(Елин Пелин, „Андрешко“)

В Брюксел нервно се питат дали не сбъркаха, че ни взеха в семейството. Недоволстват срещу българската корупция и организираната престъпност. Изумяват, че за последните седем години в България са извършени над 150 поръчкови убийства, а пък няма нито един осъден мафиотски бос. Настояват за санкции спрямо нас, замразиха ни 450 милиона евро и колкото повече време минава, толкова по-тревожни стават. Не остана западна медия, която да не ни укори за двуличието: преструваме се на загрижени, но активно участваме в престъпността; всеки според своите възможности и талант.

Прави са да се сърдят, че ги гледаме в очите и ги лъжем. Прави са, но най-напред трябва да се разсърдят на себе си. Не може да тръгнеш да се сродяваш с България, без да си прочел книгите поне на двама-трима нейни писатели и да се опиташ да вникнеш в понятието „Андрешко“. Ако бяха го сторили, щяха да са наясно, че това е български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после член на ЦК на БКП, назначават го офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, методично изтребва интелигенцията, получава куфарчета с милиони, открива сметки в женевски и лондонски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде времето, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени на евродепутати и ги гощава с кебапчета. Междувременно се е сдобил със собствена медия и води телевизионно шоу.

Европа знаеше от опит, че човек първо става свободен, и чак след това демократичен. Но Европа не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен единствено да се страхува и да докладва. Дори когато никой не го пита. Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме другите и те взеха, че ни повярваха.

Днес имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи „вътрешен“ комунизъм, с който българинът е свикнал от години и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните, ракийката със салатка и галошите пред вратата.

„България е чудесен пример за Западните Балкани, тя може да бъде модел, защото има силна привързаност към европейския модел и силно европейско призвание“, похвали ни заместник-председателят на Европейската комисия Фратини. Бедният Франко! Откъде да знае, че „европейското призвание“ на българите съществува единствено във фалшивите речи на политиците, а зад тях занича Андрешко в многобройните си превъплъщения. Бодър, лукав и посредствен. Без помен от европейски мисли в коравата си селска кратуна.

Кой да кажеше на Андрешко, че европейският модел означава гражданите на една държава във всеки момент да държат политиците си отговорни за всяко тяхно действие. Кой да го научеше, че според европейския модел той, Андрешко, трябва да стане и да се извини пред всички за това, че е бил доносник и е предавал приятелите си.

Хавел писа: „Най-голямата вина на комунизма е в това, че толкова страшно предадe духа на приятелството“. Но Андрешко никога не е долюбвал Хавел, че да му чете статиите и пиесите. Никога не го е имал за приятел, че да се учи от него. За Андрешко Хавел беше един буржоазен нехранимайко, жалък драскач на антикомунистическа литература, който трябва да бъде вразумен. Затова се качи на танка и отиде да го вразумява.

. . .

Преди време се запознах с човек, който беше отрупал градината си с най-различни причудливи фигури. Потънал в прах и стърготини, той дълго ми разказваше за своите кукери и самодиви от дърво. После спираше и започваше друг разказ: за българина, боледуващ от алчност, егоизъм и безбожност. „Кой друг народ си е окрал църквите и манастирите, кажи ми“, питаше човекът с напрегнат израз на лицето и мечтаеше за Индже войвода. Да дойде отнякъде, че да ни оправи кривините и да въздаде справедливост в държавата.

– На България й трябва личност, която да се пожертва за демокрацията! – говореше дребничкият ваятел на дърво. – Щом не можем ние да я намерим вече толкоз години, нека Европейският съюз ни я намери! Пък да вземе да ни окупира – най-добре!

Него ден не обърнах внимание на тези думи, но сега си мисля, че не бяха лишени от смисъл. България винаги други са я окупирали и управлявали, най-вероятно други ще продължат да я окупират и управляват – такава е участта на малките държави. Защо не направим така, че този път окупаторите да не идват от Изток, а от Запад? От места с традиции и правила за демократично живеене, където никога не е имало лагери за свободомислещи. Тогава ще се появи и надеждата, че българският народ не е безполезен. Кадърните ще излязат от укритията. Улиците ще светнат. А президентът ни няма да се казва „Гоце“.

Нищо чудно и Индже да възкръсне.

П.П. Каква държава е България? Що за народ сме ние българите? Кой ни е крив? Докога ще сме такива? Мненията и личните ви истории, свързани с тези въпроси, ще бъдат включени в книгата „ХАБЕРИ ДО ПОИСКВАНЕ“, която е в процес на писане.