Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

Настоящият коментар е едно допълнение към участието ми в дискусията, която започна на кръглата маса „Българския комунизъм – 20 години по-късно“ на 9 ноември 2011 г.[1] и се доразви в последвалата публикация на сборника „Българският комунизъм – дебати и интерпретации“,[2] а донякъде и при представянето самия сборник на 9 октомври 2013 г.[3] Всъщност, тръгвайки от някои въпроси, по които имаме съгласие, с колегите стигнахме до обсъждането и на разминаванията помежду ни.

Изходната точка бе усещането, че за времето на комунистическия режим се говори все по-умилително. Повече от две десетилетия след края на режима в обществото ни няма ясно разбиране за характера и престъпленията му, не беше отдадено дължимото на пострадалите от него, а много от видните му фигури се представят по най-захаросан начин. Kритиките и недоволствата от живота през последните години обикновено се формулират така, сякаш преди всичко е било нормално – за много проблеми се говори, че били от „последните 20/23 години“, че разни неща се объркали „след избухването на демокрацията“ и т.н. Процесът на „нормализиране“ на комунистическия режим е подплатен с все по-категорични в тона си публикации, включително научни изследвания и изяви. Някои дори смятат всичко това за връщане към нормалността след хаоса на „прехода“.

Опитах се да обърна внимание върху един съпътстващ проблем, който също се оказва доста упорит – възпроизводството на наследени от миналото разбирания и клишета в един иначе откровено антикомунистически дискурс („Ненормализирането на комунизма“, с. 245-273).[4] В някои случаи това е плод на съзнателна мимикрия, но в много други се дължи на наслоявания в съзнанието на хора, които са искрено критични към комунистическото минало. Става дума както за готовите мисловни модели, така и за добре познатото доктринерство при налагането им. Комунизмът сякаш се възпроизвежда и чрез самите нас – неговите най-ангажирани критици. Поставянето на този проблем не бе еднозначно възприето и окончателната публикация позволява да се видят дори по-ясно основните разминавания.

Макар и интерпретирана от някои участници в дебата като своеобразно отстъпление и преминаване на други позиции, всъщност в някои отношения гледната ми точка е дори по-радикална в критиката на комунистическото наследство. Тя просто го открива в нас самите, а от субективна гледна точка това е смущаващо и дори болезнено. Едновременно с това трябва да отбележа, че по някои въпроси не съм съгласен по същество с интерпретациите на оформилата се антикомунистическата историография – с идеализирането на времето преди 9 септември 1944 г., с различните залитания по романтичен национализъм, с разсъжденията за уникално тежкия характер на „българския комунизъм“, които не се основават на сериозни сравнителни проучвания. Тук ще опитам да дообясня позицията си по основните спорни въпроси.

Формат на дебата

Поначало намирах противоречие между идеята за „кръгла маса“ и събирането на хора, които се разглеждат като само единия лагер в сериозен спор: по дефиниция на „кръгла маса“ сядат всички спорещи страни. А тук се продължи една друга традиция – ние сами дълги години се оплаквахме, че казионната историография избягва дискусии и работи в монологичен режим. При този формат обаче страдат и собствените ни тези, които се формулират и отстояват в една стерилна среда. Според първоначалната идея повечето от участниците щяха да анализират „нормализирането“ на комунизма, но в крайната публикация това основно направление не е развитo в пълнота, а на места остава да звучи декларативно и една от причините струва ми се е именно липсата на опоненти и реален дебат.

В предговора на сборника (Михаил Груев, Диана Мишкова) се посочват две причини, за да не се покани другият „полюс“. Първо, защото „Той е и добре поставен в медиите, поради което трибуна никога не му е липсвала.“ Това очевидно няма връзка със самата дискусия, а главно с амбициите за обществено въздействие, но се изтъква и друг, по-съществен мотив: „нежелание да препотвърждаваме очевидни граници и да прокарваме фронтови линии, които биха оставили малко място за по-нюансирани позиции“ (с. 16). Проблемът е, че при такъв формат точно по-нюансираните позиции (каквито всъщност са и повечето текстове в публикувания сборник) се пришиват към един или друг „полюс“. Продължавам да смятам, че сами по себе си подобни прояви допринасят за консолидирането на два политически мотивирани кръга и на възпроизвеждането на техните версии. Наистина, има хора, участващи и в „прокомунистически“, и в „антикомунистически“ проекти и изяви, но въпросът е в климата, който се създава – нетърпимост към различни мнения и култивиране на паралелни самодостатъчни дискурси.

