Статии

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

2013 05 vasil-levski1

Мария Тодорова –
„България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития"
Изд. „Просвета", 2012

2013 05 bylgaria-balkanite-svetyt

Този материал е малка част от настоящия ми проект за посмъртната съдба на Васил Левски, основният национален герой на България. В него се вглеждам по-отблизо в периода между 1878 г. и 20-те години на ХХ век, когато според мен окончателно завършва превръщането на Левски в част от литературния канон. Статията изследва постепенния процес и основните средства, с чиято помощ Левски е изтласкан на върха на българския героичен пантеон. Текстът излезе като отделна глава в изданието „Нации и национализми в Източна и Централна Европа в периода 1806-1948 г.“ (Ramet, Sabrina P., James R. Felak, and Herbert J. Ellison, eds. Nations and Nationalisms in East-Central Europe, 1806-1948: A Festschrift for Peter Sugar. Bloomington, IN: Slavica Publishers, 2002, 159-181).

През 1997 г. бе отбелязана 160-ата годишнина от раждането на Васил Левски, първомъченикът на българската национална революция и сигурно единственият неоспорим национален герой – което в определен смисъл означава и единственият истински български национален герой. Почитта към него като герой не обединява непременно нацията – напротив, опитите той да бъде присвоен като символ на противоположни каузи, платформи, партии и т.н. често завършват с разединение. Ала именно тези усилия за присвояването на Левски подкрепят твърденията за неговия уникален и наистина национален статут.

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

През 80-те години на 20. век се разигра един минискандал в българския интелектуален живот – спорът за незнайните тленни останки на Левски, в който участваха археолози, историци, архитекти и един от най-популярните писатели, Николай Хайтов. Наред с всичко останало този спор се превърна в метафора за професионално съперничество и илюстрира голямата битка за това „кой притежава историята“. Той придоби характеристиките на обществена драма според определението на Виктор Търнър – „основана на преживявания матрица, от която произлизат множество жанрове на културното представяне, като се започне с компенсаторни ритуали и съдебни процедури и се стигне в крайна сметка до устния и литературния наратив“.[1] Случилото се бе „обществена драма“ в миниатюрен мащаб, чиято кулминация стана проведената анкета в Академията на науките, придобила чертите на псевдопроцес. Още по-важно бе и нещо друго – събитията се разиграха в момент на дълбока обществена и политическа криза в годините непосредствено преди падането на комунизма и отразиха като в огледало сблъсъка на идеологически и професионални интереси, разгръщайки се като драма между противодействащи претенции как да се представя (представлява) историята.[2]

С изключение на Възраждането, когато има първостепенно значение като образователно и културно средище, както и символ на националното пробуждане, българската църква никога не е била господстваща институция в обществения живот. Въпреки външните свидетелства за по-активен религиозен живот след 1989 г. въздействието на църквата върху обществото почти не се е увеличило. На всичко отгоре българската църква успя да се разцепи и до 2004 г. имаше две патриаршии, които реторично се обсипваха с взаимни клевети, а понякога стигаха и до физическа саморазправа. През 1996 г. отцепническата църква начело с патриарх Пимен канонизира Васил Левски и след това пусна икони с най-новия светец. Въпросът за канонизирането на Левски и изобщо за деликатните отношения между църквата и Левски като историческа личност е изключително интересен и заслужава подробен анализ, който ще бъде предмет на отделно изследване. Тук е достатъчно да кажем, че според отцепническата църква именно присвояването на Левски, а не използваните до момента политически доводи бе най-доброто легитимиращо средство, което може да спечели по-широка обществена подкрепа.

Колкото и да е интересно и значимо в собствения си исторически контекст като свидетелство за възгледите на националната революция през 60-те и 70-те години на 19. век, относително оскъдното писмено наследство на Левски е издигнато до ранга на оракулски максими, а относително простите му изказвания са се превърнали в лозунги и алегории за широки политически движения или програми. Българите са закърмени с пословичното: „Ако спечеля, печели цял народ, ако изгубя, губя само мене си“. През 80-те години на 20. век на мода дойде друго негово изказване, което влезе в широка употреба особено от 1990 г. нататък: „Времето е в нас и ние сме във времето“.

На 18 юли 1996 г. – навръх 159-ата годишнина от раждането на Левски, бе открит негов паметник пред българското посолство във Вашингтон. Паметникът представлява бюст на Левски с надпис на български и на английски език – една от тези кратки мисли, придобили свойствата на заклинание. Този път избраният израз почти не е бил използван преди. Всъщност устните ми допитвания сред българи, които не са историци, ме убедиха, че те чуват въпросното изказване за първи път. Текстът на български гласи „Свобода и секиму своето“, което на английски е предадено като: „Freedom and to each his own“. Преводът не е неточен, но е подвеждащ. Голяма част от тези, които съм питала за спонтанната им реакция на казаното (както българи, така и американци), го тълкуват като израз на всеотдайността, с която Левски защитава свободите на личността. Според други казаното отразява разбирането на Левски за значението на частната собственост за независимостта на индивида – с други думи, в това виждат класически либерален прочит (по Лок или „Правата на човека“). Така излиза, че замисълът е чрез паметника да бъдат отправени уверения към правителството на САЩ и Световната банка за дълбоко вкоренения индивидуализъм на българите и тяхното уважение към собствеността, а също нарастващия им приватизационен потенциал – с което да се обори неблагоприятният стереотип за население, неспасяемо заразено от социализма зад Желязната завеса на културно невъзприемчивото и неподдаващо се на реформи православие.

Надписът на бюста на Левски е пример за онези моменти, които осветляват двусмислието на les mots de l’histoire („словата на историята“ в смисъла, който влага Жак Рансиер). А това принуждава човек да се запита заедно с Хейдън Уайт: „Какво се случва със словата на историята, когато се използват като суровина в словата за историята?“[3] Всъщност срещаме целия израз или части от него на няколко места. Използван е дословно като лозунг в една вестникарска статия от Левски в издавания от Каравелов вестник „Свобода“ на 13 февруари 1871 г. Оригиналната дописка на Левски е изпратена в самия край на 1870 или в началото на 1871 г. и след известна редакция и преписване Каравелов отпечатва материала като кореспонденция от „д. Л.“ – „дякон Левски“. Това е всъщност един от най-силните му текстове, където Левски развива идеите си, че българите трябва да разчитат единствено на собствените си сили. „Трябва да заговори ножът – мастилото вече не помага“, пише той за безполезните призиви към европейските консулства и правителства. Те не само са безразлични към страданията на българите, но и активно помагат на недъгавата империя да се крепи на краката си: „Славяни поляци са турски жандарми, французи са турски инженери, англичани – турски дипломати, казаци некрасовци са турската полиция, германци – турски шпиони, унгарци – братя на турците, чехи – турски музиканти“. Безполезно е да се тъне в оплаквания и да се чака помощ отвън – отсега нататък „ние се посвещаваме на Господ и разчитаме на собствените си мишци“. Задача на вестника е за последен път да осведоми света за „българското обществено мнение – че ние сме човеци и искаме да живеем по човешки; че нямаме нищо общо с турското правителство и мир помежду ни е невъзможен“, а след това да захвърли мастилницата и да грабне оръжие. След което идва и абзацът, който пряко ни занимава: „Днешното обществено мнение е такова, че всеки един народ, даже турците, трябва да бъде свободен и да живее сред нас като народ и като граждани. На нашия байрак, който ще се развее на Балканския полуостров, ще пише само тия три думи: „Свобода и секиму своето“. Ако ние, християнските народи на Балканския полуостров, сме решени да поемем верния път и да търсим собствената си и национална свобода, без да вредим на съседите си, кой ще ни попречи да го сторим?“[4]

От контекста на писмото е пределно ясно, че лозунгът „Свобода и секиму своето“ се отнася всъщност за колективни права или за индивидуални права, но индивидуалните права на нацията като индивид, нацията като цяло. Целият патос на писмото е в съзвучие с либералния и демократичен национализъм на Мацини, а всъщност има и косвена препратка към него с призива „Млада България“ да черпи вдъхновение от Италия. В това действително отеква универсалният характер на европейския национализъм във вида, в който се проповядва през първата половина на 19. век, преди да загуби невинността си през 1848 г. и преди да бъде опитомен и впрегнат в колата на политическото тяло и крайната десница. Левски използва същата фраза и в други писма или дописки. В писмо до Ганчо Милев от май 1871 г. Левски споменава идеала си за „свобода и чиста република“. Той обяснява, че бъдещето на България няма да прилича на днешната империя, а „всички народи ще живеят под чисти и святи закони... всичко ще е равно за турчина, евреина и пр., каквито и да са... Ние не гоним турците или тяхната религия, ами царя и неговите закони, с една дума, турското управление, което властва варварски не само над нас, но и над самите турци“. Оттам и заключението му, че България няма да има цар, а „управление на народа“ и „секиму своето“. В друго писмо до заможен българин от октомври 1871 г. той заявява (отново в духа на Мацини), че „нашият век е век на свобода и равенство за всички народи“, поради което наша задача е „да съградим храма на истинската свобода и да дадем секиму неговото“.[5] И в двата случая очевидно става дума за правата на различните народи, към всеки от които би следвало да се отнасят наравно.

