шушукаха. Никола поздрави предпазливо, но след като никой не му отговори се отдръпна настрана, опитвайки да се слее с мръсната стена, да стане по възможност невидим. Чувстваше се страшно зле, сърцето му хлопаше на поразия, а в устата му се беше разположил някакъв кален, неопределим вкус. Погледна часовника си, беше девет и половина. Навън вече беше съвсем тъмно, идеално време за обиколка из любимите му неосветени улички горе при панелните блокове … А вместо това сега стои тук …

– Кофти, майна. – Пламен се опитваше да избягва погледа му, чешейки се по врата едновременно с две ръце. – Оная нещо се запънала, не ще да дава.

– Хе, защо бе? – Никола толкова се зарадва, че почти се издаде. – Да няма нещо … гости от Червен бряг?

– Ами, Червен бряг, нищо й няма. Изглежда не са успели да я напият както трябва. Като минали първите трима изведнъж се заинатила. Гогата се опитал да я обработва, но нищо не станало. Даже се напънала да се облича, те не я пускат да си ходи, но нещо май не става работа.

– Ами тогава … да си тръгваме, а?

– Ти да не си луд? Такъв кяр изпуска ли се? Аз не съм го топвал вече две седмици, както съм загорял, десет като Върбина ще оправя. Не, това не, но …

– Какво тогава?

– Абе …

– Казвай де, стана утре.

– Гледай сега, ако я подхванем двама …

– Как двама?

– Как, как. Единият я държи, другият я работи, как? Толкова ли не ти стига пипето?

Никола си представи как обхваща мощния задник на момата изотзад, как тя започва да се мята и шава в ръцете му, докато Пламен се прилепя към нея от другата страна – и главата му изведнъж се изпълни с множество шумове, а пред очите му затанцуваха паякът и мухата, както беше ги запомнил. Панталонът му отесня, зад челото му започна да хлопа невидимо клепало.

Прихвани я, погали я, целуни я, удуши я …

– Готово – прошепна той, облизвайки внезапно пресъхналите си устни. – Аз съм насреща.

– Така те искам – засия Пламен. – Хайде, ние сме наред.

Стаята ги посрещна със спарена миризма на застоял цигарен дим, евтино бренди и мръсно бельо. Беше тъмно, но отвън достигаше достатъчно светлина, за да се вижда присвитата в единия ъгъл полугола мома, здраво притиснала колене пред лицето си, диво облещена, сгащена.

– Здрасти, Върбинке – прокашля се Пламен предпазливо.

Онази само се сви още повече.

– Гледай сега – продължи Пламен. – Бъди разумна. Отвън чакат още десет души, ако ти се изредят всичките, ще те разпердушинят. Ние сме само двама, ако ни пуснеш гювеч, ще те пуснем да избягаш.

Тя вдигна глава и ги изгледа внимателно, в очите й проблесна интерес. Никола изведнъж се почувства като в сън, внезапно му стана страшно леко и приятно, някак сомнамбулно.

Прихвани я, погали я, целуни я, удуши я …

Той се приближи до Върбина, протегна ръка и внимателно я погали по косите, после се спусна надолу по голия й гръб, попивайки мекотата на кожата й с пръсти.

– Хубава си – прошепна той. – Като кукла.

После замахна с все сила и я прасна с юмрук, право в челото. Тя се просна назад без да произнесе звук – дали беше замаяна или просто прекалено слисана, не можеше да се каже точно. Той запуши устата й с изтръпнала от удара длан и прошепна отново:

– Хубава си. Страшно си хубава. Като мушичка на топлийка.

Тя го изгледа с очи, изпълнени с ужас и започна бързо-бързо да смъква панталона си. На челото й ясно се виждаше отпечатъкът на юмрука му – мораво-червен дори в бледата светлина на отблясъците, идещи отвън.