Групирането по „полюси“ и „лагери“ блокира дискусиите и вътре в тях самите. Въпреки поставената цел „да проведем откровен разговор помежду си“ (с. 11) и „да провокираме истински ползотворен дебат“ (с. 17), по-директното формулиране на различни мнения предизвиква смущение и нервни реакции. Проблемно се е оказало дори самото разширяване на подобни текстове (с. 17, 282), макар то да е направено след изрична покана десетминутните експозета от кръглата маса да бъдат развити в статии до 20 стандартни страници с бележки под линия. Самата композиция на публикувания том, където организаторите са си запазили както първата, така и последната дума, всъщност отразява разбирането, че има една вярна интерпретация, която просто трябва да се отстоява и разпространява. Предварителното дисквалифициране на познатите опоненти е последвано от мерки за обезвреждане на появилите се критични мнения. Това също излиза от установените представи за „кръгла маса“.

Най-сетне групирането по „полюси“ допълнително подсилва тенденцията за персонализиране на спора чрез поименно посочване на знакови за съответните лагери лица и отправянето на различни коментари по техен адрес. Това е добра лична реклама за упоменатите, но персонализирането е отровно за самия дебат, който се измества от конкретните мнения и интерпретации върху техните застъпници.

Комплект от политически и професионални критерии

Проблемът не е само в допълнителното задълбочаване на разделението на два лагера, но и в начина, по който те се представят. Отсрещният лагер е описан не само като прокомунистически, но и като архаичен на методологическо ниво: авторите му се ограничават до „хронологично или тематично изреждане на факти, които не са подчинени на някаква логическа връзка и не водят до някаква констатация или извод“ (с. 52); горките ни опоненти са толкова изостанали, че си задават въпроси, на които „от началото на ХХ век отговорът на академичната общност … е определено отрицателен“ (с. 287). И това не е въпрос само на старомоден позитивизъм – пренасищането с „емпирия“ подплатява тривиализирането на комунизма като нормална част от миналото (с. 16), а същевременно прави историята на този период „нечетивна и безинтересна за подрастващите“ (с. 103). Обратно, авторите от нашия лагер надскачат фактите и откриват смисъла зад тях, правят интердисциплинарни и аналитични изследвания върху комунизма, и то „без да игнорират проблема с морално-етичните измерения при неговия анализ“ (с. 16). Не казвам, че звучи самохвално, но е прекалено хубаво, за да е истина. Най-малкото, ако отсрещният „полюс“ е толкова безпомощен в професионално отношение, особено в сравнение с нашия, възниква въпросът защо отдавна не сa пометени от академичната и обществена сцена.

По-същественото е вплитането на различни критерии в едно неделимо цяло – в предговора на сборника се говори за „парадигма“, за автори, които защитават сходни „методологически и етични позиции“ (с. 16). Въпросът е дали методологически, етични и (подразбира се) политически позиции трябва вървят в комплект. При това тук не става дума само за описание на съществуващата ситуация, а и за един реално протичащ процес: през последните години в някои изследователски проекти наред с политическата насоченост на проучванията се дават указания за придържане към определена методология, терминология и хронология. Горните коментари продължават и на свой ред подхранват тази тенденция.

От поляризация в дебата към поляризация в оценките

Разделението на лагери подхранва и стремежа да се дават ясни и категорични отговори на комплексни въпроси. Имаме избор между само възможности: или „комунистическият период трябва категорично да се оцени като зло, което е привнесено отвън и да се отбележи, че неговата поява и утвърждаване не са пряко следствие на политическото, икономическото и социалното развитие на България до този момент“ или „периодът трябва да се разглежда в цялостния контекст на българското развитие от времето след Освобождението и да бъде съпоставен и сравняван с другите предходни събития в българската история“ (Даниел Вачков, c. 51). Въпросът е, че дори така формулирани, двата подхода не се изключват: ако приемем, че комунистическият режим е привнесено отвън „зло“, това не пречи да го разглеждаме „в цялостния контекст на българското развитие“ и да правим съпоставки с други негови периоди; и обратно, ако разглеждаме периода на комунистическо управление в по-общия контекст на българската история, неизбежно пак ще забележим, че режимът е наложен отвън.

