Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Идеология, общество, семейство и политика в България (1944-1989)  

Улф Брунбауер
Социалистическият начин на живот
Идеология, общество, семейство и политика в България (1944–1989)
Превод: Румяна Станкова
Изд.: МД Елиас Канети

2011_04_Korica_Brunnbauer

Част 1
Част 2

След като завземат властта през 1944 г., българските комунисти си поставят за цел да осъществят и „социалистически начин на живот“ – всички аспекти на ежедневния живот трябва да бъдат преустроени в съответствие с определени идеологически цели. Но при реализирането на това намерение Партията и държавата се сблъскват с едно непокорно население, което не иска да живее живота си по зададени от идеологията директиви. Като резултат от политическото вмешателство и своеволните практики, възниква една диалектическа динамика на развитието, която формира реално-социалистическия експеримент.

Разглеждайки централните аспекти на „социалистическия начин на живот“ – строежа на социалистическия град Димитровград, политизирането на свободното време и политиката към семейството, тази книга изследва обществената политика на комунизма, чиито резултати всъщност рядко отговарят на очакванията, но въпреки това обществото и културата на България се трансформират трайно.

ВЪВЕДЕНИЕ

2011_04_Ljubimec_13През 1958 г. се появява филмът „Любимец 13“, и доставя радост на българската филмова публика.[1] В тази „комедия от грешки“ се съпоставят характерите на двама съвсем различни, макар и еднояйчни братя-близнаци. От една страна е акуратният, успяващ и надежден Радослав Гълъбов, който е най-добрият нападател на футболния отбор на град Варна, докато неговият брат Радосвет няма постоянна професия, но пък е страстен картоиграч, затънал в дългове. Действието на филма започва с това, че Радослав се влюбва в хубавата Елена от София, когато тя прекарва летния си отпуск във Варна. Той обаче загубва нейния адрес и без него заминава за София, за да намери отново Елена. В същото време софийският футболен клуб „Витоша“ изпраща свой представител до Варна, за да вербува Радослав, тъй като непосредствено преди решаващия мач на сезона се е наложило да освободят най-добрия си нападател поради недисциплинираност. Посредникът на вербуващия клуб „Витоша“ първо „изиграва“ двама по-простички представители на провинциални клубове от Пловдив и Русе, които също търсят футболния нападател от Варна. Но след това той среща брата-близнак Радосвет, който след една гуляйджийска нощ тъкмо става от разхвърляното си легло, и го взема за човека, когото търси. Тъй като Радосвет също иска да напусне Варна, за да избяга от хората, на които дължи пари, той с удоволствие приема щедрото предложение на представителя на клуб „Витоша“ и веднага заминава заедно с него за София, където получава царска заплата, хубаво жилище в центъра на улица „Оборище“ и софийско жителство.

Докато братът-близнак Радослав заедно с един отзивчив стар ерген, с когото се е запознал във Варна, по време на отпуската му, търси Елена в София, Радосвет се наслаждава на новото си благосъстояние и на живота в големия град. Той пуши скъпи цигари, хазайката му го обслужва, а за тренировка дори и не помисля. Накрая той даже се запознава с Елена, която го взема за Радослав и отива с него в един ресторант. Там, въодушевени от шампанското, те танцуват суинг, докато Радосвет става нахален и груб, за което получава шамар от Елена, която все още не подозира нищо. След известни перипетии нещата се решават, Радослав намира своята Елена и те започват любовен романс. От целувките в парка не може да ги отклони даже паричната глоба за неморално поведение на обществено място.[2] Междувременно Радосвет показва футболната си неспособност по време на решаващата игра на ФК „Витоша“ във футболния шампионат и избягва от стадиона с линейка, като симулира нараняване (обаче в болницата наистина го оперират). Истинският нападател Радослав отказва предложението на „Витоша“, понеже сърцето му принадлежи на неговия клуб във Варна и на неговата Елена, която му изпява за това една хубава песничка в парка.

Този забавен филм в много отношения е илюстративен за централната тема на книгата, за така наречения „социалистически начин на живот“. Първо, този филм се създава във време, когато партийните идеолози започват все повече да се замислят върху въпроса, какви отличителни качества трябва да имат обикновените хора при социализма. Второ, филмът символизира важните отговори на този въпрос: а именно, че гражданинът на социализма трябва да бъде честен, надежден, дисциплиниран, лоялен, верен, любвеобилен, спортуващ, очарователен и готов за саможертва. В същото време мързеливците, некадърниците, негодниците, грубияните и лъжците не са добре приети, не намират работа и обществено признание, да не говорим за любов. Филмът дава доста точно изображение на представите за социалистически морал, но на практика няма никаква индикация, че този морал действа в страната на реалния социализъм. Комунистическата партия изобщо не се споменава, и липсват всякакви комунистически емблеми и символи. Единствената масова организация, която фигурира във филма, е профсъюзът, собственик на футболния клуб „Витоша“, а профсъюзните деятели са изобразени не особено ласкателно. В крайна сметка, както сюжетът на филма, така и образите на различните характери съвсем малко се различават от подобни западни романтични произведения. Новият човек, скициран в този филм, трябва да бъде в хармония със себе си и обкръжаващата го среда. Той трябва да се труди честно, да не се стреми само към доходи, а да се посвети на романтична любов, и да бъде верен и предан.