Има множество аналогични примери, от които се вижда, че Левски се изгражда като ритуализиран герой – достатъчно ковък, за да прилегне почти към всякаква кауза. На него се позовават като на последен авторитет, ликът му е на всяко знаме – вярващи и атеисти, републиканци и монархисти, консерватори и радикали, всички го искат за техен символ. В действителност сагата за посмъртния живот на Левски, която продължава вече повече от 130 години, не просто върви успоредно с развитието на съвременна България – в много отношения тя е негово въплъщение. Премеждията на героя Левски са алегория за развитието на българския национализъм. Българският национализъм е относително слаб в световен план, а в европейски мащаб е един от най-слабите. Той не е произвел мощен пантеон – както вече бе подчертано, Левски е единствената откровено неоспорима личност. В сравнение със съседните национализми на Балканите българският национализъм несъмнено е най-слаб, но самият балкански национализъм парадоксално е много по-слаб от повечето други проявления на европейския национализъм – неговата горчивина и отбранителен тон, както и понякога напрегнатата му диващина са симптом за дълбока несигурност и в крайна сметка за неговата слабост. Анализът за последователните и едновременни присвоявания на Левски от различни социални платформи, политически партии, светски и религиозни институции, идеологии, професионални гилдии и дори отделни лица предлага завладяващ поглед към развитието на българския политически живот и борбите на елита на кого принадлежи историята.

На една друга плоскост историята на Левски органично се вплита в цял ред общи теоретични въпроси. В най-широк план тя предлага поглед към общия проблем за историята и паметта с всички съпътстващи го аспекти – проблемът за „общата“, „обществената“, „колективната“ или „народната“ памет така, както я разглеждат историците; природата на националната памет в сравнение с други видове колективна памет; изменчивостта на паметта във времето и общественото пространство; алтернативна памет; техники на паметта като чествания и т.н., механизмът за създаване и препредаване на паметта; променящата се природа на паметта във времето спрямо променящата се острота на паметта и т.н. Тя е тясно свързана с въпроса за историческите герои и природата на култа към героите. Имат ли някаква специфика националните герои, т.е. героите от ерата на национализма? Как се променя разбирането за героите с течение на времето? Как се съотнасят историческите герои и литературните героични архетипи? Кой или какво създава героите и защо? На последно място тя е свързана и със самата история като научна дисциплина – природата на произвежданите исторически познания, жанровете историческо писане, мястото на историографията в сравнение с други произвеждащи памет проекти и т.н. Дългосрочното ми желание в предстоящия ми проект е да разгледам всички изброени проблеми. За целите на настоящата студия обаче ще се спра само на един от тях, като проследя първичния механизъм, с помощта на който се създава герой.

* * *

Левски е роден през 1837 г. в семейството на карловски занаятчия. След смъртта на баща му през 1851 г. се налага да помага на майка си за издръжката на семейството. Става чирак при вуйчо си, манастирски изповедник, и през 1858 г. е ръкоположен за монах с името Игнатий. През март 1862 г. внезапно заминава за Белград, където се записва в Българската легия, организирана от Раковски с цел български младежи да бъдат обучени за бъдещи военни стълкновения с османците. Там Васил Иванов Кунчев си спечелва прякора Левски (от „лъв“). След разпускането на легията, станала неудобна за сръбското правителство в опитите му да постигне договореност с Високата порта, през есента на 1862 г. Левски напуска Белград и се връща в Карлово, където става дякон. На Великден 1864 г. окончателно скъсва с църковното си призвание и по собствените му думи полага обет да служи на „отечеството... да му служа до смърт“. През следващите две години е учител в няколко села, а в началото на 1867 г. емигрира в Румъния, за да се присъедини към четата на Панайот Хитов. Като знаменосец на четата Левски прекосява България нашир и надлъж и по-късно се записва във Втората българска легия в Белград, а след разпускането и се завръща в Букурещ. По това време вече е дълбоко разочарован от прилаганата тактика в революционната борба и вярва, че единствено солидна и прецизна подготовка вътре в страната може да има успех. Успява да убеди една от емигрантските организации да го изпрати на обиколка в България. През 1868 и 1869 г. Левски на два пъти обикаля страната и създава мрежа от революционни комитети. След завръщането си в Букурещ става един от основателите на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и през следващата година се опитва с всички сили, но не особено успешно да убеди останалите емигранти, че центърът на революцията трябва да се премести вътре в България, а самото движение трябва да се освободи от всякакви връзки и зависимост от чуждестранни сили (в частност Сърбия и Русия). В началото на май 1870 г. Левски се връща в България и през следващите две години се превръща в истинска легенда сред населението благодарение на огромната си енергия и неподражаемата си способност да се изплъзва от преследвачите, без да бъде арестуван. Организира стотици революционни комитети и създава втори, вътрешен център на революционната организация в Ловеч. През този период работи и върху устава на организацията, който е най-добрият източник на информация за политическите му възгледи. През април-май 1872 г. взема участие в първото общо събрание на БРЦК, което приема официална програма и устав. Въпреки че някои от идеите на Левски са приети, като цяло и двата документа отразяват идеите на революционната емиграция в Румъния начело с Каравелов. Решено е организацията да има само един център в Букурещ. Председател на новоизбрания шестчленен централен комитет става Каравелов. Левски е избран за член на комитета. Той се връща в България през юли 1872 г. и започва трескава подготовка за националната революция. През есента на същата година провалила се операция на неговия отчужден и недисциплиниран заместник, който е действал без разрешението на Левски, завършва с арест на много революционери. Небрежно направените от тях разкрития застрашават цялата организация и на път за Букурещ, където трябва да се обсъди усложнената обстановка, Левски е заловен от османската полиция (през декември 1872 г.). След съдебен процес, проведен от извънреден съд, Левски е осъден на смърт и е обесен в София на 18 февруари 1873 година.[6]

Тази кратка биография не бива да се разглежда като кощунство спрямо един национален герой, за когото изписаните томове лесно могат да запълнят цяла библиотека – само до 1986 г. за Левски са издадени около 4300 произведения (биографии, академични монографии, научни и вестникарски статии, белетристика, стихотворения и т.н.). Съвременниците му знаят далеч по-малко и аз ще застъпя тезата, че най-малкото до края на Първата световна война не е имало нагласа за ритуализирано честване на някакъв абстрактен и по същество общоупотребителен национален герой. В периода от 1872 – годината преди смъртта на Левски през 1873 г., до началото на независима България през 1878 г.[7] само 28 литературни текста (вестникарски дописки, полемични писма и стихове) споменават Левски или са посветени на него. С изключение на спомените на Панайот Хитов, повод за всички останали е екзекуцията му през 1873 година. От тях 13 (или може би 14) са от Любен Каравелов и са отпечатани в издавания от него в Букурещ революционен вестник „Независимост“; осем са от Христо Ботев в неговите вестници „Знаме“ и „Свобода“; един е в спомените на Панайот Хитов, в чиято чета служи Левски; и два неподписани текста оплакват неговата смърт. Всички те са публикувани в печата на българската емиграция в Букурещ от най-близките сподвижници на Левски. Във верноподаническия български печат в Османската империя излизат само три материала – кратко вестникарско съобщение за съда и екзекуцията във в. „Дунав“ и две статии във в. „Турция“ с обвинения срещу Левски, че е подвел българския народ. Статиите го наричат „долен човек и хайдук“ и твърдят, че нито той, нито Каравелов се ползват с обществена подкрепа сред българите.[8]