По подобен начин и Михаил Груев възприема посочването на елементите на приемственост между безпартийния и комунистическия режим като изненадващ отказ от тезата, че комунистическата власт е наложена отвън (c. 283). Проблемът идва оттам, че след като колеги от отсрещния „полюс“ представиха историята на комунистическия режим в една по-дългосрочна рамка („Българските преходи“ на Искра Баева и Евгения Калинова в последната си версия покриват периода 1939-2010 г.), антикомунистическият лагер не само проблематизира този подход, а започна да настоява само и единствено на привнасянето отвън през есента на 1944 г.

Това е сравнително нова ситуация – преди точно от критична към комунистическата власт гледна точка беше популярно да се говори за приемственост спрямо пред-деветосептемврийския режим, като това се правеше от земеделци-николапетковисти, социалдемократи, разочаровани и репресирани комунисти. Политическата промяна от нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. се осмиваше като поредния преврат в новата ни политическа история, извършен с участието на ветерани от 9 юни 1923 и 19 май 1934 г. И по-общо темата за приемствеността не е запазена марка на онези, които оправдават или възхваляват определен „нов режим“: консервативен автор като Алексис дьо Токвил критично анализира Френската революция разглеждайки проявите в нея на наследства от „стария режим“. Към днешна дата обаче у нас темите за приемственост и прекъсване са така взети на въоръжение от съответните лагери, че подход като този на Токвил рискува да бъде разчетен като прокомунистически.

Без това идеологизиране не би било проблем, че говоря за режим, „наложен в завършен вид и благодарение на решаващото присъствие на една външна сила“, който обаче и съзнателно, и по инерция рециклира „много от заварените идейни нагласи и управленски практики … от времето на т.нар безпартиен режим“ (с. 272). Бих искал да изследваме и привнасянето, и приемствеността, като част от един комплексен проблем, на който трябва да се виждат и двете страни, а не само онази, която изглежда политически целесъобразно да изтъкваме.

Морализаторският полюс

Темата за „морала“, „злото“ и „присъдата“ пронизва много от текстовете на сборника, които съставляват и „моралния полюс“ в нашия дебат (с. 9). В крайна сметка остава усещането, че онези, които отказват да дават морални оценки, като че ли оневиняват комунистическия режим.

Въпросът наистина е дискусионен. Някои твърдят, че длъжностната характеристика на учения изключва даването на морални оценки и присъди, и следвайки Макс Вебер призовават за възможно най-строго придържане към ценностната неутралност на научните изследвания.[5] Смятам че в практически план този подход има важното предимство, че предотвратява опростяването на дебата до ограничен брой възможни отговори по скалата „добро – зло“. От познавателна гледна точка това позволява несравнимо по-широка перспектива.

Същевременно други автори настояват, че освободената от ценности изследователска дейност е не просто невъзможна – когато става дума за собствената ни история, особено на по-близката, историческите проучвания са не само познавателни, но и опит за осмисляне, за „преработване на миналото“. Кой, ако не иначе безпристрастните изследователи на това минало, трябва да поемат гражданската отговорност да помогнат на обществото да се справи с объркващото и потискащо наследство?! А може би между двете тези дори няма противоречие и просто става дума за безпристрастни учени, които в определени моменти влизат и в ролята си на граждани? Дори когато говорим само за гражданска позиция обаче остават няколко въпроса.

Няма особено предизвикателство в това да осъждаш или поне да обявиш за „морално-етичен проблем за цялото съвременно българско общество“ (с. 14) нещо, с което не се идентифицираш и смяташ за изцяло привнесено отвън зло. Да речем, че аз съм краен антикомунист, че лично и семейно нямам нищо общо с бившия режим. Абсолютно нищо освен ... безбройните компромиси, които съм правил. Моят „морално-етичен проблем“ с комунистическия режим следователно са точно тези компромиси. Отвъд този „морално-етичен проблем“ за мен проблем е какво е била „нашата“ предкомунистическа и антикомунистическа България. Да осъждам комунистическия режим и неговото налагане от съветската армия не ми представлява никаква трудност. В същото време от прокомунистическия лагер са си избрали други „морално-етични проблеми“, очевидно такива, свързани с „фашизма“, „нацизма“ и изобщо пред-деветосептемврийската история, върху които да морализаторстват и заклеймяват. Нищо от това не води до какъвто и да било личен или обществен „катарзис“.