Времето на революционния патос и на мобилизирането на масите е отминало, и добрият човек в нормалния живот заема мястото на революционния борец като представа за идеалния образ на Новия човек на социализма. Не само във филма се реабилитира личният живот и акцентът се поставя върху вътрешните, морални качества на човека и на неговото общуване с хората. Тези форми на поведение се представят като разбиращи се от само себе си морални дадености, без да се свързват изрично с политическата власт. Те са инструментариумът, с помощта на който хората в едно радикално преобразувано общество трябва отново да се слеят в една общност, като едновременно с това се маркират нови форми на социална дисциплина и контрол в едно комплексно общество. Политическите стратегии, които българските комунисти разработват, за да постигнат състоянието, което те определят като „социалистически начин на живот“, представляват централната тема на настоящото изследване.

Преди обаче да пристъпя към анализа на получените практически резултати, е необходимо първо да изложа моята теоретична изходна база за анализа на реалния социализъм, и по-специално за взаимовръзката между социалистическата държавна власт и обществото, тъй като тя е решаваща предпоставка не само за формулирането на поставените от мен теми, но също така и за интерпретацията на емпиричните данни. Поради това следващият раздел може да се разглежда както като въведение, така също и като преглед на антропологическата и социално-историческа литература за обществата на реалния социализъм.

РЕВОЛЮЦИЯТА НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

На 9 септември 1944 г. в България започва нова ера – поне официалното историческо виждане в реално-социалистическа България определя този ден като дата на успешната социалистическа революция (и така изключва всякаква приемственост с предишния режим).[3] На практика Българската комунистическа партия, която непосредствено след Първата световна война вече е втора по сила партия в България, но след 1923 г. е принудена да действа в нелегалност, успява само в продължение на няколко години да се сдобие с цялата власт.[4] Това довежда до драматични обществени промени, които „не оставят камък върху камък“ и са извършени целенасочено от Партията. Според дефиницията на Валери Бунсе на основните отличителни характеристики на държавно-социалистическите режими, те се различават от повечето други диктатури, които са ориентирани към стабилност. За разлика от тях, социалистическите режими са „ориентирани към бъдещето, определено антикапиталистически, и се основават на убеждението за бързо преустройство на икономиката, на обществото, и накрая, поне на теория – преустройство на общностния живот.[5] Както Жужа Ферге пояснява чрез примера на Унгария, за комунистическите режими е характерна широкомащабна обществена политика, която включва както „систематична социална интервенция във всички точки на цикъла на социалната репродукция“, така и социално-политически отговори на конкретни проблеми.[6] Господството на Партията и упражняването на държавната власт не са мислими отделно от развитието на обществото в историята на страните на реалния социализъм нито в действителността, нито в представите на партийните ръководства, – те са неразделна част от него.[7]

Резултатът от тези целенасочено провеждани преобразувания би следвало да бъде едно комунистическо общество, което да се отличава с безкласовост, справедливост, равенство, хуманност в социалните отношения, стремеж към усъвършенстване, благосъстояние и модерност. Наистина голямо предизвикателство за eдна страна като България, която по времето на комунистическото завземане на властта не е известна като модерна страна, а като характеризираща се с дребно земеделие обществена и стопанска държавна структура. Българските комунисти обаче тогава си поставят за цел да преустроят не само властовите отношения и отношенията на собственост, и икономическите и институционалните основи на обществото, но те искат да сътворят Новия човек, който да въплъщава един нов – комунистически – морал. Човек, който би трябвало да се отличава коренно в своя мироглед и поведение от „отживелия“ човек на капиталистическа България. Целта е, чрез политическото, икономическото и общественото преустройство да се изгради една нова култура, с хора, които да се отличават със своето социалистическо мислене и социалистически форми на поведение. И тази цел българските комунисти споделят с техните другари и другарки от другите страни, преди всичко от Съветския съюз. Възприемането на Съветския съюз като пример за подражание не се дължи само на неговото политическото надмощие в следвоенна България, а и на факта, че някои от видните български комунисти са прекарали дълго време в Съветския съюз по време на своето изгнаничество, между които са първите трима министър-председатели на държавата – Георги Димитров (1882-1949), Васил Коларов (1877-1950) и Вълко Червенков (1900-1980).[8] Всъщност приемането на „съветския пример“ cе явява резултат от съизмерими предизвикателства: Как да се модернизира една предимно земеделска държава и как в едно изостанало и некултивирано общество да се изгради комунизъм?