Въпреки основателните наблюдения на Николай Генчев, един от най-известните специалисти по Левски, че Каравелов и Ботев оформят обществения дискурс за Левски и неговото развитие през следващите десетилетия (най-ранната оценка за него като мъченик на свободата, политическото му канонизиране, а също някои спорни във фактологично отношение мотиви, като въпроса за предателството и неговия извършител, процеса, екзекуцията и т.н.), не е възможно да се избегнат догадките какво би станало, ако след 1878 г. революционният възглед и присъда не се бяха превърнали в официалното тълкуване на историята. Казаното не отрича героизма на личност като Левски, а само пояснява, че той е възможен единствено в определени интелектуални рамки, които в случая се оказват телеологията на нацията (и националната държава). Само за илюстрация накратко може да се приведе една алтернативна (или противоположна на фактите) версия. Превръщането на България в независима национална държава през втората половина на 19. век е търсен, но не предопределен резултат. Ако погледнем назад към края както на Османската, така и на Хабсбургската империя след Първата световна война, а също на Британската и на другите колониални империи след Втората световна война, както и на Съветския съюз (който все повече се разглежда като империя) през 90-те години на 20. век, бихме могли да твърдим, че съдбата на империите в ерата на национализма е решена, и можем да говорим за закон за ентропия на империите. Но аз се съмнявам, че възникването на независими национални държави може да бъде изведено като закон. Както отбелязва Ърнест Гелнър, „броят потенциални национализми, които не са успели да вдигнат шум, е много по-голям от успелите, макар че именно те грабват цялото внимание“. [9] Гърция става национална държава; същото се случва и със Сърбия, България, Румъния и Албания. Не се случва обаче с Кюрдистан. А до 1992 г. никой не мислеше сериозно за Босна като за независима държава, докато днес вече солидна академична продукция защитава историческите и корени и славния и хегелиански устрем към самоосъществяване, т.е. за осъществяването и в държавност.

Ако българите имаха същата участ като кюрдите например, както и интелигенция, отдадена на националната кауза, вероятно Левски щеше да бъде герой в някаква алтернативна история или щеше да бъде споменат с почести в нечий външен разказ от автор, проявяващ интерес към екзотични идентичности. Ако изобщо бъдеше споменат в някакъв имперски разказ за несполучили отцепнически движения, най-вероятно щеше да бъде изобразен или като терорист, или нещо още по-безславно – крадец и убиец, като какъвто е осъден и екзекутиран от османските власти в София през 1873 г., след което е погребан в гробището за престъпници. Дори да приемем на фона на общите параметри в борбата на Великите сили и баланса на силите в Европа по онова време, че в случая с България възникването на независима държава е било неизбежно, същото не може да се твърди за момента, когато се е случило. Държавата би могла да възникне като Албания и Македония след Първата световна война с окончателното рухване на Османската империя, а ако съдим по апетитите и плановете на по-дребните сили през 60-те години на 19. век, възможни са дори опити за подялбата и между появилите се по-рано актьори на балканската сцена. Ако бе станало така, Левски със сигурност щеше да намери място в героичния пантеон, който би си дала труда да създаде всяка заслужаваща внимание национална държава, но далеч не е сигурно, че би излязъл начело пред всички останали герои.

Предполагам, че дори всеотдайни националисти от онзи тип, който в Европа наричат само патриоти (т.е. умерени националисти без крайностите на шовинизма), биха позволили подобен подход. За тях обаче би било немислимо да се рови човек в онтологията на героя. „Разковничето към разбирането за личността на Левски и особено постоянното му присъствие в българския живот след неговата смърт – пише бившият президент Желю Желев – се крие преди всичко в значимата същина на неговото дело, в истинността и възвишеното значение на самата борба за национално освобождение, във факта, че борбата на Левски и неговите сподвижници не е била преследване на утопични идеи, нито гонитба на празни химери.“[10] Според Вера Мутафчиева в героичния пантеон влизат онези, „които са заслужили и изстрадали своето място в пантеона“[11]. Според този прочит липсата на историческа дистанция или понякога липсата на чувствителност или силни ценности възпрепятства своевременното разпознаване на героите, но в основата на всичко е предпоставката, че героите съществуват обективно, напълно независимо от това дали са признати, или не, и голямата заслуга на поети, историци и други като тях е да ги откриват и да ги залеят със светлината на признанието, също както обективно съществуващите нации са открити и изведени от царството на забравата.

През първото десетилетие след Освобождението – през 80-те години на 19. век, излиза първата биография на Левски от Захари Стоянов (1883), която веднага хвърля съвременниците в разгорещени спорове около оценката за ролята на Левски. След като изходът от Руско-турската война е оправдал усилията на революционерите, вече няма съмнения относно общата оценка за Левски, изразена в периода преди 1878 г. от отделни личности или групи, изпитващи подозрения към революционния радикализъм[12]. Признанието за важното му присъствие в революционното движение изобщо не се поставя под въпрос – споровете са свързани с неговото място в сравнение с приноса на други революционери, както и с различните обществени слоеве, участвали в националното движение, особено противопоставянето на две движения, т.нар. стари и млади, които след 1878 г. се срастват с две взаимно опозиционни партийни формирования – консерватори и либерали[13]. Негласният дебат е за интелектуална и политическа легитимност, за обществен контрол и културна хегемония. Дори след като

Левски изпъква като патриарх на революцията без никакви съперници, основните спорни въпроси остават – само дискурсът се отмества от оценката за относителното място на Левски към въпроса, кой притежава героя в абсолюта на вече утвърденото му място. През целия този период може да се наблюдава постепенното израстване на възпоменателно производство около Левски – от първите и съвсем скромни начала с различни чествания в провинцията[14] до освещаването на неговия паметник в София през 1895 г., отбелязването на 25-ата годишнина от обесването му през 1898 г. и издаването на малък сборник, и накрая отбелязването на 30-ата годишнина в родния му град Карлово и откриването на паметник там през 1905 година. След поставеното начало с отбелязването на 50-ата годишнина от смъртта му през 1923 г. и особено след тържественото и организирано до най-малката подробност честване на 100-годишнината от рождението на Левски през 1937 г. се утвърждава сложен и систематичен възпоменателен ритуал. Той има своите приливи и отливи, но не секва нито веднъж. Всъщност литературата, посветена на Левски, нараства в геометрична прогресия – през първите 54 години след смъртта му до 100-годишнината от раждането му излизат около 740 заглавия; до края на Втората световна война броят им се е удвоил; а през следващите 40 години до 1986 г. се добавят още близо 3000 заглавия. В тази цифра не влиза лавината от публикации за Левски в края на 80-те и през 90-те години на 20. век.

Ето защо, когато през 1993 г. бившият президент Желев реторично и сардонично пита дали на някой сериозен българин би му хрумнало, че един мавзолей или мемориал на Левски или Ботев ще допълни с нещо постигнатото от тях, или ще засили обаятелната сила на личността им, той забравя, че в продължение на повече от век цяла промишленост е правила точно това[15]. Всъщност самият президент задава този въпрос по време на речта си пред паметника на Левски в София, когато се отбелязва 120-ата годишнината от неговото обесване.

По общо мнение първият цялостен литературен портрет на Левски е дело на Иван Вазов, неоспоримият патриарх на съвременната българска литература. Именно начинът, по който той изразява идеите и чувствата за Левски, на практика оформя мисленето на цели поколения за този герой. През 1881 г. Вазов пише поемата „Левски“, която печели огромна популярност, но Левски е част от поетичния му пантеон от 1876 чак до 1903 година. Вазов за пръв път представя външността на Левски в една от повестите си – „Немили-недраги“ (1883), и набляга върху характера му, най-вече на две негови основни качества, с които според Вазов Левски се извисява като колос над всички останали революционери – решимост и упорство[16]. Според описанието на Вазов Левски „притежаваше нещо от вярата на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъстваше у тях – непоколебимо търпение и постоянство“. И още: „Левски е изражение на една сила, излязла из векове страдания, из цял океан унижения, постоянен до невъзможност, упорит до безумство... Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!...“ В действителност характеристиките, с които Вазов описва Левски, дори точният израз и дума така дълбоко са проникнали в съзнанието на хората, че те ги повтаряха дословно (без да посочват автора) пред мен в устните анкети с българи, които питах защо смятат Левски за свой герой.

