Съдията се стресна и припряно започна да подрежда папките по бюрото си, сякаш се приготвяше за проверка. Прочисти няколко пъти гърло, изчака, докато Генова затвори вратата зад гърба си и вдигна слушалката.

– Картaлов на телефона.

– А, Картaлов, здравей, здравей. – Пиринчев, партийният секретар, обичаше да води дребни разговори преди да стигне до същественото и това дразнеше съдията не на шега. Не стига, че първо те стряска, ами после ти вади и душата с приказки за глупости. – Как върви работата?

– Справяме се – отвърна Картaлов хладно. – Макар че не ни достигат хора, както винаги.

– Ами аз точно затова ти се обаждам. Изпращаме ти едно младо момиче тук, ако ти хареса, можеш и да я задържиш. Направо от университета в София, отличничка на курса. Казват, че била изключително добра.

– Отличничка на курса в Преспан? Откога започнаха такива хора да попадат при нас?

„И откога започна партийният секретар да се интересува от моите практиканти?“, допълни той на ум, пресмятайки възможните варианти. Грешка? Извънщатен сътрудник? Но защо трябва да проверяват точно него, изпитан, стар кадър? Напоследък всичко започваше да се обърква, цялата работа, съвсем на сериозно.

– Гледай сега, случаят е малко, а-а-а, деликатен. Другарката … момент, да погледна. Да, другарката Сирма Байрактарска е от нашия край, от Черница. Дъщеря на секретаря, не знам дали си спомняш … Той е от … а-а-а, от възродените българи, абе не може да не си спомняш, тази история беше по всички сводки. Онзи, дето се обеси след преименуването. А, сети ли се? Нали знаеш колко бяха изненадани всички, той беше много заслужил кадър, вече го готвеха за геройска значка – и изведнъж такова нещо … Сега, момичето било доста свястно, но ти знаеш как стоят нещата в момента, трябва да се внимава много, затова я пращаме направо при тебе, да знаем, че е в сигурни ръце. Виж там, погрижи се да бъде много заета, да не вземе да направи някоя глупост. Хе, хе, знам, че другояче и без това не може, но все пак да те предупредя: имай пред вид, че от случая се интересуват много от високо, не искам никакви проблеми, нали ме разбираш? Хубаво. Ами то всъщност това беше всичко. Посрещай си кадъра и се радвай, такива хора не идват при нас всеки ден. Имаш да черпиш, разбрано?

Съдията положи обратно слушалката, скръсти ръце зад тила си и затвори очи. Беше настоявал за повече млади хора от месеци насам, работата буквално се пръскаше по всички шевове, но сега, когато най-после му изпратиха истински добър кадър, той не можеше да се зарадва. Новите, новите, новите … Навсякъде купища дознания, сводки, преписки, срочни дела, ускорени процедури, какво ли не … Хора, с които до вчера си бил на ти изведнъж изчезват от полезрението, все едно че някой е духнал глухарче. Никой не смее да гъкне, всяка дума трябва да се премерва десеторно, във въздуха витаят страшни неща като тероризъм и война, хората са неспокойни, уплашени. Не че той ще тръгне да поставя под въпрос партийни решения, но дали някой си е давал реална сметка за това какво ще се случи след преименуването? Все пак това са хора, не е стадо …

– Другарю Картaлов, на телефона … Срочно.

Той отвори очи и се гмурна обратно в познатата до скомина миризма на канцеларски папки.

* * *

Не беше трудно да се намери адреса. Високата, неизмазана тухлена къща стърчеше сред околните едноетажни сгради като единствен зъб в старческа уста. Впрочем, наоколо вече се издигаха други, все още недовършени къщи, които обещаваха скоро да възстановят някакъв вид равновесие. Склонността на хората в тази страна да подслоняват под един покрив членовете на две-три поколения сигурно обясняваше необходимостта от такива големи, дву- и триетажни сгради. С течение на времето Марион беше започнала да свиква дори с монотонните, най-вече сиви фасади, сякаш опитващи се да скрият зад безцветност инак толкова неприемливото тук демонстриране на материално благополучие. „Дори когато се стремим нагоре, ние пак прекланяме глава, по навик“, беше й казал един от колегите, намигайки. „Нали знаете нашата поговорка за преклонената главица?“ Тогава тя само се беше усмихнала, но с течение на времето беше започнала да разбира колко действително важно за местния начин на живот беше това просто правило. Никога не бъди пръв, никога не се опитвай да се различаваш от другите! Дори за нейната немска душа, привикнала с отказа от показност като с нещо напълно естествено, тукашният страх от различността понякога изглеждаше преувеличен, някак атавистичен. Най-страшният български чадър е не онзи, стрелящ с отровни куршумчета, а другият, невидимият – чадърът, под който се крият всички в тази страна, страхувайки се да се покажат навън, знаейки какво ги очаква там …