Вторият въпрос е за това дали след като морално осъждаме „комунизма“ и режима като цяло, не трябва да се вгледаме по-конкретно и в основанията за това. Осъждаме комунизма заради всепроникващия характер на тази диктатура, заради убийствата без съд и присъда, лагерите, цензурата, масираната пропаганда, затворените граници, дискриминацията по политически признак и т.н., и т.н. Въпросът е как оценяваме (или подценяваме) едно или друго от тези явления, когато го срещнем и при други режими. Наистина едни и същи административни или репресивни мерки могат да имат съвършено различно съдържание при различни политически условия, но могат да са и сходни, и взаимно обусловени, и наследени (срв. Румен Аврамов, с. 238-240). Всичко това е въпрос на конкретно изследване, а не на априорно отхвърляне на самата идея за сравнения, защото те биха омаловажили уникалността на дадена диктатура. 

Най-сетне, даването на морални оценки и присъди за даден режим прекалено лесно се прехвърля върху онези негови изследователи, които са на различно мнение от нашето. Изкушението е голямо, защото това е лесен и ефектен начин за неутрализиране на опоненти и техните иначе добре подплатени с документи и факти твърдения. Това обаче просто блокира по-нататъшния дебат.

За педагогическата полза от моралните присъди

Поставянето на морална присъда над комунистическия режим върви заедно с чисто педагогическите задачи – „историческата наука“, наред с изследователския си интерес, има за задача „да влияе върху формирането на обществените представи“ (с. 51) и „възпитанието на ценности“ (с. 53), да носи поуки „за съвременното общество и най-вече за младите хора“ (с. 16), което е свързано и „със стремежа на страната към нова европейска идентичност“ (с. 287).

Все пак не бива да отиваме до крайност и трябва да държим сметка, че силният акцент на възпитателните над образователните функции осакатява: нашият идеал не бива да бъде идеологически правилният, макар и недообразован човек. При това този подход би бил непродуктивен дори спрямо целите, които тук се поставят. Стана дума още в дискусията, че проблемът не е само в поставените педагогически цели, но и в тяхната изпълнимост. С риск да повторя:

Първо, оценяването на комунистическия режим и всичко свързано с него като „отрицателно“ не дава никаква гаранция, че учениците (и студентите) ще го възприемат едно към едно. Ние самите сме минали през образователен курс, където възможно най-интензивно са ни възпитавали, че комунизмът е най-хубавото нещо на света, а не вярваме в това. Редно е да се запитаме доколко подобен модел изобщо работи.

Второ, да се сведат нещата до диагностициране на явленията и процесите от комунистическо време като „отрицателни“ прави много лесна задачата на онези, които ги рекламират като „положителни“. Каква полза да наложим в учебниците моралните си оценки и присъди над комунистическия режим, щом една смяна в политическата конюнктура би позволила да се наложи също така категорично противоположната гледна точка. Това ни връща директно към образователните функции – познанията и действителното разбиране на миналото на една идеология и построения съгласно нея режим затрудняват подобни лесни хватки. Това включва да представим не само престъпленията на режима, но и да опитаме да покажем защо много хора са го припознали като нещо добро, защо някои все още го припознават и какви са проблемите при такъв начин на мислене. Това носи рискове от „нормализиране“, но в дългосрочен план би било по-въздействащо (дори „възпитателно“) от декларативното осъждане на идеологията и режима като „абсолютно зло“. Същия подход би бил подходящ и за другите „тоталитарни“ идеологии, партии и режими, вместо само да се повтаря как отдавна били осъдени в цивилизования свят и престъпният им характер не бивало дори за миг да се поставя под въпрос.