Вазов пише 12-те поеми в своята въздействаща „Епопея на забравените“ на два пъти. Първите пет поеми – „Левски“, „Бенковски“, „Кочо“, „Братя Жекови“ и „Каблешков“, са написани само за три дни през 1881 г. и са отпечатани в стихосбирката „Гусла“. Останалите седем са написани през 1884 г., а всички заедно съставляват „Епопея на забравените“. През 1880 г. Вазов се мести в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и става редактор на в. „Народен глас“ заедно с Константин Величков. Издателят на вестника, Драган Манчов, е един от двамата най-значими издатели на учебници и сам той един от най-широко използваните автори на учебници по история. Една от уводните статии оплаква днешните времена, „когато колоси няма и джуджетата се събуждат“. Непрекъснат прицел на Вазовата сатира е новото общество, чийто идеал е „практичният човек“[17]. Неговите „забравени“ не трябва да се разбират буквално – в знак на почит към тях се издигат безчет паметници, но обществото след Освобождението не се трогва от високите идеали на саможертвата и героичния подвиг. То изцяло се е обърнало към един нов идол – Златният телец. Вазов оплаква невежеството на българите не само за тяхната история, но и за тяхната география. Българинът, който добре познава географията, не е бил в Сливен и „ще знае много по-добре къде се намира Нови Орлеан в Северна Америка или Алжир, нежели злощастното родно място на Хаджи Димитър“. „Но какво може да очаква човек от един народ, пословично апатичен и невеж за себе си...“[18] Това е открито предизвикателство към синдрома на слабия или несъществуващия национализъм и Вазов се нагърбва да поправи това отклонение. Забележителна е неговата ясна, напълно съзнателна и открито заявена представа за това, колко могъщи могат да бъдат думите и паметниците за „развитието на тези достойни чувства, които дават на един народ правото да живее“[19].

Вазов черпи вдъхновение от три непосредствени източника, за да създаде онова, което впоследствие се характеризира като „български поетичен иконостас“, нямащ равен като най-мощен „инструмент на народното просвещение“. Два от тях оспорват парадигмата за херметично запечатана, органична национална култура, но същевременно сполучливо илюстрират мощния и изобретателен гений на тази възникваща култура да попива неща отвън и да се приспособява[20]. В разговорите си с Иван Шишманов – „българският Екерман“ на Вазов и сам една от водещите интелектуални фигури в България, Вазов си припомня как е замислил епичния си цикъл. Бил прочел в някаква руска книга за финландско-шведския поет Рунеберг и неговия цикъл от оди за шведските патриоти, което само по себе си било мощен стимул. По нищо не личи Вазов да е бил запознат със самата поезия на Рунеберг. Познавал е изтънко обаче „Легенда за вековете“ на Виктор Юго, която му е оказала дълбоко влияние: „Патоса и формата на „Епопея на забравените“ дължа на Виктор Юго. Тъкмо бях прочел неговата „Легенда за вековете“ и бях очарован от порива и, от широкия размах на френския поет“[21]. Непосредственият подтик за написването на епопеята дошъл от една статия на Захари Стоянов, големият мемоарист на революционните борби, сам той революционер, дейна политическа фигура в нова България и един от първите биографи на Васил Левски, който завършва творбата си през 1883 и я издава през 1884 година[22]. Статията на Стоянов, която излиза през април 1881 г. във в. „Работник“ в Източна Румелия, е посветена на революционери, завършили живота си със самоубийство. Това е дръзко тържество на героичното романтично самоубийство, предизвикателство срещу традиционните християнски нагласи. Захари Стоянов погрешно включва в този героичен списък и Бенковски, въпреки че той самият е описал убийството му в шедьовъра си „Записки по българските въстания“, чийто първи том е отпечатан през 1884 година. По същия начин твърденията, че в затвора по време на процеса Левски е опитал да се самоубие, остават недоказани, най-вероятно плод на легенди. Интересното е, че Вазов е бил подтикнат да напише епопеята просто от списъка с имена, публикуван от Стоянов – мотивите за тяхното самоубийство изобщо не са били движеща сила. Специално за Левски той изцяло пренебрегва тази версия, може би защото обесването на Левски се е превърнало в най-мощен образ още в стихотворението на Ботев и защото този образ е позволявал на Вазов да разгърне силната си метафора за бесилото като Кръст[23].

Макар че „Епопея на забравените“ веднага се превръща в класика, а Вазов още приживе изпитва сладостта да бъде коронован като патриарх на българската литература, произведението му не остава без противници сред неговите съвременници. Това е особено вярно в началото на новия век, когато в програмата си литературният кръг „Мисъл“ не само оспорва, а откровено отхвърля и отрича обществените и естетическите устои на по-старото поколение, предвождано от Вазов. Д-р Кръстев – философ, завършил образованието си в Германия, редактор на сп. „Мисъл“ и един от първите професионални литературни критици, обвинява Вазов, че описва Левски само повърхностно, без изобщо да достига до дълбок психологически портрет, че си служи с преувеличена и празна реторика, че създава надут и патетичен образ, който е далеч от истински революционната, уникална и оригинална фигура на Левски[24]. Вазов охотно признава чрезмерния си патос: „Аз подражавам на тържествения, извисен, философски тон на одите [на Юго]“. За поемата „Левски“ той пише: „Тя е изцяло по Юго с неговия величествен изказ, с тежкия, екзалтиран тон на одите му“, особено „Евирандус“, между която и „Левски“ има буквални прилики[25]. Във враждебността срещу Вазов, която избуява в десетилетието преди Голямата война, се крие нещо повече от обикновено възражение срещу стила. Израснало е ново поколение в българската интелигенция и то отхвърля всичко, което смята за локално, провинциално, традиционално, национален романтизъм и социален реализъм без грам въображение, характерни за старото поколение, чийто най-виден представител е Вазов. Това ново поколение идва с новата философия на модернизма и с нова естетика, която противопоставя индивидуализма на Ницше на силния колективизъм на старата гвардия, проповядва психологизъм и естетика на чистото, социално необвързано изкуство, което в България така и не достига антисоциални нотки[26]. Така през последните две десетилетия от живота си (до смъртта си през 1921 г.) Вазов не е безспорен авторитет – срещу неговия глас застава влиятелна група, чийто далеч по-кратък живот съвпада с неговия (от четирите основни фигури в кръга „Мисъл“ Пенчо Славейков умира през 1912 г., Яворов – през 1914 г., Петко Тодоров – през 1916 г., и д-р Кръстев – през 1919 г.).

Авторитетът на Вазов се оспорва не само по философски и стилови причини. Откровеният патос на поемата срещу духовенството и религията среща свои собствени критици[27]. Явно именно тълкуването на Вазов и последвалото го наблягане върху това, че Левски къса със свещения си обет, е причина за сложното и двусмислено отношение на църквата към Левски. Изглежда, самият Вазов е хранел дълбоки религиозни съмнения, дори да не се е обявил открито за невярващ[28], но да се прехвърля това върху Левски изглежда насилие над фактите[29].

Въпреки тези спорове няма никакво съмнение, че „Левски“ заедно с „Паисий“ и преди всичко „Шипка“ от „Епопея на забравените“ са се превърнали в най-популярните български поеми. Те се рецитират на патриотични събирания, чествания и училищни мероприятия. Поемата „Левски“ и Вазовите разкази за него заемат централно място във всички възпоменателни сборници, публикувани по повод годишнините на Левски[30]. Всъщност, както вече споменах, литературният образ на Левски, създаден от Вазов, става същността на историческия портрет, който се разпространява чрез училищната система. В известен смисъл Вазов се превръща в Пигмалион за митичния Левски – неговото слово вдъхва живот на мита. Според Мутафчиева подходът на Вазов към Левски показва, че за разлика от Раковски, Волов или Каблешков, „Левски вече се е превърнал в легенда... той вече е влязъл в пантеона, с една дума, за него няма място в поетичен цикъл за забравените“, и Вазов започва цикъла с него просто защото присъствието на Левски не може да бъде оспорено[31]. Очевидно това не е така. Подобно твърдение не само подценява решителния, творчески и умишлен принос за оформянето на националния пантеон – то откровено противоречи на свидетелствата от този период.