Звънецът на входа не работеше, но пък портичката беше затворена единствено с помощта на саморъчно направена телена кука, така че в края на краищата тя си помогна сама и влезе без да чака разрешение. Посрещна я познатата тукашна картина – купове тухли, вероятно останали още от строежа; нечисти малки прозорчета, облепени отвътре с вестници; зле боядисани врати и прозорци, вече прогнили, преди някога да са били нови … Всичко това, плюс милата загриженост на нечия ръка, която беше се опитвала да разхубави небрежната запуснатост – кокетни малки саксийки с цветя-грамофончета, няколко мартеници, навързани по клоните на унилия трендафил, избеляла детска рисунка, окачена в рамчица на една от стените, хей така, просто навън …

– Ало – подвикна тя неуверено, после още веднъж, вече по-силно: – Има ли някой?

Наложи й се да почака доста, преди да чуе скърцането на невидима врата, последвано от мекото шляпане на подпетени чехли. Най-после неизвестният някой се появи иззад ъгъла – беше кръглолика, все още млада жена, забрадена с пъстра забрадка. Тя очевидно се смути при вида на непознатата гостенка, появила се така неочаквано в собствения й двор, маслиновите й очи загледаха умоляващо, почти изплашено.

– Юсен, Юсен – подвикна тя назад, правейки на гостенката знак да почака. – Гял бурда. Мисафир гялди[1].

– Ти български не можеш ли да приказваш ма! – сопна й се отвътре мъжки глас, после прибави по-меко: – Не ти ли стигат толкова ядове?

Сега вече се появи и съпругът – висок, красив мъж с оредяваща, прошарена коса и меки, някак несмели очи.

– Добър ден – поздрави той без да подава ръка. – Вие за продажбата ли?

– Аз съм учителка. На Зейнеп – обясни тя, произнасяйки с удоволствие забраненото име. – Как е тя? Исках да я видя.

– Ама вие … По немски учителката ли?

Лицето му изведнъж се разведри, той подвикна нещо на турски и се разбърза.

– Заповядайте, заповядайте. Вилкомен. Аз мога малко немски, големият син е в Германия. Язък, че в такъв момент ни заварвате, даже и кафе не мога да предложа.

– Но защо, какво се е случило?

Вместо отговор той само й направи знак да дойде и зави зад ъгъла на къщата. Тя го последва и замря от изненада. Целият двор беше изпълнен с безразборно нахвърляна покъщнина, сред която щъкаха хора с преценяващи, изпълнени с възбуда очи.

– Продаваме всичко. Заминаваме за Турция – обясни той с пречупен глас и се обърна с гръб към нея, сигурно за да прикрие вълнението си. – Ей това е, което остана, от цял живот работа …

– Но защо, защо така внезапно?

– Weil wir hier nicht leben dürfen. Weil wir hier nicht sein dürfen, wer wir sind[2].

Това беше гласът на Зейнеп, също толкова отчетлив и звънлив, както тогава в класната стая.

– Аман, стига си бърборила, пак ще ни докараш някоя беля на главата! – скастри я бащата, но без гняв, меко и вяло. После се обърна към гостенката. – Ха влезте, заповядайте. Все ще намерим някой стол да седнем, ако не са ги обрали вече всичките. Гюлли, я донеси на гостенката една вода, като няма кафе.

Съпругата се появи, безшумна като сянка, с чаша вода в ръка.