Учените в режим на самоотбрана

Дебатът не е само за идейни предпочитания и абстрактни принципи – всичко се приема дълбоко лично, преплита се с колегиалните и групови взаимоотношения и йерархии. Смятам за най-нормално критичните бележки в едно историографско изложение, още повече в една полемика, да препращат към конкретни текстове. Проблемът е, че текстовете си имат автори и оттук произлизат допълнителни рискове за персонализиране на спора. Отговорите на двама от колегите (Пепка Бояджиева, c. 274-281; Михаил Груев, с. 282-287) ясно показват доколко дебатираният проблем е бил видян преди всичко през призмата на собствената личност и научна продукция. Отправените критични бележки са възприети като отклонение от „академичната“, съотв. „интелектуална коректност“ (c. 280, 281), повдигат „етичен въпрос“ (c. 286). Дори да допуснем, че е така, използването на подобни категории за оборване на няколко критични споменавания значително олекотява моралния патос по отношение на комунистическия режим в останалата част от дебата.

В реакцията си Пепка Бояджиева се занимава единствено с три критични споменавания на книгата й „Социалното инженерство. Политики за прием във висшите училища през комунистическия режим в България“. Основното й несъгласие е свързано с поставянето под въпрос на тезата, че „оценката на политическата благонадеждност на кандидатстващите е използвана като критерий за регулиране достъпа до висшето образование“ само при комунистическия режим (с. 274 и сл.), като в тази връзка тя всъщност продължава да омаловажава документалните свидетелства за недопускане до следване в университета по политически причини преди 1944 г. Бояджиева акцентира, че тогава e ставало дума за „отделни практики или действия“, докато при комунистическия режим се стига до „нормативна регулация“ (275). Всъщност никой не е оспорвал, че в цялостен и завършен вид въпросната дискриминационна практика функционира по комунистическо време, а преди това има само някои мерки в тази насока. Все пак наличието или отсъствието на нормативна регулация не бива да се абсолютизира при изучаването на режими, в които властите системно заобикалят законовите разпоредби чрез разпореждания от по-нисък ранг (включително устни заповеди).

Действително книгата има ясно зададени хронологически граници – тя представя недопускането на определени категории хора за студенти и приемането с привилегии във висшите училища по време на комунистическия режим. Все пак проучването на предисторията на това явление не би било безполезно: точно чрез сравнение със заварените практики можем да добием ясна представа какво е особеното при новата власт, като тук от голямо значение е и много по-дългото й просъществуване. Така именно по-ясно ще изпъкне, че при комунистическия режим постепенно като критерий се налага не толкова собствената политическа дейност на самия кандидат, а тази на родителите и близките му („лош произход“), както и че даването на привилегии и предимства се оказва много по-мощен лост от откритото дискриминиране.

Друга критика към книгата „Социалното инженерство“ е, че сочи българския комунистически режим като екстремен случай след сравнение само с централноевропейски страни, без дори да споменава албанския и румънския случай. Това е наистина симптоматичен пропуск, и не виждам какво би могло да се възрази, но всъщност Бояджиева не отговаря на конкретната бележка за непълнотата на този сравнителен подход, а емоционално коментира едно съседно изречение от общ характер.

Най-сетне, според Бояджиева неточно съм цитирал написаното от нея за участието във властта на „най-непросветения и некултурен слой от населението“, за да мога по-лесно да го оборя. В текста си предавам, и то коректно, написаното в текст на Ивайло Знеполски, а към това съм отбелязал, че Бояджиева го е цитирала, така че пресилено е тя да нарича въпросната фраза „моето твърдение“ (c. 280). Бояджиева действително променя казаното от Знеполски, и това е направено след като й обърнах внимание на предварителното обсъждане на книгата й в Института за изследване на близкото минало за точно това използване на една злополучна формулировка. Дори след извършената корекция обаче употребата на категорията „най-непросветен и некултурен слой от населението“ (очевидно недообмислена заемка от разговорната реч) си остава все така проблематична за едно научно изследване. Интересното е друго – представители на нашата интелигенция са добили навика да заклеймяват комунизма като власт на необразовани и прости хора, като по този начин се дисоциират от него.