Трябва да мине известно време, преди Левски да се превърне в легенда, и един поглед към първите учебници по история след създаването на независимата държава може да илюстрира това. Напоследък учебниците са любима област и извор за историците[32]. Те не само дават документални свидетелства за съдържанието на националните идеи, с които се възпитава населението, но и най-добре илюстрират използвания механизъм в усилията да се създаде относително хомогенно население, споделящо общи познания и ценности, т.е. нация. Този по същество инструментален подход към учебниците не е непременно голям методологически пробив на историците от последните няколко десетилетия. Съвременниците от 19. век добре са разбирали това и са го изразявали съвсем ясно. На практика всички учебници по история започват с предговор с размишления за необходимостта да се познава националната история. Тази необходимост се е смятала за нещо естествено, тъй като са възприемали и нацията като органично цяло, огромен индивид, и макар че „всички ние, селяни или граждани, художници или търговци, образовани или неграмотни, светски лица или духовници, живеем различно, ние всички имаме общо отечество, говорим един език и сме едно голямо семейство, наречено български народ“[33]. Също както всеки от нас би искал да познава собственото си минало, така и всички ние трябва да познаваме общото си минало. Разбира се, това е кръгов аргумент, според който интересът към миналото произлиза от съществуването на нацията, а съществуването на нацията до голяма степен се основава именно на споделения общ исторически език. Ала кръговият аргумент не е задължително плод на логически пропуск, колкото съзнателен опит за пропаганда. Изглежда, ранните създатели на нациите са били уловени в представата за опредметена, органично антропоморфна нация в далеч по-малка степен, отколкото по-късните привърженици на националната идея, и трезво са оценявали влиянието на книгите. Една от първите реклами за продажба на книги в български вестник от 1859 г. е насочена „към българите, които са хладни към своята народност; имаме хубави национални книги, които ще ги сгреят“[34].

През двете десетилетия преди 1878 г. в България се изгражда забележителна мрежа от модерни училища – в периода 1830-1878 г. се разкриват общо над 2000 училища (начални училища и гимназии)[35]. История се преподава по учебниците на Войников, Шишков, Цанков и др. След 1878 г. броят както на училищата, така и на учениците драстично нараства, а заедно с него нараства и необходимостта от повече, и то осъвременени учебници. Това става особено наложително след 1876 г., когато излиза „История на българите“ на Константин Иречек, която се смята за първата задълбочена научна трактовка на българската история. Първите учебници в Българското княжество не подлежат на нормативен регламент – в първия Закон за общественото образование от 1885 г. няма разпоредби за учебниците. На авторите и издателите не са наложени никакви ограничения, а учителите са свободни да избират между различните учебници, които им се предлагат. Това продължава до 1897 г., когато Министерството на народното просвещение приема Указ за учебниците. Ето защо до края на 90те години на 19. век учебниците могат да се приемат като най-надеждния барометър за идеите и познанията, които широко споделя образованият български елит и които се смятат подходящи за целите на педагогиката и националното строителство[36].

Най-популярни и най-широко използвани сред новоиздадените учебници по история са учебниците на Драган Манчов и Стефан Бобчев. Повечето им произведения се печатат в Пловдив, столицата на Източна Румелия, и дори преди Съединението се използват в единната училищна система в двете български държави. Манчов е най-значимият български издател наред с Христо Данов и още в началото на 70-те години на 19. век вече е автор най-малко на два учебника по история[37]. Осъвременените му учебници по история се преиздават многократно след 1878 година. Третото издание на кратката му история, съставена за началните училища, излиза през 1880 г. и обхваща събитията от 19. век само на три страници – една страница за църковните борби, половин страница за Априлското въстание от 1876 г. и една страница за Руско-турската война от 1877-1878 година. Не се споменават нито Левски, нито каквато и да било революционна инициатива, организация или личност[38]. От друга страна, в пълния текст за обществените училища на Левски е посветена половин страница. Той се описва като организатор на мрежа от тайни комитети с хиляди членове в провинциите около Стара планина. Дейността му била известна на турците, но те трудно можели да го заловят заради необичайната му пъргавост. Накрая, вследствие на непреднамерена небрежност на един негов приятел[39], той бил заловен от турците, измъчван и обесен в София. Въпреки че прозата на Манчов е овладяна и пестелива на похвали (той просто споменава, че Левски се бил храбро, преди да бъде заловен, и че не предал никой от другарите си), дейността на Левски е единствената революционна дейност, която се споменава между преглед на училищната система и избухването на Източната криза през 1875 година.

Стефан Бобчев, бъдещият влиятелен историк на правото, започва да издава свои учебници по история след 1880 година. Към средата на 90-те години на 19. век неговият учебник по история за гимназиите се е превърнал в най-популярния и престижен текст в училищната система[40]. Първото издание на неговата „История на българския народ“ излиза от печат през 1881 г., а подзаглавието „По Д-р К. Иречек“ изрично сочи, че това е училищна адаптация на първия научен прочит на българската история. В учебника, който е около 300 страници, Бобчев посвещава една глава от 10 страници на политическо-революционните движения и литература. След като описва дейността на Г. С. Раковски, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа и особено на Любен Каравелов като централна фигура в революционната организация и пропаганда, Бобчев отделя на Левски малко по-малко от една страница. Абзацът, който запознава читателите с Левски, започва с характерното: „Що се отнася до пропагандата сред българското население, тя ставала систематична и организирана“, като Левски станал водачът на тази дейност. Решимостта на Левски, неговата способност да избягва арест, неговата храброст и преданост по време на процеса повтарят буквално описанието на Манчов, с изключение на повдигнатото за пръв път обвинение от Бобчев, че Левски е бил предаден от поп131. Бобчев издава и две съкратени версии – една история за началните училища и една за гимназиите. Във втората Левски е представен като най-личния съратник на Каравелов[41]. Текстът за началните училища подчертава мъченията, на които е бил подложен Левски след арестуването му, и за пръв път го описва като мъченик, но той все още не е единствената и изключителна фигура на българската национална революция, в каквато ще се превърне век по-късно[42]. Въпреки това внесеният елемент с нечовешките мъчения и мъченичеството на Левски е първа стъпка към митологизирането на личността му[43]. Тази оценка за Левски продължава и след регламентирането на училищните учебници през 1897 г., когато учебниците трябва да получат специално одобрение от Министерството на просвещението. Така в изданието от 1899 г. „История...“ на Бобчев отново поставя ударението върху Раковски и особено върху Каравелов като негов наследник в революционната борба. Левски се възхвалява като храбър, умен и решителен човек, най-важната фигура в революционния кръг на Каравелов. По същия начин в учебниците по история на Юрдан Попгеоргиев от 1914 г. Левски се характеризира като „дясната ръка на Каравелов“[44].