– Извинявайте, много извинявайте. В лошо време ни заварихте, ние инак не сме такива хора.

– Съжалявам. Много съжалявам – отвърна тя, покрусена от видяното. – Това като в Германия. Преди много време …

– Ах, Германия. Къде сме ние, къде е Германия? – отвърна бащата, после седна уморено на един от столовете, които донесоха съпругата и дъщеря му. – И за добро, и за зло – все сме дребни.

– В добро и зло няма дребно – каза тя, после усети колко театрално и ненавременно звучаха думите й сред цялата тая неразбория. – Но защо така внезапно, нямаше ли друг начин?

– Ба, внезапно! – отвърна бащата и в очите му за пръв просветна истински, неприкрит гняв. – Какво му е внезапното? Откак се помня, все съм втора ръка човек! В училище бях отличник, спортист, даже ме готвеха за националния, преди да се контузя. После дойде казармата и – хайде в трудови войски, с циганите. Исках след това да следвам, да стана доктор – пак не може, щото съм имал роднини в Турция, щял съм да избягам, щял съм това, щял съм онова … Хеле, накрая завърших криво-ляво ветеринарство, като няма друго, ще лекувам кравите, къде ще ходя? Намерих си работа, ожених се, семейство създадох. Добре, ама сина порасна, избяга на Запад – хайде пак Хюсеин виновен, пак разправии с милиция и не знам какво, от ядове чак язва хванах. И накрая това: вече и Хюсеин не мога да се казвам! Дъщерята я изхвърлиха от училище, мен ме уволниха, всички само на жената чакаме … Е-е-е, стига толкова! Ние не сме говеда, да ни карат с пръчка наоколо! Имали сме много деца, щели сме да ги завладеем, да им вземем земята, като едно време. Абе джанъм, аз за кого работя, моите деца за кого ще работят утре? За България или за Турция? И тръгнал ли съм аз на някого да искам земята, да му искам свободата, живота? Едно време, едно време – все за това едно време мислят, все не могат да ни простят, че тогава така било. Кога ще спрат тия хора най-после назад да гледат бе? Французи и германци едно време като са се клали сега да не би да са се хванали гуша за гуша? Ама не – при нас е друго, тук времето си седи и не мърда, защото пари не струва! Е хубаво тогава – като не ни искат, ще се махнем, нека си я гледат тогава сами земята, да видим колко ще я свършат.

Той плю ядно на бетонния под и размаза плюнката с ток. Марион го гледаше с виновни очи, неспособна да каже каквото и да било.

– И … какво ще правите сега? – попита тя по някое време, тъй като мълчанието я притискаше нетърпимо.

– Ах, какво? Братовчедът щял да помогне в Истанбул. Май ще ставам на стари години таксиджия. А пък младите – за тях не мисля, те навсякъде ще се оправят. Хей я Зейнеп – говори немски като германка, тя ни е най-умната … Само да не се изкалпазани нещо …

– Брак уша[3] – обади се жена му с тих, умолителен глас.

Той я изгледа накриво, но си премълча.

– Ако мога да помогна с нещо? – попита Марион, отблъсквайки неприятната мисъл, че отново се замесва в неща, от които всъщност би трябвало да се държи настрана.

Той я изгледа със зле прикрито учудване, после въздъхна, стана от стола и отупа праха от панталона си.

– Благодаря ти, учителке! – каза той тихо. – Виждам, че си добра жена, но тук при нас добрите хора са най-зле от всички, ти сигурно още не си го разбрала. Сполай ти за грижата и за всичко, но ако питаш мен, най-доброто, което можеш да направиш, е бързо да се прибираш вкъщи и да забравиш всичко колкото се може по-бързо. Ние сме като чумави сега: който се докосне до нас – и той се разболява.

Двете жени я изпратиха мълчаливо до пътната врата. На изхода малката изведнъж се сети за нещо, изтича назад и откъсна клонче от трендафиловия храст.

– Zum Andenken[4] – каза тя и срамежливо подаде клончето на гостенката.

„Zum Gedenken, eigentlich[5]“, помисли си Марион, но не каза нищо, поклони се мълчаливо и тръгна към къщи, сподирена от любопитните погледи на съседите.