Пред решаването на тези проблеми преди това вече са били изправени болшевиките, които през 1917 г. извършват социалистическа революция в една от най-изостаналите страни в Европа. При това те си поставят за цел не само да премахнат класовото господство, да преодолеят икономическата изостаналост и изостаналостта на обществото и да въведат нов ред в социалните отношения, но и да извършат основна реорганизация по отношение човека, разглеждан като моделируем във всички негови прояви и взаимоотношения, както пише Щефан Плагенборг в своя преглед върху следреволюционните културни проекти в Съветска Русия:

„Обаче става въпрос за нещо повече от възпитание. Посегателството е тотално и се състои изискването да бъде променен не само един – макар и голям – отрязък от човешкия живот след революцията, но да се преустрои цялостната природа на човека, при което да се създаде „съветски човек“.[9]

Новият човек трябвало сякаш да увенчае революционните усилия като гражданин на бъдещия комунистически ред. В първите години след Октомврийската революция се конкурират голям брой идеи свързани с това, с какво би трябвало да се отличава Новият човек и как да се постигне тази цел. Тези представи, които се коренят отчасти в различните течения на радикалната руска предреволюционна интелигенция, следвало да бъдат внедрени в практиката, особено в големите градски центрове на европейска Русия.[10] Започвайки от комуните в Москва и Петроград, в които студенти практикуват радикалните си представи за колективистичен начин на живот, преминавайки през усилията на организацията Пролеткульт (пролетарская культура), която цели да създаде една оригинална пролетарска революционна култура и да скъса с всичко старо и стигайки до Алексей Гастев – поет и специалист по въпросите на труда, чиито стремежи били радикално да механизира човека, както и до „Лига на времето“, чиито усилия са насочени към целта да се приучат трудещите се към самодисциплина – всички тези опити през двадесетте години целят да бъде преустроен човекът.[11] Болшевишкото партийно ръководство наблюдава тези утопични усилия със скептицизъм и открита враждебност. Обаче от Ленин надолу по йерархията доминира консенсусът, че след успешната защита на революцията в гражданската война, в основата на усилията на Партията трябва да стоят съзидателна дейност в областта на културата по пътя на преодоляване на консервативните представи, както и придобиването на модерни начини на поведение и модерни стандарти в образованието, и не на последно място – да се повиши до необходимото ниво производителността на труда за изграждане на социализма. Троцки по-специално изтъква през 1923 г. в сборника от статии „Въпроси на бита“, че сега – след обезпечаването на „диктатурата на пролетариата“ и на „национализирането на най-важните средства за производство – трябва да се революционализира и бита“:

„В какво да се състои днес нашата задача, на какво трябва да се научим преди всичко, към какво да се стремим? Ние трябва да се научим да работим правилно: точно, чисто, икономично. Ние се нуждаем от култура в работата, култура в живота, култура в ежедневието. Ние съборихме господството на експлоататорите – след дълга подготовка – чрез лоста на въоръженото въстание. Обаче не съществува такъв лост, с който да повишим културата с един удар. Тя се нуждае от един дълъг процес на самовъзпитание на работническата класа, и заедно с нея, и след нея на селячеството.“[12]

Както се загатва в цитата, Троцки счита задачата за повишаване на културата и революционизиране на бита, на ежедневието, за далеч не проста задача. Това проличава ясно в неговите мисли за преустройството на семейството, на което трябва да се отреди важна роля в създаването на новата култура:

„Ежедневният живот е много по-консервативен отколкото стопанския, между другото затова, защото ежедневието се възприема по-неосъзнато, отколкото икономиката. В областта на политиката и икономиката работническата класа действа като единно цяло – тя извежда своя авангард – комунистическата партия – на предна линия, и осъществява именно чрез този авангард своите исторически задачи. В областта на бита работническата класа се разделя на семейни клетки – отделните семейства. Смяната на държавната власт, даже и смяната на икономическия ред – преминаването на фабриките и заводите в собственост на трудещите се – това оказва своето влияние върху семейството. Но това влияние е само отвън, само косвено, без непосредствено да засяга начините на живот, унаследени от миналото. Радикалното преустройство на семейството, и въобще на структурата на ежедневния живот, изисква в най-висока степен съзнателните усилия на цялата работническа класа и предпоставя в самата нея „къртовска работа“ за повишаване на своята вътрешна култура. Тук трябва да бъдат „разорани“ дълбоки слоеве.“[13]

Тази цивилизаторска мисия се вписва дълбоко в идеологията на Съветския съюз, а след Втората световна война в идеологията и на другите държави с комунистическо управление, повечето от които са изправени пред задачата да изграждат социализъм в земеделско изостанало общество. „Повишаването на културното ниво“ и „култивирането“ на хората периодично е поставяно в центъра на политическите проекти на управляващите комунисти, и е тясно свързано с опита да се утвърди комунистическата идеология. Това касае както насаждането на ценности, които да са отличаващи за социалистическото общество, така и на нагласи и форми на поведение, които да са предпоставка за функционирането на едно градско и индустриално общество. Шийла Фитцпатрик, която подробно е изследвала опитите по времето на Сталин да бъде „култивирано“ съветското население, обобщава различните нива на това културно начинание по следния начин:

„На първо място е културата на основната хигиена – миене със сапун, чистене на зъбите, да не се плюе на пода – и елементарната грамотност, която липсва в значителна част от съветското население. Тук съветската цивилизационна мисия е формирана подобно на мисиите на другите европейски нации сред изостаналите местни хора, обаче трябва да се отбележи, че в съветския случай в „изостаналите елементи“ са включени руските селяни. На второ място се набляга на неща като поведението на трапезата, на публични места, отношението към жените и основни познания за комунистическата идеология. Това е нивото на културата, изисквано от всеки градски жител. Третата част от културата, която преди е наричана „буржоазна“ или „дребнобуржоазна“, е културата на доброто поведение, включваща добрите маниери, правилния говор, красивото и подходящо облекло, и известно признание на високата култура на литературата, музиката и балета. Това е „висшето“ абсолютно ниво на културата, което се очаква от управляващата класа, от членовете на новия съветски елит.[14]