В отговора си Михаил Груев действа на по-широк обхват – той се изказва в защита и на писаното от други утвърдени учени, включително Бояджиева, а също така връща топката дълбоко в полето на противника с аргументи от личен характер. Сред другите си реакции по същество Груев наново се присъединява към тезата, че голямото обезлюдяване на селата в България е било резултат преди всичко от колективизацията (с. 285) – въпросът заслужава самостоятелно обсъждане, но тук може поне да вметнем, че такава е преобладаващата интерпретация по време на самия комунистически режим и дори само това ни задължава да потърсим по-аналитични интерпретации. Защото, от една страна, кулминацията на миграциите село-град настъпва близо десетилетие след най-тежките за селото години, по време когато условията в него значително омекват, a oт друга – от горното обяснение не се разбира защо от одържавената икономика в селото се бяга към още по-рано и още по-пълно одържавената икономика в града.

Груев реагира и по въпроса за „жителството“, където допуска нови неточности и продължава да настоява, че като инструмент за „социален инженеринг“ то се появява едва при комунистическата власт (с. 284). Всъщност много лесно е да се провери – в нормативната уредба от 1942-1943 г. виждаме не само въвеждането на контрол върху използването на частните жилища, но и ясна решимост да се пресече притокът на нови жители в столицата (придружена от списък с изключения, при които те все пак да се допускат), както и основания за изселване на политически и социално нежелани елементи. Това е съвсем съзнателно усилие за ограничаване на смятаното за прекомерно нарастване на града (и така доразвива идеи от 30-те години на века), както и за прочистването му от извършители на реални и въображаеми политически, стопански и битови престъпления. Тази система от мерки е само допълвана и доразвивана от комунистическия режим.

Изобщо, възползвайки се от правото на последна дума в отпечатания сборник, колегите не се колебаят да говорят за етика и коректност, но не са изчистили аргументацията си по конкретните спорни въпроси. Това съчетание на назидателност и липса на прецизност всъщност е системен проблем за „моралния полюс“ в дебата за „българския комунизъм“. А иначе и коментарите от личен характер съдържат лесно оборими неверни твърдения, но за съжаление стандартите за академична дискусия предполагат да не се отклоняваме от същността на спора с подобен род изяснявания.

Historikerstreit – разправия от друга епоха

На няколко пъти в дискусията се споменава случаят на ГДР (с. 110, 160, 173) и носталгията в Източна Германия, т. нар. Ostalgie (с. 13, 105, 110). Въпреки това като германски модел за „справяне с миналото“ по-подробно се разглежда осмислянето на националсоциализма и известният „спор на историците“ в Западна Германия (Historikerstreit) от 1986 г. (с. 15-16, 94-96). С основна роля се оказа натоварено името на един от главните участници в спора, Ернст Нолте, който бе представен в изцяло негативен план и с него бяха сравнени различни отрицателни герои в настоящата дискусия (с. 8, 16). Тук обаче има цяла серия от недоразумения.

Първият парадокс е, че представители на антикомунистическия лагер в нашия дебат за комунизма възпроизвеждат критиките на „лeвия“ лагер в германския спор за националсоциализма (предвождан от философа Юрген Хабермас) срещу консервативния Нолте, който сочи като основен двигател на поляризацията в междувоенна Европа Болшевишката революция от 1917 г. Това е поредна илюстрация на твърдението, че „антикомунистическата история на комунизма“ копира стари антифашистки модели, макар че тук, трябва да се отбележи, става дума за един по-смислен западноевропейски антифашизъм.

Изглежда тук става дума за идентифициране с победителя. Наистина, през 1986-1987 г. изглежда, че Нолте губи спора. Точно по това време обаче започва с нова сила да се говори за престъпленията на сталинизма и жестокостите на болшевишкия режим, а рухването на комунистическите режими през 1989 г. подкопава позициите на неговите опоненти. Оттам насетне дебатът за германското минало, дори в най-близката му част, вече има да се справя с две диктатури, което не изключва въпроси и за по-предишни периоди. По същия начин и българският дебат не може да се ограничи до оценките на само един режим, който и да е той.