Учебниците след Освобождението предлагат патриотични разкази със съвсем ясна представа за образователния ефект на историческите знания. Голямата част от тези исторически прегледи са посветени на Средновековието, т.е. на двете български царства от 7. до 14. век. Както бе споменато по-рано, целта на учебниците е да разпространят в популярен вид знанията, събрани от Иречек[45]. Самата история на Иречек набляга върху Средновековието (над две трети от текста), описвайки столетията под османска власт като Тъмни векове в българската история. Той замисля да напише историята малко след 1870 и я завършва през март 1875 г. – отпечатването и на части започва през втората половина на 1875 година. Повествованието на Иречек се простира от Античността до 1875 г., но реално разказът завършва с изхода от борбите за независима църква през 1870 година. В последните три глави на историята се говори за началата на ново образователно движение, църковните борби и кратък преглед на съвременната българска литература. Именно Иречек допринася да се популяризират постиженията на български културни дейци от 18. и 19. век като Паисий, Софроний, Априлов, Палаузов, Раковски, Братя Миладинови, Панайот Хитов, Марин Дринов. Същевременно не се споменават съществуващите политически опити за освобождение, нито някой от революционните водачи, с изключение на една страница за легията на Раковски и четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (1866-1868)[46]. Съответно в първото издание не се казва нищо за Левски. Въпреки че Иречек отблизо е познавал случая с Левски и събитията в независима България (между 1879 и 1884 г. той живее в България, където заема високи административни постове, в това число министър на просвещението), Левски не е добавен в основния текст в направените по-късно допълнения в ръкописа. По-показателно обаче е друго – името му наистина се споменава в добавките към една пространна и ерудирана бележка под линия в глава 5, в която се обясняват някои черти в ежедневния живот на българите през 9. век от Responsa Nicolai papae, отговорите на папа Николай през 866 г. на въпросите на приелия християнството цар Борис I, както и по други византийски извори. Обяснявайки израза „да се заколи кучето“, Иречек изтъква, че той и сега съществува като идиом в българския разговорен език, след което цитира книгата на Заимов „Миналото“ от 1884 г.: „За Каравелов, Кънчев и Левски може да се каже, че са заклали кучето, както казват българите за хора, имащи най-голямо влияние в обществените дела“[47].

Иречек завършва своята предпоследна глава със следното характерно изказване: „Българите, мирен и трудолюбив народ, може би отстъпват на сърбите, гърците, албанците и румънците по войнственост и национална гордост; в промишлеността и земеделието обаче те са далеч по-напред от своите съседи... Всеки предричаше бляскаво бъдеще за България, особено след откриването на железниците в Тракия и Македония през 1873 година. Онова, от което имат най-много нужда обаче тези земи, щедро дарени от природата и населени с трудолюбив народ, е по-човечно и разумно управление... Избухването на въстанието в Херцеговина (1875) даде тласък за ново положение на нещата. На следващата година България бе сполетяна от ужасната и добре известна катастрофа, чието описание излиза отвъд рамките на това проучване“[48].

Това оставя авторите на учебници след Освобождението да пишат свои собствени версии за политическите и революционните борби на българите, особено в последните две десетилетия преди 1878 година. Що се отнася до структурата им, учебниците почти изцяло се изграждат на принципа на биографията. Учениците се запознават с наситените биографии на българските ханове и царе (Аспарух, Крум, Борис, Симеон, Петър, Самуил, Асен I, Калоян, Иван Асен II, Иван Шишман) и големите религиозни и културни фигури (Кирил и Методий, Климент, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак). Към последните се добавят и някои от основните фигури в българското Просвещение – Паисий Хилендарски, Софроний и др. Това отразява не просто състоянието на съвременната историография, а най-вече романтичния стремеж историческото послание да се представи чрез силни личности, „строителите на историята“[49]. В тази светлина още по-симптоматичен е фактът, че макар категорично да присъства сред водещите революционни фигури на своето време, Левски се описва делово, напълно лишен от невъздържаните суперлативи на по-късния период. Както казах, през този период учебниците отразяват идеите, които са в обръщение сред образования елит, полагащ съзнателни усилия да изкове нация от едно сравнително пасивно население от гледна точка на националната идентичност. Тези хора си служат с всички възможни методи, за да възпитат чувство на гордост от героичното минало на своето отечество, а фактът, че към дейността на Левски се отнасят с пълно уважение, но без елементите на по-късната възхвала, трябва да се разглежда като отражение на преобладаващите възгледи за него през този период.

През 1895 г. в София е открит паметник на Левски сред критики срещу управляващите кръгове, че не проявяват загриженост и интерес към неговата личност[50]. Три години по-късно, когато се отбелязва 25-годишнината от смъртта на Левски, към Министерството на войната се отправят критики, че държи армията и офицерите встрани от възпоменателните инициативи[51]. По-рано споменах, че в продължение на няколко десетилетия след независимостта на България се водят спорове за вярната оценка на Левски и за точното му място в революционния пантеон. След като му е присъдено най-високото място и то става неоспоримо, споровете се отместват към това, кое движение, партия, идеология или институция най-добре представлява идеите на Левски, или накратко, кой притежава Левски. Доколкото това ще бъде обект на отделно изследване, тук е достатъчно да кажем, че вододелът настъпва след края на Първата световна война.

Тук му е мястото да кажем, че обемистият корпус от научни изследвания за Васил Левски, в който изпъкват някои неподправено оригинални и великолепни трудове, е изцяло емпиричен и е насочен към историческата личност и нейната дейност. Първият и единствен анализ за посмъртната му съдба е една статия на Николай Генчев, „Васил Левски в българската историческа памет“, отпечатана в книгата му за Левски от 1987 година. В нея Генчев прави опит да обясни внезапния поврат в дискурса за Левски след Балканските войни и Първата световна война. Той вижда причината в критична преоценка на политическите платформи и тяхната прекомерна зависимост от патронажа на Великите сили, довела до две национални катастрофи през второто десетилетие на 20. век. Вглеждайки се назад в уроците на историята, новите поколения, противопоставящи се на тази гибелна политика, се обединяват зад онова, което ценят като твърдо заявената и провеждана на практика национална програма на Левски. Както казва Генчев, тази платформа твърди, „че само едно независимо и необвързано развитие, само общество на гарантирани политически и социални свободи, само пълен духовен подем могат да изведат българите от робския хаос на тяхната история и психология“[52]. Освен че това донякъде смътно обяснение прелива с романтично високопарни абстракции от 19. век, то е и откровено невярно. Колкото и да е привлекателна идеологията на Левски и особено революционната му практика, историята не ги потвърждава. През 19. век реалната политика означава баланс на силите между Великите сили и нескончаемо преследване на национално могъщество. Освобождението на България е постигнато вследствие на Руско-турската война от 1877-1878 г. и е одобрено с единодушието на Великите сили в Берлин. И това не е изключение от правилото. Представянето на сръбския и гръцкия исторически мит е успяло да измести вниманието предимно към вътрешните усилия. Но не можем да си представим Първото сръбско въстание без Руско-турската война от 1806-1812 г., а последвалата автономия и независимост на Сърбия са немислими без договорите от Одрин (1829) и Берлин (1878). Същото важи и за независимостта на Гърция, която е краен резултат от сделка между Великите сили, повишила предишния статут на новосъздадената държава (от автономия към независимост) правопропорционално на орязаните и територии. А въпреки силната републиканска жилка в гръцкото и българското национално движение (чийто мощен застъпник е Левски) алтернативи на монархията дори не се споменават, още по-малко се обсъждат или обмислят. Генчев обаче е съвършено прав за момента – първите години след войната – и резултата: „Всички съмнения в Левски секват, сякаш прерязани с нож. Следва луда надпревара за присвояване на историческото му безсмъртие. Всяка политическа сила, партия или тенденция в българския живот бърза да сложи ясния му лик на знамената си, за да се препоръча на своите последователи“[53].

Така през 20-те години на 20. век митът за Левски окончателно се оформя и е налице целият механизъм за неговото препредаване – свещен текст, който се разпространява чрез учебниците, редовна образователна система, която достига навсякъде до всяко дете с помощта на нормативни текстове, и сложен възпоменателен ритуал. За разлика от обяснението, че това е плод на доказалите се идеали на Левски, според мен решаваща роля за това имат две обстоятелства. Първото е свързано с факта, че към 1920 г. поколението от съратници или просто съвременници на Левски като цяло вече си е отишло. Това означава, че една единна, неоспорима и поставяща го на първо място героична оценка за Левски няма алтернативи. Както показа анализът дотук, след 1878 г. не може да има спор за изграждането на Левски като герой. Издигането му като върховния български герой обаче може да срещне и наистина среща сериозна съпротива. След 1920 г. живите спомени вече не могат да се съревновават с това. На второ място, поколението от съвременници на Вазов, авторът на стандартния текст, превърнал се в основа за знанията и оценката за Левски, също си е отишло заедно с критиците на възгледите на Вазов или просто противниците на неговия стил. Поколението на съвременниците трябва да отмине, за да се състои както литературната „канонизация“ на героя, така и „канонизацията“ на текста. Двете съвпадат във времето поради факта, че Левски (1837-1873) и Вазов (1850-1921) на свой ред са съвременници – излишно е да се придава на това някакво друго методологическо значение.

Така в известен смисъл и до известна степен може би е оправдан старият предразсъдък срещу онова, което германците наричат Zeitgeschichte, съвременна история – необходима е дистанцията на времето, за да се започне трезво и „обективно“ търсене. Живите съвременници могат да се окажат пречка в този процес. Това ме подсеща за суахили, където починалите, които остават живи в паметта на хората, се наричат „живите мъртви“. Обявяват ги за напълно мъртви едва след като умре и последният, който ги е познавал[54]. Изглежда обаче, че и митът има нужда от услугите на същата тази дистанция във времето. Тук не използвам мита в популярното му значение на традиционна история, нито в пейоративното му значение на неистина. По-скоро използвам класификацията на Брус Линкълн за наратива в зависимост от претенциите, които има неговият разказвач, и как те се приемат от аудиторията. Според този модел има четири типа наративи – басни, легенди, истории и митове. Басните нямат претенция да бъдат истина, а се представят и се приемат като измислица. Легендите имат претенция да бъдат истина, но аудиторията нито им вярва, нито се подчинява на някакъв техен авторитет. Разкази, които вярно предават минали събития и се ползват с достоверност, са история. Митове са една малка група истории, които се ползват и с достоверност, и с авторитет. Стъпвайки и върху определението на Малиновски за мита като обществен договор, и върху представата на Герц като „модел на“ и „модел за“ реалност, Линкълн постулира, че „наратив, който притежава авторитет, успешно иска и печели не просто статута на истина, а статута на парадигматична истина... Така митът е не просто кодиращо устройство, предаващо важна информация, въз основа на която участниците впоследствие могат да изградят общество. Той е и дискурсивен акт, с чиято помощ участниците предизвикват онези чувства, от които активно се изгражда обществото“[55]. Левски е литературният герой и на двата наратива.

Текстът е публикуван за рпъв път в
„България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития"
Изд.
„Просвета", 2012
Превод от английски Димана Илиева



[1] Turner, Victor. Social Dramas and Stories about Them. – In: Mitchell, W J. T. ed. On Narrative. Chicago: University of Chicago Press, 1981, 137-164.

[2] Решимостта на Хайтов да прибегне по същество до религиозен ритуал (погребение, гробът на героя и т.н.) по ирония не се различава от психиката на неговите опоненти. Сблъсъкът не е между националисти и ненационалисти (интернационалисти или нещо друго от този род), а чисто и просто между различни фракции, борещи се за изключителното право да представляват национализма, да говорят от името на „народа“, да притежават историята.

[3] White, Hayden. Foreword: Rancière’s Revisionism. – In: Rancière, Jacques. The Names of History: On the Poetics of Knowledge [Mots de l’histoire], английски превод Хасан Мелехи. Minneapolis and London: University of Minnesota Press, 1994.

[4] Свобода, 2, бр. 7, 13.02.1871, препечатка в: Христов, Христо, Николай Генчев. Българско възраждане. С.: Наука и изкуство, 1969, 377-379, както и в: Възвъзова, Кирила, Николай Генчев, ред. Васил Левски. Документално наследство. С.: Наука и изкуство, 1973, 68-70.

[5] Унджиев, Иван, Никола Кондарев. Свята и чиста република. Писма и документи. С.: Наука и изкуство, 1971, с. 31, 37.

[6] Левски е екзекутиран на 6 февруари (стар стил по Юлианския календар). С въвеждането на Григорианския календар след Първата световна война датата е изчислена погрешно и така 19 февруари остава официалния ден, в който се отбелязва паметта на Левски.

[7] След разделянето на страната на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. България обхваща само земите на север от Стара планина и бившия Софийски санджак и има независим статут начело с избран княз християнин, чийто сюзерен е султанът. Източна Румелия, т.е. Тракия – земите на юг от Балкана, получават известно самоуправление, но са под пряката власт на Великата порта. Македония се връща безусловно на Османската империя. През 1885 г. Княжество България и Източна Румелия обявяват Съединението, а страната получава пълна независимост през 1908 година. В практически план обаче за рождена дата на независимостта на България се смята 1878 година. Както в историческите книги, така и в ежедневието това е годината на Освобождението.

[8] Изчерпателна библиография за Левски до 1986 г. вж. във: Васил Левски. 1837-1987: Био-библиография. С.: Национална библиотека „Кирил и Методий“, 1987. Подготвя се друга библиография за следващия период. Обвиненията срещу Левски са от Никола Генович и са отпечатани във в. „Турция“, 9, бр. 7, 31.03.1873.

[9] Gellner, Ernest. Nations and Nationalism. Ithaca: Cornell University Press, 1983, p. 43.

[10] Желев, Желю. Левски като историческа личност. – В: Желев, Желю. Интелигенция и политика. – В: Литературен форум, 1995.

[11] Мутафчиева, Вера. За българската национална митология. – В: Септември 34, бр. 11, ноември 1981, с. 179.

[12] Една малко позната и крайно отрицателна характеристика за Левски може да се открие в едно писмо на богатия търговец Христо Георгиев (един от двамата братя, с чиито дарения е построен Софийският университет и чиито огромни бронзови статуи и до днес красят главния вход на сградата). Писмото е до Найден Геров и е от 30 май 1869 г.: „Дяконът е онзи, който праща фалшивите писма на Райнов... Дяконът е същият като Райнов, и двамата за пари биха продали и бащите си“ (Архив на Найден Геров, бр. 1. С., 1911, с. 297. – В: Панчовски, Димитър. Предателите на Левски. С.: Литера прима, 1996, с. 71). Тази неприязън е взаимна. След като напразно се опитва да убеди Христо Георгиев да даде пари за каузата, Левски сериозно обмисля да го убие и е разубеден с огромни усилия.

[13] Това ще бъде предмет на друго задълбочено изследване. До момента най-добър преглед на политическите спорове за Левски дава Генчев, Николай. Васил Левски. С.: Военно издателство, 1987, 160-170.

[14] Едно от първите чествания е организирано в Ловеч, в чиито околности е заловен Левски (Свобода, 1, бр. 28, 11.02.1887).

[15] Желев, Жельо. Цит. съч., с. 87.

[16] Левски се споменава в следните стихотворения на Вазов: „Бунтът“ (1876), „На Ком“ (1880), „Тракия“ (1886), „Сливница“ (1887), „Дамяну Груеву“ (1903). Освен в „Немили-недраги“ Вазов описва Левски в два любими за читателите разказа – „Апостолът в премеждие“ и „Чистият път“. Вж. Генчев, Николай. Васил Левски, 166-169. Творбите на Вазов, публикувани в многобройни издания, са събрани в Събрани съчинения в 22 тома. (С.: Български писател, 1955-1979).

[17] Цанева, Милена. Иван Вазов. 3-то издание. С.: Просвета, 1995, с. 14.

[18] Вазов, Иван. Иречек и българското отечество. – В: Народен глас, 23.01.1882; препечатано в: Вазов, Иван. Събрани съчинения. Пълно издание. С.: Наука и изкуство. Т. 21, 1950, 68-69.

[19] Уводна статия във в. „Народен глас“, бр. 444, 09.11.1883, цитиран в: Цанева, Милена. Цит. съч., с. 15.

[20] Игов, Светлозар. История на българската литература, 1878-1944. С.: Издателство на БАН, 1993, с. 30.

[21] Шишманов, Иван. Иван Вазов. Спомени и документи. С предговор, добавки и бележки от Михаил Арнаудов. С.: Български писател, 1976, 232-233.

[22] Стоянов, Захари. Васил Левски. Четите в България. Христо Ботев. С.: Издателство на БЗНС, 1980. Това е осмо издание на Левски, девето на Четите и десето на Ботев.

[23] Цанева, Милена. Цит. съч., 23-27. Този мотив за Левски като българския Христос е подет и от един от най-големите български писатели, Петко Ю. Тодоров (1879-1916), но остава незавършен. Вж. Игов, Светлозар. Цит. съч., с. 164.