Намерението да се революционизират културните нагласи и начините на поведение на хората е, от една страна израз на функционалната необходимост за разпространение на „модерните“ ценности и от друга – да бъдат установени обществените норми на комунизма. Чрез концепциите за Новия човек и на „социалистическия начин на живот“ се цели социалистическата идеология да стане хегемонна, като бъде приведена в съответствие със социалната реалност, и да стане безспорна основа на живота в социализма. Според понятията на Бурдийо, става въпрос за създаване на „непосредствено и мълчаливо съгласие“, което „е основата на онова отношение на доксично подчинение, което ни обвързва с всяка наша фибра към съществуващия обществен строй.“[15]

Този стремеж към културна хегемония се намира в неразделна връзка с целта, а именно – да се постигне цялостно дисциплиниране и рационализиране на обществото. То не може да заобиколи бита и културата на хората, а напротив – трябва да има за цел реорганизацията на битовите рутинни навици и нагласи, както подчертават различни теоретици на модерното време. Това е също израз на факта, че съветската държава и създадените по неин образец народни демокрации се възприемат за модерни държави и се отличават – както и някои модерни западни държави – с всеобхватна държавна намеса в обществото и в политиката си към масите. Последният аспект се проявява особено ясно в социалистическите държави, тъй като те мобилизират масите не само в случай на война, но изтъкват като активно и доброволно участието на масите в изграждането на икономиката и на политическата структура на обществото. За да се доведат изостаналите общества, каквито са били без съмнение руското общество през 1917 г., както и българското през 1944 г., до така разбираното „модерно“ общество, е било необходимо всестранно преустройство в областта на културата, както установява например Дейвид Хофман в своя анализ на ценностните ориентации, залегнали в основата на сталинизма:

„Социалното преустройство, обаче, изисква не само научно разбиране на обществото. То изисква също и средства за промяна на мисленето и поведението на хората. То се нуждае от внедряване на нови културни норми и стойности, които да направят делничния живот, бита, подреден и продуктивен.“[16]

Тази културна революция е насочена по-специално към работническото съсловие, понеже то се определя като ядро на социалистическото общество и като онази част от населението, която първа ще приеме образа на Новия човек. Работниците поемат ролята на отстранените аристократични и буржоазни слоеве, и трябва да станат културтрегер в новото общество. В съответствие с това, дейностите на съветската държава се насочват към широкомащабно създаване на модерна индустриална работническа класа. Всъщност, многобройното съсловие на работниците възниква едва след ускорената индустриализация от края на двадесетте години.[17] Изискванията за ефективност, дисциплина, чистота, точност, деловитост и грамотност следователно са в центъра на сталинистката културна политика. Те трябва не само да направят работниците и работничките по-производителни, но също и да формират по-рационално бита, ежедневния живот на гражданите и гражданките.

Разбира се, тези два проекта – за по-голяма производителност и за по-рационално формиране на бита на работничеството – са двете страни на един и същ медал, както по убедителен начин това е представено от Е. П. Томпсън в неговия новаторски труд за „Възникването на английската работническа класа“. Реализирането на необходимите за една модерна промишлена икономика рационалност, дисциплина и ефективност става възможно, само защото и ежедневният живот на работника – не на последно място и на цялото общество – е организиран с премерена разумна рационалност. За това през 19-ти век в Англия се грижат не само държавата и директорите на фабриките, но и пуританските проповедници.[18] Работници, които в понеделник или вероятно даже и във вторник, след напиване в края на седмицата трябва да си отспиват („пиян понеделник“), довеждат до ужас собствениците на фабриките и защитниците на обществения морал.

Подобна интернализация на дисциплината във фабриките и нейното разпространение върху цялото общество, което вече е постигнато от утвърдените индустриални общества, със сигурност са се надявали да постигнат и комунистическите правителства. Защото нито апелът към аскетична саможертва в името на светлото комунистическо бъдеще, нито въвеждането на принудителна работа представляват дългосрочно изпълними методи за изграждане на едно социалистическо общество. Такива методи на дисциплиниране и мобилизиране чрез труд са свързани не само с висока политическа цена и икономическа неефективност, но освен това те се оказват също така неуспешни за интернализацията на работната дисциплина и на рационалността, понеже произлизат от принципно ирационалното разбиране за време.[19] Антонио Грамши в своя анализ на успеха на капиталистическата фабрична дисциплина установява, че дисциплина във фабриките може да се въведе само чрез въвеждане на обществена дисциплина – дисциплина и в обществото, което е извън непосредствената работна сфера:

„Историята на индустриализацията винаги е била една непрекъсната борба срещу „животинския“ елемент в човека (и днес съществува в още по-подчертана и груба форма). Тя представлява един непрекъснат, често болезнен и кървав процес на подчиняване на естествените, животинските, примитивните инстинкти чрез поставянето им под контрола на новите, непрекъснато разширяващи се и все по-строги норми и навици за ред, точност и прецизност.“[20]

Задачата на обществената идеология в такава ситуация е да наложи интернализацията и всеобщото приемане на необходимостта от дисциплиниране.