Другият проблем е в съдържателната страна на спора. Към Хабермас са отправяни критики за избирателно и манипулативно цитиране, за това поставяне под общ знаменател на автори с различни мнения и увличане по лични атаки към тях, но най-сериозното обвинение е, че поради остарелите си и ограничени познания по темата той всъщност се възмущава от отдавна наложили се в историографията интерпретации. Въпреки всички залитания на автора си, тезата на Нолте, че фашизмът е бил възможен само „в своята епоха“, продължава да се приема насериозно от изследователите.[6] По времето на Historikerstreit Нолте не се ограничава до оспорваната си статия от 1986 г., и на следващата година издава книгата „Европейската гражданска война, 1917-1945. Национализъм и болшевизъм“[7] – концепция и формулировка, която днес е широко приета и се подема в публикации на различни автори.[8]

Същевременно трябва да подчертаем силната страна на авторите, подкрепили Хабермас в този спор, която лежи в сърцевината на „германския модел на справяне с миналото“ – едно безпощадно вглеждане в себе си, в собственото и семейно минало, в миналото на самата Германия като основа за възникване на нацизма (с тезата за нейния особен път на развитие, т.нар. Sonderweg), а не с разсъждения (и оттам оправдания) кое и кога е било предизвикано отвън (за което говори Нолте). Но както стана дума, колегите в нашия сегашен спор виждат „българския комунизъм“ само като нещо привнесено.[9]

Най-сетне неоснователно ми се вижда задоволството, с което се коментира, че е започнал „академичният български Historikerstreit“ (с. 104). В действителност Historikerstreit е точно Streit – разправия, караница, а не [академичен] дебат. Ред важни и смислени дискусии има в германската историография, така че нека не вземаме за модел точно изнервеното замеряне във вестниците от 1986 г., макар в него да се включват ред сериозни учени. Отделен въпрос е, че скандали като Historikerstreit са нещо, което избухва неочаквано, а не се прави насила чрез преднамерено търсене на медиен интерес.

С всичко това не казвам, че германските дебати за националсоциализма нямат отношение към работата ни върху българската история. Те са дори много полезни за изследването на съответната епоха, за годините на Втората световна война, когато страната ни се присъединява към Оста, изпраща окупационни войски на територии от две съседни държави, депортира евреи към Треблинка и Освиенцим – теми, по които в германската историография толкова много, толкова професионално и толкова безпощадно се пише. Когато говорим за осмислянето на комунистическото минало обаче от полза ще ни бъдат германските (а и не само германските) дебати и изследвания за тази именно епоха. И то не само като модел, но и като сериозна основа за сравнителен поглед.

***

Решението би било не да възпроизвеждаме някой по-ранен историографски дебат, а да се концентрираме върху въпросите, които сами се налагат в дискусиите за българския случай. Тъй като за комунистическия период все по-често се мисли през призмата на кризите и общата несигурност след 1989 г., редно е да поставим въпроса за икономическия растеж и социална стабилност при социализма в контекста на глобалното развитие след Втората световна война. При това изниква нужда от диференциране – както основателно отбелязва и Даниел Вачков, далеч не целият 45-годишен период се отличава с пълна заетост (с. 46) и относителна социална осигуреност.

От друга страна, темата за насилието далеч не е затворена – ред въпроси, които станаха актуални преди повече от 20 години, още не са адекватно осветени, а най-важен сред тях е този за терора непосредствено след 9 септември 1944 г. Отделно заслужава да се продължат изследванията върху различни други ограничения и принудителни мерки като системата на жителството, ограниченията за пътуване в чужбина, дискриминацията и привилегиите за прием в средните и висши училища, системата за задължително разпределение на млади специалисти и т.н. При всичко това е ясно, че консенсус няма да дойде след политическа присъда отгоре или отвън, а след дебат отдолу (Момчил Методиев, с. 173-174).

Един спорен въпрос, който изпъква от последната ни дискусия (включително от двата отговора в края на сборника), е този за предкомунистическото наследство. Намирам сериозно противоречие между преценката на някои колеги за „българския комунизъм“ като най-краен и тежък случай в Източна Европа и отказът им да се дискутира какво той е наследил от предкомунистическия режим и общество. През 90-те години на ХХ век, когато България (както и Румъния) видимо изостана в промените от бившите комунистически страни в Централна Европа, това се обясняваше точно с тежестта на завареното („българско“ и/или „балканско“) наследство. Смяташе се, че по-силната и дълготрайна комунизация и съветизация на страната е следствие от недостатъчните традиции на политическа демокрация, от повърхностната европеизация и слабите съпротивителни сили на завареното общество. Наистина, комунистическите режими са имали и собствена динамика на развитие, така че нито по-ранната история на съответната страна, нито иначе мощното съветско влияние могат да обяснят всичко. Все пак ако смятаме някои комунистически режими за по-деспотични от другите трябва да си зададем въпроса дали и доколко това се дължи и на абсорбирано от тях предкомунистическо наследство. Изобщо опитите да разглеждаме „българския комунизъм“ само като наложено отвън зло подкопава много от собствените ни тези.