[24] Кръстев, Кръстьо. Великият апостол. Психологически ескиз. – В: Мисъл, бр. 2, 1898, 103-115; Етюди, критики, рецензии. С.: Български писател, 1978, 695-707. Мутафчиева, Вера. За българската национална митология, с. 187, отговаря на това обвинение, без да споменава Кръстев.

[25] Шишманов, Иван. Цит. съч., 232-233.

[26] Игов, Светлозар. Цит. съч., 150-163.

[27] Визирев, Иван. Левски в стихотворението, озаглавено с името му, от Ив. Вазов. – В: Български църковен преглед IV, бр. 11-12, ноември-декември 1898, 80-89.

[28] Шишманов, Иван. Цит. съч., с. 141.

[29] Целият въпрос за отношението на Левски към църквата и религията, както и положението му като прегрешил дякон, особено в светлината на днешния спор около канонизирането му от отцепилата се църква, е предмет на отделно изследване. До момента темата е резюмирана най-добре в: Петев, Иван. Религиозността на йеродякон Игнатий (Васил Левски). – В: Троянският манастир в националноосвободителното движение. По случай 120 години от основаването на революционния комитет в манастира от Васил Левски. С.: Военно-издателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1992, 44–55; По-важни моменти от живота и делото на йеродякон Игнатий – Васил Левски. С.: Военно-издателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1993; Бакърджиев, Владимир. Йеродякон Игнатий (Васил Левски) – някои канонически аспекти за положението му в църквата. – В: Троянският манастир, 26–33.

[30] Сборниче Васил Левски. За спомен на 25-годишнината от смъртта на Левски. С.: Българско народообразователно дружество, 1898; Сборниче „Васил Левски“. Издадено по случай полагане на основния камък на паметника на Левски в родния му град. Пловдив: Печатница „Стара планина“, 1903; Васил Левски. 1873-1923. Възпоменателен сборник по случай 50-годишнината от обесването му в София. С.: Издание на Столичната община, 1923; Възпоменателна книга Васил Левски. 1837-1937. Наредили Христо Борина и Вичо Иванов. Комитет за отпразнуване на 100-годишнината от рождението на Апостола на свободата. Пловдив: Карловско сдружение „В. Левски“, 1937.

[31] Мутафчиева, Вера. Цит. съч., с. 187.

[32] Bourdillon, Hilary, ed. History and Social Studies: Methodologies of Textbook Analysis. Report of the Educational Research Workshop Held in Braunschweig, Germany, 11-14 September 1990. Amsterdam and Berwyn, PA: Swets & Zeitlinger, 1992; Schuddekopf, Otto-Ernst. History Teaching and History Textbook Revision. Strasbourg: Council for Cultural Co-operation of the Council of Europe, 1967; Höpken, Wolfgang. Öl ins Feuer? Schulbücher, ethnische Stereotypen und Gewalt in Südosteuropa. Hannover: Hahn, 1996; Jelavich, Charles. South Slav Nationalisms: Textbooks and Yugoslav Union before 1914. Columbus, OH: Ohio State University Press, 1990.

[33] Манчов, Д. В. Кратък извод от българска история. Книжка за ученик в основно училище. Т. 1. Пловдив, Свищов и Солун: Печатница и книжарница на Д. В. Манчов, 1880.

[34] Малкият лист на България. I, бр. 40, 30.12.1859, цитат в: Илчев, Иван. Рекламата през Възраждането. С.: Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, с. 197.

[35] Димитров, Ангел. Училището, прогресът и националната революция. Българското училище през Възраждането. С.: Издателство на БАН, 1987, 99–100.

[36] Радева, Мария. Учебниците по българска история (1879-1900) и възпитаването на национални чувства и национално съзнание. Годишник на Софийския университет. Т. 75, 1982, 90-91; Гергова, Ани. Книжнината и българите. С.: Издателство на БАН, 1991, с. 177.

[37] Манчов, Д. В. Кратък извод от българска история. Пловдив, Свищов и Битоля, 1872; Българска история за народни училища. Стъкмил от разни съчинения по българска история. Пловдив, Свищов и Солун, 1874. Вж. също Пунев, Константин, Драган Манчов. Книгоиздател и радетел за бащин език. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1989.

[38] Манчов, Д. В. Кратък извод, 88-90.

[39] Въпреки че не го споменава по име, Манчов очевидно е имал предвид Димитър Общи, тъй като в следващото изречение казва, че „Левски и приятелят му“ били обесени. Манчов, Д. В. Извод от българската история за народнити училища. Четвърто издание. Пловдив, Свищов и Солун: Печатница и книжарница на Д. В. Манчов, 1879, 188-189. Същият текст е и в петото издание от 1881 година.

[40] Радева, Мария. Цит. съч., с. 102.

[41] Бобчев, С. С. Кратък учебник върху българската история от най-старо време до днес. Пловдив: Издание и печат на Христо Данов, 1883, 106-107. Това е второ издание, а първото излиза през 1882 година.

[42] Бобчев, С. С. Кратки разкази из българската история. Пловдив: Издание и печат на Хр. Г. Данов, 1883, с. 54.

[43] Историците свидетелстват единодушно, че османският съд се е отнасял към Левски с уважение и той не е бил подложен на никакъв физически тормоз (Генчев, Николай. Левски, революцията и бъдещият свят. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1973, с. 148; Васил Левски, 126-127). Легендата за мъченията по време на процеса е разпространена от Каравелов на страниците на неговия вестник „Независимост“, III, бр. 47, 11.08.1873, с. 374. Пак той за първи път нарича Левски „български светец“.

[44] Радева, Мария. Цит. съч., 114-116.

[45] Иречек публикува своя исторически преглед за България през 1876 г. в Прага едновременно на немски и на чешки език – Jirecek, Constantin. Geschichte der Bulgaren. Prague: Verlag von F. Tempsky, 1876 и Dejini naroda buharsceho. Много скоро се появяват и два руски превода – един в Одеса и един във Варшава. Върху българската интелигенция огромно влияние оказва руският превод на Ф. К. Брун и В. Н. Палаузов. След Освобождението първият български превод излиза в Търново през 1886 година. Към Иречек се отправят непрекъснати и настойчиви покани да обмисли ново, разширено издание на труда си и той събира множество бележки по различни аспекти на българската история, но така и не ги издава до смъртта си през 1918 година. В бележки под линия в българското издание от 1978 г. са добавени обстойни поправки и добавки от архива на Иречек. Вж. Иречек, Константин. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. С.: Наука и изкуство, 1978.

[46] Jirecek, Constantin. Op. cit., S. 557.

[47] Иречек, Константин. Цит. съч., с. 148, бел. 10.

[48] Пак там, с. 593. Това е поправеният и разширен абзац, както изглежда в архивите на Иречек и както е отпечатан в българското издание от 1978 година. Съответният текст в немското издание е същият, с изключение на дребни разлики в изказа и добавеното последно изречение за бунта в Херцеговина (Jirecek, Constantin. Op. cit., 561-562).

[49] Радева, Мария. Цит. съч., с. 92.

[50] „Откриването паметника на Левски“. – В: Свобода, Х, бр. 1790, 23.10.1895, 2-3.

[51] „Защо войската не празнува?“. – В: Свобода, XII, бр. 2183, 06.02.1899, с. 3.

[52] Генчев, Николай. Васил Левски, с. 176.

[53] Пак там.

[54] Lowenthal, David. The Past is a Foreign Country. Cambridge: Cambridge University Press, 1985, p. 195.

[55] Lincoln, Bruce. Discourse and the Construction of Society: Comparative Studies of Myth, Ritual and Classification. New York: Oxford University Press, 1989, 24-25.

Мария Тодорова
Професор Мария Тодорова е понастоящем преподавател по история в Илинойския университет (Урбана Кемпейн). Тя специализира история на Балканите през модерния период.
Други статии от този автор
Посетители: 38

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 18 часа
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 20 часа
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 20 часа
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 3 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 6 дни
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 6 дни
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 1 седмица
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Може би не "България... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хм, кукловоди имат... преди 2 седмици