„Ако се окаже принудителен натиск върху обществото като цяло […], тогава се развиват пуритански идеологии, които придават на присъщото за тях прилагане на насилие привидната форма на убеждаване и постигане на консенсус.“ [21]

В Съветския съюз със специалната задача, да дисциплинират населението и да преустроят и нагодят неговия ежедневен живот към изискванията на производството, се заемат Партията, държавните институции и различни други организации (протестантски проповедници, разбира се, няма на разположение), за да се отговори на изискванията на модерното общество, и се догони изостаналостта в развитието.[22] Тази задача обхваща усилията, работниците да бъдат доведени до интернализация на работната дисциплина, да бъде повишено общото културно и хигиенно ниво на населението, да бъдат отстранени „назадничавите“ елементи на ежедневието (например религията). Тя включва и модернизиране на семейните отношения, рационално организиране на потреблението и рационално задоволяване на потребностите, както и регулиране на биологичното възпроизводство в съответствие с икономически и политически преценки и съображения.[23] Новите материални реалности, създадени от социализма, също са предназначени да помогнат за извършване на прелом в развитието и претворяването на социалистическата култура и начин на живот. В крайна сметка, битието определя съзнанието, и двете трябва да бъдат поставени на една научна, планова основа. Нищо не може да онагледи по-добре засилената целенасоченост на проектите за модернизиране, отколкото новопостроените при социализма градове. Така например Стефан Коткин пише за построения през тридесетте години южно от Урал град на стоманата Магнитогорск:

„Никъде другаде чувството на еуфория от възродените от революцията възможности през 30-те години на XX в. няма по-ясно свидетелство от това в Магнитната планина. […] Магнитогорск остава основна емблема на великата промяна, чрез която целта на Просвещението да се използва науката за да се усъвършенства обществото, се свързва с откритието на Френската революция за политическата мобилизация и се филтрира през индустриализацията и съпътстващото израстване на работническата класа.“[24]

Разбира се, съветските лидери искат не само просто да модернизират културата на своята страна, но и да преобразят човешката натура и да наложат специфични социалистически ценности. Както Съветската държава, така и нейните източноевропейски сателити разбират, че тяхната власт в крайна сметка не може да почива само на терора и на потисническия апарат, но също така зависи от характеристиките и формите на поведение на гражданките и гражданите. Тяхната цел е социалистическите норми да станат определящи за всички естествени неща, общи за членовете на обществото, да са common sense, неподлежащ на съмнение здрав човешки разум. Държавата иска да постигне това, като действа активно за интернализиране на „общи форми и категории на възприятие, както и на общи форми и категории на мислене“ и въвежда „държавни форми на класификация“.[25] Пропагандирането и разпространяването на социалистическите ценностни отношения и възприемането на реалностите продължава през цялото време на съществуването на реалния социализъм, въпреки че в интензивността на съответните усилия, както по времето на тяхното прилагане, така също и между отделните държавно-социалистически страни се открояват ясни различия. Обаче българското ръководство, например, чак до началото 80-те години на 19 век – поне в своите публични изявления – не се предава и никога не се отказва от вярата във възможността за създаване на Новия човек и в изграждането на комунизма. За да се постигне тази цел е трябвало още при социализма да се изградят такива форми на поведение и културни нагласи, които да характеризират и бъдещия начин на живот при комунизма, които да представят бъдещето в условията на настоящето.[26]

Както в България, така и в другите страни на реалния социализъм, за тази цел е изградена мрежа от институции за културна продукция и за пропагандиране и разпространение на ценностите на социалистическото общество. Тяхната задача е да помогнат за пробива към „социалистическия начин на живот“. Тази представа включва не само „модерни“ качества, така известни от западните общества, но също и някои качества, които да отличават начина на живот в социалистическото общество от този в капиталистическото общество. Всъщност най-изпъкващата отличителна характеристика на социалистическия начин на живот е неговият колективизъм. Това намира израз от една страна в изповядването на принципа за равенство и солидарност, и от друга страна – в изискванията към гражданина, колективно и активно да се включи в изграждането на социализма и да подчини личните си интереси на общите интереси. По-точно казано, идеолозите на „социалистическия начин на живот“ мислят, че колективните и личните интереси се сливат и съвпадат. В резултат на тези представи се получава едно много силно наблягане върху „морала“, който е трябвало да накара хората да се жертват за комунизма и за неговия триумф по цял свят. Така в Съветския съюз, както под управлението на Сталин, така и при Хрушчов се провежда широка пропаганда за спазването на „комунистическия морал“, който се счита като предпоставка за това, съветският човек да може да се посвети на изпълнението на приоритетите, които партийното ръководство прокламира от името на цялото общество, на „народа“. В този контекст Дебора Филд пише за моралните кампании по времето на Хрушчов:

„Според вижданията на Хрушчов, развитието на икономиката, поддържането на реда, и преходът напред от социализъм към комунизъм изисква активни, ентусиазирани, самоотвержени работници, хора, необезпокоявани от семейни проблеми, от конфликтни емоции и от незаконни желания.“ [27]