На второ място, въпросът за предкомунистическото минало блокира възможността за постигане на обществен консенсус по отношение на комунистическия режим – на казаното за престъпленията му се отговаря с посочване на престъпленията отпреди него. Това налага комплексно разглеждане на диктатурите и насилията преди и след 1944 г., което всъщност важи не само за българския случай. Не можем да броим жертвите само на едната страна в „европейската гражданска война“, нито да разкриваме престъпленията само на другата.

Най-сетне, комунистическата пропаганда просто бе блокирала критичното мислене за предкомунистическия период – на официалната позиция на тотално очерняне ние бяхме склонни да реагираме с идеализация. Въпреки всички досегашни усилия на историографията за критично изследване на епохата преди 1944 г., все още много има да се прави за излизане от този черно-бял модел на мислене. Точно ние, които поради политически предпочитания и семейна история се чувстваме емоционално привързани към предкомунистическа България, трябва да отворим широко очите си и за всичките й сенчести страни. Важното е това да става на основата на нови задълбочени проучвания, отвъд клишетата за „фашизма“ и „антифашизма“, които иначе също продължават да циркулират. Това ще бъде важна стъпка в нашето еманципиране от наследството на комунистическата индоктринация, задълго затормозила възможността да мислим свободно за миналото си.



[1] Теодора Георгиева, „Комунизмът’ 2011. Между присъдата и носталгията.“ – Култура, бр. 39 / 18 ноември 2011 г.: http://www.kultura.bg/bg/article/view/19033

[2]Българският комунизъм. Дебати и интерпретации. М. Груев и Д. Мишкова, съст. София: ЦАИ/Рива, 2013.

[3] Сборникът бе представен от Майя Грекова и Румен Даскалов: http://kultura.bg/web/българският-комунизъм/. Извън това бяха публикувани и два отзива: Стефан Кръстев „Сборникът „Българският комунизъм“ не поставя точка на дебатите за изследването на комунизма.“ В: Обектив, бр. 213 / 30 Септември 2013: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/stefan-krastev/2013-09/sbornikt-blgarskiyat-komunizm-ne-postavya-tochka-na-debatite-za-izsledvaneto-na-komunizma/; Георги Медаров, „Интерпретации за соцносталгиите.“ В: Обектив, бр. 214 / 31 Октомври 2013: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/georgi-medarov/2013-10/interpretacii-za-socnostalgiite/

[5] При представянето на сборника в този смисъл се изказа Майя Грекова: „Отново за ценностите: гражданска позиция и научно изследване.“ В: Обектив, бр. 214 / 31 Октомври 2013: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/mayya-grekova/2013-10/otnovo-za-cennostite-grazhdanska-poziciya-i-nauchno-izsledvane/

[6] Robert Paxton, The Anatomy of Fascism. Penguin, 2004, p. 32, 172.

[7] Ernst Nolte, Der europäische Bürgerkrieg 1917–1945. Nationalsozialismus und Bolschewismus. Frankfurt: Propyläen, 1987. Книгата неотдавна бе преведена и на български: Ернст Нолте, Европейската гражданска война. София: Кама, 2011.

[8] Stanley G. Payne, Civil War in Europe, 1905-1949. Cambridge: Cambridge University Press, 2011, p. 21.

[9] В този смисъл: Златко Енев, „Преработването на миналото – България 2013“ В: Либерален преглед, 9 юни 2013: https://librev.com/discussion-bulgaria-publisher/2081-2013.

Александър Везенков

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg

Други статии от този автор
Посетители: 92

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 1 ден
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 3 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 4 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 1 седмица
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици