Либерален Преглед - Не искам повече да съм Венета

Веднъж вече писах по въпроса.
Естествено, никой не ми обърна внимание.
Затова сега пиша пак.
Третия път просто няма да гласувам. За никого.
Аз съм най-обикновен български гражданин.
От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
Работя, уча, размножавам се, умирам.
Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят.
После колективизацията.
После линията Перник-Волуяк.
После Кремиковци.
После изграждането на комунизма.
После разграждането на комунизма.
После демокрацията.
После бюджета.
После реформата.
После Международния валутен фонд.
После пазарната икономика.
После стачките.
После изборите.
През това време животът ми изтече.
И този на моите деца.
Освен, че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
А за „най-много“, дето пише Ботев, да не говорим.
Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
Или поне едновременно.
Иначе и аз няма да го обичам.
Преставам повече да съм Венета.

Станислав Стратиев
		За автора:
		Станислав Стратиев (1941–2000) е български писател и драматург, може би най-яркото явление в съвременната българска комедия и сатира.
	Продължава >>

Други статии от този автор:

Виж всички статии от този автор

Читателите са оставили 2 коментара.

Quote(1) Stanislav
18-04-2008 02:40:08

Една година след кончината на Стратиев се запознах с една чудесна поетеса от Айтос, казва се Мариана Николова - изкарахме си чудесно 3 дни, в които говорихме само за Станислав Стратиев - Мариана написа така: Обичах те бавно.
Обичах те нежно.
Обичах те страстно,
моя любов...
Обичах те с думи.
Обичах те с поглед.
Обичах те с устни.
Това е любов!
Обичах те моя.
Обичах прекрасно...
За да превърна,
магията наша
от обич в любов...
аз пък и отвърнах така
На Ст. Стратиев...

Двор в Айтос, пълен със изсъхнали цветя.
И почернели турски керемиди.
Лози, заспали вече над стрехите,
надничащи в прозореца.
Пукнатини, пълзящи по стените,
изпълнени с латекс,
достигащи циментовите стъпала на входа.
Окъсано чердже,
където крият ключа,
единствено за влюбени…
Едва държащи се огради на околни къщи,
с прогнили сред човешка суета автомобили.
Консервени кутии със цветя…
И онзи пеещ звук на падащ дъжд,
Когато няма нищо друго по света,
създаден пак единствено в любовни нощи…
И старото легло със табли,
с цвят на вишна.
Но любихме се още.
А любихме се още…
А улиците вън - огромни, черни, зеещи пустини.
Мелодия, поставена в изтъркан вече стар касетофон…
Която после пак се връща…
В просъницата, сред съня ни
Но любиме се още…
Любиме се още…
А сватбите на наште спомени?
Събрани в хора и приятели, забързани усмивки.
прибрани в скута на един живот.
Но пак ще пада дъжд, над този двор, над тази къща,
И пак останали,
единствени и близки,
притихнали, заспали,
ще се обичаме ли още?…
Та това е Станислав Стратиев! Обаче превъплътен чрез словото си в нас... От двама ни привет до всички литератори

Written by jurasik55 ()

Quote(2) Без име
18-04-2008 02:59:46

Честно казано, не виждам какво общо имат тия неща с текста на Стратиев (или със самия него). Освен желанието да се пише естествено (което в случая май се припокрива с желанието да се публикува).

Written by Guest User ()

< Предишен		Следващ >

[назад]