Да постъпваш „морално“ означава не само да работиш прилежно и дисциплинирано, да уважаваш и цениш социалистическата собственост, да повишаваш своето образование, да поддържаш солидарно и приятелско общуване с хората от твоето обкръжение, но също и да формираш своя личен и семеен живот по предварително указаните предписания за „социалистически начин на живот“. Но този Нов човек – човекът на реалния социализъм обаче – както беше вече показано във встъпителния пример от филма в началото, вече няма много допирни точки с аскетичния, смел, самоотвержен, атакуващ старото професионален революционер, който преди Октомврийската революция и в първите години след това е в основата на болшевишките представи за човека на комунизма. Дьорд Конрад и Иван Селени описват доста сполучливо този нов тип личност така:

„Така се ражда „революционерът на бита“, който е изцяло чужд на всякакво екстремистко или бунтарско отклонение, конструктивният революционер, който се отличава от средностатистическия си съграджанин по това, че във всички области на живота се справя оптимално. В работата си той се отличава с по-голяма прилежност, в семейния си живот е образцов, като водач на превозно средство се отличава с по-разумно шофиране, при поддържане на градината проявява по-голямо старание, той повишава непрекъснато своето образование за да напредне, той не забравя никога, че всички блага дължи именно на това общество, и когато другите забравят това, той им го напомня.“[28]

Както става ясно от цитата, революционализирането на бита, утвърждаването на „социалистическия начин на живот“ и налагането на комунистическия морал засягат както обществената, така и частната сфера, като при това в различни периоди от време и в различните държави на реалния социализъм има различия при определяне на основните първостепенни задачи. Във всеки случай между комунистическите партийни ръководства преобладава широк консенсус за това, че културната революция може да бъде успешна само тогава, когато в нея се включи и „домашната сфера“ – сферата на дома. Да, „домашният фронт“ даже се счита за фронта, който ще бъде приобщен най-трудно.[29] В семействата има много силни „останки“ от миналото, например като религиозност, които се отстраняват много трудно: може да бъдат закрити молитвените домове, да бъдат затворени свещениците, но да се провери дали между своите четири стени семействата все още остават религиозни – това надхвърля потенциала за надзор и контрол дори на репресивните комунистически държави. Следователно както семейните отношения, така също и домашният живот трябва да бъдат поставени на социалистически основи, поради което комунистическият режим навсякъде без изключение придава голяма тежест на семейната политика и на създаването на „социалистическо семейство“.[30] Хората трябва в своето ежедневие да интернализират правилата на социалистическия колективен начин на живот, тъй като техният подреден частен живот се счита за предпоставка за съответното им функциониране в общество – това също е една представа, която в никакъв случай не е чужда на западните общества. Всеки, който не почита своята съпруга като равна с него или я мами, не може да се смята за Нов човек, даже и да идва винаги точно на работата си, да се абонира за партийния вестник, и да участва в дискусионните кръжоци на своя местен партиен комитет.

Голям брой образователни и агитационни мероприятия, учебници и вестници, радио- и телевизионни предавания, както и филми, подготвят познанията на хората за това – как трябва да се държи, какво поведение трябва да има гражданинът на социалистическото общество както в къщи, в своя дом, така също в общуването си със своите съграждани. Целият живот, всички аспекти на социалната и материалната среда трябва да бъдат организирани рационално и в съответствие със зададените правила – предписания за комунистически морал. Това по принцип е естетически проект, тъй като е всеобхватен и свръхдетерминиран. В България например това се изразява в широка „естетическа пропаганда“ през 70-те години, целта на която е да доведе до преустройство не само на външния свят, но и на вътрешния свят, на душевността и на социалните отношения според принципите на красотата.[31]

ИДЕОЛОГИЯ И СОЦИАЛНА ПРАКТИКА

Инициативи, които трябва да реорганизират домашния живот по предписанията на „социалистическия начин на живот“ и „комунистическия морал“ и да революционизират ежедневния живот, неизбежно водят до вмешателство на социалистическата държава в частния живот на своите гражданки и граждани. Непризнаването на правото на лично пространство и на легитимността на интересите на отделния човек, според автори като Марк Гарселон и Олег Хархордин, е важна характеристика на държавно-социалистическия строй.[32] Държавата не само заема публичното пространство, което е широкомащабно политизирано и идеологизирано, но и непрекъснато се опитва да проникне в частната сфера. Защото от една страна, в съответствие със своите идеологически предписания държавата се опитва да преустрои сферата на частния живот, и от друга страна подхожда към тази сфера с голям скептицизъм, тъй като тя трудно се поддава на контрол, и следователно може да се окаже изходна точка на опозиционни дейности. Именно привидно тоталният контрол на държавата върху частния живот и нейните претенции да подчини и него на своята идеология, се определят като доказателство за тоталитарния характер на режима на реалния социализъм.

