Не, става дума за по-прости, по-ежедневни примери. Като например факта на публикуването на прословутата стенограма от закритото заседание на българската комисия по вътрешен ред, която толкова разбуни духовете у нас през последните няколко дни. И която видните борци за законност Румен Петков и Николай Свинаров побързаха да обявят за незаконна, за изискваща незабавно законово преследване и наказание .

Причината да се развълнувам толкова много от това гражданско действие (онова на вестникарите, не на политиците, пардон), беше не толкова тяхната смелост, която за мен, човекът живеещ надалеко и с широко място около врата, си оставаше все пак малко абстрактна … Не, моментът, в който започнах да се вълнувам истински беше, когато един стар приятел (инак много свестен човек, добре че го познавам от двайсет и повече години) също ми заяви, че според него това било нещо незаконно и че хората, които го били направили, трябвало да бъдат наказани. Е, тук вече, признавам, нервите ми изгърмяха. Поспорихме с приятеля, после се разделихме както обикновено – всеки с неговата си работа – но привкусът на нещо важно, нещо знаково, си остана, и именно това ме накара да започна да пиша тия неща.

И тук отново ще стане дума за житейския опит и способността да не му се доверяваме, да не му се подчиняваме. Защото, виждате ли, постъпката на хората от „Капитал“, и особено на неговата главна редакторка, за мен се подрежда именно в редицата на ония младежки, лудешки, противо-опитни неща, от които аз винаги се възхищавам толкова много. Защото какво друго ако не нещо много неразумно е извършеното от тях? Не толкова заради опасността, с която е свързано то, макар че това също е много важно. А по-скоро защото в една среда, в която корупцията е всеобхватно ежедневие (тук нямам пред вид „голямата“ корупция на разните партийни и бизнес-босове, а „дребната“ корупция на обикновените хора – манипулирането на електромерите, даването на подкупи като нещо напълно естествено, използването на служебното място за извличане на привилегии, „защото всички правят така“ – такива неща, нали разбирате) ... Та, в една такава среда това действие граничи малко нещо с героизъм, защото то е всичко друго, но не и типично за средата, защото е нещо, което предизвиква учудване и скептицизъм, ако не и една не съвсем съзнателна съпротива като онази на моя приятел (макар че, да си призная, аз бях безкрайно приятно изненадан от десетките постинги в интернет, в които най-обикновени хора като вас и мен поддържат безрезервно главната редакторка на „Капитал“).

Може би вече сте чували за така наречената теория на „счупения прозорец“, която беше в основата на толкова успешната кампания срещу престъпността в Щатите преди десетина години, най-вече при Джулиани в Ню Йорк, но и на други места. Ако не, накратко става дума за следното: ако на някое място в града, в махалата, се появи счупен прозорец и никой не го оправя, след известно време започват да се появяват все повече и повече счупени прозорци, след това започват да се трошат и по-стабилни неща, след което постепенно районът изпада във все по- и по-тежко беззаконие, докато накрая се превърне в гето. И единственият начин да се прочисти такова нещо е да се започне от дреболиите, от счупените прозорци, като те се поправят веднага и ония, които ги трошат, биват издирвани и наказвани начаса, за да не се насърчава такъв тип поведение.

Сега, аз си мисля, че хората от „Капитал“ просто са се опитали да поправят един счупен прозорец. Дребна работа. Нищо особено. Макар че прозорецът е доста големичък, ще се съгласите, надявам се …

Но за всички останали, които са свикнали със счупените прозорци до такава степен, че ги обявяват за нещо неизбежно (обърквайки уморения цинизъм с житейски опит), такова действие е един вид Дон-Кихотщина или, още по-лошо, упрек към техния собствен уморен цинизъм. „Как, тия си позволяват да се държат достойно? Кой им дава такова право, синковците! Ние да не сме нещо по-малко от тях, защо ние не си го позволяваме, а те – да? Долу! В чувала!“ Ей така виждам аз тия неща – и, ако уважаемите скептици затворят очи за писателския ми патос, може би по някое време дори и те ще успеят да видят, че зад нещата, които говоря, има и нещо повече от литература.

С приятелски поздрав,

Златко Енев