Противодействието на това, както се често се констатира в описанията за обществата на реалния социализъм, е оттеглянето обратно в личната сфера, нещо което Партията най-накрая акцептира. Дьорд Конрад и Иван Селени пишат следното за опита на социалистическата държава и нейната идеология да се разпростре и в сферата на частния живот:

„Всъщност е вярно, че западният идеал за разделянето на частния от обществения живот е пуснал доста силни корени в източноевропейското общество, така че животът на движението – с няколко „почетни“ изключения (като например обръщението „другарю“ между съпрузи, или когато синът доносничи за баща си, ако той има погрешни възгледи) – не успява да проникне в ежедневния живот на семейството. Затова в борбата срещу приватизирането (на живота) сталинизмът не постига даже и по времето на своя разцвет такива блестящи резултати, както в Китай, където и семейният съюз е съставна част на политическия апарат. […]

През следсталинисткия период политиката не влиза в домовете на гражданите през вратите, понеже агитаторите, които преди това чрез звънене на входната врата получават достъп в домовете, са заменени от телевизионния екран. Цялостното политизиране на ежедневния бит е премахнато. Гражданинът на държавата спечелва обратно неприкосновеността на своята частна сфера. През работното си време той трябва да работи, а не да политизира, а през свободното си време прави това, което му харесва. Ако се занимава с политика в частния си живот, по-скоро ще има неприятности, обаче нищо няма да му се случи, ако вместо от политика се интересува от футбол, музика, колекциониране на пощенски марки или отглеждане на пощенски гълъби.“[33]

превод от немски език: Румяна В. Станкова


[1] Режисьор: Владимир Янчев; Оператор: Георги Георгиев; Сценарий: Любен Попов и Владимир Янчев; Продукция: Студио за игрални филми, София 1958.

[2] Пазители на морала в България през петдесетте години наистина са действали в обществените паркове, където между другото са налагали глоби на целуващи се двойки.

[3] В бъдеще е необходимо да се извърши систематично изследване на линиите на приемственост в политическата култура и в стопанско-икономическите виждания преди и след 1944 г. Фактът, че в България през времето между войните не успяват да се наложат демократично-парламентарните принципи, със сигурност е улеснило установяването на авторитарния режим след 1944 г. В своята стопанска политика, българските комунисти използват като опорна точка съществуващия от преди 1944 г. консенсус на политическите елити за централната роля на държавата в управлението на икономиката.

[4] Относно вземането на властта от българските комунисти вж. най-последното изложение на Калинова/Баева, Българските преходи 1939-2002, 38-95. До Петия си конгрес през 1948 г. комунистическата партия се е наричала „Българска работническа партия (Комунисти), съкратено БРП (к).

[5] Бунсе, Подривни институции / Bunce, Subversive Institutions, 21.

[6] Ферге, Общество в процес на изграждане / Ferge, A Society in the Making, 13.

[7] Вж. Кока, Eдно всестранно подвластно общество / Kocka, Eine durchherrschte Gesellschaft, 547.

[8] Между 1923 г., когато комунистите в България трябва да минат в нелегалност, и 1944 г., приблизително 100 от общо 130 членове на Централния комитет са пребивавали за по-кратко или за по-дълго време в Съветския съюз (Марчева / Marčeva, Change of the Guard, Part I, 63).

[9] Плагенборг, Култура на революцията / Plaggenborg, Revolutionskultur, 349.

[10] Като съвременно описание на опитите да бъде създаден Новия човек вж подробното изложение на унгарския журналист Рене-Фюльоп-Милер, Дух и лице на болшевизма / René Füllöp-Мiller, Geist und Gesicht des Bolschewismus. Основни аспекти на дискурса за революционната култура и нейните различни интерпретации през времето между Октомврийската революция и сталинизма са разработени от Щефан Плагенборг (Плагенборг, Култура на революцията / Plaggenborg, Revolutionskultur). Литературата за различните съветски инициативи за революция в областта на културата е доста обширна. Особено показателен в това отношение е изследователският труд на Ричард Стайтс за „революционните блянове”, които са били в основата на проектите за Новия човек (Стайтс, Революционни блянове / Stites, Revolutionary Dreams). Преглед върху значението на понятието „културна революция” се представя от Майкъл-Дейвид-Фокс (Дейвид Фокс, Какво е културна революция / David-Fox, What is Cultural Revolution).

[11] Вж. цитираната в бел. 10 литература; за Алексей Гастев както и „Лига на времето”: Брунбауер (Brunnbauer, „The League of Time”); за Пролеткульт вж. Горсен/Кньодлер-Бунте / Gorsen/Knödler-Bunte, Proletkult.

[12] Троцки Въпроси на бита, 16 (руски оригинал: Лев Д. Троцки: Вопросы быта, эпоха культурничества и еë задачи. Москва: Красная нов’ 1923).

[13] Пак там, 39.

[14] Фитцпатрик, Ежедневен сталинизъм / Fitzpatrick, Everyday Stalinism, 80.

[15] Бурдийо, Практически разум / Bourdieu, Praktische Vernunft,119.

[16] Хофман, Сталинистки ценности / Hoffmann, Stalinist values, 8.

[17] За възникването на съветското работничество и усилията на болшевиките за възприемане на нова култура – усилия за „окултуряване”, вж. Чейз, Работниците, обществото, и Съветската държава / Chase, Workers, Society, and the Soviet state; Флитцер, Съветските работници и сталинистката индустиализация / Flitzer, Soviet workers and Stalinist industrialization; Зигелбаум, Създаване на съветски работници / Siegelbaum, Making Workers Sovet.

[18] Томпсън, Създаването на английската работническа класа, по-конкретно Том 1 / Thompson, The making of the English Working Class, insbesondere Bd. 1.

[19]Вж. Хофман, Сталинистки ценности / Hoffmann, Stalinist Values, 29f. Мероприятия като Стахановското движение и Ударничеството, съчетани с принуда и терор всъщност краткотрайно са мобилизирали огромно количество от работническия потенциал. Обаче те се оказват по-скоро контрапродуктивни както за въвеждането на промишлена дисциплина, така и за внедряването на установени обществени стандарти. За разясняване на времето на сталинизма и на вътрешно присъщите проблеми на една обществена политика, която е вярвала, че може да ги пренебрегне по пътя на временни ограничения, и като се позовава на каризмата на водача, вж. Хансън, Време и революция / Hanson, Time and Revolution, 134-170.

[20] Грамши, Философия на практиката / Gramisci, Philosophie der Praxis, 389.

[21] Пак там, 390.

[22] Вж. Хофман, Сталинистки ценности / Hoffmann, Stalinist Values, 186.

[23] Виж темите от книгата на Хофман (пак там).

[24] Коткин Магнитна планина / Kotkin, Magnetic Mountain, 18.

[25] Вж. Бурдийо, Практически разум / Bourdieu, Praktische Vernunft, 117.

[26] На това място е уместна една терминологична бележка във връзка с обозначението на изследваната в настоящия труд политическа система, понеже както в собствената й номенклатура за обозначение, така и в западната научна номенклатура имаше и има разлики. Преди време Андрю Робъртс пледира за това, държавите от Източния блок да бъдат обозначени като „комунистически”, и да се избегне използването на алтернативните непрекъснато ползвани понятия „държавно-социалистически”, „социалистически” и „реално-социалистически”, понеже тези понятия нямат необходимата целенасоченост и съдържат известни противоречия (Робъртс, Държавата на социализма / Roberts, The State of Socialism). Аз обаче предпочетох по-диференцирана терминология, която отразява до голяма степен използваната по това време езикова практика: „комунистически” означаваше от една страна партията и представянето на нейните цели, а „социалистически” бе общоприето обозначение на вече постигнатото и на конкретната политика (виж също концепцията на „социалистическия” начин на живот, който едва в бъдеще би преминал в „комунистически”). А „реално-социалистически” служи, както и преди, като аналитично понятие за характеризиране на реално съществуващата политическа, обществена и икономическа система на социализма, и не на последно място – защото този термин също така насочва към разликите между намерения и постигнати резултати.

[27] Филд, Непреодолими различия / Field, Irreconciable Differences, 613.

[28] Конрад/Селени, Интелигенцията по пътя към класовата власт / Коnrád/Szelényi, Die Intelligenz auf dem Weg zur Klassenmacht, 307.

[29] Бухли, Археология на социализма (Buchli, An Archaeology of Socialism, 24).

[30] За комунистическата семейна политика, виж най-общо: Keрбли, Социалистически семейства /Kerblay, Sozialistische Familien; за идеологията на равноправието, както и за комунистическата политика към жените и нейните двойствени последици, виж между другото следните обзорни резюмета: Янкер, Жените при комунизма / Jancar, Women under Communism); Волчик/Мейер, Жените, държавата и партията в Източна Европа / Wolchik/Meyer, Women, State, and Party in Eastern Europe.

[31] Вж. интерпретацията на сталинизма, представена като тотално произведение на изкуството от Борис Гройс (Гройс, Сталин – тотално произведение на изкуството / Boris Groys, Gesamtkunstwerk Stalin). За „естетическото възпитание” в България вж. стр. 263.

[32] Гарселон, Сянката на Левиатан / Garcelon, Shadow of the Leviathan; Хархордин, Разобличаване и лицемерие / Kharkhordin, Reveal and Dissimulate.

[33] Конрад/Селени, Интелигенцията по пътя към класова власт / Коnrád/Szelényi, Die Intelligenz auf dem Weg zur Klassenmacht, 298 u. 305.

Улф Брунбауер
Проф. д-р Улф Брунбауер е роден през 1970 г. в Кирхдорф, Австрия. В периода от 1989 до 1996 г. следва история, руски език, социология и народно стопанство в университета в Грац и в Московския държавен лингвистичен университет. По време на специализацията си в София (1996–1997), той се занимава с изследване на проблема за семейните структури и (семейното) планиране в Родопитe. През февруари 1999 г. се хабилитира с доцентура по философия към университета в Грац, където работи в отдела за история на Югоизточна Европа. През юли 2006 г. защитава професура към Свободния университет в Берлин по история на Източна и Югоизточна Европа.  От 2008 г. е директор на Института за Югоизточна Европа в Регенсбург и преподавател в катедра „Югоизточна и Източна Европа“ в университета в Регенсбург. Улф Брунбауер е дългогодишен президент на Международната асоциация за антропология в Югоизточна Европа (International Association for Southeast European Anthropology).
Други статии от този автор
Посетители: 95

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018